Метаданни
Данни
- Серия
- Санкти (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sanctus, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Божилов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Саймън Тойн
Заглавие: Sanctus
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 14.03.2011
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-202-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5206
История
- —Добавяне
43.
Молитвеният ден в Цитаделата беше разделен на дванадесет служби, най-важните от които бяха четирите нощници. Те се изпълняваха всяка нощ, понеже се вярваше, че отсъствието на Божията светлина разбужда силите на злото. Всеки полицейски служител във всеки голям град по света би се съгласил с тази теория — че тъмните дела почти винаги се извършват под прикритието на нощта.
Първата от нощниците беше вечернята, официална служба, изпълнявана в единственото място, което бе достатъчно голямо, за да побере всички обитатели на Цитаделата, посрещащи края на поредния ден — голямата катедрална пещера в източната част на планината. Първите осем реда бяха заети от черните раса на духовните гилдии — свещениците и библиотекарите, прекарващи живота си в тъмнината на голямата библиотека. Зад тях бе тънката бяла линия на аптекарите, следвани от двадесет реда кафяви раса на работните гилдии — строители, дърводелци и други майстори, чиято работа бе постоянно да наблюдават и поддържат доброто състояние на Цитаделата.
Тъмночервените раса на охраната разсичаха тялото на конгрегацията, отделяйки висшите гилдии отпред от многобройните сиви раса отзад — монасите от прислугата, които правеха всичко, от готвене и почистване до осигуряване на работна ръка за другите гилдии.
Над многоцветното събрание, събрани в отделна висока галерия, седяха облечените в зелено братя sancti — общо тринадесет, в това число и игуменът, макар че днес бяха само единадесет. Игуменът не беше сред тях. Брат Грубер — също.
Когато слънцето се спусна под трите грамадни прозореца зад олтара — два триъгълника и между тях роза, символизираща всевиждащото око на Бог — всички отидоха за последното ястие в трапезарията, преди да се оттеглят в спалните помещения.
Всички с изключение на трима мъже, облечени в червените раса на carmina.
Монах с пясъчноруса коса, плоско безизразно лице и с телосложението на боксьор средна категория прекоси празното пространство към една врата точно под балкона на sanctus. Другите двама го последваха. Никой не каза нито дума.
Досието на Корнилиъс като офицер от британската армия бе причина игуменът да го избере като естествен лидер на групата, поради което на път за вечернята му бе предадена бележка, съдържаща други две имена, инструкции и карта. Корнилиъс погледна картата, докато излизаше от катедралната пещера, зави наляво според инструкциите и продължи по тесните, не така често посещавани тунели към изоставената част на планината.
Здрачът се сгъстяваше в криволичещите улици на стария град. Последните туристи бяха изведени от любезни разпоредители и решетките се спуснаха с дрънчене, за да го затворят за през нощта. На запад, в района, известен като Изгубения квартал, сенките започнаха да приемат човешки форми — нощното предлагане на плът започваше потайната си търговия.
На изток Катрин Ман седеше в дневната си и чакаше принтера да изпълни задачата си. Вече съжаляваше, че го е настроила да печата с най-високо качество, и гледаше ядосано как страницата пълзи ред по ред. По новините даваха големи групи хора, събрали се да отдадат мълчалива почит на мъжа, когото все още не познаваха като брат Самюъл; в Америка, Европа, Африка, Австралия и дори в Китай, където публичните демонстрации, особено онези с религиозен оттенък, не се приемаха така леко. Репортер попита някаква жена пред катедралата „Сейнт Джон“ в Ню Йорк защо приема така присърце смъртта на монаха.
— Защото се нуждаем от вяра, нали разбирате? — Гласът й бе напрегнат от напиращите емоции. — Защото имаме нужда да знаем, че Църквата се грижи за нас и че ни търси. Щом някой от нейните хора е доведен до такава постъпка, а Църквата не казва нито думичка по въпроса… къде тогава сме ние…?
Хора от всички континенти казваха в общи линии същото. Самотната смърт на монаха явно ги беше развълнувала. Бдението му на върха на планината сякаш символизираше собственото им чувство за изолираност, а последвалото мълчание бе доказателство за църква, която не я беше грижа за тях; за църква, която бе изгубила съчувствието си.
„Може би настъпва промяна — помисли Катрин, след като най-сетне извади листа от принтера и се загледа във фотографията на Лив Адамсен, взета от полицейското досие. — Може би пророчеството все пак ще се сбъдне.“
Изключи телевизора и грабна две ябълки на излизане. Летището бе на половин час път с кола. Нямаше представа колко време ще й се наложи да чака там.