Саймън Тойн
Sanctus (19)

19.

Оскар де ла Круз седеше в дъното на параклиса, облечен в обичайното си бяло поло под тъмнокафявия ленен костюм. Главата му бе леко сведена. Старецът се молеше безмълвно за монаха, без да знае, че той вече е мъртъв. Накрая отвори очи и огледа мястото, за чието изграждане беше помогнал преди повече от седемдесет години.

В параклиса нямаше украса, нямаше дори прозорци; меката светлина идваше от скритите лампи, които ставаха по-ярки, колкото по-нагоре гледаш — архитектурен трик, целящ да привлича погледа нагоре. Беше откраднал идеята от величествените готически катедрали в Европа. Смяташе, че строителите им са откраднали много повече неща от него и от народа му.

Имаше още двайсетина души, събрали се на бдение — други нощни птици като него, хора от тайната конгрегация, които бяха чули новините и бяха дошли тук да се помолят и да размишляват върху това какво ли означава знакът за тях и за другите като тях. Оскар познаваше повечето — някои доста добре, но пък и мястото не бе за всеки. Всъщност малцина знаеха за съществуването му.

Мариела седеше до него, потънала в своите мисли, и редеше молитва на език, по-древен от латинския. Когато свърши, Оскар се обърна към нея и попита:

— За какво се молеше?

Тя се усмихна и погледна към олтара, над който висеше голямо Тау. През всичките години, откакто идваха тук, никога не му бе отговаряла.

Спомни си как за първи път срещна срамежливото осемгодишно момиченце, което се изчерви, когато я заговори. Параклисът тогава бе нов и статуята, в която бе построен, носеше надеждите на племето им. А сега ги държеше един човек на другия край на света — държеше ги в разперените си ръце.

— Когато построи това — прошепна Мариела и кимна към смълчаното помещение, — наистина ли вярваше, че то ще промени нещата?

Оскар се замисли. Статуята на Христос Спасителя беше построена по негово предложение и с парите, за чието събиране беше помогнал. Бе продадена на Бразилия като величествен символ на католическата нация, но всъщност бе опит за осъществяването на древното пророчество на една много по-стара религия.

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно — всички ще се дивят

Когато статуята най-сетне бе разкрита пред събралите се представители на медиите — след девет години строеж — снимките й се появиха във вестници и списания по целия свят. Не стана точно едновременно, но всички видяха знака и бурните възхвали бяха свидетелство, че всички се чудят и възхищават.

Но нищо не се случи.

През следващите години славата на статуята стана още по-голяма, но въпреки това нищо не се случваше — поне нищо от онова, на което се беше надявал Оскар. Не беше успял да създаде нищо повече от забележителност за бразилската туристическа индустрия. Единствената му утеха бе, че бе изградил и тайния параклис в основата на огромната статуя, издълбан в скалата като поредното отражение на Цитаделата — църква в планина.

— Не — отговори той на въпроса на Мариела. — Надявах се, че ще промени нещата, но не мога да кажа, че съм вярвал.

— А монахът? Вярваш ли, че той ще го направи?

Оскар я погледна и каза:

— Да. Да, вярвам.

Мариела се наведе и го целуна по бузата.

— Точно за това се молех — каза тихо. — А сега се моля да си прав.

В предната част на параклиса настана внезапна суматоха.

Малка група богомолци се беше събрала до олтара и напрегнатият им шепот се носеше из помещението като засилващ се вятър. Един се отдели и тръгна по пътеката към тях. Беше Жан-Клод Ландовски, внукът на френския скулптор, създал постройката, в която се молеха. Спираше до всеки от присъстващите и му казваше нещо. Изражението му бе сериозно, дори строго.

Оскар наблюдаваше реакциите на богомолците на новината. Мариела стисна ръката му. Оскар нямаше нужда да чува думите — знаеше какви ще бъдат.