Саймън Тойн
Sanctus (65)

65.

Гейбриъл се вмъкна в празната разпределителна стая и клекна зад централния тезгях, върху който все още лежеше сутрешната поща и колети, зарязани след включването на алармата. Докато вадеше сака и шлема от скривалището им, чу гласове от коридора и грабна някакъв обемист плик.

— Добре ли сте? — На прага се появи жена на средна възраст и го загледа остро и подозрително през очилата си с дебели дизайнерски рамки.

— Да… имам пратка за… — Гейбриъл погледна етикета. — Доктор… Макин? — И пусна петстотинватова усмивка.

Горе-долу на втората секунда от сиянието й ръката на жената се вдигна колебливо към гърдите й и погледът й омекна.

— Имате предвид доктор Меахин — каза тя. — Трябва ли да подписвам някъде?

— Не, всичко е наред — отвърна Гейбриъл. — Човекът, който ме упъти насам, вече подписа.

Кимна на жената и се измъкна обратно в коридора. Беше пълно с хора. Чу някой да вика от рецепцията зад него. Продължи към рампата. Задната част на сградата бе пуста. В отсрещния край на алеята видя линейка да излиза на колелото „Алилуя“.

Скочи от платформата и спринтира към мотоциклета, който бе скрил зад един контейнер за отпадъци. С две резки натискания на педала запали двигателя и полетя напред, после рязко натисна спирачки. Колелото „Алилуя“ беше еднопосочно и движението по това време винаги беше натоварено. Погледна наляво. Не видя линейката. Започна да се провира между колите, като се оглеждаше напред. След мъчително маневриране стигна до пресечката с южния булевард, откъдето можеше да продължи в две посоки — надясно към покрайнините и наляво към Цитаделата. Заложи на втората възможност, но засега продължи право напред, готов да завие в която и да било посока в мига, в който види целта си.

Рязко натисна спирачка и задното колело закова. Чу се клаксон и един микробус го заобиколи в последния момент. Шофьорът изкрещя гневно от безопасността на кабината си. Гейбриъл изобщо не го чу. Гледаше булеварда в двете посоки. Линейката я нямаше. Просто беше изчезнала някъде между алеята и този кръстопът.