Саймън Тойн
Sanctus (130)

130.

Атанасий се взираше в мрака на философската зала, напрягаше очи да види извън границите на собствения си кръг светлина и търсеше други такива.

Нямаше никого.

Забърза към шкафа в средата на помещението, стигна до събраните трудове на Киркегор и пръстите му напипаха тънкото томче на Ницше. Извади го и го скри в ръкава си. Не смееше да го погледне, докато бързаше към най-тихите и уединени ъгълчета на залата. Избра си маса до стената, свряна между най-непознатите и непопулярни заглавия. Отново огледа мрака, после внимателно постави книгата върху масата.

Впери поглед в нея, сякаш беше капан, който всеки момент ще се задейства. Изглеждаше подозрително изолирана на голата маса, затова той отиде до най-близкия рафт, свали няколко тома и ги постави до нея, като отвори някои напосоки. Удовлетворен от импровизирания камуфлаж, отвори книгата там, където бяха сгънатите листове. Взе първия, разгъна го внимателно и го постави на масата.

Листът беше празен.

Атанасий бръкна в джоба на расото си и извади парче въглен, което беше отмъкнал от камината на игумена. Стри го, докато не получи купчинка фин черен прах, после много внимателно топна пръст в него и започна да търка мазната повърхност на листа. Прахът намери вдлъбнатините във восъка и започнаха да се появяват малки черни символи, докато страницата не се запълни от две гъсто изписани колони.

Атанасий обърна листа и погледна разкритото от въглена. Никога не бе виждал толкова дълъг текст на забранения език на мала. Зачете, като мърдаше беззвучно устни.

В началото бе Светът,

и Светът беше Бог,

и Светът бе добро.

И Светът бе съпругата на Слънцето

и създателят на всичко.

В началото Светът бе див,

градина, изпълнена с живот.

И появи се създание, въплъщение на Земята,

което да въведе ред в градината.

И там, където ходеше Едната, земята разцъфваше,

растения поникваха там, където преди ги нямаше,

тварите гнездяха и благоденстваха,

и всяка получи име от Едната.

И вземаха те, каквото им трябваше от Земята,

но не повече.

И всяка твар се връщаше отново в Земята,

когато животът й приключваше.

И тъй бе по времето на грамадните папрати,

и по времето на великанските гущери,

дори в началото на първата епоха на леда.

Но един ден се появи човекът, най-великото от всички животни.

Подобен на Бог, но не достатъчно близко до Него.

И започна човекът да вижда не великите дарове, що притежаваше,

а само онези, които му липсваха.

Започна да жадува за онова, що не бе негово.

И това създаде празнина в него.

И колкото повече копнееше за онова, което нямаше,

толкова по-голяма ставаше празнината.

Опита се да я запълни с нещата, които можеше да притежава —

земя, вещи, власт над животните, власт над другите.

Видя другите човеци и възжела повече, отколкото му се полагаше,

желаеше повече храна, повече вода, повече подслони.

Но никое от тези неща не можеше да запълни огромната празнота.

А най-много от всичко желаеше повече живот.

Не искаше времето му на Земята

да се измерва с изгрева и залеза на слънцето,

а с издигането и рухването на планини.

Искаше времето му да е неизмеримо.

Искаше да бъде безсмъртен.

И видя Едната, що вървеше по Земята.

Без да старее. Без да изнемощява.

И човекът й завидя.