Саймън Тойн
Sanctus (113)

113.

Бони стоеше в стаята, напрегнала слух.

Плачът на бебето я придърпваше като невидимо въже, но тя се застави да го пренебрегне и да се вслушва в другите шумове в къщата. Претърси тишината. Не чу нищо. Абсолютно нищо.

Пристъпи към гардероба — обутите й в пантофи крака стъпваха абсолютно безшумно по дебелия кремав килим — и внимателно го отвори. И тогава го чу. Бавното скърцане на кухненската врата. Така и не бяха намерили време да оправят пантите й. Долу имаше човек. Може би Майрън бе влязъл да приключи с готвенето. Но тогава защо не се бе качил? Не чуваше ли, че бебето плаче?

Бръкна под окачените в гардероба дрехи към малкия сейф в задната стена. Беше накарала Майрън да го взида там веднага щом разбра, че е бременна. Найлоновият калъф на полицейската униформа зашумоля, докато ръката й мина покрай нея към циферблата на малката стоманена врата. Въведе рождената си дата и отвори сейфа. Вътре бяха полицейската й значка, кутия 9-мм патрони, два заредени пълнителя и служебното й оръжие.

Взе пистолета и един пълнител, заслушана в плача и притихналата къща. Пъхна пълнителя и натисна, докато не се чу тихо прещракване — като от счупена костица.

Плачът от съседната стая се засили, стана по-отчаян и Бони усети стягане зад зърната — природата започна да реагира. Тихо пристъпи до вратата, приклекна и погледна през процепа в коридора.

Нямаше никого.

Гладният плач продължи и тя усети мокри петна по сутиена си. Пръстите й около дръжката на пистолета леко се отпуснаха. Може би хормоните бяха виновни и просто си беше въобразила всичко това. Бе уморена, спор нямаше, и сетивата й вероятно се бяха претоварили. Заслуша се отново. Чувстваше се все по-глупаво и по-глупаво. И тъкмо се канеше да стане, когато го чу.

Тихо скърцане на стъпка върху третото стъпало на стълбите.

После още едно на петото.

Майрън винаги се беше шегувал, че никого не можеш да издебнеш в тази къща.

„Майрън!

Господи, къде е Майрън?“

Приближи още повече до процепа, мъчеше се да види стълбите. Надяваше се да се появи Майрън и да тръгне спокойно към детската. Вместо това другото бебе също се разрева, до ноздрите й достигна слаба миризма на изгоряла храна… а после пред нея изникна видение от ада.

Беше мъж. Висок. Брадат. Беше облечен с червен мушамен анорак, качулката плътно обрамчваше лицето му. Държеше пистолет, противно дълъг от закрепения за цевта заглушител. Погледът му се стрелна между стаята с плачещите бебета и притворената врата на спалнята.

Бони не откъсваше поглед от него. Усети как топлата влага се стича по гърдите й, сякаш са я простреляли. Приближи късата цев на пистолета ниско при процепа, като го насочи възможно най-точно към непознатия. Беше минала тренировките за боравене с оръжие в академията. Знаеше как да прочиства сгради в търсене на враждебни цели. Упражняваше се на всеки две седмици, за да поддържа форма. Но нищо не я беше подготвило за подобно нещо. Пръстите й се стегнаха около дръжката, докато го гледаше как накланя глава настрани и се вслушва през бебешкия плач, както беше правила и самата тя допреди миг.

Телефонът в спалнята иззвъня, стресна Бони и накара демона да се понесе към нея с ужасяваща скорост. Червеното изпълни полезрението й, докато клечеше до открехнатата врата. Непознатият вдигна пистолета си, докато надзърташе вътре.

Бони погледна нагоре. Насочи оръжието си. Видя как главата му се свежда. Погледите им се срещнаха.

Изстреля три куршума един след друг със затворени очи, за да се предпази от полетелите в лицето й трески.

Отвори очи. Площадката беше празна. Скочи панически, ужасена, че може да се е втурнал в детската. Шевовете й едва не се скъсаха от напрежението, но умът й изобщо не регистрира болката. Излетя навън, по лицето й се стичаха сълзи от ярост и ужас, ушите й още пищяха от стрелбата. Погледна надясно и се втурна към площадката с готов за стрелба пистолет.

И тогава го видя да лежи по гръб в долната част на стълбището, където го бяха запратили два от куршумите й.

Близнаците пищяха в детската.

Кръв беше изпръскала стените и светлата пътека по стълбите, бележейки полета на мъжа надолу. Пистолетът му беше спрял на ръба на едно стъпало в средата, подобно на счупен черен кръст. Бони слезе няколко стъпала да го вземе, като през цялото време държеше оръжието си насочено към проснатата червена фигура долу. Видя дупка от куршум отстрани на гръдния му кош и друга в главата. Очите му бяха отворени и неподвижни. Единственото движение бе на пълзящата черна кръв, която се разливаше под него като дупка, която се отваря да го погълне обратно в ада. Приближи още. Приклекна да вземе пистолета. Видя нещо по-нататък във вестибюла — маратонка, обута на неподвижен крак.

Чак сега наистина осъзна какво се е случило. И тогава изригна собственият й писък, отчаян и ужасен, заглушаващ плача на осиротелите й деца.