Саймън Тойн
Sanctus (56)

56.

Пътищата в Изгубения квартал били очертани както падне в земята от ръчни колички и конски каруци в началото на шести век и вече изобщо не съответстваха на съвременния трафик и скоростта му. Всяко разширяване на пътните артерии изисква събаряне на сгради, но в случая това бе немислимо и затова градските власти бяха въвели толкова сложна система от еднопосочни улици, че колите се лутаха из тях като мухи в паяжина.

Карането на линейката по средновековните улици беше същински кошмар за Ердем. Наръчникът на парамедика изискваше от него да реагира на всеки сигнал в града в рамките на петнайсет минути. Освен това трябваше да върне превозното средство в същото състояние, в което е било при излизане. Което означаваше, че едно пътуване из каменния лабиринт с необходимата скорост за изпълняване на първото изискване водеше до драстично неспазване на второто — сто на сто все някъде щеше да ожули колата.

Успя да промуши линейката през една тясна каменна арка, натисна газта и насочи вниманието си напред с надеждата да навакса, докато следващото препятствие не го принуди отново да запълзи.

— Как се движим? — попита той.

— Вече сме на четиринайсетата минута — отвърна Кемал. — Не си мисли, че ще бием рекордите тук.

Пациентът, към когото отиваха, беше мъж, намерен в безсъзнание на една от страничките улички в края на Изгубения квартал. Предвид часа и местоположението Ердем предполагаше, че човекът или е друсан, или е бил прострелян или наръган. Онзи, който се беше обадил, не бе дал много подробности — само колкото да е сигурен, че ще пратят линейка. Иначе казано, чудесно начало на чудесен ден.

— Има ли новини от полицията? — попита Ердем.

Кемал погледна екрана на радиоскенера за патрулна кола.

— Не. Сигурно още си пият кафенцето.

Патрулката явно не смяташе случая за спешен. За разлика от парамедиците, от ченгетата не се искаше да реагират в рамките на петнайсет минути. Особено рано сутрин.

— Стигнахме. — Ердем взе един остър завой и видя проснатата фигура в другия край на уличката. Нямаше и помен от полицейска кола. Нямаше помен от никого.

— Седемнайсет минути — каза Кемал и натисна копчето на радиото, което щеше да регистрира времето на пристигането в централата. — Не е чак толкова зле.

— И без нито една драскотина — добави Ердем, спря линейката, свали ключовете от запалването и се измъкна от мястото си с добре заучено движение.

Мъжът на улицата беше мъртвешки блед и Ердем откри причината веднага щом го обърна. Цялото му дясно бедро бе подгизнало от кръв. Ердем повдигна разкъсания панталон да види колко сериозно е поражението — и спря. Вместо в зейнала рана се взираше в окървавена превръзка, стегната и направена сравнително скоро. Канеше се да се обърне и да извика Кемал, когато студеното дуло се опря във врата му.

Кемал не бе успял дори да стане от мястото си, когато брадатият се появи на отворения прозорец и насочи пистолет към лицето му.

— Обади се — каза с акцент, който приличаше на английски. — Няма нужда от помощ. Кажи им, че мъжът, когото сте намерили, е просто пиян.

Кемал посегна към микрофона и слушалките; погледът му се стрелкаше между черната дупка на дулото и спокойните сини очи на мъжа. Това бе едва вторият път за близо шест години, откакто попадаше в засада. Знаеше, че в такава ситуация трябва да запази спокойствие и надежда, но този тип наистина изглеждаше опасен. Първия път нападателите носеха скиорски маски и бяха толкова изнервени, че с еднакъв успех можеха да хвърлят оръжията или да стрелят. Този обаче беше спокоен и не криеше лицето си. Единствената му маска беше гъстата брада, която растеше на кичури около стари белези от изгаряне, и червената качулка на мушамен анорак над дългата светлоруса коса.

Ръката на Кемал намери микрофона, той го вдигна и направи каквото му беше наредено.