Саймън Тойн
Sanctus (46)

46.

Малко преди два след полунощ Лив излезе от митническата проверка и се озова в просторната зала за пристигащи. Експресионистични стенописи и висящи скулптури изпълваха ехтящото като пещерна зала помещение. Тя разпозна някои от по-драматичните моменти от дългата и кървава история на Руин от прочетеното по време на полета.

Ярките исторически фигури бяха в рязък контраст с истинските хора, които се тътреха под тях. Имаше неколцина добре облечени бизнесмени, забили носове в лаптопи и смартфони, но те бяха по-скоро изключение. Малки групички посетители с безизразни погледи се мотаеха безцелно по мраморния под, а две отегчени ченгета с автомати на рамо държаха всички под око.

Повечето от тръгналите за Руин туристи пристигаха на по-голямото летище северно от Газиантеп, което бе по-близо до древната твърдина. Лив изобщо не бе помислила за това, когато резервираше билета си — просто се спря на първия полет, който можеше да хване. Според пътеводителя от старото летище до древния град имаше предостатъчно автобуси, но по това време май беше по-добре да вземе такси веднага щом се сдобие с малко местна валута.

Докато се оглеждаше за обменно бюро, видя високия добре изглеждащ мъж, който гледаше право към нея. Отначало извърна очи, смутена от откровеното зяпане, но после пак го погледна. Мъжът й се усмихваше. Тя отвърна на усмивката му, а мъжът вдигна табела с името й, написано с дебел флумастер.

— Госпожица Адамсен? — попита и пристъпи към нея.

Тя кимна, без да е съвсем сигурна как да приема това посрещане.

— Аркадиан ме изпрати — обясни мъжът.

Гласът му беше дълбок, сякаш принадлежеше на по-възрастен човек. Нямаше и следа от акцент.

— Американец ли сте? — попита Лив.

— Учих в Америка — отвърна той. Усмивката му си оставаше спокойна и неизменна. — Не се впечатлявайте. Руин е туристически град и всички говорят английски.

Тя кимна на разрешената загадка, после отново се намръщи пред следващата.

— Откъде знаехте с кой самолет…?

— Не знаех — прекъсна я той. — Посрещнах последните няколко международни полета с надеждата, че ще бъдете на някой от тях.

Звучеше доста радушно за човек, който е прекарал половината нощ на летище.

— Това бе първият, до който успях да се добера — каза тя. Почувства се неудобно, че са го натоварили с такава гадна задача.

— Няма проблем. — Мъжът посочи омачканата мешка в ръката й. — Това ли е багажът ви?

— Да. Не се безпокойте, аз ще си го нося. — Лив метна мешката на рамо и тръгна след посрещача си по бляскавия мраморен под.

„В Джърси Сити определено няма такова обслужване“ — помисли си тя, докато гледаше широкия гръб, проправящ път през туристите, скупчили се на групи като добитък. Дългият черен шлифер на мъжа се издуваше зад него и му придаваше излъчването на устремен рицар, досущ като онези от стенописите.

Минаха през бавно въртящата се врата. В тясното пространство тя се озова съвсем близо до него и усети аромата му. Чист, стипчив, с намек за кожа, цитрус и нещо древно и успокояващо — вероятно тамян. Повечето от познатите й ченгета по принцип смятаха „Олд Спайс“ за върха на козметиката. Погледна нагоре. Той бе по-висок, отколкото й се бе сторило първоначално. И красив като в традиционните момичешки мечти — очите му бяха сини като лед, а косата, която отначало бе взела за черна, се оказа много тъмнокестенява. Беше точно от онези мъже, за които майките предупреждаваха дъщерите си, а врачките откриваха да се спотайват в кристални кълбета, стига да им платиш достатъчно.

Въртящата се врата нежно ги избута в нощта и миризмата на дъжд върху бетон прониза затъпелите й от пътуването сетива. Това бе най-свежото нещо, с което се бе сблъсквала през последните повече от дванадесет часа, но в извратения свят на заклетия пушач то бе само напомняне колко дълго е копняла за цигара. Спря до самия изход и отвори мешката си.

— Къде сте паркирали?

Мъжът се обърна и я загледа как рови в мешката.

— Ето там. — Той кимна към почасовия паркинг от другата страна на улицата.

Лив погледна към дъжда и нощта и каза:

— Тръгнах доста набързо. Май… май не съм си взела връхна дреха.

Той й предложи чадър, но Лив все едно не го чу. Цялото й внимание беше насочено към смачкания пакет „Лъки Страйк“. Чукна дъното му и издърпа една цигара с уста.

— Малко е ветровито — каза тя и раменете й потръпнаха от студа. — А и защо да мокрите чадъра. Вижте какво… защо не докарате колата? Аз ще остана тук и ще изпуша една цигара. Така хем няма да стана вир-вода, хем на вас няма да ви се налага да ме съдите, че съм ви направила пасивен пушач.

Мъжът се поколеба и погледна към пороя, който се сипеше от небето.

— Добре. Стойте тук. Веднага се връщам.

Лив го гледаше как се отдалечава и как вятърът развява шлифера му. Щракна запалката в шепи, запали цигарата и напълни дробовете си с никотин и нощен въздух. Издиша и усети как напрежението от полета започва да се топи и изчезва заедно с дима. Прибра пакета в мешката, порови да намери телефона си и го включи.

Един микробус премина в дъжда. Някакъв човек, вероятно от охраната, като че ли гонеше трима младежи от навеса на спирката, където те може би бяха решили да пренощуват. А може би просто бяха студенти след здрав купон.

„Добре дошла в Руин…“

Телефонът избръмча в ръката й. Имаше три пропуснати обаждания и две нови съобщения. Палецът й тъкмо се канеше да натисне бутона за гласовата поща, когато пред нея спря едно рено. Прозорецът се спусна и добре облеченото ченге зад волана й се усмихна, пресегна се и отвори задната врата.

Лив дръпна жадно от цигарата, забучи я в пълния с пясък пепелник до въртящата се врата и се втурна по мокрия тротоар към топлия и сух комфорт на автомобила.

— Как се казвате? — попита тя, докато затваряше и закопчаваше предпазния колан.

Мъжът превключи на скорост и се нареди зад другите коли и таксита, които бавно пълзяха към изхода.

— Гейбриъл — каза той и се усмихна — тя видя усмивката в огледалото и как около очите му се събраха ситни бръчици.

Лив се облегна на вратата и почувства как умората я обгръща като одеяло. Понечи да затвори очи, но си спомни съобщенията. Набра гласовата си поща и долепи телефона до ухото си.

— На кого се обаждате? — попита Гейбриъл.

— Просто си проверявам съобщенията. — Потисна прозявката си. — Къде всъщност отиваме?

— В Руин — отвърна той, излезе от колоната и продължи по сервизното платно. — Къде другаде?

Първото съобщение зазвуча през пращенето на бурята.