Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (4)

„Ти си прекрасно дете!“

Представете си едно конкретно дете — може да е вашето или някое друго. Важно е да го познавате добре. Затворете очи и избройте всички недостатъци, които има, всички неща, които е неспособно да направи, слабите му места, както и нещата, над които със сигурност трябва да поработи.

Сега отворете очи и отсъдете с една дума.

Например, дошло ви е наум, че детето е мързеливо, разсеяно, нехайно, от нищо не се интересува, трябва да му се повтаря по десет пъти едно и също и пак не го изпълнява, винаги оставя играчките си в пълен хаос, да го накараш да свърши някаква работа е загубена кауза, почти като да го накараш да си измие зъбите и т.н.… С една дума, мързеливец.

Сега пак затворете очи и помислете за същото това дете, като изброите всичките му положителни черти, всички негови качества, възможности и таланти, които виждате.

Отворете отново очи и отсъдете с една дума.

Например, дошло ви е наум, че е изключително чувствително дете, че често успява да предусети ситуациите, дори без да го показва, все едно има шесто чувство, че понякога му правят впечатление неща, които ви карат да останете със зяпнала уста или изръсва по някоя смехория, от която умирате от смях, и т.н.…

С една дума, интуитивно.

Сега си представете трети човек, който не познава детето и който би споделил само едно от двете описания. Какво е впечатлението, което той ще има от детето? Това същото дете ли е?

Изблик на интелигентност

В Америка бил направен един изключително любопитен експеримент. Казали на няколко учителки, че няколко деца, избрани специално за случая, притежават определен вид „изключителна интелигентност“, при която внезапно ще покажат невероятни възможности, че това са много надарени деца, дори и да не изглежда така в момента. Препоръчали на учителките да не говорят за това помежду си, нито пък с децата и техните родители. В края на учебната година, почти всички деца, избрани за експеримента, дали резултати по-високи от средното. Изблик на интелигентност в действие!

Програмиране на поведението

Как е възможно убеждението на една учителка, дори без да е споделено, да повлияе толкова силно върху училищните резултати на едно дете? В действителност това, което мислим, че отличава един човек от друг, се изразява не само с думи (напротив, най-въздействащите пътища са невербалните), а определя поведението ни спрямо него и в известен смисъл „вдъхновява“ човека. С други думи, ако „мислим добре“ за даден човек, предизвикваме у него най-доброто и обратно. Процесът обикновено е напълно несъзнателен, но вече има създадени доста психологически техники, които използват този процес напълно съзнателно.

„Кой съм аз?“

Сега да поговорим за едно напълно реално дете — вашето собствено. То не се е родило с идеята „кой съм аз“. Ако трябва да бъдем по-точни, то не се е родило с никакви идеи. Отговорът на въпроса „Кой съм аз?“ за детето идва чрез това, което научава само, но най-вече и основно чрез онова, което му е казано, или по-точно съобщено (да напомня отново, че невербалните послания са най-влиятелни) от околните.

Физическият контакт

Нека първо поговорим за физическия контакт. Да бъдете докоснати с любов, милвани, галени, прегърнати, и т.н. е ясно послание „Обичам те!“. Детето го превежда за себе си като: „Мил съм“. Известно е, че децата в домове без родители имат проблеми с развитието си, дори когато получават всички необходими грижи по отношение на храна, хигиена и т.н., защото персоналът не може да ги обгради с достатъчно ласки, които едно дете, отглеждано в семейство, получава от майка си, дори и от най-отнесената. От липсата на ласки може да се умре.

Вербалното общуване

Дете, което постоянно чува и чувства, че е глупаво, лошо, досадно и пр. не може да не стигне до заключението, че наистина е глупаво, лошо, досадно и т.н. Не говоря за отделни случаи, в които в изблик на гняв избълваме какво ли не срещу децата. Това се случва и не причинява сериозни щети. Думата ми е за ежедневния начин на общуване и най-вече този на майката или на онзи, който вместо нея се грижи за детето.

Начинът на общуване

Има една много разпространена и много вредна заблуда. Това е убедеността, че като показваме на детето това, в което греши или не прави правилно, го стимулираме да се поправи. Напротив, показването на грешките не прави нищо друго, освен да демонстрира превъзходството на възпитателя. Според същата тази заблуда, ако към детето се отправят твърде много похвали, то си „вирва носа“ и се разглезва.

Спомнете си червения и синия молив в училище (бел.ред.: в италианските училища преподавателите използват различни цветове моливи, за да степенуват допуснатите грешки), когато учителката подчертаваше с червено всички по-малки грешки, а със синьо — сериозните. Червеното и синьото по контролните работи тогава бяха нещо равно на отлъчване от църквата. Когато някой си видеше контролното, цялото надраскано в тези цветовете, се хващаше за главата! Но някой да е чувал за контролни, в които правилно написаните думи и добре изградените фрази се подчертават в жълто или в оранжево?

Разумът, най-вече неговата подсъзнателна част, със сигурност запаметява всичко, което се случва, но невинаги с подходящите в случая логически връзки. Например онези избождащи очите редове в синьо под двойното „т“, със сигурност запечатват в съзнанието, че двойното „т“ съществува и е важно, но заедно с това запечатват и парализиращ ефект по отношение на употребата му!

Подчертаването на всичко, което „не е така“, в никакъв случай не е възпитателно. Напротив! То не стимулира личностното развитие, а обезкуражава и изгражда един негативен аз-образ — онзи, който не съм; онова, което не мога да правя; това, което греша; онова, в което не успявам…

Изграждане на потисната личност

В работата ми с подрастващи деца много често чувам да се повтаря: „Не струвам нищо.“ А детето, което го казва, все още не е навлязло в живота! Как е възможно да го изрича с такава вече формирана и дълбока убеденост? Та това е оценка за провал едва на 15 години! Преди да са се сблъскали с каквото и да било, тези деца вече са убедени, че не са способни. Дълго се питах какво се случва, защо толкова често се среща този негативен аз-образ и как тези деца са успели да го изградят.

Нямам намерение да навлизам в подробности. Причините са многобройни и включват културни модели, които невинаги са свързани със семейството и които предопределят абсурдни и противоречиви модели на поведение. Така или иначе, една от многото причини за подобно депресивно поведение е онзи вид възпитание, което е търсело насърчаване на развитието на детето, но е постигнало най-вече формирането на чувство за неспособност. Това ли е, което искаме за нашите деца?

Удоволствието да бъдеш харесван

Каквото и да си говорим, ако има нещо, което децата наистина искат, е да се харесат на родителите си. В състояние са да направят невъзможното, за да получат една похвала. Е, тогава, защо да не използваме това? Защо да не наблягаме на положителното поведение, на всичко онова, което детето върши правилно и добре? Подчиненост? Разбира се, но поне е позитивна подчиненост! Така или иначе, цялото така наречено „възпитание“ е подчинение. Надеждата за възпитателен модел, който помага на детето да бъде наистина себе си и да показва своята уникалност, засега е една утопия. До този момент, възпитание означава най-вече предаване на серия от правила на поведение, смятани за препоръчителни. Можем поне да опитаме да предадем тези правила по начин, който оставя у детето чувство за благополучие и удовлетвореност, вместо да му внушаваме ниска самооценка и негативен аз-образ.

Кога са необходими хитрини

Случвало ви се е да повторите на детето поне стотина пъти да не оставя чантата си в коридора и то да продължава да я захвърля точно там. Ефектът от повтарянето е нулев! Проклетата чанта си седи там всеки божи ден! Мисля, че това се е случвало на всички родители. Когато става дума за ситуации от този тип, които не са кой знае колко важни и най-вече „опасни“, може да се приложи друга тактика. След като говоренето, повтарянето, викането не дават никакви резултати, значи има още нещо, което не отчитаме. Децата обожават да бъдат хвалени и приемат да бъдат хокани, също толкова, колкото се страхуват от безразличието. Няма дете, което да е в състояние да понесе безразличието на родителя. То по-скоро ще отнесе шамар заради някой каприз или беля, само и само да му се обърне внимание.

И така, след като няколко пъти сте казали на детето, че трябва да оставя чантата си на място и то пак не го прави, направете се, че чантата не съществува за вас. Видяхте ли я? Не! Изобщо не забелязвате, че тя отново е на коридора. Това се нарича абсолютно безразличие. Но бъдете нащрек! Ще му се случи поне един път да я остави на място. Това е моментът, когато трябва да се намесите! Похвалете го! Много! То не просто е сложило чантата си на мястото й, а е изкачило Еверест, спасило е света от глобална катастрофа, спечелило е Нобелова награда! Не се страхувайте, че ще прекалите с хвалбите, така или иначе на едно дете не му изглеждат прекалени. Но ако на другия ден си спомни приятното усещане от похвалите и му се прииска да преживее отново удоволствието от тях, набързо онази проклета чанта ще се окаже на място. То вече е разбрало, че това е начин да спечели вашите похвали. Така слагането на чантата на място ще се превърне в навик и тогава няма да има нужда от сцените на похвали.

Много по-бързо и ефективно е да подкрепите положителното поведение, отколкото да се опитвате да коригирате отрицателното.

Самочувствието

Увереността е най-вече това „как даден човек се самооценява“, какво мисли за себе си, какво „казва“ на себе си.

Това, което човек казва сам за себе си, зависи до голяма степен от това какво му е казано. Как се оценява зависи от това как е бил оценен. Ето защо възпитанието в първите години от живота е определящо за развитието на всяко човешко същество.

• Чрез процес, наречен „интериоризация“, протичащ подсъзнателно, онова, което веднъж е казано на детето за него самото, се превръща в това, което то казва за самото себе си, определя дълбинните му убеждения за това „кое е то“ и какви са неговите възможности. Всичко това е основата на увереността или на обратното — на липсата на увереност.

• Като говорим за увереност и неувереност, трябва да споменем „вътрешния глас“. Говоря за онзи непрекъснат вътрешен диалог, чрез който даваме оценки, правим заключения, „мислим“. Ако се поспрем и се вслушаме в него ще видим, че той се състои предимно от оценки за нас самите, за нашето поведение, за бъдещите ни възможности, за уменията ни и т.н.

Именно във вътрешния диалог се концентрира усещането за увереност или неувереност в нас самите. Но този диалог, толкова важен в живота ни тук и сега, в действителност се състои от „фрагменти“ на стари, чужди гласове, гласовете на основните хора в нашето детство, съдържа „техните“ оценки, „техните“ мнения и „техните“ модели на поведение в определени ситуации.