Саймън Тойн
Sanctus (29)

29.

Рийс избра точка в горната част на гръдната кост, натисна силно скалпела и го прокара гладко през плътта чак до срамната кост, като внимателно следваше дължината на белега. Завърши Y-образния разрез с още две дълбоки линии от върха на първата до външните краища на счупените ключици на монаха. Накрая сряза кожата и мускулите на гърдите, издърпа ги и разкри потрошените ребра. Тук обикновено му трябваха хирургически ножици или трион, за да разреже гръдния кош, който защитаваше сърцето, белите дробове и другите вътрешни органи, но силният сблъсък със земята бе свършил по-голямата част от работата вместо него. Трябваше само да среже няколко сухожилия, за да стигне до гръдната кухина.

— Би ли чукнал квадрата вместо мен? — Рийс кимна към монитора. — Ръцете ми са заети.

Аркадиан погледна окървавените ребра под ръцете на доктора и пусна на запис.

— Добре — започна Рийс с бодрия си тон. — Първото впечатление е, че вътрешните органи са изненадващо добре запазени предвид силата на удара. Ребрата определено са си свършили работата, макар да са почти напълно унищожени.

Направи няколко умели разреза в кухината, за да отдели ларинкса, хранопровода и сухожилията, свързващи основните органи с гръбначния стълб, преди да вдигне всичко това наведнъж и да го прехвърли в широк метален контейнер.

— По черния дроб има следи от кръв, но никой от главните органи не е изгубил цвета си, така че жертвата не е имала сериозен вътрешен кръвоизлив — каза той. — Смъртта вероятно е настъпила от системен срив на органите след масивната травма, което ще потвърдя след привършването на тестовете за токсини в кръвта и тъканите.

Отнесе контейнера до тезгяха покрай стената и започна рутинно измерване на черния дроб, сърцето и белите дробове, като взе проби от тях.

Аркадиан погледна към телевизора в ъгъла и отново се озова пред зловещата картина на мъжа, който сега бе на парчета пред него, застанал гордо и съвсем жив на върха на Цитаделата. Всички новинарски канали използваха тези кадри. На тях се виждаше как монахът пристъпва към ръба. Как поглежда надолу. Как се накланя напред и после изведнъж изчезва. Камерата рязко се измества надолу и увеличава образа, за да проследи падането. Улавя го, губи фокус, улавя го отново и се мъчи да го държи в кадър. Беше все едно да гледаш записа на Запрудер на убийството на Кенеди или самолетите, врязващи се в Близнаците. В материала имаше нещо знаменателно и смразяващо кръвта. Аркадиан не можеше да откъсне очи от екрана. В последния момент камерата отново изгуби монаха и образът се дръпна назад точно навреме, за да покаже основата на Цитаделата и как тълпата се дръпва потресена от мястото, където бе паднало тялото.

Сведе очи към пода. Превъртя наум видяното отново и отново, свързваше отделните фрагменти от падането…

— Било е нарочно — прошепна.

Рийс вдигна поглед от цифровите везни, които в момента показваха тежестта на черния дроб.

— Разбира се, че е било нарочно.

— Не, имам предвид начина, по който е паднал. Самоубийците обикновено са доста праволинейни. Скачат или заднешком, или надолу с главата.

— Главата е най-тежката част от тялото — каза Рийс. — Притеглянето винаги я обръща надолу — стига падането да е достатъчно дълго.

— А падането от върха на Цитаделата определено е дълго. Повече от триста метра. Нашият човек обаче си остана в хоризонтално положение — чак до долу.

— И какво означава това?

— Означава, че падането е било контролирано.

Аркадиан отиде до подноса с расото, взе пинцети и разтвори втвърдената тъкан на единия ръкав.

— Виж тук. Разрезите при китките са били за ръцете. Това означава, че е можел да опъне расото като крило. — Пусна ръкава и продължи да претърсва гънките, докато не намери другите разрези малко над полите. — А тези са били за краката. — Пусна расото и се обърна към Рийс. — Ето защо не е паднал надолу с главата. Той не е скочил от планината — а е полетял от нея.

Рийс погледна отвореното изкормено тяло.

— В такъв случай бих казал, че определено е трябвало да поработи върху приземяването.

Аркадиан подмина коментара му без коментар и продължи мисълта си:

— Може би е смятал, че може да намали скоростта на падането достатъчно, за да оцелее. Или може би…

Представи си отново монаха, разперените му ръце, наведеното напред тяло, главата още по-напред, сякаш се бе съсредоточил върху нещо, сякаш се е…

— Прицелвал.

— Какво?

— Мисля, че се е целел в конкретно място.

— И защо?

Добър въпрос. Защо да се целиш някъде, ако ще умреш където и да паднеш? Но пък смъртта явно не беше основната цел, тя не бе толкова важна, колкото… свидетелите.

— Прицелвал се е, защото е искал да падне на наша територия!

Рийс сбърчи чело.

— Цитаделата е държава в държавата — обясни Аркадиан. — Всичко от другата страна на рова и стената е тяхно; всичко от тази страна е наша отговорност. Искал е да е сигурен, че ще се озове от нашата страна на рова. Искал е да се случи всичко това. Искал е публично разследване. Искал е да видим тези разрези по тялото му.

— Но защо?

— Нямам абсолютно никаква представа. Но каквото и да е, според него си е заслужавало смъртта. Смъртното му желание, в буквалния смисъл, е било да се махне от онова място.

— И какво ще правиш, когато някоя голяма религиозна клечка се обади и си поиска монаха? Ще му изнесеш лекция за юрисдикцията ли?

Аркадиан сви рамене.

— Досега не са признали, че е от техните хора.

Погледна към разрязаното тяло на монаха и хирургически прецизните белези по врата, краката и ръцете. Може би белезите бяха някакво послание и онези, които биха поискали тялото, знаеха какво означават.

Рийс взе една кутия изпод масата за аутопсии, пусна записа и започна да изстисква съдържанието на стомаха в нея.

— Добре — каза той. — Съдържанието в стомаха е съвсем малко, така че последната вечеря на нашия приятел трудно може да се нарече банкет. Изглежда, последното, което е изял, е ябълка, може би и хляб известно време преди смъртта си. Ще изпратя проба за анализ. Съдържанието на стомаха до голяма степен не е смляно, което предполага, че храносмилателната му система е била напълно или частично неработеща, а това говори за силен стрес преди смъртта. Момент — каза той, когато нещо помръдна в хлъзгавите мембрани между пръстите му. — Тук има и още нещо.

Аркадиан приближи масата. Нещо малко и тъмно цопна в супата от ябълкова каша и стомашен сок. Приличаше на навита ивица препечено телешко.

— Това пък какво е?

Рийс го взе, отнесе го до умивалника, бутна ръчката на крана с лакът и задържа нещото под водната струя.

— Прилича ми на ивица кожа — каза той, докато го оставяше върху поднос със салфетка. — Навито е, може би за да го глътне по-лесно.

Взе пинцети и започна да го развива.

— Една от гайките на расото му липсваше, нали? — прошепна Аркадиан.

— Май току-що я намерихме.

Рийс постави находката до мащаба, изписан на ръба на подноса. Аркадиан направи още една снимка и я включи в досието. Рийс обърна ивицата, за да фотографират и другата страна, и изведнъж сякаш нещо изсмука въздуха от помещението.

Двамата стояха като замръзнали.

Без да кажат нито дума.

Аркадиан вдигна фотоапарата.

Щракането на затвора извади Рийс от транса му.

Той прочисти гърлото си и каза високо:

— След като развихме и почистихме кожения предмет, открихме нещо надраскано върху него.

Хвърли поглед към Аркадиан и продължи:

— Дванадесет числа, на пръв поглед произволни.

Аркадиан се взираше в числата. Комбинация за сейф? Някакъв шифър? Може би някаква глава и стих от Библията, съдържащ дума или изречение, което ще хвърли светлина върху нещата, а може би дори върху Тайнството? Погледна отново числата.

— Не са произволни — каза замислено. — Изобщо не са произволни.

Погледна Рийс и добави:

— Това е телефонен номер.