Саймън Тойн
Sanctus (99)

99.

Игуменът гледаше как треперещата ръка на информатора се пресяга към лаптопа. Късата верига подрънкваше, докато онзи вкарваше поредицата пароли за отдалечен достъп. Интернет връзката през телефона бе бавна и бяха нужни няколко дълги минути, преди най-сетне да успее да отвори досието на монаха.

— Вътре съм — съобщи той на мрака. Въпреки мразовития въздух в пещерата от върха на носа му капеше пот.

— Нещо добавяно ли е? — попита игуменът и се наведе към екрана.

Веригата се опъна и отпусна, луничавата ръка вкара още няколко пароли и отвори имейл приложение, прелисти входящата поща и щракна върху съобщение, изпратено от някой си GARGOILE. То съдържаше само една дума: „Червено“.

— Трябва да се търси текст, маркиран в червено — обясни с треперещ глас информаторът. — Това е новото.

Изтри съобщението, отвори досието на монаха и започна да го прелиства. Игуменът гледаше как през екрана прелитат страници, пълни с подробности за неща, които никой извън Цитаделата не биваше да научава. Призляваше му при мисълта за всички жадни погледи, които бяха пълзели по тези страници и жадно бяха щипвали информация подобно на мравки, оголващи кокал. Червена ивица светна насред страницата, обагряйки в алено гледащите екрана лица. Луничавата ръка замря. Игуменът зачете. Беше кратко резюме на разговора на Лив с Аркадиан относно странните обстоятелства около раждането й и защо има различно име и рождена дата от брат си. Игуменът кимна замислено. Това решаваше загадката защо сестрата не е била открита по време на проверките при влизането на Самюъл в Цитаделата.

— Продължи нататък — каза той.

Червеният текст изчезна и дълго време през екрана прелитаха само бели страници. Едва в самия край, в секцията „Патология“, новата добавка хвърли кървавото си сияние в пещерата.

Текстът беше в две части. Първата представляваше бележка, че пробата от черния дроб на монаха е маркирана като замърсена, тъй като клетките регенерирали. Игуменът се запита дали това не е свидетелство, че брат Самюъл се съживява, както се казваше в пророчеството, или е просто латентен ефект от близостта му до Тайнството. Докато четеше втората част обаче му хрумна нова интерпретация и сърцето му заби по-бързо. Това бе кратка бележка от някой си д-р Рийс относно резултатите от сравнението на ДНК пробите, взети от падналия монах и момичето.

Игуменът се взираше в червения екран, омагьосан от откритията и изводите на патолога. Пробите бяха абсолютно еднакви. Брат Самюъл не само имаше сестра — тя бе негов идентичен близнак.

Това обясняваше всичко. Пророчеството бе вярно. Самюъл наистина е бил кръстът. Но той бе паднал, а сега момичето се бе издигнало на неговото място — плът от плътта му, кост от костта му. Същата като него.

Сега тя беше кръстът.

Тя бе инструментът, който щеше да убие Тайнството и да освободи света от неговата ерес. Тя бе ключът към всичко.

— Унищожи досието — нареди игуменът. — Копирай всичко в лаптопа и после го заличи от полицейската база данни.

Информаторът се поколеба — явно не искаше да извърши подобен явен акт на вандализъм. Игуменът докосна леко затягащия винт, шипът потръпна и предаде вибрацията на гръбначния стълб. Това бе достатъчно веригата да задрънчи трескаво. Информаторът побърза да се подчини и прикачи към оригиналното досие в базата данни вирус, който щеше да унищожи съдържанието му, директорията, а накрая и себе си.

Игуменът погледна свързания към лаптопа мобилен телефон. Беше като замаян от новата информация. Трябваше да предупреди Корнилиъс да се погрижи момичето да бъде доведено колкото се може по-бързо и невредимо. Така можеше да я използва за изпълняването на пророчеството и даденото преди хилядолетия обещание на Бог. Осъзна, че това е била съдбата му — бил е роден именно с тази цел. Помисли си за прелата, който лежеше в мрака и се тревожеше за Божието мнение за делото на собствения му живот, и изпита съжаление към него. Игуменът нямаше да завърши дните си в тормоз заради пропуснатите възможности. Макар прелатът да го бе посъветвал да не прави нищо, той бе проявил смелостта да послуша сърцето си и да действа според обстоятелствата. И резултатът бе налице.

Представи си реакцията на прелата при последната им среща, как мършавата му ръка махна, отказвайки молбата му да действа. Той беше слаб, но упорит, а упоритостта му едва не им костваше тази възможност за спасение.

Но той все още си оставаше главният.

Игуменът обмисли това. Слабостта на прелата и нежеланието му да действа все още можеха да му попречат да изпълни онова, за което бе предопределен. Действието против волята на прелата извън планината бе едно нещо, но вътре влиянието му бе много по-силно — хората бяха верни на поста, ако не на човека. Прелатът можеше да го спре. Даже по-лошо — можеше да го отстрани и да заеме мястото му. Можеше да се надигне от леглото си и да изпълни пророчеството — последното действие на човек, отчаяно желаещ да увенчае дългия си празен живот с нещо наистина смислено. А когато пророчеството се изпълни, какво следва? Дали щяха да приемат силата на Тайнството, както твърдяха мнозина богослови? Дали щяха да се сдобият с истинско безсмъртие, а не само с намек за такова? Ако станеше така, прелатът никога нямаше да умре и игуменът завинаги щеше да остане негов подчинен.

Вдигна очи, внезапно усетил настъпилата тишина. Броячът на екрана стигна до сто процента и изчезна.

— Всичко ли е изтрито?

— Да — отвърна информаторът. — Всичко.

— Добре — каза игуменът и хвана с две ръце затягащия винт.

Прелатът беше проблем. Още можеше да съсипе всичко.

— Tabula rasa — прошепна той.

И започна да върти.