Саймън Тойн
Sanctus (110)

110.

Колата спря пред самата бариера, на нивото на прозореца на кабинката на охраната. Пазачът вдигна нос от вестника и плъзна стъкленото прозорче настрани. Фуражката му беше на гишето пред него. На официално изглеждащата табелка на гърдите му се четеше „Охрана на летището“.

— Да? — каза той, докато оглеждаше мъжете в колата.

— Гейбриъл Ман да е идвал днес? — попита глас от мястото до шофьора.

— Може би. Кой се интересува?

Аркадиан отвори кожения си портфейл и се наведе да му го покаже. Пазачът надникна над гишето и внимателно разгледа златната значка на инспектора. Натисна един бутон и бариерата започна да се вдига.

— Дойде преди около половин час с приятелката си — каза пазачът.

— Как изглеждаше приятелката? — бързо попита Аркадиан.

Пазачът сви рамене.

— Млада. Руса. Красива.

Не беше точно словесен портрет, но Аркадиан имаше доста добра представа за кого става дума. От Сюли още нямаше нито вест. От Лив също.

— Къде мога да ги намеря?

— Следвайте жълтата линия. — Пазачът се наведе през прозореца и посочи дебелата линия по настилката, която завиваше и продължаваше успоредно на оградата. — Ще ви отведе покрай складовете. Те са в хангар 12, на около триста метра отляво. Отпред има спрян един стар товарен самолет.

— Благодаря — каза Аркадиан. — И моля да не им се обаждате, че идваме. Визитата е неофициална.

— Разбрано, господине.

Колата се плъзна под бариерата и светлината на фаровете последва ярката жълта линия към редицата дълги сиви постройки. Повечето тънеха в мрак и тишина. Точеха се покрай отворените прозорци на автомобила като надгробни камъни.

Пред хангара беше спрян дундест самолет, с опашка към голямата плъзгаща се врата. Тя беше наполовина отворена и от нея в сгъстяващия се здрач се изливаше оранжева светлина.

— Угаси светлините — каза Аркадиан на шофьора, докато гледаше отвора и се мъчеше да види какво има от другата страна. — И приближи внимателно, искам да погледна.

Фаровете угаснаха и пътят пред тях потъна в мрак. Шофьорът изключи от скорост и продължи по инерция. Без светлините Аркадиан виждаше първите звезди по черното като мастило небе зад хангара, докато се плъзгаха напред със съскане на гуми върху изстиващата настилка.

Когато стигнаха на петнайсетина метра, Аркадиан вдигна ръка и шофьорът спря колата с ръчната спирачка, за да не задейства стоповете. Аркадиан надникна през отворения прозорец и се заслуша за гласове или някакъв друг шум отвътре. Не чу нищо освен пукането на бързо изстиващия двигател на автомобила.

Откопча предпазния колан, бръкна под сакото си и извади пистолета от кобура. Шофьорът го погледна.

— Да дойда с вас?

Беше сержант, постъпил наскоро в управлението. Въпреки цивилните дрехи миризмата на патрулен полицай още витаеше около него.

— Не, всичко ще е наред. Нека първо надникна. Ще ти махна, ако имам нужда от подкрепление.

Аркадиан изключи осветлението на купето, за да не светне при отварянето на вратата, и се измъкна в нощта.