Саймън Тойн
Sanctus (144)

144.

Очите на Лив се отвориха. Лежеше на мястото, където бе паднала. Над нея се бе навел Гейбриъл и й се усмихваше, лицето му бе като топло слънце. Тя отвърна на усмивката му. Мислеше, че все още сънува, но той се пресегна, погали я по бузата с длан и Лив усети топлината му и осъзна, че той наистина е тук.

Погледна към Тау. Кръвта по шиповете беше единственият знак, че Ева е била там. Лив проследи потока до пода и каналите, където кръвта се смесваше с нейната. После видя някаква фигура да се надига зад железния кръст. Мъж, целият в кръв. Приличаше на демон. Той вдигна горящата факла, която държеше, и пламъците хвърлиха мъртвешка светлина по разкривеното му от омраза лице. Гейбриъл усети движението и започна да се обръща, но тежката факла вече описваше дъга надолу с ревящи пламъци, право към главата му. Внезапен гръм разтърси помещението и демонът отлетя назад към олтара.

Лив погледна към входа, откъдето беше дошъл изстрелът. На прага стоеше кльощав монах. Държеше пистолет, а гладкото му теме светеше като ореол на светлината на свещите.

Атанасий се взираше в кланицата пред себе си. Изстрелът беше отхвърлил игумена към гадните шипове от вътрешната страна на празния саркофаг. Той пристъпи напред, все още насочил оръжието към окървавената фигура на бившия си господар. Игуменът не помръдваше.

Погледна другите двама — мъж и жена. И двамата го гледаха уморено. Той свали пистолета и тръгна към тях. Мъжът носеше расо, но беше непознат. Имаше рани отстрани на гръдния кош и на ръката, ако се съдеше по кръвта и разрязания плат.

Жената беше в много по-тежко състояние. Имаше дълбока рана на шията и кръвта й се стичаше на земята и в каналите по пода. Атанасий се наведе, за да огледа раната по-добре. И замръзна безмълвен, когато пред очите му се случи чудо и плътта започна да се затваря. Само за секунди леещият се поток кръв се превърна в тънка струйка, която след миг секна. Той погледна лицето на жената, видя в очите й нещо неподвластно на времето и си спомни думите, които беше прочел в Еретическата библия.

Светлината Божия, заключена в мрак.

Протегна ръка да докосне лицето й, но някакъв шум откъм олтара накара всички да се извърнат.

Игуменът се беше размърдал. Тримата гледаха как главата му тежко се олюлява на раменете и се обръща към тях. Очите му се насочиха право към Атанасий. Факлата лежеше на пода, тлееше, задушена от расото, и го обгръщаше в дим.

— Защо? — попита той объркано и някак разочаровано. — Защо ме предаде? Защо предаде своя Бог?

Атанасий погледна зловещия отворен Тау и оковите за китки, увиснали в края на хоризонталните рамене.

Не свещена планина, а тъмница проклета.

Погледна отново към жената. Нежната й шия вече беше напълно заздравяла, бездънните й зелени очи горяха с живот.

— Не съм предал своя Бог — каза той и се усмихна на свръхестествената жена. — А току-що Я спасих.