Саймън Тойн
Sanctus (146)

145.

Далечни звуци започнаха да проникват през безчувствената мъгла в главата на Аркадиан — приглушени развълнувани гласове, скърцане на гумени подметки по твърд под. Опита се да отвори очи и не успя — клепачите му бяха твърде тежки и не можеше да ги повдигне. Затова остана да лежи и да слуша. Тъпата болка в гърдите и рамото постепенно се изостряше.

Пое дълбоко дъх и съсредоточи всичките си сили върху отварянето на очите. Клепачите му се разделиха за част от секундата и той побърза да ги затвори.

Беше светло. Болезнено светло. Видяното сякаш бе прогорило ретината му — шахматните шарки по окачения таван, корниз от едната страна с висяща от него завеса. Осъзна, че е в болница.

После си спомни защо.

Надигна се, опита се да седне, но нечия твърда ръка го задържа.

— Леко, леко… — разнесе се мъжки глас. — Спокойно. Просто ви преглеждам раната. Какво се е случило с вас?

Аркадиан се напрегна да си спомни. Раздвижи сухия си език в устата.

— Биха… — успя да каже той най-сетне.

— Чак пък да са ви били!

— Не. — Поклати глава и моментално съжали. Пое още няколко пъти дъх, докато леглото не спря да се люлее под него. — Биха ми… нещо… Не зная какво…

— Добре. Ще вземем кръвни проби. Може да се наложи да ви упоим отново, преди да ви закърпим.

— Не! — Аркадиан отново поклати глава. Този път световъртежът не бе така силен. — Трябва да се обадя. — Отново принуди очите си да се отворят и примижа срещу ослепителната светлина на спешното отделение. — Трябва да ги предупредя.

Завесата се дръпна, някаква дребна жена с бяла престилка се приближи и взе прикрепения към носилката картон.

— Спящата красавица се събуди — каза тя и кичурите на пепеляворусата й коса се разпиляха около лицето й, докато четеше бележките на парамедика. Табелката на гърдите й я представяше като доктор Кулин. Тя погледна раната. — Какво е положението?

— Чиста е — отвърна медикът. — Още кърви, но няма засегнати важни органи. Куршумът е излязъл.

— Добре. — Доктор Кулин остави картона. — Превържете го и го изкарайте. Спешното ще ни трябва в най-скоро време.

— Защо? — попита Аркадиан.

Тя го погледна озадачено.

— Защо трябва да ви превързваме ли? Защото сте прострелян.

— Не, защо ви е нужно спешното?

Доктор Кулин погледна значката, затъкната в колана на Аркадиан от парамедиците. Това беше стандартната процедура. Така, когато при някой сблъсък имаше жертви от двете страни, добрите се ползваха с предимство в болницата.

— Имало е експлозия. Пристигат много ранени. И от онова, което чух, инспекторе, раните им са много по-сериозни от вашата.

— Къде? — попита Аркадиан, макар че вече знаеше отговора.

Някаква суматоха отвън привлече вниманието на докторката.

— При стената на стария град — каза тя, докато дърпаше отново завесата. — Недалеч от Цитаделата.

Аркадиан зърна бързо минаваща покрай него носилка на колела. На нея имаше мъж, целият окървавен, облечен точно като онзи, когото бе оглеждал в моргата преди два дни.

Затвори очи и вдиша миризмата на кръв и дезинфектанти. Изведнъж се почувства ужасно уморен. Онова, което се бе надявал да предотврати, вече се бе случило. Прииска му се да може да поговори с жена си и да слуша нежния й глас вместо набиращия сила хаос наоколо. Искаше да й каже колко я обича и да чуе тя да му казва същото. Искаше да й каже, че е добре, че не бива да се тревожи и че скоро ще се прибере у дома. После си помисли за Лив Адамсен, за Гейбриъл и за жената в склада — и се запита дали някой от тях е все още жив.