Саймън Тойн
Sanctus (26)

26.

Атанасий спря на прага — знаеше, че няма право да влиза в забраненото помещение, и бе доста уплашен от това какво би го сполетяло, ако го направи.

Надникна вътре.

Игуменът беше прав. Червената светлина струеше от него, сякаш бе някакъв сияещ в тъмното демон. Беше с гръб към входа и не можеше да види Атанасий. Погледът му бе прикован към петнайсетте издълбани в скалите ниши, в които имаше контейнери, изработени от същия материал като черните кутии на самолетите. Атанасий си припомни думите на отец Малахия, че били достатъчно здрави, за да защитят безценното си съдържание дори цялата планина да се срути отгоре им. Това не го успокои особено.

Погледна към невидимата линия на пода и се замисли дали да не я прекрачи дръзко, но фразата „Не виждай зло, не чувай зло“ изникна неканена в мислите му и го накара да остане на място, докато игуменът, може би усетил присъствието му или чудещ се защо закъснява, не се обърна и не погледна право към него. Атанасий с облекчение забеляза, че въпреки обезпокоителния ален цвят лицето на господаря му не изглежда гневно като лицето на човек, стъпил на бойната пътека, а е замислено, сякаш той се опитваше да разреши някакъв проблем.

— Влизай. — Игуменът извади една кутия от нишата й и я отнесе до стойката за книги в центъра на помещението. Усети, че Атанасий все още се колебае да прекрачи прага, и добави: — Говорих с Малахия на идване. Можеш да влезеш в хранилището в близкия един час.

Атанасий се подчини и когато направи крачка напред, около него се появи втора червена светлина, потвърждаваща, че — поне засега — присъствието му тук е легитимно.

Стойката за книги се намираше в центъра на помещението и гледаше към входа, но поставката бе обърната срещу него. Всеки, който стоеше зад нея, щеше да бъде предупреден за приближаването на друг човек от издайническото сияние, а книгата, поставена там, не можеше да се види отвън.

— Извиках те тук, защото искам да ти покажа нещо — каза игуменът.

Освободи закопчалките на кутията и внимателно я отвори.

— Имаш ли представа какво е това?

Атанасий се наведе напред и ореолът му се сля с този на игумена и освети подвързаната с шиста книга. Върху нея бе гравиран символът Тау.

Дъхът му секна. Веднага разбра каква е тази книга — достатъчни му бяха описанията, които бе чел, както и обстоятелствата, при които я виждаше.

— Някаква еретическа библия — каза Атанасий.

— Не — поправи го игуменът. — Не някаква еретическа библия, а Еретическата библия. Това е последното запазено копие.

Атанасий се взираше в каменната корица.

— Мислех си, че всички са били унищожени.

— Точно това искаме да си мислят всички. Какъв по-добър начин да им попречим да търсят нещо, от това да ги убедим, че то не съществува?

Решението наистина беше мъдро. Самият Атанасий години наред почти не се бе замислял за легендарната книга, защото смяташе, че тя е точно това — легенда. А ето че сега беше пред нея и можеше да я докосне с ръката си.

— Тази книга — каза през зъби игуменът — съдържа тринадесет страници отвратителни, отровни и изопачени лъжи. Лъжи, които се осмеляват да противоречат и да извращават самото Божие слово, записано и увековечено в нашата истинска Библия.

Атанасий впери поглед в безобидната на вид корица и попита:

— Тогава защо е било нужно да се пощади това копие? Щом книгата е толкова опасна, защо я пазим?

— Защото — отвърна игуменът, като тикаше пръст в кутията, — можеш да унищожиш книгите, но съдържанието им има начин да оцелее. А за да внесем смут сред враговете си и да ги победим, не е зле на първо място да познаваме умовете им. Ще ти покажа нещо.

Докосна с пръст ръба на корицата и я отвори. Страниците вътре също бяха от плочи, скрепени с кожени ремъци. Докато игуменът обръщаше страниците, Атанасий изпита непреодолимо желание да прочете надрасканото върху тях. За съжаление това бе на практика невъзможно заради бързото прелистване и мъглявата червена светлина. Виждаше, че всяка страница има две гъсто изписани колони, но му бе нужно известно време да установи, че текстът е на малански, езика на първите еретици. След като вече се беше настроил, успя да различи само два фрагмента, докато страницата не бе обърната. Два фрагмента, две фрази — които само засилиха и без това огромния му потрес.

— Ето — заяви игуменът, когато стигна до последната страница. — Тази част е тяхната версия на Битие. Предполагам, че си запознат с противния им език.

Атанасий се поколеба. Умът му все още трепереше от забранените думи, които бе прочел току-що.

— Да — успя да каже той, без гласът му да го издаде. — Аз… изучавал съм го.

— Чети тогава — каза игуменът.

За разлика от предишните страници, последната плоча съдържаше само седем реда текст. Бяха подредени като калиграма, образуваща знака Тау — същия текстуален символ, който бе гледала Катрин Ман преди два часа. Този обаче беше цял.

Истинският кръст ще се яви на земята

Всички ще го видят едновременно — всички ще се дивят

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век

Чрез милостивата си смърт

Атанасий вдигна поглед. Умът му работеше трескаво.

— Ето защо те извиках тук — каза игуменът. — Исках да видиш с очите си как може да бъде интерпретирана смъртта на брат Самюъл от враговете ни.

Атанасий отново се зачете в пророчеството. Първите три реда приличаха на описание на необичайните събития от сутринта. Последните четири обаче бяха причината лицето му да пребледнее като платно. Онова, което загатваха, бе невероятно, неимоверно, изключително важно.

— Ето защо запазихме книгата — тържествено каза игуменът. — Знанието е сила, а познаването на онова, в което вярват враговете, ни дава предимство. Искам да не изпускаш от поглед тялото на брат Самюъл. Защото ако тези извратени думи съдържат някаква истина и той е кръстът, за който се говори тук, може тепърва да се издигне — и враговете ни да погледнат на него като на оръжие, което да използват срещу нас.