Саймън Тойн
Sanctus (42)

42.

„Локхийд Трай Стар“ на кипърските турски авиолинии се тресеше, докато се засилваше по пистата на лондонското летище „Станстед“, за да полети към най-далечния край на Европа. В мига, в който колесниците се отделиха от настилката, вятърът го сграбчи и самолетът се замята, сякаш невидими ръце се опитваха да го разкъсат и да го запратят обратно на земята.

Беше голяма машина, което бе успокояващо, но също така бе стара, което тревожеше. В облегалките за ръцете все още имаше алуминиеви пепелници с капачета, които тракаха, докато самолетът се бореше да набере височина. Лив ги поглеждаше и си представяше времето, когато би могла да успокои нервите си по старомодния начин. Вместо това отвори кутията на пакета маринован джинджифил — останки от сушито с надута цена, което бе купила по време на престоя — и метна едно парченце под езика си. Джинджифилът бе добро средство против стрес и помагаше за намаляване на въздушната болест. Затвори пакета и го прибра за по-нататък. Имаше чувството, че този полет ще се окаже истинско изпитание дори за репутацията на джинджифила.

Огледа малцината пътници. Салонът бе пълен едва наполовина, а нощният час не предразполагаше към разговори с непознати. Старият самолет се раздруса отново, когато поредният порив го блъсна отстрани. От прозореца си тя виждаше лявото крило. Като че ли се клатеше. Насили се да извърне поглед.

Беше се надявала да подремне през последния етап от пътуването, но нямаше абсолютно никакъв шанс за това, докато опасенията за неминуема катастрофа продължаваха да опъват нервите й. Извади другата покупка, която бе направила по време на престоя — туристически пътеводител за Турция.

Отвори на индекса. Имаше цяла глава, посветена на Руин, както и карта. Най-напред прегледа картата. Подобно на повечето хора, имаше само смътна представа къде се намира Руин. Древният град и по-точно Цитаделата бяха като пирамидите в Египет — всички знаеха как изглеждат, но малцина можеха да покажат на атласа точното им местоположение.

Тройно сгънатата карта показваше Турция, опънала се като мост между Европа и Арабия, притисната отгоре и отдолу от Черно и Средиземно море. Препратката от индекса я насочи към дясната част на картата, недалеч от границата, където Европа търкаше рамене с библейските земи на Близкия изток.

Забеляза два символа за летище северно и южно от град Газиантеп, където трябваше да кацне след около четири часа, но не успя да открие Руин. Погледна легендата и затърси отново. Трябваха й няколко минути внимателно разучаване в сумрачния салон, за да го открие — западно от горното летище, където започваше да се издига Източен Таурус, точно на сгъвката на страницата и почти напълно скрит от правата черна линия на меридиана. Помисли си, че е горчиво подходящо брат й да избере да се скрие на подобно място — толкова известно и същевременно така затънтено, сгушено загадъчно в гънките на картата.

Прелисти страниците, намери главата за Руин и зачете: поглъщаше фактите за мястото, където отиваше, подреждаше ги в журналистическия си ум, докато в него не започна да се оформя картина на града, където бе живял и умрял брат й. Руин бе важен религиозен център и това изглеждаше уместно, като се имаше предвид какво й бе казал Самюъл последния път, когато се видяха. Освен това Руин бе най-старото място за поклонение благодарение на целебните свойства на многобройните минерални извори, захранвани от топящия се лед по околните планини. Това също беше уместно. Можеше да си го представи как работи като планински водач, скрит под фалшиво име далеч от отъпканите пътища, докато търси покоя, който търсеше.

„Искам да съм по-близо до Бог.“ Това й бе казал.

Често се бе чудила на тези думи в тишината, настъпила след изчезването му, беше се измъчвала с най-мрачните начини, по които можеха да се тълкуват те. Но някак си знаеше, че е жив, въпреки че мълчанието му продължи с години. Вярваше го дори след като получи официалното писмо, което я уверяваше в противното. И сега вървеше по пътя, по който бе вървял той, за да научи що за живот е водил на това място. Надяваше се инспекторът да може да й посочи къде е живял, а може би и някои от познатите му. Може би те щяха да й дадат част от отговорите и да запълнят белите петна.

Обърна страницата и се загледа в снимката на стария град, скупчен в основата на шеметно висока планина. Текстът под фотографията я описваше като „Най-посещаваната старина на света и вероятно местонахождение на могъща древна реликва, известна като Тайнството“.

На срещуположната страница имаше кратка история на Цитаделата, разказваща за невероятната й възраст и очертаваща постоянното й присъствие в човешката история. Лив бе смятала, че Цитаделата е християнски храм, но текстът разкриваше, че е застанала на страната на християнството едва през четвърти век, след като то било наложено като официална държавна религия по времето на император Константин. Преди това била независима от всяка организирана религия, макар да оказвала огромно влияние върху почти всяка древна система от вярвания — вавилонците я смятали за първия и най-велик зикурат; древните гърци я почитали като дом на боговете и я прекръстили на Олимп; дори египтяните я смятали за свещена и фараоните пътували по море до империята на хетите, за да я посетят. Някои смятали, че големите пирамиди в Гиза били опит да се пресъздаде планината с надеждата магическите свойства на Цитаделата да се възпроизведат в долината на Нил.

След като Цитаделата направила политическия ход да подкрепи християнството, управлението на Църквата се преместило в Рим, за да се радва на пълната закрила на новосъздадената Свещена римска империя. Цитаделата обаче си останала реалната власт зад трона, като налагала своите едикти и догми чрез Рим, както и нова версия на всичко чрез издаването на одобрен вариант на Библията. Всички различаващи се от официалното й становище мнения били смятани за ереси и били смазвани първо със силата на римската войска, а после от всеки крал и император, опитващ се да си спечели благоволението на Църквата и по съвместителство — на Бог.

Лив прегледа пропитите с кръв подробности съвсем бегло. Не й пукаше за бруталната история на това място, нито за тайните, които може би се криеха там; единствената й мисъл бе за брат й и как този древен град го е подтикнал към смъртта.

Самолетът се разтресе и тих мелодичен звън я накара да вдигне поглед. Отново се беше включил сигналът да затегнат коланите. Сигналът, забраняващ пушенето, си светеше все така решително. Продължи да я тормози през останалата част от полета, докато нощта ставаше все по-тъмна, а бурята набираше сили.