Саймън Тойн
Sanctus (61)

61.

Basilica Ferrumvia бе най-голямата сграда в Руин, която не принадлежеше на Църквата. Беше издигната камък по камък в средата на деветнадесети век като фар на надежда и прогрес от средновековните коптори южно от Изгубения квартал. Въпреки църковно звучащото й име обаче единственото нещо, което беше на почит в нея, бе търговията. Наричаната от всички Църква на железния път бе главната гара на града.

Гейбриъл отби пред готическата й фасада в разгара на часа пик. Спря олекотения мотоциклет под огромния навес от стъкло и желязо над главния вход до редицата скутери, изключи двигателя и закрачи енергично към гарата като обикновен служител, бързащ да хване влака.

Мина бързо през шумната централна зала и се спусна в приглушената тишина на багажната служба, издълбана дълбоко в скалите под перон 16.

Шкаф 68 се намираше в най-далечния ъгъл на помещението, точно под една от шестте наблюдателни камери. Камерата бе разположена така, че макар лицето на Гейбриъл да бе видимо за дежурните, съдържанието на шкафа оставаше скрито. Той набра петцифрения код и отвори вратата.

Вътре имаше друг черен сак, идентичен по размери и изработка с онзи на рамото му. Гейбриъл го отвори и извади черно ватирано яке и два пълнителя. Остави пълнителите на пода на шкафа, извади пистолета си, внимателно свали заглушителя и го пусна в сака. Тишината бе необходима през нощта. Стрелбата през деня трябваше да е достатъчно шумна, за да подплаши онези, които не би трябвало да са на мястото на престрелката. Не искаше да пострадат невинни минувачи. Военните наричаха това косвени жертви. В града пък — убийство.

Огледа се, смъкна сака от рамото си, свали якето и облече ватираното. Пълнителите отидоха в джоба. Пистолетът отново се озова в кобура под мишницата му; без заглушителя не изпъкваше толкова много. Взе сака, прибра го в шкафа, отвори го и извади мешката на Лив. Поколеба се за момент — вроденото чувство за такт не му позволяваше да наднича в личните вещи на жена, но въпреки това го направи.

Намери дрехи, тоалетни принадлежности, зарядно за телефон — всичко, което би взел човек, ако заминава по спешност. Имаше и малък лаптоп в куфарче, портфейл, кредитни карти, журналистическа карта за самоличност и карта за „Старбъкс“, почти пълна. В страничния джоб откри паспорт, връзка ключове и малък албум. В него имаше десетина снимки на Лив и някакъв младеж на разходка из Ню Йорк. На тях Лив беше с няколко години по-млада. Младежът несъмнено бе неин брат. Имаше същата руса коса, същото леко заоблено привлекателно лице — хубаво при него, красиво при нея — същите яркозелени очи, светещи от радостта на споделения смях.

Последната снимка показваше, че разходката е била преди 2001 година: младежът стоеше между кулите близнаци на Световния търговски център и буташе с ръце настрани, а лицето му бе изкривена карикатура на ужасно усилие. С дългата си коса и наченки на брада приличаше на Самсон в храма на филистимците. Картината бе зловеща, натоварена с трагедия не само заради случилото се с кулите, но и защото младежът с разперените ръце подигравателно имитираше позата, която щеше да заеме през последните часове преди да полети от върха на Цитаделата.

Гейбриъл прибра снимките в портфейла. Инстинктът му подсказваше да остави мешката в шкафа, но той я преметна през рамо, затвори вратата на камерата и тръгна към изхода. Мешката щеше да му е талисман, магия за късмет, леща, през която да фокусира решимостта си. Когато намереше Лив и я заведеше на безопасно място, щеше да й я върне.

Сигурността й вече се бе превърнала за него в лична мисия. Не можеше да каже точно защо или кога бе решил така. Може би когато я гледаше как тича през хлъзгавия от дъжда паркинг, обхваната от ужас, който отчасти се дължеше на него. А може би и по-рано — когато бе видял изумителните й зелени очи, търсещи истината в неговите. Можеше най-малкото да я освободи от страха, стига да му се удадеше възможност.

Излезе от сумрака на багажната служба в ярката светлина на основната зала. Стъкленият таван, издигащ се на тридесет метра в най-високата си точка, сякаш улавяше и отразяваше всеки звук. Беше толкова шумно, че той по-скоро усети, отколкото чу звъна на телефона в джоба си.

— Момичето е отведено в централното полицейско управление — каза Катрин. — Намира се в стаята за разпити на четвъртия етаж и дава показания за случилото се през нощта.

— Откога е информацията?

— Току-що я получих. Но мислим, че източникът, който ни я даде, я е дал и на sancti.

В това имаше резон. И освен това означаваше, че хората, които се бяха опитали да отмъкнат Лив, ще се навъртат наоколо и ще чакат следващия удобен момент.

— Ще ти се обадя — каза той и прекъсна връзката.

Надяна шлема, докато приближаваше към мотоциклета и обмисляше следващия си ход. Реши, че Лив ще е в безопасност, докато е в стаята за разпити; нямаше обаче да остане там завинаги, а сградата на полицейското управление беше огромна. Щеше да е почти невъзможно да я открие, без да привлече внимание към себе си. Запали двигателя и погледна към вестникарската сергия, на която се продаваше сутрешното издание на местния вестник. На първа страница отново имаше снимка на монаха — този път от по-близък план, явно направена с много добър обектив. Заглавието отгоре гласеше ПАДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА.

Гейбриъл превключи на скорост и се сля с мудния сутрешен трафик.

Знаеше много добре къде щеше да отиде Лив.