Саймън Тойн
Sanctus (6)

6.

Слънцето, което осветяваше пътя на бавно напредващата армия туристи, сгряваше Самюъл, който лежеше неподвижно на повече от хиляда стъпки над тях.

С идването на топлината чувствителността в крайниците му бавно се върна — и се върна и дълбоката раздираща болка. Самюъл отвори очи, с мъка се надигна, опря се на разранените си длани и седна. Древният мраз на скалата донякъде успокояваше болката.

Започна да се моли, както правеше всеки път, когато успяваше да покори някой връх.

„Отче наш…“

Но щом устата му заизрича думите, в съзнанието му изникна образ и Самюъл се запъна. Осъзна, че след кошмара, който бе видял предишната нощ, след гнусотията, извършена в Негово име, вече не е сигурен на кого или на какво се моли. Усещаше студената скала под пръстите си — скалата, в която някъде под него бе издълбана залата, където се извършваше Тайнството. Представи си я, представи си онова, което се намираше в нея, и го изпълни почуда, ужас и срам.

Очите му се напълниха със сълзи и той затърси в ума си нещо — каквото и да е, стига да може да пропъди преследващото го видение. Топлият въздух се издигаше нагоре, носеше аромата на събудената от слънцето трева и събуждаше един стар спомен; в ума му започна да се оформя образ на момиче — отначало смътен и неясен, но с всеки момент все по-отчетлив. От мъглата на миналото се появяваше лице, едновременно непознато и близко, лице, изпълнено с любов.

Инстинктивно докосна най-стария си белег — отдавна заздравял, за разлика от най-новите, които все още кървяха. Усети под дланта си нещо друго, прибрано в джоба му. Извади го. Малка восъчножълта ябълка, останала от скромната вечеря в трапезарията. Не я беше изял, защото бе прекалено нервен — нали само след няколко часа му предстоеше да бъде представен пред най-древното и свято братство на света. А ето че сега бе тук, на върха на света, в своя малък личен ад. С неизядената ябълка.

Захапа я и усети как сладостта й изпълва измъченото му тяло и сякаш го стопля отвътре, захранва изтощените мускули. Изяде я и изплю семките в изподраната си длан. Във възглавничката на палеца му се беше забила остра каменна люспа. Той я хвана със зъби и я издърпа, като трепна от острата болка.

Плю върху окървавената си длан — приличаше на мъничко копие на тясната площадка, на която седеше. Избърса кръвта с пръсти и се загледа в сивата скала под себе си. Беше същата на цвят и на пипане като страниците на еретичната книга, която му бяха показали в недрата на огромната библиотека по време на подготовката му. Да, страниците й бяха изработени от подобен камък, дори може би същия, сбитите знаци бяха изсечени от ръка, отдавна превърнала се в прах. Думите, които бе прочел там, бяха пророчество, предупреждаващо за края на света, ако Тайнството стане известно извън стените на Цитаделата.

Погледна към града далече долу. Утринните лъчи се отразиха в зелените му очи, погалиха високите остри скули под тях. Помисли си за всички хора долу, които живееха живота си, стремяха се с мисъл и дела да вършат добро, да продължат напред, да се доближат до Бог. След трагедиите в собствения си живот бе дошъл тук, при извора на вярата, за да се посвети на същото. А сега бе сам тук, на самия връх на най-свещената планина…

… и никога не се бе чувствал по-далеч от Него.

В замъгленото му съзнание отново изплуваха образи — на онова, което беше изгубил, на онова, което бе научил. И докато думите на пророчеството, издълбано върху каменните страници на еретичната книга, бавно се връщаха в паметта му, той видя в тях нещо ново. И онова, което отначало бе възприел като предупреждение, сега засия като откровение.

Вече беше донесъл познанието за Тайнството дотук, извън Цитаделата. Какво му пречеше да го отнесе по-нататък? Може би тъкмо той щеше да стане средството за хвърляне на светлина в тази тъмна планина и да сложи край на онова, което бе видял с очите си. А дори и да грешеше и тази криза на вярата да бе слабост на човек, неспособен да проумее целта на онова, което е видял, то Бог със сигурност щеше да се намеси. Тайната щеше да си остане тайна, а кой щеше да скърби за живота на един объркан монах?

Погледна към небето. Слънцето вече се беше издигнало — носителят на светлина, носителят на живот. Стопляше го. Той отново погледна каменната люспа в шепата си. Умът му вече бе остър като назъбения й ръб.

Знаеше какво трябва да направи.