Саймън Тойн
Sanctus (3)

3.

Черният вятър духаше в нощта, плъзгаше се между високите върхове и ледника източно от града, смесваше праисторическия си мраз с песъчинки от топенето на ледовете от огладените морени.

Набираше скорост, докато се втурваше надолу към равнината на Руин, сгушила се като огромна купа в шепата на назъбените планини. Шепнеше из старите лозя, маслинените горички и насажденията шамфъстък по ниските склонове, след което продължаваше към неоновото сияние на разпълзелия се град, където някога бе карал шатрите да плющят и беше развявал червеното знаме със златно слънце на Александър Велики, вексилиума на Четвърти римски легион и всички пряпорци на всяка обезсърчена армия, която бе подлагала на обсада високата тъмна планина, докато командирите й се бяха взирали нагоре, копнеейки за тайната, която се криеше в нея.

Вятърът фучеше и сега виеше по широкия източен булевард, покрай построената от Сюлейман Великолепни джамия и по каменната тераса на хотел „Наполеон“, от която великият пълководец бе гледал как армията му плячкосва града долу — но беше гледал и нагоре към каменните бойници на тъмната, така и непокорена от него планина, останала да пронизва като кинжал ребрата на неизградената му империя и преследвала последните му сънища, докато е умирал в изгнание.

Вятърът продължаваше да стене нататък, прехвърляше високите стени на стария град, промъкваше се през улиците, направени нарочно тесни, за да спират атаката на враговете, плъзгаше се покрай стари къщи, пълни догоре с нови спомени, и клатеше туристическите знаци, които висяха там, където някога се бяха търкаляли труповете на изклани врагове.

Накрая прелетя над стената, зафуча през тревата, където някога бе имало ров, и се блъсна в планината, до чиито недра нямаше достъп дори той, продължи нагоре към небето и намери самотен мъж в тъмнозеленото расо на ордена, расо, невиждано от тринадесети век.

Мъжът бавно и упорито пълзеше нагоре по ледената скала.