Саймън Тойн
Sanctus (62)

62.

Аркадиан бутна голямата стъклена врата на управлението и я задържа отворена. Лив излезе и примижа на ярката светлина на слънцето. Няколко униформени ченгета и цивилни служители от администрацията се бяха събрали около един пепелник, светилище на общата им зависимост. Лив тръгна да се присъедини към службата.

— Мога ли да ви отмъкна една цигара? — попита един мъж с бяла риза и синя вратовръзка. Цивилните обикновено бяха по-отстъпчиви от униформените. Той я погледна и леко се дръпна, стреснат от външния й вид.

— Тя е с мен — каза Аркадиан.

Служителят извади пакет „Марлборо Лайт“.

— Благодаря — каза Лив и си взе цигара. — Наистина ви благодаря.

Мъжът й поднесе огънче и Лив се наведе и запали. Дръпна жадно и вдиша сухия дим. Вкусът беше отвратителен като на цигарите, които бе пушила в стаята за разпити. Въпреки това се усмихна на мъжа и тръгна след Аркадиан по улицата.

— Кога за последен път видяхте брат си? — попита той, когато го настигна.

Лив отново дръпна от цигарата с надежда, че познатото блаженство скоро ще я изпълни.

— Преди осем години. Точно преди да изчезне.

— Някаква идея защо е заминал?

Лив се намръщи на гадния вкус. Какво им беше на тези чуждоземни цигари? До една приличаха на горящи гуми.

— Дълга история.

— Е, тогава да вървим по-бавно. Моргата е само на две пресечки.

Лив отново дръпна предпазливо и пусна цигарата възможно най-дискретно в канавката с надеждата, че приятният мъж, който я беше почерпил, не гледа след нея.

— Мисля, че всичко започна със смъртта на татко. Не зная какво от това знаете…

Аркадиан си помисли за досието, което бе съставил за миналото на мъртвия монах, и статията за трагичната автомобилна катастрофа в ледената клисура.

— Запознат съм в общи черти.

— Брат ми смяташе, че вината е изцяло негова! „Синдром на оцелелия“, така го наричат докторите. Не можеше да се отърси от чувството, че той е бил причината за всичко и че не заслужава да живее. Премина през дълга терапия, опитваше се да се примири. Накрая се обърна към религията. Предполагам, че често се случва. Започваш да търсиш отговори. И ако не можеш да ги намериш тук и сега, започваш да търсиш другаде.

Припомни си събитията отпреди осем години — пътуването до Западна Вирджиния; пеенето на щурците на верандата, докато сестра Кинтнър й разказваше какво знае; как всичко се бе изяснило и бе застанало на мястото си; после мракът бързо го скри отново, след като сподели откритието си със Самюъл.

— Изобщо не трябваше да му казвам.

— Не бъдете толкова сурова към себе си — каза Аркадиан. — Когато Самюъл се обвиняваше за смъртта на баща ви, вие също ли мислехте така?

— Не.

— А казвахте ли му, че вината не е негова?

— Разбира се.

— Е, а сега аз ще ви кажа — смъртта на Самюъл не е по ваша вина. Каквото и да сте му казали, каквото и да си мислите, че сте направили, за да го пропъдите, той вече е бил тръгнал по своя път. Нищо не сте можели да направите, за да промените това.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Ако е хранил някакви лоши чувства към вас или ако е смятал, че имате вина за нещо, защо му е трябвало да се погрижи да ви открием?

Лив сви рамене.

— Може би за да ме накаже.

Аркадиан поклати глава.

— Нещата не стават така. Сигурно сте писали за случаи на отвличане и за изчезнали хора.

— Случвало ми се е.

— И какво е най-лошото при тях? Имам предвид, за близките.

Лив си помисли за хората, които бе интервюирала — измъчените погледи, постоянните умувания за всичко, което би могло да се случи, непрекъснатата тревога и несигурност. Помисли си за демоните, с които бе живяла самата тя, откакто Самюъл бе изчезнал.

— Най-лошото е да не знаеш какво става.

— Именно. Но вие знаете какво се е случило със Самюъл, защото той се е погрижил да научите. Значи не ви е наказвал. А ви е освободил.

Стресна я вой на сирена. Голяма противопожарна кола се понесе през трафика и зави на следващата пресечка. Аркадиан я изгледа как изчезва, после хукна натам.