Саймън Тойн
Sanctus (117)

117.

Ушите на Аркадиан още пищяха от стрелбата, рамото го болеше ужасно, но въпреки това умът му беше бистър. Притисна раната с длан. Усети мократа дупка в сакото си, там където беше минал куршумът. Дръпна ръка и огледа дланта си. Кръвта беше тъмна, не яркочервена. Не идваше от артерия. Раната не кървеше много. Погледна към Гейбриъл, който беше приклекнал при прозореца и оглеждаше смълчания склад и за най-малкото движение.

— Как си? — попита жената.

Аркадиан се обърна към нея. Беше клекнала до отворена кутия патрони и сръчно пълнеше пълнителя на пистолета му, черната й коса се бе разпиляла пред лицето й като копринена вълна.

— Ще оживея — отвърна той.

Жената го погледна, после кимна към ъгъла и каза:

— По-добре я виж как е. Това не е твоя битка. Нито пък нейна.

Аркадиан проследи погледа й до Лив, която все още се свиваше зад копирната машина. От това място видя и нещо друго. Под разбития телевизор имаше врата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД, изписан с дебели зелени букви.

— Не бих го направил — каза старецът, сякаш прочел мислите му. — Сто на сто знаят, че има заден изход. Всеки, който излезе от онази врата, ще попадне в капан.

Катрин сложи последния патрон в пълнителя и го пъхна в дръжката на пистолета.

— Дръж под око изхода и не си показвай главата — каза и подаде пистолета на Аркадиан с дръжката напред. — Имаш ли телефон?

Аркадиан кимна и моментално съжали, защото болката отново го жегна в рамото.

— Тогава се обади за подкрепления. Ще реагират много по-бързо на загазил полицай.

Аркадиан я погледна за момент в очите, после взе пистолета, напипа с палец предпазителя и откри, че вече е свален.

Йохан знаеше, че стените на офиса ще поемат силата на взрива. Трябваше да се приближи или да изчака онези да излязат. Предположи, че момичето ще остане вътре. Вероятно щеше да е зашеметена от експлозиите, дори ранена от шрапнел, но щеше да оцелее. Усещаше как студът и вцепенението се плъзгат по върховете на пръстите на ръцете и краката му.

От отсрещния край на склада се чуваше хрущенето на стъкло и предпазливо тътрене на крака. Погледът му се спря върху пистолета, лежащ на боядисания бетонен под. Той се пресегна и го взе. Стори му се нелепо тежък. Лош знак. Бавно свали заглушителя, за да го направи по-лек. Остави го на пода до себе си и усети как студът стига до коленете му, а топлината продължаваше да излиза от врата му.

Времето му изтичаше.

Взе първата от двете гранати.