Саймън Тойн
Sanctus (103)

103.

Атанасий и отец Тома влязоха в римския отдел на библиотеката и за момент спряха и се взряха в тъмнината за други посетители. Тишината беше мъртвешка.

Римският отдел беше един от най-големите и наред с останалите съкровища съдържаше всички апостолически документи, влезли в първата библия. Индивидуалните ореоли светлина, които ги съпътстваха в мрака, сега бяха с цвета на излъскана мед. Единствената друга светлина идваше от тънката редица водещи лампи в каменния под. Залата изглеждаше пуста.

Атанасий кимна на отец Тома и тръгна покрай първия ред лавици. Докато бързаше в тесния проход, дишането му стана по-учестено, сухият въздух изсмукваше влагата от устата му и тя сякаш стана суха като свитъците около него. Той стигна края на прохода и се озова на пресечка. Друг коридор тръгваше надясно покрай стената, успоредно на централния. Атанасий спря и погледна назад. В края на прохода видя възоранжевия кръг на отец Тома, трептящ като далечна свещ в тъмнината. Без да откъсва поглед от него, Атанасий тръгна бавно по новия коридор. Подмина един шкаф и видя светлината да се появява отново в далечината. При срещата им в параклиса Тома бе предположил, че по този начин ще могат да видят силуета на всичко, намиращо се в проходите помежду им. С повече късмет това можеше да ускори издирването.

Продължиха бавно напред, всеки ред свитъци, пергаменти и таблички се разкриваше и бързо изчезваше в мрака, а светлината на Тома примигваше като някакъв далечен фар. С всеки ритмичен проблясък тя ставаше все по-слаба и скоро Атанасий трябваше да примижава, за да види ореола на приятеля си. Отслабващата светлина създаваше и илюзията, че Тома се отдалечава, от което сърцето на Атанасий се свиваше уплашено. Мразеше библиотеката и в най-добрите случаи, а този далеч не беше такъв. Безпокойството му растеше и заплашваше да замъгли ума му с ирационален страх, когато подмина ръба на поредния шкаф и го видя — опърпана човешка фигура, очертана на фона на далечната светлина на Тома, горе-долу в средата на прохода.

Атанасий спря. Впери поглед във фигурата. Опита се да разбере дали се движи. Тома явно също я беше видял, защото светлината му остана неподвижна в другия край. Атанасий пое няколко пъти дъх, за да успокои нервите си, и бавно запристъпва напред. Видя как оранжевата светлина се раздвижи и започна да се увеличава — Тома също бе тръгнал в прохода.

— Брат Понти! — възкликна Тома достатъчно високо, та Атанасий да го чуе. — Ти си бил значи.

Прегърбената фигура на слепия уредник се появи на няколко крачки пред Атанасий, осветена от ореола на Тома.

— Че кой друг? — изхриптя Понти с глас, изсъхнал от прах и тъмнина.

Дори на топлата оранжева светлина всичко у Понти изглеждаше бяло и безкръвно като паяците и другите бледи създания, които някак успяваха да живеят в постоянния мрак на планината.

— Не бях сигурен — дружелюбно продължи Тома. — Бях пуснал рутинна проверка и следата ти остана неидентифицирана. Системата като че ли не те разпознава. Регистрира ли се както трябва?

— Както всеки друг път — отвърна Понти и вдигна костеливата си ръка пред млечнобелите си очи.

Атанасий се примъкна още повече, стъпваше внимателно, за да не вдига шум. Гледаше как ръбът на собствения му кръг светлина пълзи към призрачната форма на уредника, докато не мина върху него и не се озова толкова близо, че можеше да го докосне.

В този момент инсталираната от отец Томас програма се задейства. Всеки, който гледаше основния екран с плана на библиотеката, щеше да види трите точки, събрали се в римската зала, но нямаше да забележи в това нищо необичайно. Програмата на отец Тома всъщност само бе разменила идентичността на две от точките, така че основната система за сигурност сега приемаше Атанасий за Понти — и обратно.

Атанасий стоеше абсолютно неподвижно, затаил дъх. Не казваше нищо и не вдигаше шум, но Понти все пак усети нещо, обърна се и се загледа право през него с бледите си незрящи очи. Вдигна глава като плъх, подуши въздуха и понечи да направи крачка напред, но отец Тома го хвана за ръката.

— Моля те, направи ми една услуга — каза той и го задърпа любезно по прохода. — Ще бъдеш ли така добър отново да минеш през сензора на входа? Сигурен съм, че системата ще те открие и ще се коригира.

Отначало Понти продължаваше да се взира сляпо в Атанасий, но после се обърна и послушно се затътри към изхода.

Вълна на облекчение заля Атанасий, докато гледаше отдалечаващата се фигура, но това не продължи дълго. Гледаше как топлата оранжева светлина се отдалечава по тесния проход с Тома и Понти в центъра й. Успокояващите им гласове заглъхнаха и скоро станаха съвсем неразличими в странната акустика на това място. Светлината се смаляваше все повече и повече, докато не изчезна в основния коридор, и изведнъж Атанасий се озова самичък в смълчания мрак на библиотеката.