Паола Сантагостино
Как да отгледаме дете, уверено в себе си (3)

Светът е безопасен

Франческа и мама отиват да пазаруват. Не бързат. Събота е, имат много време и могат да се наслаждават на разходката и да се пошляят.

Разхождат се в парка. Едно малко пъргаво кученце дръпва каишката си и хуква право към Франческа. Собственикът на кучето се усмихва и приближава.

Майката гледа спокойно. Франческа не толкова. Поглежда несигурно майка си и се вкопчва в нея. „Виж, Франческа, кученце…“ — казва мама. Кученцето се приближава и маха с опашка. „Виж как маха с опашка! Това означава, че се радва да те види…“ Кученцето започва да души Франческа. Тя е много учудена…, „Души те — обяснява мама. — Така те опознава.“

Кученцето започва да подскача около Франческа и да й ближе ръката. „Това е неговият начин да те целуне. Харесва те.“ Франческа все още е малко изплашена… Майката кляка, за да погали кученцето, а то започва да ближе ръцете й. „Виждаш ли? Харесва му да го галят…“ Полека-лека детето протяга ръка, за да погали кучето. Какво странно усещане… има толкова гладка и мека козина, Франческа набира кураж и започва да гали животното. Малко след това стават приятели — кученцето я ближе и се радва, а Франческа се смее от сърце…

Няколко дена след това сцената се повтаря. Мама и Франческа се разхождат в градинката.

Появява се едно лаещо куче. Спира внезапно и започва да ръмжи. Момиченцето го гледа и се усмихва. Майката е нащрек… Наоколо няма и следа от собственика, а кучето присвива уши и показва зъби.

Майката спокойно взема Франческа на ръце. „Виждам, че това куче не е в добро настроение… Виждаш ли как присвива уши и как показва зъби? Когато кучетата правят така, значи са ядосани… По-добре да не ги доближаваме… Да го оставим на мира.“ Франческа е малко разочарована… Харесва й да си играе с кученцата. „Виж ей там, Франческа, има друго кученце!“ Другото кученце си играе спокойно, но в момента, в който майката и Франческа се приближават, се обръща към тях и започва да маха с опашка и да души. „Дали иска да ни опознае?“ — пита Франческа. „Мисля, че да…“ Франческа протяга ръка да го погали, а кученцето доволно замира… После мама и Франческа спокойно продължават своята разходка.

Майката, която познава кучетата

Да разгледаме по-внимателно тази примерна ситуация.

Майката може да разпознае опасното от безопасното куче, а детето не.

• Майката вижда първото куче — забелязва, че е паленце, което се приближава, махайки с опашка, и което собственикът води спокойно към детето. Стига до заключението, че това е малко безобидно кученце, което иска само да си играе и помага на Франческа да бъде по-уверена и да преодолее първоначалния си страх. Обяснява на детето поведението на кучетата в момента, в който се случва: Защо кучето маха с опашка, защо души, защо ближе… В началото детето е малко несигурно (ясно е, че не знае нищо за кучетата). Но спокойствието на майка й й вдъхва увереност. Мама започва първа да си играе с кучето, значи и Франческа може… накрая детето си играе с кучето и се забавлява.

• Майката вижда второто куче — забелязва, че кучето ръмжи, че присвива уши в отбранителна поза, показва зъби. Наоколо не се вижда собственик, който би могъл да помогне. Майката прави заключение, че е по-добре да стоят далече от кучето. Но тя обяснява на Франческа без паника и най-вече без да обобщава — не всички кучета са опасни, както и не всички са добри. Насочва вниманието на детето към знаците за вида на поведението на кучето, за да може детето да се научи да ги разпознава.

Независимо, че детето може да не е разбрало голяма част от обясненията, картината е ясна и оставя следа в съзнанието — куче, което маха с опашка, приближава се, ближе… мога да играя с него. Куче, което ръмжи и показва зъби… отдалечавам се и си търся друго занимание. Детето не е затрупано с общи бележки (напълно безполезни) за добронамереността или злонамереността на кучетата по принцип, а получава ясна и кратка информация как да се държи с дадено куче според ситуацията.

Децата имат нужда да се чувстват сигурни в конкретна ситуация.

Що се отнася до опасностите, няма нужда децата да бъдат поставяни в отбранителна позиция „срещу“ (срещу хипотетични или потенциални опасности), а най-вече да имат конкретна инструкция как да разпознават опасните ситуации и какво да правят, ако се окажат в тях. Следователно посланието, не само изречено, но и предадено чрез поведението, трябва да бъде вдъхващо увереност в общ смисъл и, когато е необходимо, даващо конкретна и ясна информация за възможната опасност. Същото важи и за отношението към хората.

Приближаване и отдалечаване

Джовани е на плажа с майка си. Разхождат се между чадърите и детето е много любопитно и контактно. Отива при всяко дете, което види, и иска да си играе с него или поне да му види играчките… В повечето случаи децата нямат нищо против и Джовани си намира много нови приятели! Вече познава толкова много хора на плажа! Но понякога, нещата се объркват…

Джовани се приближава до едно по-голямо от него момченце (на две години и половина) и посяга към една от играчките му… Момченцето я грабва от ръцете на Джовани: „Тази играчка е моя! Махай се!“ И започва да събира около себе си играчките като гледа изпод вежди натрапника. Прилича на ръмжащо кученце! Иска му се да прогони Джовани, (Момченцето не е виновно за агресивното си поведение — децата винаги се учат от някой друг…) Джовани дори не забелязва гнева на момченцето и продължава да протяга ръка към чуждите играчки… Момченцето повтаря, че играчките са негови, повишава тон и загребва шепа пясък с ясното намерение да я хвърли към малкия. Но Джовани в своята блажена невинност никак не е обезпокоен и изобщо не схваща какво се случва. Майка му го хваща за ръка. „Ела, Джовани, това дете иска да си играе само. Да намерим друго приятелче за игра… Виж, ето там има едно момиченце…“ И Джовани се отправя спокойно към новата „цел“.

„Ръмжащи“ деца има в изобилие и тази сцена е обичайна за плажовете. Но що се отнася до Джовани, не е необходимо да насочваме вниманието му към това. Няма нужда да обезсърчаваме желанието му за контакт с други деца. Той не е разтревожен от случилото се. Затова няма нужда да се провеждат разговори за „принадлежността“ на играчките (която така или иначе няма нищо общо със свадливото поведение на непознатото дете), нито да го предупреждаваме за намерението на другото дете да му хвърли пясък в очите, което така или иначе не се случи. Достатъчно е посланието на тялото „о-т-д-а-л-е-ч-и-с-е“.

Понякога е доста по-трудно да изпратиш посланието „п-р-и-б-л-и-ж-и-с-е“, когато детето е плахо и му е трудно да поеме инициативата. Родителите виждат, че детето все остава само и няма приятели, но насърчаванията и окуражаването не променят нещата. Всъщност, за да се преодолее свитостта при първите контакти, не стигат увещания и съвети от типа: „Защо не отидеш…?“, „Защо не направиш…?“ Напротив, това обикновено потиска детето още повече и го кара да се чувства по-неспособно. Детето не отива при други деца, защото не чувства, че може да го направи… и не знае какво да прави там! Ще бъде много по-лесно, ако отиде с майка си… Направете го и помогнете на детето, докато е малко. Няма нищо необичайно в това едно малко дете да иска да опознае другите, придружено от майка си. Но ако същото се случва, когато детето е голямо, започва да става притеснително…

Плахостта може да бъде преодоляна. Докато детето е малко, можете да му помогнете да преодолее плахостта си, като правите нещата заедно и като го подкрепяте. Но когато вече е пораснало, тази помощ има обратен ефект, защото съучениците му ще започнат да му се подиграват и то би се почувствало още по-зле. Тогава трябва да се търсят други методи.

Лучия е на плажа с майка си. Това е един специален момент за детето, защото майка й не може често да бъде с нея. Майката бързо забелязва, че детето й е доста неуверено в отношенията си с другите. Може би е заради „липса на навик“. Лучия не ходи на ясли, а баба й няма възможност през деня да я изведе навън да си играе… Майката решава да направи бързо каквото може, като търси подходяща ситуация. Знае, че трябва да поеме инициативата, защото, ако чака детето само да реши, то би седяло целия ден вкопчено за крака й без да мръдне и на сантиметър.

„Ела, Лучия, нека се поразходим малко…“ Детето не е особено ентусиазирано, но все пак… Разхождат се по брега. Майката насочва вниманието на Лучия към различни неща — деца, пясъчни замъци, вода, но момиченцето се е съсредоточило единствено в здраво стиснатата ръка на майка си, сякаш се страхува да не я изгуби. Всичко наоколо й е безразлично…

„Хайде да се изкъпем…“ Влизат заедно в морето, хванати за ръце. Майката вече е забелязала друга майка със син на същата възраст и бавно се отправя натам, уж случайно люшкана от вълните. „Гледай… едно момченце също като теб.“ В отговор Лучия извърта глава и я скрива зад рамото на майка си, като стиска ръката й, колкото се може по-силно…

Майката спира без да прави нищо повече. Накрая детето я пуска и се обръща. Майката се усмихва на другата майка, момченцето на момиченцето. Още едно приближаване, без нищо да се прави, без да се насилват нещата… След серия от сцени „крия-си-главата“, Лучия се успокоява и любопитството надделява. Майката и момченцето още са там и Лучия любопитно наблюдава малкото момченце… Майката на Лучия се обръща към детето: „На колко си годинки?“ То измрънква нещо неразбираемо и прави сложен опит с ръцете, за да покаже някой и друг пръст. „А ти?“ прошепва мама в ухото на Лучия, която прави същия акробатичен номер. Трябва да са на една и съща възраст. Момченцето пляска с ръце във водата, майката приближава Лучия, като я държи непрекъснато за ръка… Пляска с ръце и тя. Един, два жеста, ледът е разтопен и четиримата се заиграват във водата.

Едва ли предполагате, но плахостта на децата в отношенията им към другите, е въпрос на „отучване“. „Другият“ е непознат, едно ново изживяване, което детето не знае как да посрещне.

Предразположеността на децата към другите зависи в по-голяма или в по-малка степен от посланията, които са получили по отношение на външната среда като цяло.

Другите деца са само един от многото елементи на външната среда и не може да се очаква от едно дете, израснало с „Внимавай!“ изведнъж да стане уверено, дори когато няма никаква опасност. В този случай родителят трябва да прояви находчивост.

Не всичко е заплаха

Увереността в себе си зависи и от способността да посрещаме и управляваме разнообразни ситуации.

Това означава, разбира се, да вярваме в собствените си сили, но и в това, че ситуациите са по някакъв начин управляеми! Никой не може да се чувства сигурен в себе си, ако има усещането, че е въвлечен в свят, пълен със заплахи и опасности, които дебнат от всеки ъгъл!

Всяко дете се чувства безпомощно. И това е реалистично усещане. Но докато е малко, има кой да се грижи за него. Ще трябва да мине много време преди да си даде сметка, че може да действа самостоятелно, без да зависи изцяло от възрастните! Но да се чувстваш безпомощен в свят, пълен със заплахи, вече е твърде много! Едно от чувствата, които те завладяват в такива случаи, е постоянното безпокойство. И затова, децата се нуждаят преди всичко от успокоение. Чувството им за безпомощност е достатъчно неприятно, за да добавяме и заплахата от постоянно дебнещи опасности. От друга страна, децата са толкова уязвими и трябва да бъдат предупреждавани! Този баланс е твърде крехък и децата не могат да го постигнат сами, защото в тяхната невинност дори не знаят, че съществуват опасности. А трябва да го научат, за да оцелеят и да страдат по-малко.

Докато усещането за безпомощност се възприема от детето на ниво тяло: „Искам да взема това, но не успявам…“, идеята за „опасност“ включва серия от по-сложни оценки, които са свързани с предвиждане на последствията, памет, опит, изобщо умения, които се развиват с течение на времето. От друга страна, Възприятието за опасност е свързано с оценка на собствените възможности. Ястребът представлява опасност за катеричката, но не и за слона. Растейки, детето ще развива способностите си и следователно, броят на опасните ситуации ще намалява. Когато детето е малко, неговото усещане за опасност не е инстинктивно, а му се предава от другите. Така че постоянното натрапване на опасностите на средата, би могло да предизвика чувство за безпокойство. Безпокойството на майката се предава на детето, а това изобщо не му помага.

Необходима е смяна на тактиката. Давайте конкретни и точни инструкции, дори направо идващи от тялото, в момент, в който е налице реална опасност и никога не правете обобщени предупреждения за възможни опасности.