Дорис Лесинг
Цепнатината (23)

Отново не мога да се възпра от намеса. Защото изпитвам огромна жал към оня младеж Хорса, който лежал ранен на пясъка и бленувал по място, което не успял да достигне. Но се опитал… чувствам го като мен на млади години или като мой син. Какъв копнеж е трепнал в него, когато зърнал и пожелал далечния бряг? Зная, според мнозина последна дума по въжделенията са казали гърците. Но аз не се давам на гърците, не и по този въпрос. Аз съм от ония, които вярват, че ние, римляните, сме надминали гърците. Хорса не преследвал по-лек живот, в моите очи той е наш, римски предшественик. Нас ни води потребността да завладяваме видяното и да опознаваме намереното. В своята същност Хорса е бил колонизатор още преди думата и идеята да се зародят. Виждам злочестия Хорса, изхвърлен на брега осакатен, и си мисля колко рани Рим сам си е нанесъл, за да удовлетвори необходимостта си от разрастване и притежаване. Мисля за двамата си клети сина, заровени някъде из северните лесове. Рим изпитва нужда да надскача себе си, да се уголемява, да се разпростира. Нататък и по-надалеч, нашир и още по-нашироко — така се чертаят пределите на нашата Римска империя. Защо някога да слагаме край — на нас, на Рим, на нашите граници? Подвластните ни народи може и да се борят срещу нас, но никога не ще успеят да ни спрат. Понякога си представям как целият свят, който познаваме, ще живее по Римски, подчинен на нашето благотворно управление — на Римския мир, на Римските закони и правосъдие, на Римската ефикасност. Безспорно е, ние превръщаме пустините в градини, завладените от нас земи процъфтяват. Сила, по-велика от човешката, ни направлява и води, посочва ни къде да пращаме следващите наши легиони. А ако някой ни критикува, ще му задам само един въпрос: Защо, ако ни липсват качествата да донесем възход на цялата земя, всички искат да са Римски граждани? Всички, без изключение, от което и да било кътче на империята ни, та и отвъд нея, искат да са свободни хора под Римския закон и в Римския мир. Отговорете ми вие, съдниците и неверниците! Аз само си представям злочестия Хорса изпружен на пясъка, платил с недъгавост за устрема си да опознае вълшебната земя оттатък, и тайничко го обявявам за римлянин. Един от нас. Наш.

 

 

Лежал като дете, закрил с ръка лицето си. Когато дошъл на себе си и имал сили да говори, хората му дали знак, че са готови да го чуят, той им разказал за чудесата на далечния бряг. Да, на тяхната земя растели величествени дървета, летели внушителни птици, от шубраците святкали очи на зверове, но брегът, който не достигнал, защото свирепият вятър го отхвърлил обратно, онази нова земя привличала и мамела така, както тяхната никога не би могла.

Другите обаче не били склонни да го слушат дълго. Имали си работа и грижи, най-напред трябвало да се освободят от трупа на мъртвия младеж, който веднъж вече изхвърлили във вълните, но те го върнали на плажа недалеч от Хорса още по-натрошен. Едно момиче, изгубило неотдавна бебето си, убеждавало, че морето не иска умрелите и е по-добре да закопаят тялото. Заровили другаря му на плажа, а Хорса лежал и си мислел как той също можел да изчезне под задушаващия пясък. Друго момиче му донесло вода и храна от вечерната гощавка, но всички останали, юношите и младите мъже, се занимавали само с едно — говорели за момченцата, които се върнали от лов с плячка, но вместо, както бил обичаят, да я добавят към общите провизии, седнали да си я готвят на отделен огън наблизо. Малките танцували и пеели, опиянени от своята самостоятелност, и се присмивали на по-големите около техните огньове. Хорса им извикал да се присъединят към общия гуляй, но децата не му обърнали внимание. Всички напълно го пренебрегвали, а той не разбирал какво става, нито схващал, че приповдигнатото чувство на весела анархия се дължи именно на неговото неприсъствие, на липсата на водача, който да владее положението, непрестанно видимия център и фокус на авторитета. А той лежал на пясъка, пълзял, мъчел се да седне, безпомощен от болка.

Хорса се докопал до една изхвърлена от морето тояга и като се опирал на нея, направил опит да се изправи. Всички се обърнали и го зяпнали, спогледали се, разменили си усмивки; кривият прът бил комично копие на кривия му крак; като видели Хорса на три крака, единият провиснал, момченцата около огъня встрани от останалите започнали да го сочат с пръст и да му се подиграват. Същото направили и юношите. Олюлявайки се, Хорса се изправил, крепял се само на тоягата, задържал се само миг и паднал сред гръм от смях. Отново пробвал да се вдигне, не успял. Момичето, изгубило неотдавна бебето си, се приближило да го подхване, то също не се справило. Отдалечило се. Хорса лежал безпомощен като посрамен звяр. Усетил, че го отхвърлят, а когато момченцата го наобиколили и взели да го сочат и осмиват, се сгърчил в желание да потъне в земята. След малко те също си отишли, върнали се в гората край брега. Младежите се стягали за лов на следващия ден. Никой не го забелязвал. Наложило му се да изпълзи встрани, за да изпълни повелята на червата си, а когато се върнал, избрал да легне зад една скала, скриваща го почти изцяло. Никой не му проговорил. Той не разбирал разбунените в него чувства. До този момент бил силен, красив и цял, а сега искал да изчезне.

На сутринта се събудил, разкъсван от болка и изгарящ от жажда — наложило се бавно да пълзи до съда с водата. Не могъл да вдигне голямата раковина. Наоколо нямало много будни. Юношите били заминали на лов, момченцата никакви не се виждали. Няколко момичета с бебетата си, встрани от основната дружина, видели усилията му, но не се спуснали да му помогнат. Накрая, след като станало ясно, че ще изпусне раковината и ще разлее водата, едно момиче приближило и му дало да пие. Не било нелюбезно, но той бил свикнал на повече… какво му липсвало, какво не му засвидетелствала тя? Уважението, което винаги получавал и от което винаги се нуждаел.

Утолил жаждата си и се обърнал да погледа морето, а в далечината, където се сливали водата и небето, искрял лъчът светлина, неговото бленувано място, неговата земя на сбъднати желания, макар че преди да съзре перленорозовия бряг с големите бели птици, сякаш сънища, накацали по дърветата, той не знаел по какво е копнял. Потърсил убежище от изгарящото слънце в сянката на скалите, но продължил да се взира, не откъсвал очи от омайния бряг, следял как се преливат цветовете му с движението на слънцето. Никой не дошъл да му предложи помощ, вода и храна, нито да си поговори с него. А толкова искал да разкаже за дивното място, което видял и почти достигнал, там…

Ако цял живот си обладавал авторитет, даден ти от природата, без да си го осъзнавал, а после изведнъж го загубиш, трудно е дори да зададеш правилния въпрос. От какво е лишен той сега? С какво вече не разполага, а преди хората търсели в него? Хорса не станал водач по свое решение, нямал предварителен замисъл да обединява многобройните воюващи групи — ако изобщо той бил обединителят, а не друг, чийто авторитет наследил, — не се борил да надделява над останалите и изобщо не се бил замислял над това. Защо сега другарите му сякаш оглушават, когато се опита да ги заговори? Момичето, което по-рано му донесло вода, седяло до него и той й разказал за чудната земя, видяна със собствените му очи, преди вятърът да го изблъска по вълните обратно до лагера. Тя го посъветвала да не лежи и мотолеви за виденията си, другите говорели, че се бил побъркал, и се безпокоели. Походът им опасно се провалял. Налагало се да се вземат решения, а кой да го стори? За нея, изглежда, от само себе си се разбирало, че това не може да е физически непълноценният Хорса, та той се влачи! Хорса трябва да си избере някой от младежите да работи за него, да направят нещо като главно командване. Докато той бълнува за оная земя, тук стават страшни неща.

Младежите не забелязвали Хорса, който се опитал да обиколи лагера, залитайки около кривата си тояга. Момичетата с нищо не показали, че са по-различни. Децата им намалявали, защото някои умрели, а ни една от тях не издувала корем. При всяка възможност се държали настрана от мъжете, в отделна група, но редовно получавали дажбите си храна. Понякога малчуганите се включвали в общите вечерни пирове, но в повечето случаи се запилявали някъде: гласовете им ехтели откъм гората. Вече не стоял въпросът как да бъдат контролирани. Деца или не, с възмъжали тела или не, те не отстъпвали по храброст и ловкост на мъжете, които в интерес на истината се бояли да се заяждат с тях.

Момичетата все пак се стремели към някаква централна власт или авторитет, но когато се опитали да поемат контрол над момченцата, им казали да си затварят устата, защото са просто Цепки.

Родило се ново бебе и младежите наредили на момичетата да стоят настрана от тях с ревливите си отрочета, така че момичетата винаги се настанявали на известно разстояние от основната група.

Хорса не намерил желаещ сред младежите да работи с него, нито да го приеме за приятел. Никой не желаел да слуша приказките му за земята, дето искряла на залез в розовоперлени и златисти отблясъци под тъмносиния облак.

Никой не искал да чуе за Хорса.

Така с неговото осакатяване обединяващият дух завинаги напуснал общността. Как е възможно, не вярвал, докато лежал ранен в сянката на скалата, нали само допреди ден се откроявал сред тия хора като по-силен и по-добър от тях, нали всяка дума, излязла от устата му, била изпълнявана?

Това, разбира се, не включвало момченцата: от доста време те не се подчинявали на никого.

Мейв, милото момиче, предупредило веднъж Хорса, дошло да му разкрие, че малките намерили пещера, по-скоро лабиринт от пещери, и там прекарвали цялото си време. Сигурно забелязал, че напоследък все нещо липсвали? Известието му подействало като шок. Не бил забелязал. Май го занимавали само собствената му болка, натежалият му и влачещ се крак. Събрал сили да се изправи, опрял се на тоягата си, направил опит да върви, по-скоро затътрил ходила по пясъка.

Щом стъпил на крака обаче, макар да не изпускал опорната си сопа, хората, изглежда, отново отворили очи за него. Нямали желание да слушат приказките му за новата земя, но когато заговорил, му обърнали внимание.

Мейв поставила въпроса за децата, а младежите се почувствали неловко, дори се подразнили. Какво искат от тях? Хорса разбрал, че отсъствието на децата тревожело младежите, че вече са обсъждали и вземали решения, които са му убягнали.

Изправен, Хорса поискал да го заведат във въпросната пещера или пещери и очевидно си бил възвърнал част от авторитета, защото с помощта на тоягата и с по един младеж от двете му страни да го придържат изкачил скалата зад плажа и видял входа на пещера с добре утъпкана пътека към нея, издаваща истината, че малчуганите я използвали, и то често.

Тук вече се загатва какъв може да е бил броят на момченцата. За да се утъпче една „използвана“ пътека, са необходими повече от, да речем, четири, шест, десет души; или попадаме на мярка за време? Ако тези хора са пребивавали в новото си убежище по-дълго, отколкото сами предполагали? Пространството пред пещерата било разчистено от храсталаци и треволяк. Оттам хлапетата можели да наблюдават плажа долу с разпалените огньове на големите и угощенията, в които те също били длъжни да участват и да дават дял от своя улов. Лесно било да си представи детското хихикане и кикота на хлапаците, изплъзнали се от всякакъв надзор.

Пещерата била висока и просторна, двата й края се скосявали в тъмни гънки, където, съвсем разбираемо, не би посмяло да стъпи ни дете, ни възрастен. Главната кухина била гладка и използвана — вероятно по онова време също — от животни. По ниските скални издадености били поставени притежанията на хлапетата: животински кожи, препаски от рибя кожа, грамадна раковина, пълна с вода, месни остатъци от вечеря. Миризмата не била приятна. Но къде били децата? От тях нямало и следа. Възрастните викали, крещяли, даже заплашвали и заповядвали; отговорът бил пълно мълчание. Или хлапетата били на лов, или се били оттеглили дълбоко в галериите и чакали да ги оставят на мира. Хорса предложил младежите да огледат по-навътре в пещерата и те привидно се съгласили, но не изгаряли от желание: широкият тунел в дъното се разклонявал още в началото си. Младежите бързо надникнали накъде водят коридорите и открили лабиринт от пещери. Хорса забелязал колко смутени, дори засрамени са младите мъже. Да, трябвало да държат под око малчуганите, ако можем да ги наричаме така, докато Хорса боледувал и не бил на себе си.

Хорса поискал няколко младежи да се върнат в пещерата, когато се стъмни, за да проверят дали децата са се прибрали; добре, но някой се провикнал, че не желае да влиза нито в тази, нито в която и да било друга пещера: тук дебнели животни, не ги ли чуват? Друг пък заявил, че няма да се среща сам с децата в тъмното. Хорса се крепял изправен благодарение на тоягата си, още треперел от слабост, но слушал разговора им. Разчленения от пещери, коридори и проходи свързвали нивото, на което се намирали, с дълбоки подземни реки и дори езера. Ако щели да издирват децата, трябвало да го направят през деня, да сформират поне две групи търсачи и да се снабдят с възможно най-здравите въжета от дървесно лико, също и с факли. Така ако едната група пропадне някъде, другата да й се притече на помощ и да я спаси. Хорса казал:

— Ако малките са се загубили, не можем просто да ги изоставим. — И съзнавайки, че не е убедителен, добавил: — Да не забравяме, те са само деца.

Очите на цялата му дружина се извърнали към него недоумяващи, сепнати и невярващи. „Деца!“, той нарича тия опасни вълчета деца?

Хорса изчакал прав всички младежи да излязат от пещерата и закуцукал след тях, стискайки тоягата си. Този път Мейв се притекла да му помогне. Вън на равната площадка със стъпканите въглени от нощни огньове Хорса се хванал здраво за стъблото на една фиданка и затворил очи да се съвземе. Когато ги отворил, Мейв още го подпирала, пред погледа му се ширело морето, а тъничката искряща черта в далечината и тъмният облак над нея възвестявали неговата друга земя. Горе от високата скала се виждало как линията обточва голяма част от хоризонта. Дали стигала толкова навътре и в дълбочина? Хорса напрягал очи, но не видял. Колко е далеч? Питал ли се е изобщо какво е разстоянието, или го измервал според бавното пътуване с приятеля му натам и бързото им премятане обратно по вълните? Май бил готов да рипне в жаркия летен ден и на два скока да се прехвърли в неговия край, разтворил обятия да го приеме. Мейв погледнала накъде се е втренчил и му казала:

— Хорса, на другите не им харесва, когато се пулиш нататък. Какво толкова виждаш? Та там само облаци се трупат, нали и ние имаме очи!

В този миг на Хорса му се сторило, че нещо в „облака“ проблясва. Светкавица ли? Какво е това припламване, сигнал ли му изпраща? „Тук съм, помни!“

Леко насочван от силната ръка на Мейв, той се смъкнал от високата скала долу на плажа. Препъвал се, но продължавал и се надявал другите да не са станали свидетели на залитанията му. Мейв търпеливо го водела, докато стигнали пясъка, там той седнал на един камък и почакал да му премине слабостта.

Когато разпалили нощните огньове на плажа, те погледнали нагоре към пътеката в скалите, за да проверят дали децата не се навъртат там. Очите им потърсили отражения от пламъци пред тяхната пещера. Чакали няколко нощи поред и всички се угнетили. Понесъл се ропот, че децата са изчезнали. После, както вече обсъждали, групи с въжета и факли тръгнали по пладне, когато светлината била най-силна и прониквала по-дълбоко в пещерите, но се върнали с вестта, че лабиринтите са безкрайни и опасни и не било изключено децата да са отнесени от реки или да са паднали в някоя пропаст. Викали от пещера в пещера, гърлата им пресипнали и макар да не били сигурни, понеже в плетеницата от кухини всичко кънтяло и гласовете се умножавали многократно, сторило им се, че доловили писъци на изгубени деца, зовящи за помощ, но можело и да бъркат, да са чули крясъци на чайки от скалите или скимтене на пещерни зверове. Повторили опита си да проникнат навътре, но било трудно — не само защото пещерите били много, а и защото всяка от тях се оказвала с други отверстия. Трябвало да приемат, че са изгубили децата. Хорса настоял да изчакат, може би хлапетата ще се появят отнякъде, но натежало мнението вкупом да се махнат от този бряг, който им носел нещастие.

„Не те ли е грижа за нас, Хорса?“, отеквал гласът на Марона и в сънищата му, и в рева на вълните, и в свистенето на вятъра. „Не те ли е грижа, Хорса?“

После намерили няколко хлапета в лабиринта, „няколко“. Приличали на скелети. Ето, това е ключ. Здравите момченца не стават кожа и кости за ден-два. Били уплашени до смърт и гледали изцъклено. Нещо ужасяващо зловещо им изкарало ума. Пълзели в някаква дълбока шахта. По-големите момчета поискали да спрат, но подигравките на останалите, „Страхливци! Не ви стиска!“, ги принудили да продължат отвъд разумното. Ако подземните води са се обърнали, както често се случва, издирвачите им щели да открият само скелети. Отначало намерените момченца не слагали залък в уста, после преяли, дружината не можела да мръдне, докато малките не се оправят и станат годни за път. Те категорично отказвали да се върнат в пещерите. Съвсем по детски се зарекли, че по-скоро ще умрат, отколкото кракът им да стъпи отново там. Не знаели какво се случило с другите деца или били твърде уплашени, за да разкажат. Разговарящите с тях дочули имена: Силния паднал в река, Голяма мечка изчезнал в яма, грамадна змия нападнала Бегача. Щели да предадат поне тези имена на чакащите ги жени, които все повече завладявали мислите им.

Дълго време никой не се сещал за жените, нито ги споменавал, ала сега, особено след като изгубили децата, заговорили за Марона, питали се какво ще каже, ако знае. Все по-често мъжете повтаряли, че отдавна трябвало да се приберат. Което ще рече, че отлично разбирали не само че бебетата в коремите на жените идват от тях, но и че времето — периодът — е важна величина. Ако съдим по летописите, тези наши предци, далечните ни предшественици, така и не са обяснили как измервали времето, но определено са знаели да пресмятат поне раждането на бебетата. Около големите огньове, край техните алени и златни отблясъци във вълните на прилива преди отливът да ги издърпа навътре, мъжете си приказвали как жените ги чакат и като изключим неизбежните шеги (представям си какво си мислят край огньовете нашите легионери за жените у дома), се притеснявали, че когато се появят, Марона ще е полудяла от тревога и много сърдита. Кога според тях щяло да стане това?

Намерението им било да продължат около острова, докъдето е възможно или докато излязат на женския бряг. Дали вече са знаели, че тяхната земя може да е остров? На нас ни е известно, а това очертава граници и форма на нашата представа за тяхното пътуване. По голямата река в долината имало острови и докато предците ни пътешествали и бавно опознавали бреговете, сигурно са попадали на късчета земя, отвсякъде плискани от вълни. Дали Хорса виждал своя пленителен бряг като окрайнина на остров? Във всеки случай не използвал тази дума. Може би самата мисъл за сияйното място като периферия щяла да хвърли сянка върху образа в съзнанието му.

Докато хлапетиите се съвземали — преданията недвусмислено сочат, че възстановяването им било колкото физическо, толкова и психическо, — се случило още нещо. Юношите проявили съчувствие и разбиране към жестоко изплашените момченца, затова прекарвали доста време с тях, говорели им, слушали ги; момичетата — също, но после едно момиче родило и бебето му веднага умряло. Това потресло всички. Защо невръстното си заминало без никаква причина и обезпокоителни признаци? На този плаж нямало мухи с отровни жила. И тук за пръв път се казва, че въпросното бебе им било скъпо, за разлика от всички изчезнали преди него. Осиротялата майка изпаднала в помрачение и макар плачът и стенанията й да дразнели всички, никой не проявил към нея нетърпимостта, понесена от предишните скърбящи майки. Така отново се върнали на разговора за Марона: защо новородените при тях умират, а при жените, доколкото си спомнят, не било така?

Групата, подготвяща се да си ходи „у дома“ (използван е точно този израз и той подсказва промяната в чувствителността), не била толкова безгрижна, колкото на идване. Когато преценили, че децата и опечаленото момиче са в състояние да пътуват, трябвало да премислят от кое място да тръгнат.

Докато преследвали зайци из шубраците, младите ловци попаднали на пещера, която помислили за главна — висока и широка, тя не се разклонявала на стотици тунелчета и комини в дълбочина, а се врязвала право и гладко в скалата. Изглежда, служела за проход на горските животни. В нея живеели големи и малки зверове, поне преди да ги изгонят оттам врявата и делата на ловците. Стъпките им били отпечатани навред в праха. И отново стигаме до въпрос: какви зверове? Гигантски мечки? Прасета? Големи котки? Мисленето на ония хора е странно за нас, те не изпитвали необходимост да задават въпроси — какво, колко, как!

Животните избягали, но очевидно младежите не свързали изчезването им с грохота, който вдигали сами — трополене, викове, крясъци, хвърляне на камъни по стените, за да чуят кънтенето. Преди да изберат главната пещера за отправна точка на завръщането си, няколко момичета отишли в първата пещера и извикали имената на изгубените хлапета, влезли и навътре, докъдето се осмелили. Тук се загатва, че момченцата, техни братя или дори синове, са им липсвали. Жените викали имената им и се ослушвали, викали и се ослушвали, но ехото връщало само собствените им гласове.

Около огньовете тръгнала приказка, че станало по-добре, дето Марона отвела част от малките със себе си. „Иначе нямаше да има момченца да растат, за да станат като нас“, мъдро казал някой, а после всички младежи го повтаряли. „Помислете само! Ами ако спрат да се раждат деца — какво правим тогава?“

Хорса им обяснил, че и при наличното положение щяло да настъпи време, когато поколението от млади ловци и стражи ще стане малобройно.

— Задават се опасни времена, така ще е, докато чакаме да се появят момчета, които да отгледаме.

Тази мисъл насочила още повече вниманието им към грижите, които трябвало да положат за поизоставените момченца, още по-трудни и раздразнителни след преживяното изпитание. Те отказали да влязат в новата пещера, далеч не толкова опасна като предишните. Тъмнината в нея не била непрогледна, много изходи извеждали към горите горе, където кръстосвал Хорса. В тази пещера прониквали широки снопове светлина, а ухание на дървета и сладка вода надделявало над животинските миризми. Под голямата зала имало цяла мрежа от проходи и дупки, там никой не посмял да се спусне. Но си измислили игра да се пробват колко навътре в тунелите ще проникнат, преди да се натъкнат на препятствие. Понякога попадали на отломки от срутени сводове или на шахти, толкова грамадни, че се налагало внимателно да ги заобикалят. Общо взето се придвижвали лесно, не се излагали на големи рискове, дори изпитвали приятна лекота, защото без никакво усилие можели да повикат Хорса, който обикалял с хлапетата отгоре. Заради ранения си крак той не можел да се мери по подвижност с момченцата, а те бързо се възстановявали, но двете групи — едната на горското ниво, другата долу, в пещерата — правели почивките си едновременно, за да хапват заедно и да проверяват всички ли са налице.

Вече съобразили, че цялата земя наоколо била надупчена като дърво, проядено от червеи. Пещери, коридори, кладенци и необятен свят на подземни реки и езера. Щяло ли да хрумне някому, че съществуват, ако хлапетата не си устроили убежище в скалата над плажа?