Саймън Тойн
Sanctus (24)

24.

Атанасий последва водещата светлина зад ъгъла и продължи по дългия тъмен коридор, в края на който го очакваше забранената зала. Дори да имаше хора отпред, не можеше да ги види. Кървавочервената светлина в залата не беше предвидена да се вижда отдалеч. Спря в тъмното. Никак не му харесваше, че не може и да чуе нищо. Беше чул веднъж как Тома обясняваше на Самюъл, че било свързано с постоянния нискочестотен сигнал, който не се долавя от човешкото ухо, прекъсва всички звукови вълни и не им позволява да се разпространяват извън кръга светлина около теб. Това означаваше, че може да си на три метра от някого и пак да нямаш представа какво казва. Така всичките четиридесет и две зали си оставаха потънали в характерната за библиотеката тишина, дори да бяха пълни с учени глави, спорещи по богословски теми. Означаваше също, че въпреки бързия си и целенасочен марш по тъмните коридори Атанасий не можеше да намери утеха дори в звука на собствените си стъпки.

Беше преполовил коридора, когато го видя. Кратко, в самия край на светлината. Призрачен бял проблясък в тъмното.

Отскочи назад, като се взираше в мрака и се опитваше да зърне отново онова, което беше видял. Нещо го шляпна по гърба и той рязко се завъртя. Зад него имаше каменен шкаф за книги. Обърна се отново, опитваше се да различи нещо в зловещата тъмнина.

И отново го видя.

Отначало като съвсем смътно очертание, подобно на рееща се в мрака паяжина. С приближаването си нещото започна да се преобразява в мършава тътреща се фигура. Тялото бе кльощаво и кокалесто и сякаш едва издържаше тежестта на расото, което висеше като частично обелена кожа; дългата рядка коса се спускаше пред невиждащите очи. Въпреки противния вид на бавно приближаващия монах Атанасий усети как цялото му тяло се отпуска.

— Братко Понти — изпъшка той. — Ама че ме стресна!

Беше уредникът, стар монах, специално избран да чисти и поддържа голямата библиотека, защото слепотата му означаваше, че не се нуждае от осветление, за да си върши работата. Той завъртя глава по посока на гласа и се загледа право през Атанасий с млечнобелите си очи.

— Съжалявам. — Гласът му бе дрезгав: гърлото му беше пресъхнало от въздуха. — Опитвам се да се придържам близо до стените, за да не се блъскам в хората, но тази част е малко тесничка, нали, братко…?

— Атанасий.

— А, да. — Понти кимна. — Атанасий. Помня те. Идвал си тук и преди, нали? — И махна в посока на залата.

— Веднъж — отвърна Атанасий.

— Точно така. — Брат Понти пак бавно кимна, сякаш се съгласяваше с чутото. — Е, да не те бавя — каза и се обърна сковано към изхода. — Той вече е там. И ако бях на твое място, братко, не бих го карал да чака.

Обърна се и се стопи в мрака.