Саймън Тойн
Sanctus (53)

53.

Лив се събуди със стряскане и сърцето й се разтуптя диво, сякаш се мъчеше да изскочи. Току-що бе сънувала един от ония сънища, в които се навеждаш напред, политаш и се събуждаш точно преди да тупнеш на пода. Навремето й бяха казали, че ако паднеш чак до земята, значи си мъртъв. Винаги се бе чудила откъде го знаят.

Вдигна глава от ръцете си и примижа на ярката светлина в стаята за разпити.

На стола срещу нея седеше мъж.

Лив инстинктивно се дръпна назад. Столът изскърца жално, но болтовете го задържаха прикован за пода.

— Добро утро — каза мъжът. — Добре ли спахте?

Тя позна гласа.

— Аркадиан?

— Същият. — Погледът му се спря върху папката на масата помежду им, после отново се вдигна към нея. — Въпросът е вие коя сте?

Лив също погледна папката. Имаше чувството, че се е събудила в някакъв свят от роман на Кафка. До папката имаше торбичка с гевреци, чаша кафе и нещо, което приличаше на пакет мокри кърпички.

— Най-близкото до душ и закуска, което успях да намеря в последния момент — каза Аркадиан. — Заповядайте.

Лив посегна към гевреците, видя в какво състояние са ръцете й и взе кърпичките.

— Добре, по принцип съм доверчив човек — каза Аркадиан, докато я гледаше как маха засъхналата кал и мръсотия от пръстите си. — И когато някой ми каже нещо, по принцип съм склонен да му повярвам, докато не се появи някой друг, който да ме разубеди. Дадохте ми името на мъжа по телефона и това име излезе наяве.

Отново погледна папката.

Гърлото на Лив се стегна, когато осъзна какво се намира между кориците.

— Но също така казахте, че въпросният мъж е ваш брат — и точно тук е моят проблем. — Сбърчи чело като търпелив и снизходителен баща, разочарован от детето си. — Освен това се появявате на летището посред нощ и говорите за някакви засади и за простреляни хора, а това също подлага вярата ми на изпитание, госпожице Адамсен. — Погледна я с тъжните си очи. — Не са постъпили никакви съобщения за инциденти с автомобили в района на летището. Нито пък за стрелба. И досега никой не е намерил търкалящи се по пътищата трупове. Всъщност засега единственото лице, което твърди, че всичко това е станало, сте вие…

Лив наведе глава и зачеса енергично калната си коса с две ръце, подобно на пощуряло от бълхи куче. По масата се посипа нещо като малки диаманти. Дивото чесане спря толкова внезапно, колкото бе започнало, а зелените очи заблестяха на омазаното с мръсотия лице.

— Да не мислите, че непрекъснато мъкна в косата си натрошено автомобилно стъкло? Просто за всеки случай, ако ми се наложи да скалъпя нещо?

Аркадиан впери поглед в мъничките кристали, проблясващи върху надрасканата повърхност на масата.

Лив разтърка очи с почистените си ръце, които вече миришеха на бебешки лосион.

— Щом не вярвате, че едва не ме отвлякоха, хубаво. Не ми пука. Искам само да видя брат си, да се наплача хубаво и да се заема с несъмнено досадното уреждане на подробностите по връщането му у дома.

— А аз с най-голямо удоволствие бих ви позволил да го направите. Но все още не съм убеден, че той наистина е ваш брат, а вие не сте просто журналистка, опитваща се да направи удар с голямата история.

Лив го погледна объркано.

— Каква голяма история?

Аркадиан примигна, сякаш току-що нещо беше застанало на мястото си.

— Кажете ми, да сте чели вестници или да сте гледали новини след като разговарях с вас?

Лив поклати глава.

— Чакайте тук. — Аркадиан почука по прозореца. Вратата се отвори и той изчезна.

Лив грабна един геврек. Още беше топъл. Излапа го, докато гледаше през полуотворената врата към занемарения офис, слушаше бръмченето на разговорите и зърваше ръбовете на бюра, покрити с листа. Изпита странното чувство, че си е у дома.

Аркадиан се върна точно когато тя прокарваше първия геврек с кафето и посягаше към втория и плъзна вчерашния вечерен вестник по масата.

Лив видя снимката на предната страница. Усети как нещо в нея се пречупва, също както на брега на езерото в Сентръл Парк. Картината се размаза пред очите й. Понечи да погали изображението на брадатия мъж, застанал на върха на Цитаделата. Стонът най-сетне успя да се изтръгне някъде от дълбините на душата й и сълзите потекоха.