Саймън Тойн
Sanctus (129)

129.

Стражът пусна Лив пред пещта и свали тънък метален прът от една кука на стената. Сложи го в огъня и започна да помпа духалото. Помещението се изпълни с ритмичния рев на пламъците. Пещта заблестя по-ярко и хвърли жълта светлина върху точилата. Игуменът отиде до най-близкото, смъкна расото си и го остави да падне на пода. Корнилиъс впери поглед в мрежата белези по тялото му.

— Готов ли си да получиш познанието за Тайнството? — попита игуменът.

Корнилиъс кимна.

— Тогава прави, каквото правя аз.

Изтегли церемониалната кама от дървения си кръст и натисна педала, който задвижваше точилото. Нагласи ръба на камата върху камъка и започна да я точи, без да я изпуска от поглед. Гейбриъл също смъкна расото си и усети горещината от огъня върху кожата си. Извади камата от кръста и завъртя своето точило.

— Преди да влезеш в параклиса, трябва да получиш свещените знаци на нашия орден — избоботи гласът на игумена през съскането на духалото и стърженето на метала по точилата. — Тези знаци, изрязани в собствената ни плът, ни напомнят за неспособността ни да изпълним обета, даден от нашите предци пред Бог. — Вдигна камата от точилото и огледа острието й на светлината. — Тази нощ, благодарение на чудесната ти служба, обетът най-сетне ще бъде изпълнен.

Обърна се към Корнилиъс и вдигна върха на камата, докато той не опря горния край на дебелия изпъкнал белег, минаващ през средата на тялото му.

— Първата — каза високо, заби острието в плътта си и го прекара надолу към корема. — Тази кръв ни свързва чрез болка с Тайнството. Както страда то, така трябва да страдаме и ние, докато цялото страдание не свърши.

Корнилиъс гледаше как острието разрязва белега и кръвта руква по тялото на игумена, как капе по каменния под. Вдигна своята кама. Опря я в плътта си. Прониза кожата с върха. Прокара ножа надолу, като изключи ума си за болката и заповяда на ръката си да се подчинява. След секунди първият разрез беше готов и горещата кръв потече обилно. Игуменът отново вдигна камата си и направи втори разрез там, където лявата ръка се срещаше с тялото му. Корнилиъс повтаряше движенията му точно, копираше всеки разрез, докато тялото му не се сдоби с всички знаци на братството, от което вече бе част.

Игуменът завърши последния разрез, вдигна окървавената кама към челото си, прокара я с плоската страна нагоре, после я обърна и я прокара настрани, като очерта червено Тау. Корнилиъс направи същото. Докато го правеше, си спомни за Йохан и по бледата му обезобразена буза потекоха сълзи. Йохан бе умрял доблестно, за да може мисията им да успее. И поради тази негова саможертва сега Корнилиъс щеше да бъде благословен с познанието за Тайнството. Гледаше как игуменът прибира камата си в дървената ножница на кръста си и пристъпва към пещта. Вдигна металния прът от въглените и пристъпи към Корнилиъс.

— Не се безпокой, братко — каза игуменът, който явно бе разтълкувал сълзите му погрешно. — Всичките ти рани скоро ще заздравеят.

Вдигна сияещия връх на желязото и Корнилиъс усети сухата жега да приближава кожата на рамото му. Извърна глава и си спомни експлозията, която го бе изгорила навремето. Изпита изпепеляваща агония, когато желязото го жигоса. Стисна зъби, за да спре писъка, и си заповяда да издържи. Миризмата на изгоряла плът изпълваше въздуха.

Желязото се махна, но болката остана и Корнилиъс бе принуден да погледне, за да се увери, че всичко е свършило. Дишаше задъхано, докато се взираше в овъглената, покрита с мехури плът, която вече го бележеше като един от избраните. После видя как плътта започна да се втвърдява, да се затваря, да заздравява.

В танцуващия мрак се чу стържене. Стражът беше запънал крака и буташе дървените пръти на огромния кръгъл камък, отместваше го в изгладените през хилядолетията жлебове, за да разкрие помещението зад него.

На пръв поглед то изглеждаше празно. После, когато очите на Корнилиъс свикнаха с мрака, той видя потрепващите пламъчета на свещите.

— Ела — каза игуменът, хвана го за ръка и го поведе натам. — Ела и виж. Вече си един от нас.