Саймън Тойн
Sanctus (106)

106.

Лив се взираше в зърнестия зелен кръг на монитора. Разделителната способност бе твърде малка, за да се виждат подробности, но тя си представи очертанията на дървета и храсти в леките вариации на цвета.

Гласът на Оскар избоботи в смълчаното помещение:

— Една от големите исторически загадки на Цитаделата е как е успявала да издържи години обсада без храна. През първата си година бях чирак на градинарите — чистех плевели, засаждах нови лехи, помагах за събиране на плодовете. Едно от задълженията ми бе напояването. Вземахме вода от големите резервоари, които събираха дъждовна и отходна вода от вътрешността на планината. Понякога минералите в каменните канали я правеха червена и имахме чувството, че поливаме земята с кръв.

— Каквото и да имаше във водата, то правеше почвата невероятно плодородна. Всичко растеше на нея, макар че градината е разположена в кратер и почти през цялото време се намира в сянка. Веднъж, докато разчиствах избуяла трева, намерих стара дръжка от гребло. От нея бяха започнали да излизат зелени филизи. — Оскар вдигна очи и отново посегна към клавиатурата. — Тази градина е изхранвала Цитаделата през цялата история — каза той, докато пишеше в полето за търсене. — Зелените раса на sancti отразяват това наред с името еденити или едемити, с което са били известни. — Свърши с писането, сателитната снимка изчезна и започна да се отваря нова страница. — Някои мислят, че името се отнася за възрастта на ордена, чиято история започва от зората на човечеството. Други обаче смятат, че то има по-буквално значение и че Тау изобщо не е кръст.

Страницата се зареди. Лив впери поглед в екрана. Образът, който го изпълваше, силно подчертаваше думите на Оскар.

Беше стилизирана рисунка на дърво, тънкото стебло се издигаше право нагоре и се разделяше на два натежали от плод клона, образуващи познатата форма Т. По стеблото се виеше змия, а от двете страни на дървото стояха мъж и жена. Лив погледна Оскар. Не можеше да повярва на онова, което намекваше.

— Ти каза, че буквите са надраскани върху семки — каза той. — Знаеш ли какви точно?

Лив впери поглед в черните му очи и си помисли за всички изображения, които бе виждала през живота си, показващи Адам и Ева пред дървото на познанието, като един от тях винаги държеше тежкия плод на изкушението.

— Ябълка — отвърна тя. — Бяха надраскани върху семки от ябълка.