Саймън Тойн
Sanctus (132)

132.

Корнилиъс прекрачи каменния праг и влезе в параклиса на Тайнството.

След ревящото сияние на пещта тук цареше неестествен мрак, сякаш полепнал по тайните, пазени в това помещение. Няколкото трептящи до входа свещи едва осветяваха лавицата, върху която бяха поставени. Пламъчетата им се разлюляха, когато стражът мина покрай тях и тръгна в тъмното към отсрещния край на помещението. Корнилиъс напрегна очи в мрака и различи нещо на пода в центъра на параклиса. Стражът забави крачка и сложи момичето на земята. Нещото на пода се оказа тялото на брат Самюъл, с обърнати към тъмния край на помещението крака и разперени ръце, образуващи знака Тау.

Стражът се наведе, хвана Самюъл за ръцете, извлачи го до стената, пусна го безцеремонно и се върна при Лив. Завъртя я така, че краката й да сочат към мрака, после разпери ръцете й и я нагласи в същата поза като на брат й преди малко.

— Благодаря, Септус — каза игуменът. — Сега ни остави сами. Но не се отдалечавай.

Монахът кимна. Пламъчетата на свещите отново се разлюляха, докато излизаше от параклиса.

Игуменът хвана Корнилиъс за ръка и го поведе напред.

Корнилиъс го последва, без да откъсва поглед от мястото зад Лив, където мракът започваше да приема форма. Направи още една крачка и усети как раните започват да го сърбят, сякаш по разрязаните краища на плътта му пълзяха мравки. Погледна и видя как кожата се затваря, сякаш беше от разтопен и изстиващ сега восък. Отново се взря напред, в нещото в мрака в дъното на помещението. То с всяка крачка приемаше все по-отчетлива форма, позната и същевременно чужда. После видя нещо друго, нещо така неочаквано, че потресено отстъпи назад.

Игуменът стисна лакътя му по-здраво и се наведе към него.

— Да — прошепна. — Сега виждаш. Тайнството. Най-голямата тайна на нашия орден. И най-големият ни срам. И тази нощ ще станеш свидетел на неговия край.