Саймън Тойн
Sanctus (125)

125.

Корнилиъс успя да мине по целия южен булевард до вътрешния околовръстен път, преди Аркадиан да успее да обяви колата за открадната. Когато диспечерът обяви автомобила за издирване, вече караше към Квартала на сенките. Туристическите автобуси и колите се бяха разкарали, решетката бе спусната за през нощта и кварталът беше на практика пуст. Корнилиъс зави в алеята и спря колата пред стоманената врата. Написа по телефона съобщение, в което обясняваше къде е и кой е в колата с него.

После зачака.

След безкрайно проточила се минута от другата страна се чу дълбок звън и вратата започна да се вдига. Фаровете осветиха гладкия бетон на черния тунел и Корнилиъс подкара напред, заслушан в успокояващото трополене на гумите по неравния под. Даде си сметка, че това вероятно е последното му шофиране и излизане от Цитаделата. Това беше добре. Не изпитваше привързаност към модерния свят и хората, които го обитаваха. Беше видял достатъчно ад на земята през годините в армията. Спасението беше пред него, далеч от света, високо в планината — по-близо до Бог.

Колата се заизкачва към залата в края на тунела. Фаровете осветиха двама души, застанали като привидения в центъра й. Корнилиъс зави надясно от тях и спря. Изключи двигателя, но остави светлините. Двамата — и двамата със зелените раса на sancti — тръгнаха към колата. Корнилиъс отвори вратата, слезе и се озова в мечешката прегръдка на две яки ръце.

— Добре дошъл — каза игуменът, пусна го и го изгледа като баща, посрещащ отдавна изгубения си син. — Ранен ли си?

Корнилиъс поклати глава.

— Тогава бързо се преоблечи и ела с нас.

Прегърна го през раменете и го поведе към вратата. Щом минаха през нея, Корнилиъс спря и се втренчи в това, което го чакаше на пода. Игуменът се усмихна и му направи знак да го вземе. Корнилиъс усети как сълзите опариха очите му, докато се навеждаше към дървения кръст, поставен върху тъмнозеленото расо на изцяло посветен sanctus.