Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (8)

Да се научим да ходим

Клаудио се учи да прави първите си стъпки. Заедно с мама обикалят в дневната, ръка за ръка. Стъпките на Клаудио са много несигурни — стъпва на едното краче, вдига другото, след което го премества напред и ето ти три-четири прибързани и опасни стъпки… Това е пътят към усвояването на сложна комбинация от движения и тук няма никакви теоретични школи, които биха могли да помогнат Клаудио пусна ръката на майка си. От, време на време той дава да се разбере, че иска да опита сам и майка му приема, макар да смята, че му е още рано. Но в дневната подът е покрит с мокет и не може се случи нещо кой знае колко опасно.

Клаудио тръгва сам — първите три-четири стъпки са перфектни, след което идва стъпване накриво, един акробатичен опит за възстановяване на равновесието и… туп, на земята! Клаудио поглежда майка си. Тя се смее и го прегръща: „Справи се чудесно!“

Клаудио става, готов да опита отново, но сега хваща майка си за ръка. Четири или пет уверени стъпки го карат да си вирне носа и отново пуска ръката на майка си…

Толкова е смешен отстрани, прилича на човек, който се опитва да пази равновесие върху въже. Рекордът му засега са четири-пет стъпки и ето, на четвъртата стъпка едно невнимателно преместване на крака, полита като пеперудка и се сгромолясва на пода. Избухва в рев, но вече е в прегръдките на майка си. Тя го притиска силно и го засипва с похвали.

Добре! Готови ли сме за следващия опит?

Да се върнем в началото

Всички сме минали през това, дори и да не помним! След като сега можем да вървим, значи е имало период, през който сме се учили да го правим и тук става дума за дълъг период на опити и грешки, на повторения, независимо от паданията, докато най-накрая не сме придобили контрол над движенията си. Вървенето не е проста работа! Опитайте се да повървите със затворени очи, „вслушвайки“ се във вашето тяло, и ще разберете колко е сложно. Хиляди малки движения се координират и организират, за да направим една стъпка и да поддържаме стабилен центъра на тежестта по време на движението. Определено не е лесно! Нищо, че сме се научили. С опити и повторения, с огромно търпение, с многото падания, но накрая сме успели.

Но така или иначе, някой ни е помогнал. Едно дете не може, както си лежи, да стане и да започне да ходи, огряно от божествена светлина. То има нужда от някой до себе си, от опора, от човек, който да го държи за ръка при първите стъпки, да го насърчава и да го окуражава след паданията.

Психологически изследвания върху процеса на усвояване на фината моторика на движенията при ходене показват, че бързината и лекотата, с които едно дете се учи да върви, зависят до голяма степен от психологическата опора и от насърченията, които получава. Или, когато едно дете пада и не е насърчавано да продължи, то не иска да опита отново. И това очевидно удължава времето за научаване. Много жалко че нямаме спомени за този период от живота си, иначе щяхме да знаем как се научава нещо толкова трудно! И всеки път, когато се опитваме да направим нещо ново за нас се повтаря същото като при ходенето. Един четиридесетгодишен човек, който иска да се научи да свири на цигулка, неизбежно преминава през „фазата на фалшивото свирене“, която не е по-различна от паданията на детето (само дето е по-тежка за съседите). За възрастния на мястото на майката е учителят по музика, а и възрастният е в състояние до голяма степен сам да се окуражава и насърчава, въпреки че учителят много добре знае колко важна е подкрепата и ще гледа да изиграе добре своята роля.

Но процесът на усвояване в основата си е същият и включва същата необходимост: опити и повторения, без да се предаваме след първите провали. И за да се усвои най-бързо новото умение, са необходими отново същите неща: да не губим вяра в себе си, да дозираме усилията си, да виждаме винаги постиженията си и да приемаме грешките като неизбежен момент от ученето.

Това „усвояване“, с всички елементи на процеса, ще се повтаря хиляди пъти в живота ни.

Даже, колкото сме по-„живи“, колкото по-голямо желание за открития и опитване на нови неща имаме, толкова повече ще експериментираме.

Грешката е добре дошла

Тук стигаме до един от най-съществените въпроси: „Как се отнасяме към грешките?“ На всички ни се иска да не правим грешки. Те винаги са неприятни и унизителни. Би било чудесно, ако можехме да прочетем някоя книга със заглавие „Как се прави…“, след което от първия опит да се справим перфектно. Но не става така. Може цял живот да четете книги, за да се подготвите (което, слава богу, помага), но когато опитате на практика да направите нещо, рано или късно се появяват грешките. Неизбежно е, но не е фатално.

Проблемът не е в грешките, а в начина, по който се отнасяме към тях.

„Учи се от грешките си“ казва една поговорка — мъдри думи, но често ги забравяме. Но тези думи показват единствения възможен път. Ако успеем да се отнасяме към грешките като част от усвояването на новото, без да се отказваме и обезсърчаваме, успехът е сигурен.

Грешките, както казах, са неизбежни. Всяка грешка може да бъде полезна за да се научи нещо ново, да се подреди механизмът, да се смени посоката… Поне знаем какво „да не правим“, какво не действа, какво е неефективно и дори да продължим без промени напред, пак е напредък!

Способността да се развиваме и бързината на развитие във всички сфери зависят от умението ни да приемаме спокойно грешките, да ги „използваме“, превръщайки ги в богатство, в стълба към целта. Този начин на използване на грешките е изключително продуктивен.

И обратно, грешката се превръща в препятствие, когато се обезкуражаваме и губим вяра в себе си, изоставяме начинанието и още по-лошо, не искаме да правим каквото и да било от страх да не сгрешим! Ако помислим пак върху примерите, изложени в предишната глава, ще забележим, че всички имаха нещо общо — лошо управление на грешките.

• Фабио, самостоятелното дете, не искаше да приеме, че може да сбърка и изпадна в бурен гневен изблик заради собствените си грешки.

• Микеле, по-свитото дете, изобщо не искаше да опита да направи нещо, именно от страх да не сгреши.

• Филипо беше изтощен от собствените си грешки дотолкова, че да не може да оцени в онзи момент напредъка, който е постигнал.

Отхвърлянето

Няколко деца играят в училищния двор. Денят е слънчев и хубав и някой е донесъл топка. Решават да играят волейбол. Отборите са от деца на различна възраст, които дори не се познават и не са равни по брой, но на кой му пука, нали е игра за забавление, а не среща от шампионата. Приятелите на Джакомо го викат да играе, но той отказва. Те продължават да настояват: „Хайде, Джакомо, трябва ни още един в отбора. Няма значение дали знаеш да играеш, онези там са от по-долния клас, няма да успеят дори да видят топката…“ Нищо не се получава. Джакомо остава седнал на оградата. Най-добрият в класа остава извън играта…

Играта започва доста хаотично — почти никой не знае да играе, по-малките се объркват напълно и отборите дори се поразмесват, но въпреки това децата се забавляват страхотно.

Накрая всички са изморени, изпотени, изцапани, но щастливи. Качват се по стълбите и се уговарят, утре да играят отново: „До утре…“ Утрешният ден за Джакомо ще бъде поредната мъка, ще седи сам на оградата, ще гледа как другите се забавляват и ще се чувства отхвърлен и нещастен. Независимо от това, че не са го отхвърлили другите, а той самият… Но защо постъпва така?

Перфекционизмът парализира

Да, перфекционизмът парализира. Дори е една от най-мощните парализиращи сили! Прекалено силното желание да „направиш нещата добре“, да не се изложиш, да не сгрешиш, води до големи ограничения. Вече знаем, че във всички нови за нас дейности в началото „излаганията“ са в изобилие и спрямо по-опитните ще изглеждаме доста недодялани. Наясно сме също, че е голяма вероятността да се случат поредица от грешки… и напълно сигурно е, че ако не успеем да приемем факта, че ще грешим и унижението от нашите първоначални опити, няма да успеем абсолютно нищо да направим, а това в дългосрочен план е много по-сериозна вреда.

Ние не се раждаме „добри“, а ставаме такива. Всяка дейност изисква практика, за да бъде усвоена. Естествено, че някои хора ще се справят по-лесно, други не толкова, но съм убедена, че дори Моцарт, който е изнасял концерти на 3 години, на 2 е звучал зле! Желанието да преминем веднага на нивото „способен“, без да преминем през ниво „неумел“, е неосъществимо. То само поражда блокаж и задръжки, които прерастват в личностни проблеми.

Какво да правим?

Как можем да помогнем на дете, което има този проблем? Както винаги, първо да хвърлим един поглед към нашето лично отношение към грешките. Нека първо видим как ние се отнасяме към нашите грешки, а след това към чуждите, включително и тези на детето.

Ако сме склонни да бъдем строги към самите нас за грешките, които правим, детето несъзнателно ще попие това отношение. Ако сте строги с него и към неговите грешки, то ще се страхува да ги прави и следователно ще избягва „рискови“ ситуации, които всъщност са всички онези нови неща, за които говорим. В такъв случай единственият начин да се справите със ситуацията, е да говорите за това поведение, за ефектите от него върху вас и останалите. И може би трябва да помислите дали да не опитате да бъдете малко по-меки. Това веднага ще се отрази на детето. А може детето да е попило тази склонност от средата, от училище или от човек, който е много важен за него.

Ясно е, че превъзмогването на този блокаж изисква продължителна работа, постоянно стимулиране на детето да опитва нови неща, без да се притеснява от грешките и лошите впечатления, а да оценява само своя личен напредък.

Увереността е самоодобрение

Подобно на всеки голям страх, ужасяващият страх да не сгрешиш, е несъвместим с чувството на увереност.

Увереността в себе си означава да имаш кураж да опитваш, кураж да бъркаш, да се приемаш и за добро, и за лошо, в победите и в провалите. Способността да се приемаме не е вродена, а се придобива от средата и чрез подражание от хората, с които детето има най-близък контакт.

Така че, всяка промяна в поведението на детето обикновено е плод на подобна промяна в поведението на родителите или на хората, които се грижат за него. Все пак се случва да видим уверен в себе си родител с плахо и несигурно дете. Как може да се обясни това? Не трябва ли детето да попие увереността на своя родител? Това не противоречи ли на всичко, което говорихме до момента? Случва се, дори много често, деца на известни родители да растат с доста проблеми. Синът на Наполеон е бил наполовина инвалид, а в епохата на великите личности, кой е чувал за него?

• Тук, в играта влизат нови елементи, например сравнението. Никак не е лесно за едно дете да има известен родител или родител със силен характер, както не е лесно за едно момиче да има много красива майка.

• Тези недостижими родители са еталон, спрямо който детето се чувства непотребно и в неизгодно положение. Тук не става дума за временното чувство на малоценност у дете с нормални родители, което знае, че „е само въпрос на време“, че когато стане голямо, ще бъде в състояние да прави много неща като баща си и майка си.

• При определени деца става дума за отчаяно чувство на „недостижимост“. Родителите са „прекалено“ способни и то няма да успее никога да ги достигне. Понякога това е самата истина. Ако става дума за изключителна личност, геният не се среща често, значи наистина родителят е недостижим и следователно нищо не може да се направи.

• Но в повечето случаи подобни отношения се появяват в обикновени семейства, в които дори родителите да са със силни характери, не са така изключителни или недостижими, както му се струва на детето.

Докато е малко, детето вижда родителите си като възвишена сила, като „полубогове“, каквито и да са те. И има право. „Тези същества“ имат размерите на гигант в сравнение с него, знаят да правят хиляди неща, управляват напълно живота: храната, топлината, отношенията, забавлението, наказанията, болките — всичко зависи от тях. И ако това не е „възвишена сила“, как по друг начин да я наречем?

Пораствайки, детето започва да разбира, че „е въпрос на изчакване“, че още не му е времето, че и то ще порасне и ще стане като родителите си. В тази фаза се изгражда идеята за „идентификационен модел“. Ако всичко е било гладко в семейните отношения, момченцето ще иска като порасне да стане като баща си, а момиченцето — като майка си. Но ако е имало проблеми, нещата могат да се усложнят и децата може изобщо да не искат да приличат на родителите си или поне на родителя от същия пол. И тогава за детето започва едно трудно търсене на приемливи идентификационни модели. В случай на родители със силен характер и много деликатни деца, детето усеща, че не е „като“ родителя и че никога няма да стане като него и това различие го кара да се чувства зле. Никога няма да бъде толкова сигурно, силно и решително ще бъде винаги „по-малко важно“. Каква потискаща представа!

• Понякога това е резултат от различия в характерите, които са въпрос на природа, а не на култура. Ще го обясня по-просто. Някои особености на личността, като например силната чувствителност, са по-скоро „природни дадености“ (за които се говори в главата „Не съм способен“), те са специфични за детето, част са от неговата уникалност и различност, дори по отношение на родителя.

• След това идват културните влияния. В нашата култура, едно дете с изострена чувствителност, сравнявайки се с един не така чувствителен родител, се чувства в по-низше положение, защото способността да отстояваш и дори да превъзхождаш се цени повече от културата в сравнение с чувствителността.

Невинаги и навсякъде е така (именно затова го определям като културен феномен), но днес и тук е така. По-високо се цени способността да превъзхождаш, да действаш с размах, отколкото да си чувствителен, деликатен, с фина душа. Един бохемски кристал между алуминиеви вази ще бъде по-елегантен и ценен, но рискува лесно да бъде счупен. Ако детето по природа е благородно, деликатно и чувствително, безсмислено е да го учим да бъде различно, дори родителите отлично да си дават сметка, че това ще направи животът му по-лек. Тук повече от всякога е необходимо уважение към личните качества на детето. Като уважавате и приемате детето такова каквото е, вие му давате единствената и възможно най-голяма помощ в научаването да се приеме. Приемането на това, което си, позволява изграждането на вътрешната увереност, независимо от характеровите особености.