Саймън Тойн
Sanctus (18)

18.

Кабинетът на градския следовател се намираше в древна каменна сграда, в мазето, което през различните периоди бе използвано като барутен погреб, хранилище за лед, хладилник за риба, склад за месо, а за един кратък период през шестнадесети век — и като затвор. Добрата му сигурност и подземната му прохлада бяха идеални за новия отдел по патология, създаден от градския съвет в самия край на 50-те. Тук, в старомодно оборудваните подземия, върху една от трите керамични маси за аутопсия лежеше потрошеното тяло на брат Самюъл, ярко осветено от силните лампи. Двама мъже го оглеждаха внимателно.

Първият бе дежурният патолог д-р Бартоломю Рийс, наметнал бялата престилка на професията върху черния костюм на социалната си среда. Беше пристигнал от Англия преди четири години по международна полицейска програма за размяна на опит; турският произход на баща му и двойното гражданство бяха улеснили назначаването му. Трябваше да остане само половин година, но така и не успя да напусне. Дългата му коса също бе черна благодарение по-скоро на козметиката, отколкото на природата и висеше от двете страни на тънкото му бледо лице като частично дръпнати пердета. Въпреки сериозния си външен вид обаче, Рийс беше известен във всички отдели на градската полиция като най-жизнерадостния патолог на света. Често казваше, че е на трийсет и две, изкарва добри пари и докато повечето варвари само си мечтаели да живеят охолно сред мъртвите, той наистина го правел.

Вторият мъж се чувстваше далеч по-неудобно. Стоеше малко зад Рийс и дъвчеше десертно блокче от плодове и ядки, което бе намерил в джоба си. Беше по-висок от патолога, но изглеждаше някак смачкан, сивият му летен костюм бе провиснал унило от раменете му, отпуснати под тежестта на близо двадесетте години служба. Гъстата му тъмна коса, посребрена тук-там, бе сресана назад и разкриваше интелигентно лице, което успяваше да изглежда едновременно развеселено и тъжно; очилата за четене с рамки от черупка на костенурка, кацнали по средата на дългия му, подобен на клюн нос, завършваха образа на човек, който приличаше повече на уморен професор по история, отколкото на следовател от отдел „Убийства“.

Инспектор Давуд Аркадиан беше малко странна птица в полицията на Руин. Несъмнените му способности би трябвало с лекота да го издигнат в този напреднал етап от кариерата му до поста главен инспектор, ако не и по-горе. Вместо това той бе прекарал по-голямата част от живота си като обикновен полицай, наблюдаващ постоянната процесия от по-некадърни мъже, катерещи се по служебната стълбица, докато самият той си оставаше сред множеството анонимни детективи, които брояха дните до пенсия. Аркадиан имаше много повече качества от тях, но още в началото на кариерата си беше направил избор, който бе хвърлил много дълга сянка върху работата му.

А именно — бе срещнал жената на живота си, беше се влюбил в нея и се бяха оженили.

Да си щастливо женен детектив си е рядкост, но Аркадиан се бе запознал с жена си, докато работеше по заместителство като младши инспектор. Когато срещна бъдещата си съпруга, тя бе проститутка, готвеща се да свидетелства срещу мъжете, които я бяха домъкнали тук от Източна Европа и я бяха поробили. Първото му впечатление бе, че тя е най-храброто, най-красивото и най-уплашеното момиче, което е виждал. Беше натоварен да се грижи за нея, докато делото не влезе в съда. Често се шегуваше, че трябва да му плащат за извънреден труд, защото дванадесет години по-късно продължаваше да го прави. През това време й помогна да се отърве от наркотиците, към които я бяха пристрастили, плати да завърши педагогическото си образование и й върна живота, който й бе предопределен поначало. В сърцето си знаеше, че това е най-доброто дело, което е правил, но разумът му беше наясно и с цената, която вървеше с него. Високопоставените полицейски служители не можеха да се женят за бивши проститутки, независимо колко са се променили. Затова той си остана инспектор от средното ниво, където общественият интерес бе по-малък, от време на време поемаше достоен за способностите му случай, но най-често се залавяше с трудните, с които никой от по-старшите не искаше да си има вземане-даване.

Сега гледаше към смачканите останки на монаха и преценяваше подробностите. Лещите на очилата увеличаваха топлите му кафяви очи. Лабораторният екип беше претърсил тялото за улики, но го бе оставил с дрехите. Грубата зелена одежда бе потъмняла от студена съсирена кръв. Ръцете, които бяха стояли разперени толкова дълго, образувайки кръст, сега бяха прибрани, вързаното на двоен клуп около дясната му китка въже беше внимателно навито до обезобразената длан. Аркадиан се намръщи. Не че аутопсиите не му понасяха — определено беше присъствал на предостатъчно; просто не бе сигурен защо бяха поискали да присъства тъкмо на тази.

Рийс прибра провисналата си коса под хирургическата шапка, пусна компютъра на подвижната стойка до масата, отвори ново досие и попита:

— Какво мислиш за примката?

Аркадиан сви рамене.

— Може да е искал да се обеси, но е решил, че е твърде банално.

Хвърли смачканата на топка обвивка на десертното блокче към кошчето до стената, но тя отскочи от ръба и се изтърколи под една скамейка. Явно му се очертаваше лош ден. Погледът му се спря за момент върху телевизора на отсрещната стена, включен на новинарския канал. Течеше предаване за монаха на върха.

— Това е нещо ново за мен — каза Аркадиан, докато вдигаше опаковката. — Първо гледаш телевизионното шоу, а после правиш дисекция на трупа…

Рийс се усмихна и обърна плоския монитор към него. Взе безжичните слушалки, закачени на монитора, сложи си ги и нагласи тънкия микрофон пред устата си, след което натисна червения квадрат в ъгъла на екрана. Той замига — MP3 файлът започна да се записва директно в досието.