Саймън Тойн
Sanctus (114)

114.

Микробусът спря в сгъстяващия се мрак достатъчно далече от хангар 12 и Йохан изключи двигателя. Корнилиъс погледна през прозореца към необозначената полицейска кола, хангара и самолета пред него. Вратата на хангара беше наполовина отворена, отвътре се лееше светлина. Кутлар не каза нищо. Беше свел глава и гледаше двете стрелки на екрана. Едната сочеше телефона на Корнилиъс, а другата — последния засечен сигнал от Катрин Ман. Двете почти се припокриваха.

От джоба на Корнилиъс се чу тихо бръмчене и той извади телефона си. Текстово съобщение. Намръщи се. Показа го на Йохан. Щом го прочете, той кимна, отвори вратата и се измъкна навън, като взе и ключовете. Кутлар усети как микробусът леко се олюлява, когато задната врата се отвори, и чу приглушени звуци — Йохан местеше някакви неща отзад. Въздействието на морфина беше започнало да отслабва и болката вече се трупаше в съсипания му крак. Изкачването по стръмните улици на стария град беше разкъсало повечето вътрешни шевове и той имаше чувството, че превръзката и крачолът на панталона са единствените неща, които държат крака му цял. Опита се да скрие раната, като сгъна якето в скута си, но продължаваше да усеща миризмата на кръв, която насищаше въздуха с ръждивия си аромат.

Микробусът отново се разлюля, задната врата се затвори и Йохан се появи отново и бавно тръгна към товарния самолет. Червеният анорак прилепваше плътно по тялото му; беше преметнал небрежно сак през рамо. В сумрака приличаше на човек от наземния персонал.

Най-сетне някой вдигна телефона. На заден план се чуваше бебешки плач.

— Бони?

— Той уби Майрън. — Гласът на Бони беше дрезгав. — Застреля го.

— Кой го е застрелял? Къде е сега той?

— Във вестибюла. Вече няма да нарани бебетата ми.

Лив хвърли поглед към Аркадиан, който продължаваше да я гледа, насочил пистолет към Гейбриъл.

— Чуй ме, Бони — каза тя. — Искам да вземеш децата и да се махнеш оттам, разбра ли? Искам да се обадиш в управлението на хора, на които имаш доверие. Нека отведат тебе и семейството ти на сигурно място, където никой не може да те намери. Ще го направиш ли, скъпа?

— Никой няма да нарани бебетата ми — повтори Бони отпаднало.

— Да, Бони, никой няма да ги нарани. А сега ще се обадиш в управлението, нали? — Погледна отново Аркадиан. Искаше й се сама да звънне в полицията, но знаеше, че не бива да предизвиква съдбата.

Приглушеният плач на бебетата се усили — явно Бони влизаше при тях. Лив си помисли как ще растат, без да познават баща си. И всичко това заради едно телефонно обаждане — заради нея.