Саймън Тойн
Sanctus (45)

45.

Старият „Локхийд Трай Стар“ се люшкаше и тресеше, докато се плъзгаше през буреносните облаци, охраняващи спускането към летището на Газиантеп. Мълния освети полутъмния салон и двигателите застенаха, мъчейки се да намерят опора в хлъзгавия въздух. Лив стискаше пътеводителя като Библия и се озърташе към останалите четиридесетина пътници. Никой от тях не спеше. Някои май се молеха.

„Проклет да си, Сам — помисли си тя, когато самолетът отново се разтресе. — Осем години без нито вест, а сега ме караш да преживявам това.“

Погледна през шибания от дъжда прозорец точно навреме, за да види как поредната мълния буквално облизва крилото. Двигателите зареваха от болка. Лив за пореден път хвърли поглед към пепелника в облегалката и се запита каква ли е глобата за пушене в пътнически самолет. Сериозно се замисляше дали да не я плати, каквато и да е.

Надникна още веднъж в бурната нощ с надежда за малко покой. Сякаш по божествена заповед облаците се дръпнаха и разкриха тъмен назъбен пейзаж, който танцуваше неуморно под почти непрекъснатите проблясъци на мълниите. В далечината се виждаше сиянието на голям град, сгушил се в естествена чаша сред хребетите, подобно на плитък басейн, пълен с разтопено злато. От стичащия се по прозореца дъжд градът трептеше, сякаш не беше съвсем материален. В центъра му имаше тъмно петно с четири прави линии светлина, ориентирани по посоката на света. Това беше Руин, а тъмнината в центъра му — Цитаделата. Отвисоко приличаше на черен скъпоценен камък, инкрустиран в центъра на ярък кръст. Лив прикова поглед в него. Спомни си всичко, което бе прочела за това място, и за всичката кръв, пролята заради тайната, която се пазеше вътре.

Самолетът зави несигурно по пътя си към летището и Цитаделата изчезна в нощта.

Катрин Ман наблюдаваше потока хора, изливащ се в залата за пристигащи. Според сведенията в откраднатото полицейско досие момичето би трябвало да дойде в Руин при първа възможност, за да прибере тялото на брат си. Самата тя се бе чувствала по същия начин преди дванадесет години, когато бе убит съпругът й. Все още помнеше настоятелната нужда да е с него, макар да знаеше, че е мъртъв.

Предвид часа на телефонния разговор, отбелязан в досието, според уебсайта на една пътническа агенция това бе първият полет, който би могло да вземе момичето.

Освободените от митницата пътници се втурнаха към такситата, към чакащите ги близки или към опашката да си платят паркинга. Два полета бяха пристигнали едновременно и бе трудно да разгледа добре излизащите. Катрин бе запомнила лицето на момичето от разпечатката, но за всеки случай бе приготвила и табела. Тъкмо се канеше да я вдигне, когато видя някакъв мъж зад отсрещните перила, който държеше почти същата табела. Върху нея с дебел флумастер бе написано ЛИВ АДАМСЕН.

Катрин настръхна.

Бръкна в джоба на палтото си и хвана дръжката на пистолета, като следеше мъжа с крайчеца на окото си. Можеше да е полицай. Можеше да е някой друг човек за контакт, за когото не знаеше.

Беше доста висок, широкоплещест. Светлоруса брада като че ли прикриваше някакви белези по бузите му. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който изучаваше тълпата, подобно на мечка, ядяща сьомга в планински поток. Около него витаеше атмосфера на авторитет и тъкмо това най-вече събуждаше страховете на Катрин. Нямаше да пратят високопоставен служител да посрещне някаква свидетелка, особено в този късен час. Този тип определено не бе полицай.

От митницата излезе някаква жена и тръгна сред блъскащата се тълпа. Мръснорусата й коса падаше пред лицето й. Гледаше надолу в торбата си и търсеше нещо. Изглеждаше с подходящ ръст и на подходящата възраст.

Катрин хвърли поглед към мъжа с табелата. Той също я беше видял. Младата жена извади мобилен телефон от чантата си и вдигна глава. Не беше тя. Пръстите на Катрин се отпуснаха и тя извади ръката си от джоба си. Мъжът продължаваше да се взира напрегнато в младата жена и когато тя се озова само на няколко крачки от него, вдигна табелата и се усмихна въпросително. Тя погледна право през него и продължи нататък.

Усмивката изчезна и мъжът отново започна да следи тълпата. Катрин направи същото. Когато и последният пътник излезе от залата, беше ясно, че сестрата на монаха не е дошла с този полет, а Катрин беше научила нови две неща. Инстинктът не я беше подвел — sancti наистина бяха пратили хора да пресрещнат момичето. И поради някаква причина нямаха представа как изглежда то.