Дорис Лесинг
Цепнатината

В една научна статия, публикувана неотдавна, се отбелязва, че вероятно изходната, изначална човешка порода е била женска, а мъжете възникнали по-късно, дошли като задния акъл на космоса. Не вярвам подобна поява да е минала безболезнено. Тази идея насипа зърно във вече завъртяна мелница, защото от известно време се питах дали мъжете не са по-нов вид, някакъв младши вариант. На тях им липсва устойчивостта на жените, явно надарени със способността естествено да се вписват в живеенето на света. Мисля, че повечето хора ще се съгласят с това, макар да е трудно да се изведе в дефиниция. В сравнение с жените мъжете са нестабилни и безотговорни. Експеримент ли си прави Природата?

Размишленията над въпроса първо разпалиха предположения, а сетне задвижиха онзи водовъртеж на въображението, който ражда истории. Следва приказка за онова, което би могло да се е случило, когато Цепките за пръв път родили момче.

Днес видях това.

В края на лятото от моето селско имение пристигат каруците, натоварени с вино, маслини и плодове, тогава къщата се изпълва с празничен вихър и аз ставам част от него. Подобно на домашните ми роби и аз следя от прозорците си кога воловете ще свърнат от пътя и ще спрат пред дома, ослушвам се за скрибуцането на колелетата. Днес воловете щураво се блещеха, подплашени от шума и блъсканицата по западния път. Кървясалите им очи бяха съвсем като туниката на Марк, оня роб със сплъстената от прах коса. Дебнещите зад прозорците момичета изтичаха към талигите — не само за да приберат в избите скъпоценните запаси, но и заради Марк, който през последната година се бе преобразил в красив младеж. Нагълтаният прах не му позволи да отвърне на поздравите им, той се втурна към помпата, грабна глиненото ведро, пи дълго, отново пи, обля с вода главата си и след оттичането й тръсна изникналата чернокъдреста къделя, от припряност изтърва ведрото върху ограждащия плочник и то се пръсна на хиляди парченца. Като видя това, Лола, раздразнително и избухливо момиче, чиято майка баща ми купи при едно пътуване до Сицилия, се нахвърли върху Марк с пискливи упреци и нападки. За да се защити, той й крясна в отговор. Другите слуги вече разтоварваха делвите с вино и зехтин, беритбата от черно и жълто грозде — навред суетня и глъч. Воловете се размучаха и този път с показно високомерие Лола вдигна друго ведро, загреба вода, спусна се към воловете и напълни почти изпразнените им корита. Едно от задълженията на Марк беше да напои воловете, щом влязат през портата. Те наведоха грамадните си глави и започнаха да лочат, а Лола, очевидно ядосана, отново емна Марк да му се кара. Марк бе син на домашен слуга от стопанството ми на село и двамата с Лола се знаеха, откакто се помнеха. От време на време той поработваше и тук, в градската ми къща, а понякога пращахме Лола в имението за цяло лято. Всички познавахме сприхавия нрав на момичето и ако Марк не се бе сварил от жега и не се бе спекъл от праха на дългото бавно пътуване, сигурно щеше да я извади с шеги и закачки от гневния й пристъп. Но и двамата вече не бяха деца: достатъчен бе един поглед, за да се разбере, че нито нейното сърдене, нито неговата навъсеност се дължат единствено на жаркия следобед.

Той отиде при воловете и като се пазеше от мятането на огромните им рога, започна да ги успокоява. Освободи ги от яремите и ги отведе в сянката на голямото смокиново дърво, където наниза яремите на един клон. По някаква причина ласкавото отношение на Марк към воловете разлюти още повече Лола. Докато другите момичета пренасяха край нея реколтата от каруците, тя стоеше и го наблюдаваше, пламналите й бузи и укорителният поглед обвиняваха младежа. Той не й обърна внимание. Подмина я, сякаш я нямаше, и отиде до портика, там измъкна от вързопа си нова туника, смъкна прашната от себе си и още веднъж се обля с вода, след което, без да се бърше — горещината за миг го подсуши, — надяна чистата дреха.

Пола, изглежда, се поуспокои. Опря ръка на стената и вече се разкайваше, поне бе готова да го стори. Той пак се направи, че не я забелязва, застана в края на портика и се зазяпа във воловете, неговата отговорност. Тя промълви:

— Марк…

Гласът й си бе върнал нормалното звучене, но той сви рамене, отблъсна я. Другите внесоха вътре последните делви и грозде. Двамата останаха сами на портика.

— Марк… — повтори Пола, този път увещаващо.

Той извърна глава към нея — не бих искал някога да заслужа такъв поглед. Презрителен и яден, нищо общо с отзивчивостта, на която се надяваше тя. Марк отиде до портата, затвори я, после обърна гръб и на портата, и на нея. Жилищата на слугите се намираха в дъното на градината. Той вдигна вързопа си и забърза към своя подслон за нощта.

— Марк… — примоли се тя.

Лола бе на ръба да се разплаче. Той тъкмо прекрачваше в мъжката спалня, тя се затича, но стигна прага едва когато той изчезна през вратата.

Излишно бе да ги наблюдавам повече. Знаех, че тя ще си намери извинение да се върти из двора — я щеше да гали и потупва воловете, я щеше да ги храни със смокини или да се преструва, че полага грижи за кладенеца. Щеше да го чака. Ясно ми беше още, че той нямаше търпение да излезе по улиците с другите момчета и да се позабавлява една вечер — не идваше всеки ден в този дом на пъпа на Рим. Но също така не се съмнявах, че двамата ще прекарат нощта заедно, каквото и да бе желанието му.

Струва ми се, че тази малка сценка обобщава истината за отношенията между мъжете и жените.

Наблюдавайки живота в къщата, често попадах на подобни знаменателни случки и тогава нещо ме дърпаше към стаята с купищата струпани материали, които чакаха да ги обработя. Стояха там от години. Много други преди мен се бяха заричали да ги разнищят.

Какво представляват ли? Цяла камара материали, насъбрани през вековете, които почиват на устни сказания, отчасти едни и същи, но записвани по различно време, и всяко от тях обявява за свой първоизточник най-ранния извор за нас, хората на нашата земя.

Тази грамада е непревземаема, изисква къртовски усилия, сразила е не един способен историк, не само с трудността, но и с естеството си. Захваналият се с нея трябва да знае, че ако работата му изобщо достигне някаква степен на завършеност, така че да може да й се сложи заглавие и да бъде определена като научен труд, тя ще бъде атакувана, оспорвана и вероятно обявена за недостоверна.

Не съм от хората, които намират удоволствие в разпри с учените. Но какъв съм аз в случая няма никакво значение — отдавна текат спорове дали настоящата приказка трябва да се извади наяве, да получи право на живот извън прашните лавици, където е притулена открай време. В някои периоди са смятали „Цепнатината“ (заглавието не е измислено от мен) за толкова предизвикателна история, че са я прибирали при свитъците със знак „Строго тайно“.

Както посочих, разказът ми се основава на древни хроники, те пък почиват на още по-древни устни предания. Някои събития са мъчителни и може да разстроят определени хора. Изпробвах подбрани откъси върху сестра ми Марчела и тя изпадна в потресение. Не искаше да повярва, че нормални жени могат да се отнесат така жестоко с обичливите момченца. Сестра ми винаги с готовност си приписва по-благородните черти на женската природа — често срещана особеност, ако питате мен. Но аз не пропускам да й напомня, че който я види как крещи до посиняване, щом рукне кръвта по арената, трудно после ще го убедят в женската изтънченост. Онези, които предпочитат да предпазят чувствата си, могат да започнат четенето от страница 33.

Следващата част не е най-ранното късче история, с което разполагаме, но е показателна, затова започвам с нея.

Да, зная, често го напомняте, но не разбирате едно — този мой разказ няма как да е напълно истинен, защото ви описвам една картина през днешната си гледна точка, а тогава е било съвсем различно. Дори думите, с които си служа, са нови и самата аз недоумявам откъде са се взели, понякога ми се струва, че едва ли не всички думи в устата ни са от този нов език. Произнасям „аз“, повтарям „аз“ безкрай, аз правя това, аз мисля онова, но едно време не сме се определяли като „аз“, били сме „ние“. Мислили сме като „ние“.

Казвам „мисля“, а мислили ли сме? Както всичко останало, може би новият начин на мислене се е появил, когато започнали да се раждат Изродите. Извинявайте, вие настоявате за истината, искате истината, а в началото ние така сме ви виждали, всички вас. Изроди. Увредени, сбъркани, недъгави.

Кога е било едно време? Не зная. Едно време е било много отдавна, само толкова зная.

Пещерите са стари. Виждали сте ги. Много са стари. Горе в скалите са, не ги стигат вълните, дори високите, дори най-високите. Когато морето се разбушува, застанете на скалите и погледнете надолу — ще си помислите, че всичко е вода, навсякъде, а после бурята отминава и морето се отдръпва в леглото си. Ние не се плашим от морето. Морско племе сме. Морето ни е създало. Пещерите ни са топли, подовете им са пясъчни, сухи са, поддържаме огньовете пред всяка от тях с морски бодили, сухи водорасли и съчки от скалите и не сме позволили да угаснат, откакто сме ги запалили за пръв път. Било е време, когато не сме имали огън. Записано е в хрониките ни. Нашата история се знае. Разказваме я на избрани подрастващи, те имат задължението да я запаметят и когато остареят, да я предадат на следващото поколение подрастващи. Обучаваме ги да запомнят всяка произнесена дума.

Това, което научавате от мен сега, не е част от въпросния летопис. Преди да подготвим младите по историята на нашето минало — те си имат име, наричаме ги Запаметяващите, — ние първо я обговаряме между нас. Една ще отбележи: „Не, не беше така“, друга ще й възрази „Напротив, така беше“ и все в тоя дух, докато постигнем съгласие и се уверим, че в разказа ни не се е промъкнало нищо невярно.

Интересува ви коя съм? Добре. Казвам се Мойра. Винаги една от нас носи името Мойра. Аз съм Цепка, родена съм в семейството на Бдящите, както майка ми и както нейната майка — тази дума е нова. Ако, достигайки подобаващата възраст, всички раждаме, значи всички сме майки, какъв е смисълът тогава да се назоваваме Майки? Бдящите са най-важното семейство в племето ни. Нашата задача е да бдим над Цепнатината. Когато луната изгрее кръгла и ярка, ние се изкачваме на скалното чело, където растат червените цветя, и ги берем, всичко застиламе с пурпур, после отприщваме водата от горния извор, а тя понася листицата надолу по Цепнатината, от върха до дъното, и кръвта ни потича. Искам да кажа при онези от нас, които няма да раждат. Добре де, не споря, лунните лъчи, а не багреният водопад на Цепнатината, отключват аления пролив. Но ние знаем, че ако не откъснем червените цветчета — ситни и нежни като ония мехурчета по водораслите, дето кървят при допир, — ако не го направим, няма да дойде и нашето течение.

Цепнатината е онази скала там, тя не е вход към пещера, сляпа е, но е най-важното нещо в нашия живот. Открай време е било така. Ние сме Цепнатината, Цепнатината е нас, затова винаги сме се грижили да не обраства с филизи, които после да избуят в дървета, нито с храсталаци. Тя представлява чист срез в скалата и завършва с дълбок подмол. Всяка година, когато слънцето докосне върха на ей оная планина там — тогава е студеното време, — ние убиваме една от нас и хвърляме тялото й от ръба на Цепнатината в дупката. Казвате, че сте преброили костите, но не виждам как може да сте го сторили, след като част от тях отдавна са станали на прах. Твърдите, че ако сме хвърляли по едно тяло всяка година, не е трудно да се изчисли по костите от колко време го правим. Е, щом смятате, че е толкова важно…

Не, не мога да кажа как е започнало. Нашите предания мълчат по този въпрос.

Стариците трябва да са знаели нещо.

Не ги наричахме така, преди да започнат да се раждат Изродите. Нямаше защо. Така или иначе бяхме само женски, само Цепки, а относно това, че са стари… ние не разсъждавахме по този начин. Хората се раждаха и живееха колкото трябва, освен ако някоя не се удавеше при плуване, не пострадаше при злополука или не бе избирана за хвърляне в Цепнатината. Телата на умрелите полагахме на Зъбера на смъртта.

Не, не знам колко сме били тогава. Когато и да е било това тогава. Имаме си пещерите, те са колкото пръстите на ръцете и краката ми, големи са и проникват дълбоко навътре в скалите. Във всяка пещера живеят еднородни хора, семейство, Бдящите, Рибарките, Плетачките на мрежи, Лечителките, Берачките на водорасли. Така си викахме. Аз се казвах Бдяща. Не, какво значение има дали наричаме еднакво няколко души? Нали щом погледнете, разбирате коя е?

Името ми Мойра е от новите думи.

Ние не мислехме по този начин, съвсем не смятахме, че към отделния човек трябва да се обръщаме различно. Понякога виждам живота ни тогава като унес, сън, всичко е забавено и лесно, нищо не се случва, само луната е огромна и ослепителна, а червените цветчета се стичат по Цепнатината.

И, разбира се, раждаха се бебета. Те просто идваха, и толкоз, никой не правеше нещо, за да се появят. Ние май вярвахме, че ги начева луната или големите риби, но ми е трудно да си спомня какво ни е минавало през ума, беше съвсем като сън. Мисленето никога не е било част от нашата история, само случките бяха.

Гневите се, че казвам Изроди, но вижте се само. Погледнете себе си, а после — мен. Хайде, давайте. В момента не нося пояса на червеното цвете, така че можете да ме огледате. А сега погледнете Цепнатината, не сме ли еднакви, Цепнатината и Цепките? Не е чудно, че вие се покривате там, но ние няма защо да го правим. Приятни сме за окото като мидите по скалите след буря. Красиви сме — вие ни научихте на тази дума, обичам да я използвам. Аз съм красива като Цепнатината с омайните червени цветя. А вие целите сте на буци и чворове и си имате онова дълго нещо, което, мине не мине, пръска струйка като морско църкало. Защо се учудвате, че когато се родиха първите бебета като вас, ние ги оставихме на орлите?

Открай време изхвърляхме повредените бебета там на чуката, отвъд Цепнатината. Едната й стена израства от Зъбера на смъртта, да, така му викаме. Не задържахме при нас развалените бебета, не задържахме и близнаците. Внимавахме да не се умножаваме прекалено, така беше по-добре. Защо ли? Защото отколе е така, никога не ни е хрумвало да променяме нещата. Не раждахме много, може би по две-три деца на пещера за дълго време, а се случваше някоя пещера да остане и без бебета. Естествено, радваме се, когато се появяват малки, но ако запазвахме живи всички новородени, нямаше да има място за нас. Да, знам какво ще кажете — да си намерим по-просторен бряг, но ние сме тук от памтивека, как да напуснем Цепнатината? Тя е нашето място, винаги е била.

Когато изнасяхме на чуката повредените бебета, орлите долитаха да ги вземат. Ние не убивахме невръстните, вършеха го орлите. Те наблюдават ей от оня връх — виждате ли го? Оная точица там е орел-великан, голям е колкото човек. Ние полагахме на камъка всички Изроди и гледахме как орлите ги отнасят към гнездата си. Така я карахме дълго, много дълго според нас, но по едно време Стариците (както ги нарекохте вие) се разтревожиха, че племето ни в пещерите силно намалява, защото взеха да се раждат много Изроди — дори повече от нас, жените.

Мъже, жени. Нови думи, нови хора.

И тръгна тя такава, вместо да очакваме ражданията с радост, ние се страхувахме и когато поредната от нас видеше, че детето й е Изрод, тя се срамуваше, а другите я намразваха. Не завинаги, разбира се, но мигът, в който съществото излизаше от тялото й, беше ужасен. Все по-малко от нас ходеха да ловят риба и да събират морски дарове. Стариците започнаха да се оплакват, че не им носим достатъчно храна. Да, храним ги открай време и им заделяме най-добрите ядива. Не зная защо, просто го правим. После изведнъж хората в пещерата на Рибарките спаднаха наполовина, та се наложи Цепки от други семейства да станат Рибарки.

Признавам, странно е, дето ни веднъж не се сетихме да се запитаме какво се случва от другата страна на Орловия рид. Вие винаги говорите, че сме глупави, но ако сме толкова глупави, как живеем отвеки спокойно и честито, много по-дълго от вас, Изродите. Нашата история стига далеч назад, и вие го казвате, а вашата е кратка. За какво ни е притрябвало да обикаляме, да търсим нови места и да се питаме за орлите? Защо да го правим? Та ние си имаме всичко, което желаем, тук, на нашето място от острова — думата е ваша и вие ни казвате, че островът бил голям. Добре, похвално, но това променя ли нещо за нас? От нашето кътче ние гледаме как с идването на нощта слънцето слиза в морето и как изсветлява луната, когато настъпва денят.

Много време след като се появи първият Изрод, зърнахме долу на крайбрежието точно под Орловия рид едно от вас, сбърканите същества. Беше се омотало през кръста с рибя кожа, като нас в периодите на червеното цвете. Под препаската се забелязваше чворестата издутина, която ни изглеждаше гадна и грозна. Родено от нас, то бе пораснало. Как се бе случило това? Стариците наредиха да се спотаим, да го издебнем и щом се появи отново на брега, да го убием. Но после сред тях избухна разногласие и някой подхвърли следващия път, когато оставим поредния Изрод да умре на чуката, да се изкатерим до венеца на рида и да проследим къде ще го завлекат орлите. Неколцина го сториха. Били много уплашени, подчертаваме това в преданията, на които учим нашите подрастващи. Ние нямахме навик да обикаляме околността, а до Орловия рид бе немислимо да отидем. Никоя от нас не бе стигала дотам. Да, зная, не е далеч, една кратка разходка.

Видели как орелът грабнал с нокти Изрода, отнесъл го към рида, но вместо да го пусне в някое гнездо, той прелетял възвишението и се спуснал надолу от другата страна към долина, където имало колиби. Дотогава никоя измежду нас не бе виждала ни колиба, ни навес, откакто се помним, се приютявахме в нашите пещери. Колибите приличали на чудати животни, така ги изумили, че едва не побягнали към дома. Орелът оставил бебето, няколко от съществата го поели, а на птицата дали много храна. Сега знаем, че била риба. Занесли бебето в една от колибите. Видяното уплашило Бдящите и те хукнали назад да известят Стариците. Новината, която донесоха, беше непоносима, ужасяваща. Зад Орловия рид живееха не Цепки като нас, а Изроди, пораснали. Оцелели, въпреки че бяха недъгави и грозни. Така схващахме тогава положението. Бяхме ни живи, ни умрели от страх, потресени, не знаехме какво да мислим или правим.

Скоро след това пак се пръкна едно от съществата и Стариците казаха да го хвърлим в морето от оная скала. Занесохме бебето на скалата. Но никой не искаше да се отървем от него, защото вече знаехме, че то може да живее и порасне, а блъснем ли го във вълните, ще го убием. Всички ние плуваме и се носим по водата, щастливи сме в морето, но бебетата ни — тях трябва да ги учим. Нашите заплакаха, разхлипаха се, бебето също ревна и понеже Стариците не ги чуваха, съвсем се разколебаха какво да правят по-нататък. Дотук само ненавиждахме Изродите, а сега вече и се страхувахме от тях, защото знаехме, че живеят от другата страна на рида… Вижте, вие ме накарахте да ви разкажа какво се е случило, защо се сърдите тогава? Сигурни ли сте, че ако във вашето племе се бе родила някоя като нас, Цепка, нямаше да я обявите за Изрод само защото е различна от вас? Добре де, зная, че не можете да раждате, дадено е само на нас, заради което ни мразите, о, да, така е, но без нас нямаше да ви има и вас, нямаше да има никой. Да ви е минавало през ум? Ние създаваме хората, всички, Цепки и Изроди. Какво щеше да стане, ако ни нямаше? Замисляли ли сте се?

Стояха на скалата с ревящото бебе, един огромен орел се появи и описа кръг над тях, нададе крясък, после втори, те замръзнаха от ужас. Орлите са толкова грамадни, че могат да отнесат и възрастен човек, немного надалеч, но бе съвсем по силите им да вдигнат от скалата някоя от нас, може би онази с бебето, да я отмъкнат и да я пуснат в морето. Можеха и да ни изблъскат с исполинските си криле една по една във вълните, които се разбиваха с трясък в острите скали. Но това не се случи. Орелът се стрелна от небето, сграбчи с нокти бебето и отлетя обратно към Орловия рид.

Цепките не знаеха как да постъпят. Бояха се да кажат на Стариците за станалото. Не помня някоя да бе споменавала преди, че се страхува.

Тогава започнаха да правят друго. Родеше ли се Изрод, младите уж отиваха да го хвърлят във вълните, а се отдалечаваха, така че да не ги вижда никой, но писъците на бебето да привлекат орлите. Поставяха детето на скалата и чакаха, докато птицата долети и го прибере. По това време вече се раждаха поравно Изроди и Цепки, такива като нас, такива като вас.

Не сте ли се замисляли колко е странно плоското ви тяло да има отпред зърна? Не можете да ги наречете гърди, нали? Защо изобщо ги имате тия зърна, след като не служат за нищо? Не можете да накърмите дете, безполезни са.

Да, сигурна съм, питали сте се, вие винаги забелязвате и задавате въпроси. Е, какъв е отговорът ви?

После една от Стариците рече да запазим един Изрод, един от вас, и да го оставим да порасне, за да видим дали ще става за нещо.

Не беше никак лесно, защото орлите ни следяха неотлъчно, наложи се да крием новороденото от острия им взор.

Наистина ми е неприятно да си спомням какво стана с онова бебе. Разбира се, аз само чух за случилото се, но то е част от нашето сказание, Запаметяващите са го разказвали безброй пъти, затова сега ще чуете от мен само отделни моменти от, както му викаме, случая.

Гузни сме за следващия откъс. Имаше несъгласия и дори тежки разправии. В нашите предания се отбелязва, че преди това никога не сме стигали до подобни свади. Някои Старици не даваха дума да се издума за първото уродливо бебе и стореното с него. Други се препираха има ли смисъл да съставяме своя история, щом ще режем части от нея. Ако питате мен, много неща липсват. Това, което знаем със сигурност, е, че най-напред никоя не поиска да го кърми. Съществото беше вечно недохранено и по тази причина денонощно ревеше от глад. Което пък привличаше орлите постоянно да кръжат отгоре, за да разберат къде крием бебето. В края на краищата то си получаваше дажбите, но докато му пускала живителния сок, хранителката му го щипела и наранявала. Първото изчадие много се намъчи.

Тогава една от Стариците изкомандва да престанем — или решаваме да го оставим да живее и се грижим за него, или се отказваме, но като му правим тия работи, го убиваме. Какво му правехме ли? Онуй нещо отпред, дето го имате всички, бучките и дългуча, искахме да си играем с него. Малкото пищеше, врещеше, бучките му се подуха, възпалиха се, загноиха и започнаха да изпускат смрадна течност. Тогава една от Стариците отсъди, че Изродите са съвсем като нас, с изключение на онова нещо отпред и плоските гърди. Иначе съществото беше съвсем като нашите бебета. Махни му нещото отпред да видиш какво ще стане… ами, отрязаха му го и то умря. През целия си кратък живот то не спря да се дере и вие, а когато се роди второто изчадие и го оставихме живо, постъпихме по-добре с него, но не ми се говори за това как се отнасяхме с малките грозничета. Мисля, че някои от нас се срамуваха. Та ние не сме жестоки хора! Няма летописи за наши издевателства — не преди да се пръкнат Изродите. Съществото, което се опитахме да отгледаме, изпълзя от пещерата, където го пазехме, един бдителен орел се стрелна като мълния отгоре и го отнесе през рида при другите. А как бяха оцелели ония бебета, нямаме представа.

После изведнъж се народиха доста Изроди. Някои Старици поискаха да си оставим едно за игра, други се възпротивиха. Както е отбелязано в преданията ни, положихме едновременно много бебета на Зъбера на смъртта и вместо един-два орела, долетяха толкова, колкото бяха съществата, ние само гледахме как ги отнасят зад възвишенията. Как са оживели? Та те не могат без мляко! Според някои една млада Цепка пожалила гладните бебета и сама прехвърлила хълмовете, заварила ги да пълзят къде ли не, разплакани, и накърмила толкова от тях, колкото могла. В нашите гърди винаги има мляко. Те са полезни. Не са като вашите.

Разправят, че останала при Изродите, но истината е, че никой не знае какво се е случило. Иска ни се да вярваме, че е така, защото, мисля, ние се срамуваме от другото в историята, въпросът обаче как са оживели бебетата, без да бъдат хранени, си стои.

В едно предание се разказва как две от нас седели край морето, любували се на вълните и мине не мине, се плъзгали във водата да поплуват, там видели две риби, ние им викаме кърмилки, защото изглеждат точно като нашите гърди, големи издути пихтии, но с щръкнали дългучи като на Изродите — едната си го пъхнала в другата, а във водата се впръснали ситни яйчица.

Тогава за пръв път сме се досетили, че особеностите на Изродите служат, за да се произвеждат яйца, но ако е така, защо и за какво е всичко?

За мен това предание си е чиста измислица, но нещо подобно все пак трябва да е станало.

Стариците започнаха да умуват по въпроса, след като им съобщихме — под „ние“ разбирам младите, които намериха всички тия вести за прелюбопитни. Няколко от младите прекосиха билото и щом Изродите ги видели, награбили ги и хлъзнали дългучите си в тях, така станахме Той и Тя и се научихме да казваме „аз“ и „ние“ — но за събитията след това има не едно предание. Да, зная, думите ми не внасят нужната яснота, но вече ви обясних, разказите са много, откъде да знаем кой от тях е верният? Не след дълго ние, Цепките, изгубихме способността си да раждаме без тях, без Изродите — без вас.

Горното изложение на тази Мойра е по-късно от първия документ, с който разполагаме. Много по-късно — цяла вечност. Вечност е дума, към която трябва да сме подозрителни: означава, че не се знае точно. Изложението тече гладко, случаят е разказван безброй пъти и дори угризенията за жестокостта звучат добре отрепетирани. Не, не е невярно, полезно е, дотам, докъдето стига, но доста работи са отпаднали от него. А какво разбираме от първия документ, тоест фрагмент, който навярно е и първият опит да се състави. Той е суров, незавършен и е разказан от човек в състояние на потрес. Преди да се пръкнат „Изродите“, в това племе на най-ранни човеци нищо не се случвало — векове наред. Първия Изрод приели като злополука при раждането. Но се появил втори, трети… и разбрали, че това ще продължи. Тогава Стариците много се уплашили, пощръклели, започнали да крещят и наказват младите жени, които довеждали на бял свят Изроди, и се отнасяли с тях… така, вярно, описанието на Мойра не е приятно за четене, но другия фрагмент… него пък съвсем не съм в състояние да преразкажа тук. Твърде смущаващ е. Аз съм Изрод и няма как да не се отъждествявам с измъчваните някога деца, първите момченца. Изобретателната жестокост на Стариците е съсипваща, дори след толкова време. Периодът, в който оставяли новородените да умират, а запазвали няколко и ги осакатявали… ами, той продължил по-дълго, отколкото се подразбира от думите на Мойра. Значително по-дълго.

Между орлите и първите жени пламнала война, в която нямало как да победят жените. Те не само нямали понятие какво е да се биеш или дори просто да удариш, но изобщо били непригодни за физически действия. Знаели само да лежат по скалите и да плуват. Такъв бил животът им открай време. И изведнъж налетели тия огромни гневни птици, дебнели всяко тяхно движение и се опитвали да изтръгнат от тях повредените същества още при самото раждане. Дори убили няколко от младите бавачки на Изродите, като ги изблъскали в морето, а после ниско над водата млатили с криле по тях и ги притискали да не подадат глава, докато се издавят. Войната не продължила дълго, но Цепките си създали първите врагове. Те намразили орлите и известно време дори се опитвали да им вредят — замеряли ги с камъни, налагали ги с пръти. Не само страх, но и зачатъци на умения за нападение и защита пуснали корен в приспаната (по думите на Мойра) общност на първите човеци, първите жени. А това само по себе си било достатъчно, за да изкара от равновесие Стариците, управничките на племето, и те се превърнали в същите страшилища като орлите. Тогава младите се съюзили и заплашили по-възрастните с разправа. В края на краищата те раждат Изродите, нали така, те ги хранят, след като се реши кое ще остане да живее и от кое ще се отърват. Те изпълняват най-гадните задължения. А възрастните само се излежават, крякат и нареждат от скалите, карат се на всички за щяло и нещяло.

Появата на Изродите не само брутално изтръгнала първите жени от тяхното дълготрайно блаженство, но без малко да го затрие завинаги. Те трябвало да спрат враждата помежду си за това, че не всички млади майки мразели достатъчно своите изчадия, та да ги унищожават. Някои от тях се съпротивлявали и негодували, в един момент изригнали неудържими чувства, едва не се изтребили в подобие на гражданска война.

Като пиша това, усещам огъня на ония давни страсти. Забелязвам как в изложението си Мойра използва „ние“ и „нас“, за да се отъждестви с първите Цепки, по същия начин, по който и аз не мога да не се поставя на мястото на първите мъже. Прилошава ми, когато чета откъса за малките Изроди. Непоносимо е дори след толкова време да четеш как стариците разпореждали на младите да отрежат „църкалата и бучките“ на бебетата, което, разбира се, ги убивало, и как тържествували. Ще ви спестя този епизод, няма да го преразказвам. В края на краищата жените сами решили да не го включват в официалната си история, онази, на която учели Запаметяващите. Как тогава е стигнал този откъс до нас? Налага се изводът, че някаква малка част от Цепките не одобрявали да се укрива истината, зловещата, възмутителна истина. Една или няколко от тях не искали да забравят какво се е случило и също така една или няколко са го предали на Запаметяващите. Минало много време, през което малката отблъскваща тайна се носела „от уста на уста“ — този израз използваме за нашите предания — и от поколение на поколение, но никога не влязла в утвърдената история. А после?

След това устоялите във времето устни разкази били записани — на древен език, който бе разчетен едва наскоро. Уличаващото, излагащото допълнение към тях винаги било прилагано отделно, затова ранните тълкуватели го смятали за недостоверно, съчинено от мъжете с цел да злепоставят целия женски род. Но в описанието на жестокостите има нещо твърде кърваво и сурово, за да е подправено. Има подробности, които според мен не е лесно да се измислят.

Кой е настоящият хроникьор ли? Аз съм книжник и издирвач, известен съм с влечението си към необичайното и противоестественото. В тази книга ще се казвам Преносвача. Оставям ви в неведение за истинското ми име. Вързопът, може би наръчът, свитъци, който съдържа историята на Цепките и Изродите, е престоял дълго време по най-затлачените лавици на много библиотеки и е избледнял по етажерки в кабинети на учени. Мнозина са ги чели и никой не е останал равнодушен. Правени са и преписи за онези, които във всичко виждат порнографията.

Срамните истории, запазени по древни глинени отломки, далеч не са единствената опасна информация, която се държи под катинар.

Тук е мястото да обясня. Към цялото това заключване, приглаждане и укриване на истината се е пристъпило, след като било постигнато споразумение да се прекратят враждите и сме станали Едно — една Раса, може би Народ. С толкова обременена от злощастна история памет, запазена до голяма степен в Официалните предания, било решено по взаимно съгласие — този израз винаги подсказва заглушаване на противоречията — целият наличен взривоопасен материал да се скъта на сигурно място, недостъпен за всички, освен за доверените пазители.

А аз съм — бях — един от тях. И сега ще ви разкрия втората част от обяснението. Какво ми дава пълномощия да говоря за тези материали? Това, че ги съхранявам, пазя и браня от твърде отдавна.

С това искам да удостоверя от самото начало на разказа си моята правоспособност. Изложението ми може да ви се стори ненадеждно, но то се опира на солидни факти. Започнах с няколко от заключените фрагменти, за да илюстрирам особеностите на материала, с който предстоеше да се справя. Ще кажете, че описанието ми е непоследователно. Но говорим за толкова древни събития, че никой не може да каже кога са станали. И тук изниква една любопитна подробност: фрагментът по-горе е запис от разпит, на който един от нас, тоест мъж (Изрод, обръщение, популярно и до днес), подлага една Нея, тоест Цепка. Само по себе си това е достатъчно, за да спрем и помислим. Няма съмнение, че разпитващият е в позиция на силата, а това разполага случката в късен момент от нашата дълга история. Но въпросната случка е била съхранена по женския метод, чрез запомняне и складиране на историята в паметта на Запаметяващите, а след това чрез устно предаване на следващите поколения Запаметяващи. Следователно говорим за наистина много ранни събития, макар да ги разглеждаме в по-късна форма, говорим за приказка от зората на човеците, независимо какво вменяваме на децата си за истина. А то, разбира се, е, че ние, мъжете, сме дошли първи в историята и по някакъв знаменателен начин сме породили жените. Ние сме старшите, те са наше творение. Действително е интересно да погледнем анатомиите, мъжката и женската. Как обяснява нашата официална история липсата на физически дадености при мъжете да раждат и кърмят? Ами, не обяснява. По време на Голямото заключване (и, боя се, унищожение) на документи сме си измислили пленителни и мъгляви притчи.

Само че онова, което е в ума на хората, не може да се унищожи. Женският метод преживяното да се повтаря внимателно дума по дума, да се сравнява и проверява всяка подробност, а после да се предава на следващото поколение по успоредни Редици от Запаметяващи, е изключително ефикасен за съхраняване на историята. Поне докато се прилага сравняването и проверяването. Ще се изненадате от планините материали в нашите „затвори“, както ги наричам на шега. Да, така се шегуваме ние, официалните тъмничари на забранената истина. Голяма част от нея представлява записки на запомненото от жените, макар че след като и ние сме започнали да прилагаме същата методика, се прибавили и сказанията на нашите Запаметяващи. Официално обаче те са заимствали системата от нас. Не е ли абсурд? Тази абсурдност на нашата официална версия е и най-тежкото бреме, стоварено върху нас, историците.

Никой досега не се е наемал да изследва като надежден източник натрупания материал и да се опита да състави от него свързана история. Митовете и легендите са специалитет на гърците и всичко това можеше да е представено като легенда, но никой грък не се нагърбил със задачата. Вероятно защото тези събития не са легенда, а някакъв вид фактология. Собствената ни история не отива толкова далеч назад, нали така? Но тя също е филиз от един мит, мита за Еней, а пламъците на горяща Троя осветяват не само гръцката, но и нашата най-ранна епоха.

Може би сме смятали, че е недопустимо в летописа на човешкото начало жените да са основополагащият градивен елемент. В днешен Рим една християнска секта разпространява възгледа, че първата жена е произлязла от мъжкото тяло. Много подозрително твърдение, ако питате мен. Сигурно е измислено от мъж — няма нищо общо с истината.

Винаги съм се забавлявал да гледам как жените са почитани като богини в светския живот, докато във всекидневния им определят второстепенни роли, мислят ги за по-нисши. Изглежда, тъкмо тази моя предразположеност към скептицизма ме подтикна да се заема с разказа за истинския ни произход, в който, ще видите, има и елементи на легенда. Орлите например, гонители на първите жени и спасители на първите мъже. Е, точно ние, римляните, не ще осъдим идолопоклонничеството към орела, независимо че нашите птици са по-дребни от гигантските пернати на Цепките и Изродите.

Ние сме Орлите, Орела и децата на Орела. Те ни носят на крилете си, носят ни с дъха си, те са полетът на вятъра, Великият Орел ни гледа, знае той кои сме, нашият Отец мрази враговете ни и воюва с Цепките за нас.

Бележка на историка: това е песен към танц на първите мъже, може да се чуе и днес, отдавна е забравено откъде идва, пеят я из глухи места. Племето на Орела е все така най-силното, те са владетелите. Още наказваме всеки, който погуби орел, а в по-ранни времена незабавно сме екзекутирали провинените.

Ще цитирам и една бойна песен на първите мъже:

Убий Цепките,

убий ги, без жал,

враговете наши

изтреби до крак.

Върху най-древните керамики, достигнали до нас, откриваме изображения на генитално осакатяване, не само на мъже от жени, но и на жени от мъже. Това не са изящните делви и съдове от епохите с художествен принос, а непохватни и груби изделия. Изображенията на изтезания се държат под ключ и хората не подозират за тяхното съществуване. Някой владетел с оптимистична нагласа заповядал всички рисунки на мъчения от всякакъв характер да се унищожат или сложат под запор: очевидно е вярвал, че ако идеите не бъдат допускани в главите ни, ние, човеците, ще сме неспособни да вършим жестокости. Чудя се кой може да е бил той. А защо не и тя? Много отдавна. Намерили въпросните керамики, струпани в пещера, предполагаемо обиталище на първобитни хора.

Така, спирам с обясненията и пристъпвам към моя опит да напиша историята; онази, която биха приели и Цепките, и Изродите, мъжете и жените. Още незапочнал, и се изправям пред проблем. Току-що написах „мъжете и жените“. В нашата практика винаги слагаме мъжете на първо място. В нашето общество те са отпред, независимо колко силно е влиянието на някои знаменити дами от благороднически родове. Имам подозрения обаче, че това предимство е въведено по-късно.

Историята

Съставена от древни устни предания, записани цяла вечност по-късно.

Лежаха по скалите, вълните ги плискаха, изтегнати като тюлени, болни тюлени, защото бяха белезникави, а обикновено тюлените са черни. Първо ги помислихме за тюлени. Може би пеещи? Не сме чували тюлени да пеят, но някои твърдят, че са чували. После схванахме, че са Цепки. Бяхме три момчета. Знаехме, че мразим Цепките, макар нищо да не помнехме от нашите най-ранни дни, нито как са ни полагали на Зъбера на смъртта, нито как орлите са ни пренасяли през планината. Разбира се, видяното ни изненада, колкото и разкази да бяхме слушали. Повече, отврати ни. Ония грамадни бледи туловища се въргаляха във вълните, за пръв път видяхме отвратителните им цепки и както гледахме, от цепката на едно бавно и разплуто същество се изтърколи малко кърваво нещо. Решихме, че е мъничка Цепка. Едва по-късно ни хрумна, че може да е било и Църкало — като нас. Хукнахме назад, профучахме край голямата Цепнатина в скалите, опръскана с червени петна и обрасла с мъх. Избягахме, повърнахме, изкатерихме обратно планината, прехвърлихме я и се прибрахме долу при нас.

Горното свидетелство е най-ранният източник, с който разполагаме, за това как ние, Изродите, сме видели Цепките. Няма доказателства, но според мен то е спомен за много по-стари събития от времето на разказвача. Звучи гладко като многократно повтаряна отколешна приказка. Няма нищо общо със суровия гневен фрагмент (който не преписах за вас заради отмъстителната и жестока наслада в разказа) — първото сказание на Цепките.

 

 

Не е лесно да се подреди история от подобен материал, но в името на справедливостта трябва да призная, че запомненото от Цепките и Изродите рядко се разминава по същество. Често се различава по тон и в миналото това е давало основания да се приема, че те описват различни събития. Но общо взето Цепките и Изродите (или Църкалата) са изживели една и съща история. И сега отново се връщам към разказа си.

 

 

Живеели край топло море, на остров, много голям, но никога не се отдалечавали от своя бряг. Идвали от водата, били морски създания, хранели се с риба и водорасли, и с плодовете, растящи по ивицата. Живеели във високите пещери, застлани с пясък, но им било еднакво удобно да спят и под каменните сводове, и на скалите под открито небе. Откога живеели там? Ето, веднага се сблъскахме с най-трудното, всъщност в главния проблем на вашия историк. Цепките не знаели кога за пръв път техният вид е изпълзял от вълните да подиша въздух на сушата и не били любопитни да научат. Изобщо не им хрумвало да се замислят или поинтересуват. Когато ги запитали (но това станало много по-късно) „Колко стар е вашият народ?“, те отвърнали блажено неразбиращи: „Какво искате да кажете?“. Умът им не бил устроен за въпроси, нито дори за умерена любознателност. Те вярвали — но недотам, че да защитават убеждението си или да се борят за него, — че една Риба ги донесла от Луната. Кога е станало това? Продължителни, забавени и озадачени погледи. Ами, те са се излюпили от лунните яйца. Луната снасяла яйца в морето и тогава се смалявала, затова понякога била огромна и ярка, а друг път — бледа и тънка. Никога не потърсили отговор и за собствената си способност да раждат. Имали си я, откакто свят светува. Нищо не се променяло, не можело да се промени и нямало да се промени — това било по-скоро усещане, отколкото мисъл, която се стремели да развият или поне да изговорят. Живеели във вечно настояще. Откога? Няма смисъл да питаме. Когато се родил първият Изрод, го приели като едно от неизбежните отклонения на природата, но после се появило още едно такова същество със същите ужасяващи и обезпокоителни недъзи. Положили и двете на Зъбера на смъртта, не нахранили с тях рибите, навярно заради суеверния страх да не се размножат в морето и да не изпъплят обратно на брега. Можем ли да използваме думата „суеверие“ за създания, обитавали една изцяло непозната за нас реалност?

Убеден съм, че появата на Изродите е първото лошо, изобщо първото тревожно нещо, което им се случило.

Вярно, по стените на пещерите им личали черти от покачването на водите, сигурно неведнъж в тях са нахлували и страховити вълни, но Цепките били морски твари. Не разкриват дали са се бояли от гигантските талази — техните песни не са истории, не са и разкази, приличат на жалби, шепот на вятър, въздишки.

От унеса им не ги изтръгнал първият Изрод. Недъгава ръка или крак, разкривени пръсти, обезобразено лице или уродлива глава — това са тъжни работи, но не били заплаха за разлика от второто, третото и следващите бебета с израстъци отпред, там, където тяхната плът е гладка, с изящен срез и венец от нежни власи. Ужас… а после още едно… и още едно… едва успявали да отнесат злополучните новородени до Зъбера на смъртта. Тия придатъци, дето само църкат и непрестанно си менят формата, ужасни са, грозни са, в тях има нещо…

Както и да е, орлите ги отнасяли и ги изяждали, махали ги от очите им.

Но всичко се преобърнало. Сякаш сръчкваш бездушно мекотело, разплескано на пясъка, а то, усетило пръчката, неистово започва да се гърчи.

Това общество от захласнати създания понесло поредица от сътресения едно след друго и тъкмо безпомощността и объркването довели до жестокостта им.

Когато станало очевидно, че раждането на Изроди няма да спре, надвиснала нова заплаха — племето започнало трайно да намалява.

Пръкнал се и страхът, че веднъж донесли на бял свят Изроди, някои жени ще дадат живот на още. Как гледали на тях? Никъде не се споменава за неприязън сред ранните човеци. Дали са се плашили от тия родилки? А самите родилки страхували ли са се от себе си? Вземали ли са мерки да пометнат, когато откривали, че отново са забременели? Нямаме отговори на тези въпроси.

Колко е продължил този ранен период?

Не ни помагат дори Запаметяващите.

Има начин обаче, ако не да се измери, то поне да се налучка продължителността на процеса. Дълбокият гроб, гърлото, в което хвърляли принесените в жертва момичета, било пълно с кости и се врязвало до основата на канарата. През пукнатините и процепите по дъното му, образувани от отломени скални късове, се мяркали старите пластове кости, не пресни и цели като горните, а натрошени и разчленени, докато още по-надолу, в глъбините на главоломната дупка, белеел костен прах. Дебел слой. Трябва да е минало много време, докато костите станат на прах, колкото и ветрове и солена влага да са вилнели през пролуките и отворите и да са ускорявали разпадането.

Малко вероятно е тези същества, чиито дни минавали в омая, да са извършвали редовно жертвоприношения, както впрочем да са били редовни в каквото и да било; животът им се управлявал от неведоми за нас импулси и ритми. Наистина, няма как да се преброят скелетите и да се изчисли времето, през което се натрупал пластът костен прах, но уверено можем да кажем, че става дума за продължителен период — за цяла вечност.

На бездействие, рибешко битие, носене с приливите и отливите в ритъма на лунните цикли. А после изведнъж — рязка промяна, решаващ обрат, раждането на недъгавите, Църкалата, Изродите. Начало на емоционални конвулсии, притеснения, вълнения, недоволства: покълване на самосъзнание, на мисъл за собствен живот. И едва доловими зачатъци на оскърбление като при разплесканото мекотело, сръчкано от пръчката.

Една част от настоящата приказка трябва да остане неразкрита. Да, да, предишни опити да се разплете загадката предлагат обяснения, но те са по-близки до мита, отколкото до вероятното. Как е възникнала общността на мъжете? Не можем да допуснем, че орлите са хранили невръстните, като повръщали в гърлата им сурово месо и ги топлили с перата си. Немислимо е, но обяснение има и то е следното:

Увредените деца, полагани на Зъбера на смъртта, служели — незнайно колко дълго — за храна на орлите. Изглежда, същото се случило и с първите Изроди. Но по някое време — неизвестно кога — момченцата, оставяни като живи „любимци“ за игра на Цепките, започнали да бягат. Знаем, че четиригодишните, още повече пет–, шест– и седемгодишните момченца са способни на истински подвизи от издръжливост и даже сила. Двама, трима, четирима малчугани избягали от пещерите над морето. Орлите, колкото и да били огромни и да надвишавали няколко пъти размера на днешните си събратя, все пак не можели да пренасят толкова едри деца, поне не на дълго разстояние. Децата проследили полета на орлите към гнездата — покрай Зъбера на смъртта, над падината, нагоре по стръмното — и ги последвали. Не се задържали дълго на билото с орловите гнезда. Със сигурност грамадните птици ги ужасявали. Спуснали се по другия склон и стигнали долината с могъщата река. Отгледани с риба, те пак попаднали на риба, макар и различна. Свикнали били на топло в пещерите. А се озовали в долина: каквито били мънички, колко ли безбрежна се ширнала тя пред очите им? Как да не се възхитим на смелостта и ума им? Реката се носела широка, дълбока и буйна. И въпреки това трябвало да си ловят рибата в нея. Къде са се подслонили? Не започнали веднага да вдигат колиби и заслони — не били виждали подобно нещо. Но мярнали гнездата на орлите, затова довлекли клони, после пръти, натрупали ги на камари и когато се стъмнило, припълзели вътре. После, когато израснали по-високи и силни, започнали да подпират нападалите клони и да си правят навеси. Климатът бил мек, не се страхували от студове. Да не забравяме все пак зверовете в горите по двата бряга на голямата река. Как са се опазили от хищниците, остава чудо. Дали някой бог или богиня не е помогнал на малките същества? В техните предания нито веднъж не се споменава за божествена намеса. Да, те са децата на Орела — за тях това изчерпвало всичко, свързано с божествеността.

Помните, че първите малки мъже били лошо осакатявани по начини, на които предпочитам да не се спирам. Мачкали, дърпали и се веселели с църкалата им, понякога направо им отрязвали торбичките, за да си играят „на камъчета“, но преди всичко момченцата не познали ласка, нито майчина грижа. Е, майките им ги хранели, но по нареждане на Стариците, неохотно и недостатъчно. Дори да искаме да смекчим този болезнен разказ, като си представим как някоя Цепка е изпитала привързаност към злополучното си бебе, наясно сме, че е била принудена да прикрива чувствата си и ако е имало милувки или грижи, те са били мимолетни. Така децата ставали бездушни, корави и ловки в умението да не привличат внимание. Кльощавите момченца, иначе жилави и безстрашни, оцелели по чудо, поне се изплъзнали от своите мъчителки, Цепките.

Тогава се случило нещо знаменателно. Орлите им донесли няколко мъжки новородени, оставени на Зъбера на смъртта. Гладни и ревящи бебета, но неосакатени. И изникнал въпросът как момченцата да изхранят бебетата.

Освен опасни, в горите живеели и кротки животни. Момченцата видели една сърна със сърнетата си и вероятно докато ги гледали, научили първия си урок по родителска обич. Припълзели по-близо и наблюдавали. Кошутата не трепнала, не се уплашила: животните още нямали причини да се страхуват от нашия вид. Освен това присламчващото се създание било мъниче, в нужда. Момченцето заровило пръсти в меката козина, сърната се отрила о крачетата му, или пък ги лизнала? После малкото сърне засукало. Момченцето коленичило и направило същото. Хранителката не помръднала, обърнала глава и близнала детето. Така започнала близостта между децата и сърните.

Има една песен — „Ние сме деца на сърните“, но тя не е толкова завладяваща, колкото песните за орлите.

Затова, когато донесените бебета писнали и ревнали, а момчетата знаели, че трябва да ги нахранят, те направили най-естественото нещо — занесли ги на сърните, които бързо се научили да лягат, за да дадат възможност на бебетата да засучат. Какво спечелили сърните от това? Можем само да предполагаме. Аз съм убеден, че животните са много по-умни, отколкото си мислим ние. Та нали вълчица е откърмила нашите предци Ромул и Рем! Ние благоговеем пред статуята й с двете деца. Може би в основата на тази връзка е спешната нужда на невръстните, обречени да умрат от липсата на онова, което сърната — и вълчицата — имала в изобилие. Нуждата поражда ответ.

А какво карало орлите да спасяват бебетата и вместо да ги изяждат, да ги пренасят през планината на момчетата? Една от причините сигурно е, че момчетата им ловели риба и я оставяли на тревата, та след като донасяли кресливите бебета, снажните птици се заемали с рибите, също внушителни по размер, и засищали глада си на място, а нерядко идвали да се нахранят и между доставките. Случвало се също да отнасят цели риби или части от риби (обитателите на реката наистина били гигантски) на пилците си в планината.

Така втората вълна от Изроди — или Църкала, не останали без ласки и грижи, благодушните сърни ги търкали с муцуни, душели ги, хранели ги и често си играели с тях, сякаш са сърнета.

За да се насучат добре, бебетата и сърните полягвали заедно. По онова време нямало паници и гърнета. Не след дълго обаче големите мидени черупки от реката поели ролята на съдини и черпаци. Реката не осигурявала растителните дарове, които доставяло морето, но момчетата скоро се източили в силни юноши и за калените им тела морето вече изобщо не било далеч. Най-близката до долината морска ивица се намирала на доста голямо разстояние от залива на Цепките, но била продължение на тяхното крайбрежие. Дълго време момчетата не знаели, че тръгнат ли нагоре по пясъка (за разлика от Цепките, които разполагали само с излъскани топли скали, момчетата се радвали на просторни плажове), ще се срещнат със своите гонителки.

Събирали от морето водорасли, миди, риби и хранели малките богато след отбиването им от сърнешкото мляко. Носели морски треви и на грижовните сърни, те много ги харесали, но когато опитали да им дадат риби и миди, не им допаднало.

Дори с помощта на сърните за момчетата сигурно е било изтощително постоянно да изхранват бебетата. Орлите не спирали да им доставят нови попълнения, вече неосакатени. От високия каменен рид птиците зорко следели Цепките по ниските скали под тях и щом се родяло ново момченце, връхлитали, спасявали го и го отнасяли през планината.

Според нас жените още укривали невръстни Църкала в пещерите, но как се удържат затворени пращящи от енергия момченца, освен ако не ги завържеш? Да, връзвали ги, но дребосъците вдигали невъзможна олелия, така пищели и ревели, че когато успявали да се освободят и да побягнат, насочвани от исполинските птици, Стариците изпитвали облекчение. Така Цепките престанали да си заделят „любимци“ за игра и се върнали към старите си навици: жените полагали на Зъбера на смъртта бебетата, които орлите пропускали да грабнат при излизането от утробите им, за да бъдат занесени отвъд планината.

Скоро възникнало племе от млади мъже, не знаем колко са били. Хронистите не са се престаравали с точността. Времето летяло и първите спасени се превърнали в силни млади мъже, които си блъскали главите над загадката на собствените си тела. Да, вече знаели, че дългучът служи за извеждане на урината.

Мъжете не можели да се надяват на живот до дълбока старост, не и при непрестанното вземане-даване с опасната бурна река и дивите зверове сред близките дървета. Един си отишъл от болест или може би при злополука, хронистът не уточнява, но е записал, че смъртта му повдигнала въпроси… те разбрали, че рано или късно всички умират, какво тогава трябва да направят, за да се обновяват? Цепките имали природната дарба да раждат, а те — не.

Така Църкалата — харесвам това определение повече от Изродите, поне е точно — започнали да се тревожат за притока на бебета от орлите. Ами ако изведнъж спре прехвърлянето през планината? Веднъж изникнал, въпросът не можело да бъде забравен. Там на оня бряг — някои от момчетата отлично го помнели — Цепките си раждали. Без тях орлите нямало да правят доставки, нямало да има Църкала.

И колко продължил този период на въпроси и съмнения? Нямаме представа. Частични сведения получаваме от песните на най-ранните мъже. В тях се пее за времето им при Цепките и се описват понесените жестокости. Говори се за бягството им от болката и страха, за долината, за техните приятели орлите, за млякото на сърните и пасажите риба в реката и морето. За първите заслони, по-здрави от началните купчини пръти. Били смели, силни и здрави, умножавали се… но не притежавали заложбата да дават живот.

Тези наши предци били диви и неудържими, природата им ги теглела навътре в лесовете и постепенно започнали да проучват своя кът от острова, който бил много голям, но те още нямали никаква идея за това. Открили бездънни и проветриви дъбрави, дълбоки и бързи реки, притоци, поточета и заоблени хълмове, тихи брегове — такива работи намерили ранните изследователи. Опознали дивите животни и се научили да ги избягват, а много скоро и да ги убиват за храна. Нито веднъж не посегнали на сърна, сърните били техни приятели, виждали в тях благодушие, доброта и източник на препитание. Осъзнали, че живеят по-добре, хранят се по-богато и обитават много по-голямо пространство от Цепките, които никога не напускали скалите си.

Но нуждите на тяхната мъжка природа не спирали да ги измъчват, а те не осъзнавали за какво копнеят. Владеели всички хитрини и хватки за утоляване на сексуалния си глад, включително прибягвали и до животни — но никога до сърните, не можели да правят това с дойките си, всъщност техни майки. Разбира се, не използвали думи като майка и баща. Как да го направят? Та те нямали представа, че на практика били и можели да бъдат бащи. Не били и сръндаци, макар да обичали сърните. Дали са знаели думата „любов“, дали са мислили за нея? Не вярвам.

Все по-настоятелно обаче в ума им се въртели Цепките и любопитството към тия създания, живеещи по правила от памтивека и съвсем недалеч, бурно избуяло. Невъзможното за някогашните момченца разстояние вече не представлявало никакво препятствие. За Цепките обаче разходката до Орловия рид била изключена, те дори не си помисляли да я направят. Идеята да повървят, да се изкачат и да погледнат от другата страна на билото просто не им хрумвала. Не подозирали, че отвъд планината има чудна долина, в която живеели Изродите. Дори не си задавали въпроси. Далеч от очите, далеч от ума — нищо не илюстрира тази поговорка по-красноречиво от примера с Цепките.

Все пак тях също ги налягали съмнения и страхове. И техният брой намалявал. И преди не били особено многочислени, природният им регулатор имал грижа за това. Ала ето, че някои пещери останали с половината от обитателите си, а не след дълго други изцяло се опразнили. Само в пет-шест кипял пълноценен живот, старите разграничения на Рибарки, Берачки и така нататък започнали да се размиват. Новородените Цепки били обгрижвани, глезени и приласкавани, а Църкалата предизвиквали още по-силна неприязън, съвсем друго щяло да е, ако били Цепки!

Две момичета, съвсем млади и зелени, се излежавали на любимата скала — половината им тяло във водата, половината навън, и докато гледали някаква морска твар, тя мушнала дългуча си в друг екземпляр от нейния вид и изпуснала облак от млечни яйчица. Откровение осенило момичетата — послание от самата Голяма Риба? — и те отишли при Стариците да им разкажат какво са видели и какво според тях означава то.

Срещнали тежки и нетрепващи погледи, втренчени очи, никога несмущавани от мисъл, макар и знаещи що е безпокойство. Колкото и да обяснявали младите Цепки как Изродите могат да бъдат полезни, никой довод не бил в състояние да убеди Стариците, ако изобщо приемем, че правилно чули.

Когато се родило следващото сбъркано същество, двете девойки го грабнали от майката, прикрили го от орлите и внимателно огледали грозния израстък, който го правел Изрод. Видели, че дългото му нещо не е много по-различно от онова на морската твар. Като го потъркали, станало твърдо, но не изхвърлило облак от ситни яйца. Бебето вряснало, орелът, дебнещ зад една скала, излетял, пляснал с мощните си криле в лицата на момичетата, внимателно изскубнал от тях новороденото с огромните си нокти и го отнесъл. Случилото се оставило много въпроси и съмнения.

Така двете общности започнали да мислят едни за други, макар Цепките дори насън да не допускали, че могат да минат покрай Зъбера на смъртта и да прехвърлят планината.

Колкото до юношите, те правели все по-далечни набези из тяхната част на острова, ала заради страха си от Цепките не припарвали край скалите и пещерите, от които преди време избягали. Някои се изкачвали до орловия рид и не откъсвали очи от черните скали, обринати с бледи петънца — Цепките, излегнали се както обикновено, наполовина във водата, наполовина над вълните. Младежите не слезли по женския склон на планината нито веднъж, не им стискало.

Някои щурмували ивицата между скалистата верига и водата, с търпение и постоянство можели да се озоват при Цепките, но никога не отишли докрай, спирали на подходящи за укритие места, достатъчно близо, за да наблюдават какво правят жените. А те не правели нищо, мързелували, прозявали се, плували по малко, разстилали дългите си коси по раменете, за да ги изсушат, после пак плували.

 

 

(Дългата коса е моя измислица, заимствана от много по-късно споменаване на дълга коса. Възможно е първите Цепки да са били гладки като тюлени и едва после да са им израснали дълги коси в отговор на повеля, която едва ли са осъзнавали. Историкът)

Цепките прекарвали така, без да правят нищо, по цял ден, ден след ден, много дни наред — както го виждали и момчетата. Уморили се да ги наблюдават, но пак се връщали, привличани неудържимо, теглени от техния вътрешен глад, и веднъж съгледали една млада Цепка да се разхожда сама край вълните недалеч от скрития им пост. Тя спряла, обърната с гръб към съгледвачите си, отпуснала глава назад, подпряла я с ръце и зареяла поглед в далечината. Това описание на момичето — само̀ да броди по плажа (Цепките не понасяли да остават сами) и да се наслаждава — подсказва, че то било от новите Цепки, в които вече втасвала еволюционната мая.

В оня ден момчетата на високите скали били четири. Импулсът ги повел, пропълзяли безшумно зад гърба й, без да знаят какво искат да направят. После нейната близост и техният глад преборили страха им от нея, втурнали се, сграбчили я и я повлекли към тяхната долина. Тя се развикала яростно, но гласът й пресеквал от ужас. Дотогава не знаела какво е паника и тревога, много е възможно никога в живота си да не била пищяла и крещяла. От потрес се предала. Била по-висока и значително по-едра от тях, но не и по-силна от четирите жилави мускулести момчетии. С победоносен рев, издаващ също малодушието им, те я пришпорвали да тича. След толкова наставления да се пазят от племето им, ето че хванали Цепка! Пробегът бил дълъг — от плажа, където я намерили, по бреговата ивица, през скалистите хълмове до голямата река, преди да се вреже разпенена в морето. Стигнали речното корито на бегом. Тя виела глухо, с неузнаваем и за самата нея глас. Те натъпкали в устата й цели шепи водорасли.

На ръба на силите си от препускането, задушавана от водораслите, тя стенела и пъшкала, но не след дълго групата стъпила в долината на мъжете. Само че от другата страна на реката. Момчетата я избутали да преплуват през по-спокойната отсечка на течението: за момичето, плувало и играло във водата, откакто се родило, това не представлявало трудност. После изведнъж се озовала в центъра на тълпа от Изроди, някои била виждала като бебета, осакатени, други била зърнала в миговете между раждането им и отвличането от орлите. Имало ги във всякакви ръстове, едни били деца, други попрехвърлили средната възраст, те носели най-страшните белези от битието си като „любимци“. Всички били голи и като видяла накуп изродите с църкалата им, насочени към нея, изплюла водораслите, гърлото й се отпушило и надала вик, този път раздиращ, истински, сякаш цял живот само се упражнявала в крещене. Един от похитителите отново запушил устата й с водорасли, друг завързал ръцете й с тръстиково лико — действали тромаво и бавно, защото за пръв път връзвали ръце и никога преди това не били вземали пленници или затворници.

Тогава още неразпознатите инстинкти на мъжката тълпа изведнъж заговорили в хор, отприщили се, изригнали, един от похитителите повалил на земята мекото и гърчещо се женско тяло и светкавично пъхнал църкалото си в нея. След още миг се дръпнал и друг заел неговото място. Масовото изнасилване продължило, задоволявали глад, който сякаш никога нямало да бъде заситен. Събирачите на плодове се върнали от гората, видели какво става, бързо схванали и се включили. После тя престанала да се гърчи, рита и стене, лежала неподвижно и те разбрали, но не веднага, че е умряла. Едва тогава, но отново не веднага, проумели, че са я убили. Разпръснали се, без да се поглеждат, затиснати от срам, макар още да не знаели що е срам, оставили я, където била. Прекарали безкрайна и кошмарна нощ, поболели се от станалото. Въпросите, измъчвали ги с години, намерили отговор в провисналите им дългучи и усещането за покой, облекчение и доволство, но те убили, а дотогава не били убивали без цел.

В утринната светлина тя лежала простряна на тревата край реката — мръсна, оваляна, вмирисана от техните изпразвания, широко отворените й очи ги обвинявали.

Какво да правят?

Да я преместят там, където ще я намерят орлите? Нещо ги възпирало да го сторят.

Накрая завлекли вкочаненото, омърляно тяло до реката, избрали най-буйния бързей и я изблъскали, а после гледали как течението я завърта и отнася към морето.

Това било първото убийство, извършено от нашия вид (изключвам изхвърлянето на дефектните новородени) и то им разкрило на какво са способни, разбрали каква може да бъде природата им.

Това убийство не е запазено в техните подготвени предания за историята, опитали се да го забравят и успели, също както Цепките смекчавали и омаловажавали всеки разказан спомен за тормоза и мъченията над Църкалата, докато накрая си повярвали, че са наранили само едно уродливо бебе, едно-единствено.

Нямаше да знаем за това убийство, ако не бил натрапчивият кошмар на един умиращ старец, който не можел да спре да говори за отдавна преживения (като малко момче) зловещ ден на изнасилване и убийство. Никой не отминава с безразличие такъв разказ, неколцина младежи, потресени и ужасени от чутото, също не могли да го забравят, то се запечатало в паметта им и когато достигнали старини, го предали на следващото поколение млади. Мисля, че оттук започват устните предания на Църкалата, техните Запаметяващи се появили едва ли не случайно, но по-късно оценили ролята им и запазили традицията. Жените водели хроника на случващото се, но аз нямам сили да опиша всичко съдържащо се в нея; мъжете също водели хроника и ето ме, изпълнен с готовност да я опиша черно на бяло.

Оттатък при Цепките забелязали отсъствието на една от своите, учудили се, поразтревожили се по техния отпуснат и ленив начин, споменали, че липсва, погледнали дали не е паднала в някой от близките морски кладенци, отново се почудили…

Страданието на Църкалата утихнало, но едно съмнение останало и не се разсейвало. Въпреки че убитото момиче не било в състояние да изрече свързани мисли, от думите, които произнесло, те разбрали, че в сравнение с нейния техният език е беден; това ги накарало да се замислят, да потърсят причината и едва сега проумели, че собственият им говор е продължение на детската реч, донесена през орловата планина от първите малки смели бегълци. Езикът им бил недоразвит, дори креслив, като джафкане на кутрета. Да, имали нови думи, предимно за оръдията на труда и съдовете, които си майсторили, но бръщолевели едновременно като недорасли.

Как да научат повече и да се изразяват по-добре? Ужасът им от Цепките, страхът от самите себе си и от вече стореното правели невъзможно връщането им на скалистия бряг за друга Цепка, от която да се учат.

Какво да правят?

Проблема разрешила пак Цепка. И тук изниква въпросът защо се е случил следващият епизод. След толкова неизмеримо дълъг период от време, през който никоя от племето им не проявила любопитство да се откъсне и на крачка от майчиния бряг, една от Цепките се престрашила. Тръгнала нагоре, където знаела, че орлите носят Изродите, изкачила рида, минала покрай гнездата, стъпила на най-високата точка, погледнала надолу и видяла… знаем какво, има го в записките.

В долината група Изроди щъкали насам-натам, кипели занимания, които тя не разбирала, други действали на брега на реката, а тя никога не била виждала река, само ручейчета, сълзящи по скалите. Стъписана от страх, тя едва не побягнала назад към своя бряг. От такова разстояние не различила грозните израстъци, заради които Църкалата били това, което били. А тия противни същества там долу изглеждали волни, гласовете им долитали до нея, чула говора им, същия като на Цепките, но писклив и детски.

Защо изобщо отишла там? Не знаем. Нещо е объркало самата материя на живота — какво ли? Цяла вечност — продължаваме да използваме тази съмнителна мярка за време — никоя от тях не помисляла да извърви пътя до мястото, което в момента гледала под краката си… Също както не толкова отдавна те безпричинно и необяснимо започнали да раждат Изроди, така сега една Цепка предприела нещо, което никому не било хрумвало преди това: водена от порив, несвойствен за изконната природа на Цепките, тя напуснала своите.

Девойката тръгнала надолу по планинския склон, после спряла. Какви са ония странни островърхи форми долу? Първо ги помислила за живи същества. А всъщност били заслоните, които Църкалата изобретили от жълтите тръстики, набрани в тресавището около близкото речно устие. Избелелите тръстики блестели на слънцето, а пред входовете безгрижно отмаряли Църкала.

Наложила си да не спира, слизала, но бавно, не знаела как да подаде знак, че не иска да им навреди. Те били съществата, които Цепките тормозели, измъчвали и дори осакатявали. Тя също участвала в това. Те я забелязали и се струпали накуп, зяпнали я; виждала лицата им, обърнати нагоре, втренчени в нея, уплашени.

Спуснала се.

Недалеч от насъбралите се Църкала били кацнали два орела, огромни, високи колкото самата нея, всеки кълвял по една грамадна риба. Докато ги наблюдавала, едно момче излязло от реката с нова риба в ръце и я поднесло на орлите, после видяло Цепката и хукнало при своите.

Те не се държали заплашително, всъщност се усмихвали, нервно и несигурно като самата нея. Стояла пред тях и не знаела какво да направи, и те стояли и я гледали.

Приковала поглед в предниците им, в издутините. Сега не й се сторили толкова ужасни. Осъзнала, че била виждала само невръстни Изроди с напращели израстъци, несъразмерно големи за телцата им.

Забелязала, че за разлика от младите, някои от възрастните били увредени, но не се досетила веднага, че те били порасналите и завинаги осакатени жертви на Цепките.

До нея лежал повален дървесен ствол, довлечен от мъжете или просто паднал, и в умората си от твърде дългия за една Цепка път, тя се отпуснала на него да си почине. Още докато сядала, те бавно я наобиколили и се втренчили в слабините й, оголени, защото моментът бил точно между две пълнолуния и тя нямала червено течение.

Цепката виждала всяка подробност от разликата между тях и нея; те не можели да видят нищо от разликата между нея и тях.

Един от големите седнал до нея на дървото, взрял се в лицето й, в гърдите — големи, тежки и полюшващи се, в слабините й. Инстинктивно тя протегнала ръка и докоснала онова издадено нещо, което цял живот я ужасявало, а то мигом набъбнало в ръката й, усетила го как тупка и пулсира. Дотук я довела вътрешна повеля и след миг тя и чуждото същество се слели, църкалото му влязло в нея и изпълнило предназначението на името си.

Двамата впили погледи един в друг, сериозни, после се отделили.

И седнали отново заедно, започнали да се оглеждат. Тя любопитно хванала вече провисналото нещо, той я опипвал и опознавал.

Всеки родител, който следи развитието на отрочетата си и наглежда детските им игри, разбира за какво говоря, виждал го е.

Съблечени за къпане или преобличане, двете деца стоят едно срещу друго и се гледат. Това, разбира се, не е първият път, когато братът и сестрата се виждат голи, но по някаква причина точно в дадения момент осъзнават различията помежду си.

— Защо имаш туй нещо! — пита с леко раздразнение момиченцето, но по-уместно е да си представим смисъла на интонациите в гласовете им съотнесен към далечното бъдеще на зрелостта.

— Защото съм момче — заявява малчуганът и от думите му произтича цяла поредица от пози. Хласва таза си напред и прави някакви насечени движения, несъмнено вид игра за него. Натиска върха на пениса си надолу, после го пуска изведнъж, сякаш освобождава пружина. През цялото време войнствено се мръщи, не на сестра си, а вероятно на някой въображаем противник от мъжки пол.

Като гледа всички тия невъзможни за нея постижения, момиченцето се нацупва, поглежда надолу към средата си и произнася:

— Но аз съм по-хубава от теб.

Момченцето се въси пред цепката й, която не само не го застрашава, но дори не се самоизтъква, и разширява репертоара си от наперени изпълнения с въртеливо тръскане на топките си.

— Харесвам мен си повече от теб — казва момиченцето, но приближава братчето си и иска: — Дай да пипна.

Той затваря очи, дъхът му спира, изтърпява нейното дърпане и мачкане и заповядва:

— Сега ще те попипам аз.

Изследва непохватно процепа й, след което обявява:

— Мойто пише е по-хубаво от твойто.

— Мойто е по-хубаво от твойто — не отстъпва тя.

В стаята с децата са и две млади робини, техните бавачки. Наблюдавали са цялата игра (по-точно увертюрата) със знаещи, обиграни усмивки, които препращат към съпруга на едната и любовника на другата.

При показните тласъци на момченцето двете си разменят усмивката „какво очакваш от мъжете“ и правят инстинктивен жест да защитят момиченцето, в края на краищата то си има химен за опазване.

Едната предупреждава:

— Майка ви ще се ядоса, ако ви види — и официално слага край на играта.

Децата не се разделят веднага, но момченцето дръпва косата на момиченцето и я целува срамежливо по бузата. Тя пък бързо го прегръща. Робините пускат благопристойни усмивки, ах, колко са мили тия малки същества!

Тази специална малка игра е от наше време, момиченцето е на пет години, момченцето — едва по-малко. Децата няма да поискат да я повторят в близката приблизително една година.

Нея ще я погълнат игри на майки и хранене, той вече ще е легионер — войник.

Може би си мислите, че рисувам твърде смело сцените? Но аз се чувствам по-сигурен в тях, отколкото в ред други мои опити за описания. Затова май се налага да обясня за какво става дума, като направя едно отклонение, дори с риск да ви се стори неуместно.

С одобрението на родителите ми аз се ожених млад за една девойка, с която си родихме две деца — момчета. Бях амбициозен, кроях планове да стана сенатор, работех неуморно, поддържах всякакви полезни връзки и едва отделях време на жена си, още по-малко на децата. Тя бе прекрасна майка; синовете ми изпитваха към мен сдържано уважение. Направих всичко по силите си да улесня пътя им към войската, където момчетата се издигнаха. Но и двамата загинаха в битки срещу германските племена. Когато си отидоха, жестоко съжалих, задето толкова малко познавах моите младежи, които всички възхваляваха. Изглежда, често се случва във втория си брак мъжът да страда за пропуснатото в първия. Непрекъснато мислех за двамата си сина, когато те вече нямаха полза от това. Първата ми жена почина. Живях сам години наред. Разболях се и дълго се възстановявах. Приятели идваха да ме наглеждат и ме придумваха да се оженя отново. А в ума ми беше само моята първа жена и чувството, че можехме да се обичаме, ако бях намерил време за нея.

Докато оздравявах, едно момиче, Джулия, от далечно разклонение на моя род, пристигна да се грижи за мен. Наясно бях с положението: майка й естествено се надяваше, че заможният роднина „ще направи нещо“ за нея и децата. Но те бяха безчет. Забелязал съм, че ако мъжът се заинтересува от един член на някое многолюдно семейство, съвсем скоро се налага да поеме грижа за целия род. Джулия беше приятна, хубава, внимателна и не говореше за нуждите на своите сестри и братя. Наслаждавах се на нейното присъствие, на чистосърдечната естественост и свежата наблюдателност на това младо и умно провинциално момиче, което попиваше всичко, за да се самоизвае по образеца на елита. Уверено мога да кажа, че тя наистина ме харесваше, макар нито за миг да не забравих — и винаги си налагах да бъда нащрек, — че мъжът на години не трябва да храни прекалени очаквания от привлекателни жени на една трета от неговата възраст. Изведнъж млади роднини и мъже, които гледаха на мен като на покровител, зачестиха посещенията си у дома, а предположението, че тя скоро ще се омъжи за някой от тях, леко ме бодна един-два пъти. Нелогичното в случая беше, че жегването ми се дължеше на моята обсебеност от първата ми жена и всичко, което бях пропуснал. Преди всичко момчетата, прекрасните млади мъже, чието детство бе минало покрай мен.

Предложих на Джулия да се омъжи за мен и да сключим сделка. Тя да ме дари с две деца, аз няма да искам нищо повече от нея, тя и децата ще бъдат отлично осигурени. Тя се съгласи, но не без колебание, защото бе открила, че е изключително желана от младите мъже. Само че никой от тях не беше богат като мен. Освен това й допадах като приятел. Или може би наставник? Сподели, че обича да разговаря с мен и да ме слуша, „научавам толкова много, нали разбираш“. Тя беше почти напълно невежа.

И дойде неочакваното. Бях приел за даденост, че това свежо закръглено девойче („моята малка яребичка“) ще ме зарадва с деца без никакво усилие, но първата й бременност беше тежка, а раждането — още по-трудно. Заради чести заболявания в детството й и системно недохранване в семейството, обясни ми тя. Ако ме бе помолила да се откажа от второто условие на нашата сделка — тоест от второто дете, бях готов да го направя. Едва издържах, като я гледах как се мъчи, а после и колко страда при раждането. Но тя, моята яребичка, беше честно момиче и не се отказа от второто дете, въпреки че с него едва не се стопи.

Веднъж родени, двете деца бяха поверени на грижите на робините в детското крило и ако питате мен, жена ми повече не се сети за тях. Аз пък не бях съобразил да включа в нашето споразумение изречение от сорта на „Роди ми две деца и ги отгледай като майка“. Когато все пак я упрекнах в безразличие към нашето потомство, тя отвърна:

— Достатъчно наказание е да си бил дете, та да поемаш задължението и да се грижиш за невръстни.

Научих, че била най-голямото дете в семейство с болнава и напълно изтощена майка, затова понесла бремето да бъде майка на сестрите и братята си с калпавата помощ на недорасла робиня, избягала от голямо имение заради лошо отношение към прислугата. Помощницата на Джулия почти не говорела нашия език, била гъркиня. Джулия се зарекла, че когато порасне, ще отказва брак на всеки мъж, който не е в състояние да й осигури роби. Твърде тежък обет за бедно момиче от малко провинциално градче. Но обяснява защо бе послушала майка си и бе дошла да предложи услугите си на мен.

Колебанието й „да сключи споразумение“ с мен намери своето обяснение. Едва ли съм могъл да поискам нещо по-трудно за нея от това да ми роди дете, камо ли две.

Довери ми също, че била напълно лишена от майчино чувство. Все питала майка си защо карат само нея да храни и мие бебетата, а братята й — никога. Майка й отговаряла, че просто нещата са такива. Няма следа какво е мислила по въпроса гръцката слугиня, но кой ли се интересувал от нея!

Непринудените забележки на Джулия се приемаха като оригинални и дръзки, а тя не разбираше защо хората се смеят и я харесват. Сигурен съм, че поне в началото тя не си поставяше за цел да изненадва и смайва обществото, въпреки че й излезе име на остроумна и безцеремонна. Скоро навлезе в кръговете, в които водещ бе тонът на отегчения цинизъм, и бързо започна да им подражава: чистото и естественото в нея се превърна в стил; допадна си с хора, които не понасях, и нищо не остана от провинциалното момиче със собствен поглед към живота.

Казах й, че нейното поколение оставя у моето впечатление за себичност, похотливост, неморалност, особено когато сравняваме представителките му с жени като майка ми например, добродетелни и уважавани заради благочестието и силата на характера си. Неодобрението ми май заинтригува Джулия, но по начин, който сякаш нямаше нищо общо с нея; все едно бях казал „Знаеш ли, че някои племена в Британия се боядисват целите в синьо?“. „Сериозно?“, можеше да ми отговори тя и по лицето й да пробяга облак на съмнение. Но понеже знаеше, че говоря истината, щеше да реши да ми повярва. „В синьо, така ли? Сигурно са много смешни.“ Присъщото й изражение беше открито и честно, тя се усмихваше одобрително на този прекрасен нов свят. Когато скоро след това се прочу с блудствата и сластолюбието си като всички жени от нейната среда, аз си я представях как, с честното си лице и приятелско съпричастие към всичко и всички, отговаря на увещанията на поредния си съучастник в оргия да опита това или онова: „Наистина ли? Всички ли го правят? Сериозно? Ами, хайде и ние тогава.“

Ако Джулия не стъпваше в детското крило, мен не можеха да ме изкарат оттам. Никога и нищо не е събуждало по-дълбок интерес у мен, дори великите държавни дела.

Още докато децата бяха бебета, откривах в тях безчет изумителни неща, а когато станаха на три, четири, пет, всеки ден беше откровение. Не се месех в работата на робините бавачки, държах се на разстояние, освен ако някое от мъничките ми не изтичаше да ме прегърне или да привлече вниманието ми. Чух какво каза едно от момичетата на другото: „Нямат си майка, но дядо им компенсира за всичко“.

В периода, в който всеки ден се дивях на чудото пред очите ми, се появи дебелият вързоп с историята на Цепките и Изродите, на първото раждане на мъжа от жената, даде ми го един учен, който и преди ме бе насочвал да се заема с една или друга тема. Имах публикувани работи и бях известен, но не със собственото ми име — това май ви изненадва, — чували ли сте го? Новата задача направо ме уплаши. Най-напред материалът — древни свитъци, парченца от свитъци, безразборни късчета хартия, стари ръкописи, първи записки на предания „от уста на уста“, които се превръщат в първи хроники. Огромен обем, вярно, подреден по някакъв начин, но не по моя. Всеки път щом се захванех да определя своето място в историята, ме ужасяваше не само мащабът на начинанието, но и толкова необозримата отдалеченост на събитията от мен, че губех ориентир за тълкуването им.

По това време станах свидетел и на следната малка сцена в детското крило. Момиченцето, Лидия, беше на около четири, момченцето — по-малко, може би на две. Лидия сигурно бе наблюдавала стотици пъти израстъците на брат си Тит, но този ден впи поглед в него и попита:

— Какво ти е това отпред?

А лицето й! Въплъщение на любопитство, потрес, завист и отвращение — раздираха я бурни и противоречиви чувства. Аз не я изпусках от очи, робините — също. Осъзнавахме, че случката е паметна.

При тези думи Тит издаде напред атрибута си, размаха го нагоре-надолу и я изгледа високомерно.

— Мое си е, мое си е — провикна се той. — А ти какво имаш? Едно нищо.

Лидия се взираше надолу в гладката си предница с нежна розова цепка.

— Защо? — попита тя момичетата, мен и брат си. — Защо ти имаш онова, а аз го нямам?

— Защото си момиче — отвърна малкият надменен господар. — Аз съм момче, а ти си момиче.

— Ами то е грозно, а ти си гаден — обяви тя, приближи го и нареди: — Дай ми го.

Той врътна хълбока си така, че да избегне търсещата й ръка, и започна да скандира:

— Няма да ти дам, няма да ти дам, пукай се!

— Искам да го пипна — примоли се тя и този път той застина в обсега на ръката й, но рязко се дръпна, когато тя я протегна.

— Тогава аз пък няма да ти дам да погледнеш моето нещо — извърна се тя и се прикри.

На което той припя в такт:

— Все ми е едно, не ме интересува, ти си глупачка.

— Не съм глупачка! — изпищя тя и се втурна към момичетата. — Защо, защо, защо? — питаше безспир, докато едната я грабна в прегръдките си.

— Не плачи — зауспокоява я бавачката й. — Не му доставяй това удоволствие.

— Не е честно — изхълца детето, а другата девойка каза:

— Ако имаше онова нещо, нямаше да знаеш какво да правиш с него — намигна ми многозначително и се изкикоти. (Но аз, може би за нейно съжаление, никога не съм бил такъв господар.)

В този миг осъзнах, че поне ще опитам, ще се заема със задачата — да напиша моята история за най-старата доба. Бях мислил и премислял доста сцени, но как след цяла вечност наистина да проумееш знамението на оная среща в долината между мъжкото и женското племе под зоркия поглед на орлите, при която никой не е имал дори най-смътна представа (за разлика от нас, римляните, натрупали солидни знания) защо момичетата са оформени така, а момчетата — иначе, да не говорим за смисъла на всичко това.

Движели ги мощни инстинкти — ние поне отлично знаем колко непреодолими са инстинктите, в това отношение нищо не се е променило, — но аз все се връщам към едно друго съждение: момчетата изпитвали глад, желание и нужда от нещо (а не били наясно за какво по-точно ламтят църкалата им) и подчинили цялото си същество на устрема, на тази своя насъщна потребност.

А момичетата: орган, за чието съществуване в собственото им тяло дори не подозирали, ги повел през планината при момчетата и след като открили, че след известно време чифтосването води до раждане, не разбирали защо става така. И дълго останали в неведение.

Наблюденията в детското крило доведоха до решението ми да се помъча да съставя тази история, колкото и да беше трудно. Сигурен съм, че някои неща в общуването между мъжете и жените не са се променили много, независимо от разделящите ни векове (епохи и т.н.). Случката в детската стая, или нещо много сходно на нея, се бе разиграла още в нашето праминало. Няма как иначе.

А какво да кажа за другата сцена, на която станах свидетел, когато момченцето Тит се събуди една сутрин с ерекция, изправи се бавно, опирайки се на ръба на леглото си, погледна надолу и изкрещя: „Мое си е! Мое си е! Мое, мое, мое, мое…“

Затова съм убеден, че не сме се променили кой знае колко. Но ако онези древни хора можеха да дойдат и поглеждайки ни, да открият колко неща са си същите, то безброй други работи изобщо няма да разберат.

Няма да проумеят например разказа ми за моя брак, за моята Джулия, за първото и второто ми семейство. Старият сенатор и младата му съпруга? Изключено. И защо? По една съвсем проста причина: древните не живеели дълго. Времената били непосилни и опасни, дори Стариците не може да са били много възрастни. Чуваме „стара жена“ и какъв образ се явява пред очите ни? Посивяла, сбръчкана, прегърбена бабичка. А в техните предания не е описан нито един стар човек.

Аз пък не съм срещал, нито съм чувал някой да не може мигом да схване фразата „Старият сенатор и твърде младата му съпруга“. Един ще се усмихне, друг ще направи гримаса, трети ще хвърли неодобрителен поглед, но всеки ще е наясно за какво става дума. Така че започвам да пиша историята, настоящата, тази; всекидневният ми престой в детското крило и наглеждането на децата, докато Джулия е навън с новите си приятели, няма да ми попречат.

Тя никога не ме е лъгала, освен по грешка. Подразбираше се, че си има любовник, дори ме насърчаваше да зная всичко. Но каква нужда от допълнителни сведения имах аз? Та нали целият таен материал на Римските служби беше на мое разположение? В онзи период Джулия поддържаше интимна връзка с мъж от най-високопоставените кръгове: всяка нощ ходеше по пиршества, които можем да определим единствено като оргии. Приятелка бе със скандални жени и с разни други, които не оцеляха при управлението на следващия император.

Веднъж след някакъв не знам какъв разгул тя седна при мен, цялата на тръни, като че ли се боеше да не я порицая. Тогава й казах:

— Джулия, хвърчиш много нависоко. — Очаквах да се оправдава, но тя не го направи. Навярно и нея я тревожеше същата мисъл. — Колкото по-високо излетиш, от толкова по-високо ще паднеш — добавих и се усмихнах, за да не излезе, че я съдя. — Внимавай, Джулия.

Внимавала е, защото още е жива.

А двете прелестни деца, които, признавам си искрено, са голямата благословия на моя живот?

Момичето, Лидия, сега прекарва цялото си време с майка си. Как да не боготвори елегантната красива жена, в която се бе превърнала Джулия? Лидия също ходи по много пиршества, при това (още по-лошо) с майка си. Вече обяви намерението си да сключи бляскав брак. Момчето е силно, смело, атлетично, по мъжки дръзко и калено — идеалът за млад римлянин в най-добрата си форма. Той иска да стане воин. Смята, че е подходящ за Преторианската гвардия. Защо не? Тя е съставена от млади и красиви мъже като него.

Тук ме спохожда мисълта, че вероятно за мен ще се говори: „Той даде трима свои синове да умрат за империята, беше истински римлянин“. И навярно няма да се помни, че някога съм гледал на себе си като на сериозен историк.

Другите стояли около тях и ги гледали с притаен дъх. Тя видяла как се накланят напред, не можели да откъснат очи, но ги възпирало това, че много добре знаели как наранили предишното момиче, иначе всички църкала били насочени към нея, като въпроси. Искала да се махне, искала да направи естественото нещо за нея в този момент, което било да се плъзне във водата и да се освободи от тях. Изправила се с пълното съзнание, че всяко нейно движение предизвиква момчетата, и отишла до речния бряг при малкия плитък залив, издълбан от тях. Нагазила, коленичила и се цамбурнала, студената вода не била като целителните морски струи, на които била свикнала. Когато излязла, отново се изправила пред стълпената група, момчетата я били последвали на брега; погледът й се спрял на мидено хранилище, едно от няколкото, приспособени от тях. Взела една раковина, а те й казали как я наричат. От най-острите миди правели ножове: научила и тази нова дума. Продължили да й ломотят изречения и думи на техния детински език, тя им отговаряла и те повтаряли всяка сричка, излязла от устата й, не заради смисъла, а заради звука.

В това време двата орела се нахранили, издигнали се на могъщите си криле и се изгубили към планината. Слънцето залязвало. Тя се уплашила, сама в непознатото място, с чуждите… Хора била думата, с която Цепките назовавали себе си, значи, след като са родени от Цепки, и тия създания трябва да са хора. Нищо чудно някой от зяпналите я Изроди да е нейна издънка… знаела, че и тя е раждала повредено бебе, което грабнали още докато излизало от нея, оставили го да умре и грамадните птици го отнесли.

А сега се оказва, че изчадията не били умрели. Ни едно от тях. Ето ги, всички са тук и досущ приличат на Цепките, само дето гърдите им са плоски, зърната — ненужни, и си имат чепове отпред с църкала и топки…

Сянката на планината пълзяла към тях. Тя се разтреперала, а досега не била изпитвала страх. Те все така плътно я заобикаляли, изгарящи от толкова въпиеща нужда и глад за нея, че тя отново се подчинила на някакъв свой неведом вътрешен глас. Хващала в ръка едно след друго надървените им църкала и ги държала, докато се изпразвали, а след това внезапно, както пристигнала тук, следвайки някаква необходимост, така изпитала потребност веднага да напусне… непременно, затова тръгнала към планината, а всички те я сподирили. Не тичала. Цепките никога не тичали. Но вървяла бързо, подгонена от ужас. От какво? От дишащите във врата й Изроди? От приближаващата нощ? Стигнала полите на планината по тъмно, в гъст мрак без благосклонна луна. Намерила си подходящо убежище — пещера — и се подслонила. Не мигнала. В главата й гъмжали мисли, коя от коя по-неочаквани. Рано, с първия светлик на зората, се измъкнала от пещерата, в долината под краката й не се мяркал жив човек. Всички се били прибрали в заслоните от лъскави тръстики.

Момичето хукнало с всички сили нагоре по склона, това момиче, което едва ли било правило в живота си повече от няколко крачки наведнъж, се изкачило до хребета, прокраднало се покрай грамадните орли, вкаменени в съня си по високите скали, и се спуснало по другия склон при нейните хора, излегнати на брега, припяващи от време на време и раздиплящи дълги коси. Те не били забелязали отсъствието й.

Стариците се изтягали като стадо на широката гладка скала, тяхното царство. И момичето за пръв път забелязало размекнатата плът, разплутите коремища и гуши, колосалните провесени гърди, тежките отпуснати лица и празните очи, телесата, дополовина потопени в топлите вълни. Забелязало и не му харесало.

Длъжна била да ги извести за случилото се и не че те не я чули, но, изглежда, не схванали какво им говори. Отвъд планината живеели всички Изроди, които те полагали на Зъбера да умрат — първи факт, излишно съобщен. По-младите Цепки също подминали новината, освен една, онази, която преди време заедно с няколко други се опитала да разкаже на Стариците за църкалата на Изродите — тя разбрала отлично и поискала да научи всичко. Двете момичета станали неразделни, приказвали си, разсъждавали. Когато му дошло времето, първата родила — Цепка. Но и тя, и приятелката й знаели, че това бебе е различно, и започнали да търсят доказателства. Нищо видимо, все пак детето било особено неспокойно, много плачело, освен това пропълзяло, проплувало и проходило твърде рано.

Двете момичета обаче не изпитвали никакво съмнение — първото бебе с Изрод за баща, родено при Цепките, се различавало в най-дълбоката същност на природата си от всички преди него. Тук обаче веднага изниква въпрос, нали? Откъде знаели двете? С какво те пък се отличавали от другите, та стигали до изводи, убягващи на останалите? Нещо трябва да се е случило с въпросните две Цепки, ала те самите не съзнавали какво. Само чувствали, че не могат да изговорят пред когото и да било на техния бряг споделените между тях двете думи и мисли за новото бебе и за Изродите от другата страна на планината.

Момичето, прекосило планината под напора на таен вътрешен зов, било от семейството на Водните стражи. Те опазвали чистотата на скалните ручейчета и насочвали стичането им към една каменна вдлъбнатина, специално пригодена за водоем. Викали й Водната, но един ден, когато Стариците й наредили да свърши някаква работа, ненадейно и за себе си, тя отговорила:

— Аз се казвам Мойра.

Цепките наричали така полумесеца преди пълнолунието. Приятелката й, другото момиче, от семейството на Рибарките и затова сдобила се с прозвището Рибата, добавила:

— Аз пък се казвам Астра.

Така назовавали най-ярката звезда, Вечерницата.

На Стариците, изглежда, им било досадно да ги слушат, ако изобщо чули какво им казали момичетата. Докато младите Цепки се грижат за нас и ни носят храна, нека си измислят каквито си искат имена — такова отношение заподозрели момичетата.

Подобно критично мнение относно Стариците било нечувано: в някои глави вече се въртели нови и опасни мисли.

Мойра не спирала да мисли за Църкалата отвъд хребета. Усещала колко я искат. Съдела не толкова по картината на облекчаването, запечатана в паметта й, колкото по глада, изписан на лицата и в очите им, нуждата им да са с нея буквално я дърпала нататък.

В долината новите хора на свой ред не можели да избият от ума си Мойра. Те нямали спомен за първата Цепка, която племето им убило, но не били в състояние да забравят Мойра и копнежът им по нея бил непреодолим. Мине не мине, изпълзявали на скалистите височини над стария бряг, за да зърнат Цепките, но се бояли те да не ги видят. Мислите им за тях били тъмни и притеснителни. Цепките притежавали способността да произвеждат нови човеци, а те, новите хора, я нямали.

Освен това силно се разтревожили за своя език. Речта на Цепките била далеч по-ясна и красива. Опитали се да запомнят думите, използвани от Мойра, и да се научат да ги свързват. Но не им се удавало, основата им била твърде бедна.

Може би тя ще дойде отново?

А през цялото това време орлите не им донесли нито едно бебе. Защото не се появило нито едно.

Сетне Астра родила Изрод и без дума да си разменят или да се наговарят, двете с Мойра решили сами да пренесат бебето през планината. Както винаги орлите чакали на Зъбера на смъртта, но Астра увила бебето във водорасли, а Мойра оставила своето дете, малката Цепка, на грижите на другите.

Двете момичета поели към планината, придвижвали се бавно, било твърде скоро, след като Астра родила. Един орел ги последвал, носел се ниско над главите им и не изпускал от поглед вързопа в ръцете на Астра. Разперил могъщи криле, за да им пази сянка от слънцето. Нарочно ли? Личало, че иска да ги защити от лъчите, тях ли, бебето ли? Когато стигнали планината, двете седнали да си починат и Астра накърмила новороденото. Единственият път, когато то се насукало с майчино мляко. Орелът кацнал близо до тях, приплъзнал лъскави пера и прибрал крилете си: погалил ги прохладен полъх.

Отдъхнали си, Астра събрала сили за изкачването и тръгнали нагоре, а орелът ги съпроводил до билото. Там Мойра прегърнала Астра, знаела колко голям е потресът да съгледаш за пръв път населената долина.

Било следобед. Високите скосени тръстикови колиби хвърляли плътни сенки в треволяка, където момчетата вършели своите си работи. Едно от тях видяло момичетата и извикало, всички се втурнали към най-подходящото място, откъдето да наблюдават слизането им. Надолу, надолу, двете се спускали по острите скали, орелът неотлъчно над главите им.

Стигнали в ниското и момчетата се изсипали пред тях, както помнела Мойра, с умоляващи от глад очи. Астра притиснала бебето си и пристъпила напред, направила опит да се усмихне, въпреки че треперела и здраво се държала за Мойра. Отвсякъде ги заобикаляли момчета с чворести издутини отпред. Бебето във водораслите заплакало. Астра махнала от него морските треви и вдигнала високо детето да го видят всички. Ето, дошли с Мойра и донесли детето, но сега трябвало да се сбогува с малкото и я побили тръпки, почувствала се осиротяла и самотна. В живота си не била изпитвала подобна жал, а и преди била раждала изчадие, което положили на зъбера. Някой от юношите пред очите й можел да е нейното изоставено дете. Едно момче се приближило да поеме бебето, Астра му го дала. И избухнала в ридания.

 

 

(Сълзите на Астра са предположение на вашия историк, в нито една записка не е отбелязано такова нещо.)

 

 

От плача на бебето млякото й потекло и тя закрила гърдите си с ръце, за пръв път поискала да се прикрие от погледи.

Юношата с бебето отишъл до ръба на гората и подсвирнал. То вече ревяло с пълен глас. Скоро се появила сърна, махала с опашка, спряла под последните дървета и ги загледала. Младежът с бебето пристъпил напред и го оставил на земята. Сърната се приближила и легнала до него. Близнала го. То не знаело какво да прави. Като видяла колко гальовна е сърната, Ас-тра още по-бурно се разхълцала. Младежът кротко приклекнал до сърната и бебето и побутнал лицето на детето към цицките на сърната. То още плачело, но бързо се умълчало. Засукало, а сърната го близнала, после отново. Ръчичките се вкопчили в козината на животното и при тази гледка Астра се свлякла на големия дънер и се хванала за главата. Мойра седнала до нея и я прегърнала. Бебето сучело лакомо, от време на време размахвало юмручета, сърната също изглеждала доволна. После тя се изправила, оставила бебето и се отдалечила да пасе встрани.

Младежът, който поел грижата за детето, седнал на дънера до Астра и непохватно обгърнал с ръка раменете й. Всички забелязали, че в опита му да погали Астра липсвала нежността, проявена към бебето. Като видяла, че има кой да подкрепя Астра, Мойра станала, докоснала по рамото един от младежите да се обърне към нея и хванала църкалото му. Чифтосали се прави. През онзи следобед и вечерта Мойра се съвкупила с всички. Мисля си, че тук трябва да си представяме мимолетното сношение на птиците, когато настане топлият сезон, наблюдаваме същото явление из нашите стопанства и имения.

Астра гледала със скръстени ръце. Поклатила глава, когато един младеж май я поканил да направи като Мойра. Още кървяла от раждането и отишла на реката да потърси подходящи за използване речни треви. Намерила, далеч по-неудобни от морските водорасли, на които били свикнали Цепките, но си направила препаска. Момчетата я проследили с погледи и когато видели течащата кръв, проявили разбиране.

Сърната нахранила бебето още веднъж и се върнала в гората, а то отново писнало. Плачело за майка си, това разбрала Астра и не знаела защо тя самата плаче — за себе си или за всички невръстни, оставени някога без майки и без майчино мляко (и вероятно, намиращи се тук сега около нея).

На стъмване грамадният орел, който до този миг зорко следял сцената с жълтия си поглед, отлетял обратно към своето гнездо на върха на планината.

Била топла, мека нощ. Нахранили момичетата с речна риба, поднесли им речна вода в големи раковини. Те легнали до дънера и наблюдавали как момчешкото племе (някои от по-големите били лошо осакатени, но момичетата не можели да преценят колко) се прибрало да нощува в тръстиковите колиби, които ослепително блестели на лунната светлина и стряскали момичетата, независимо че Мойра ги знаела отпреди. Двете заспали плътно притиснати една о друга. През нощта много момчета излизали да нагледат момичетата и да се уверят, че са там, били особено предпазливи, оглеждали дърветата и всичко наоколо, така момичетата разбрали, че заслоните служат за определена цел.

А сърната? Ами бебето? Криели се в храстите. И ако див звяр скочел от някое дърво, нямало надежда двете същества да оцелеят.

Когато момичетата се събудили, искрящите, този път от слънцето, заслони били пусти, новороденото подритвало до сърната, а тя лежала изтегната, за да го нахрани. Отново донесли на момичетата риба, вода и горски плодове, каквито те не били вкусвали.

Разполагаме със записки за посещението на Мойра и Астра от мъжките хроники, тоест нашите, и от летописите на Цепките. Между тях няма разминаване и двата извора сочат, че този път момчетата искали от тях уроци по говорене. Като слушали Цепките, те проумели колко е недодялана речта им.

И двете страни бързо усвоявали знанията на насрещната, освен това разбрали, че колкото повече научавали, толкова повече им оставало да учат.

Момичетата надникнали в заслоните и се натъкнали на разпилени огризки от кости, плодови кори, захвърлени препаски от листа. Отчупили клони от дърветата и ги използвали като метли. Само по себе си това било забележително действие, защото по брега на Цепките нямало дървета. Събрали сметта на голяма купчина, прибавили костите и недоизкълваната риба от мястото за хранене на орлите. Насмели цялата купчина до ръба над реката и избутали всичко в очистващото й течение.

Момчетата наловили риба, нарязали я с мидените ножове, набрали плодове от дърветата и се грижели да хранят момичетата и бебето, щом заплачело. Донесли свежа трева за сърната, мине не мине, милвали и потупвали сърната и детето.

Момичетата не изпускали нищо; момчетата също неотстъпно ги наблюдавали. Съвкупявали се през цялото време, сякаш момичетата били дошли само за това. Астра се включила, след като спряло следродилното й течение.

Астра и Мойра сядали на пъна, момчетата ги наобикаляли, бавно и внимателно изговаряли лесни за помнене и повтаряне изречения. Ясно се оформили два езика — единия усвоявали от новодошлите, а другият, писклив и недоразвит, бил речта на първата момчешка общност. Те ломотели като деца, даже като малки деца, но това, което чували един от друг, вече силно ги отблъсквало. Искали Мойра и Астра да останат с тях, да ги научат на добър език, да ги свикнат да поддържат чисто обиталището си… и да се чифтосват с тях, когато църкалата им се вирнат и се насочат към момичетата.

Записките не отделят особено внимание на постоянните сношения, много повече се занимават с усилията на младите мъже да поддържат близост с момичетата — миришели ги, прегръщали ги и даже ги поблизвали, както гледали, че сърните правят с бебетата — целият им опит в майчината ласка. Всички те били отърквани с муцуни и облизвани от благодушните сърни. Никое момче не било обичано от майка. Затова изгаряли за ласки и нежност, а момичетата, които не си угаждали на своя бряг с подобни умиления, били приятно изненадани.

В сцените на… добре, ще го нарека любов, не участвали първите Изроди, осакатените от Цепките. Страхували се от жените и стояли по-далеч от тях. Момичетата пък се плашели от тези мъже заради необяснимите чувства, които будели у тях. Срам ли? Знаели само, че пламналите черни погледи на тия повредени мъжкари, които можело да са и тяхна плът, направо ги разболявали.

А после една сутрин двете момичета просто си тръгнали. Същата вътрешна повеля, която ги довела тук, сега ги отвела през планината на родния им бряг.

Времето им за зачеване дошло и отминало — разбира се, те нямали представа за това. Последният коментар често се среща в записките, на мъжете, не на Цепките. Но когато днес правим констатации от рода на „те нямали представа“, „били ужасно примитивни“, „съвсем невежи“ и използваме цялата гама на пренебрежителната фразеология… е, аз определено се питам: Наистина ли знаем какво са знаели те и как са го научавали?

Било е много отдавна, неизвестно колко отдавна. Ще се задоволим с „цяла вечност“. Някога в бездънното минало тези първобитни хора, нашите предци, чиито мисли (изговаряни някога, но стигнали до нас чрез по-късни записки) още живеят в нас, правели това и онова, без да разбират защо. Този извод предпочитаме днес.

Ние, изглежда, имаме вътрешна потребност да класифицираме различните от нас като глупави или най-малко неразсъждаващи.

Момичетата не напуснали незабелязано. Сподирвали ги погледите на младите мъже и ако се обърнели назад, посърналите от копнеж лица щели да им разкрият всичко.

Сетне младежите взели на бегом разстоянието до хребета на планината и проследили отгоре слизането на момичетата по отвъдния склон, покрай Зъбера на смъртта, докато стъпят на техния бряг.

Отишли си!

Кога ще дойдат отново? Кога, ох, кога?

Като се изкачили, двете млади жени поспрели на скалистия превал, за да огледат своя бряг… дом… народ. В края на краищата те са Цепки… безспорно, но живели известно време и в долината с хората, които едно време наричали Изроди, затова навярно в главите им се борели сходства и различия, еднаквости и другости… Те просто били различни Цепки. Дали са гледали на себе си като на жени, отделен род от мъжкия? Или може би като на млади жени? Нали не били възрастни, не спадали към семейството на Стариците. И все пак принадлежали към онези, които в момента разглеждали отгоре, именно защото мисленето им се различавало в много отношения. Ако не били мъжете, липсвало основание да възприемат себе си като Цепки; нямаш ли противоположност, излишно е да се определяш какъв си. Мъжкият и женският род възникнали, когато на бял свят се появил първият Изрод, преди това те били просто хора.

Две млади жени се взирали от височината в морския бряг и налягалите по него техни родственички, себеподобните им. Но в някога ясните им, безметежни очи (решавам, че са сини заради синевата на небето и морето около тях) пробягвали сенки, сенките на току-що оставените млади мъже (може би техни синове, знае ли някой?). Млади мъже, а все пак същите хора като ония пред погледа им. То и как иначе, щом Изродите са деца на телата долу, изтегнати по скалите!

Изроди… преди и двете мислели така, защото нямало как другояче да мислят.

Стояли, наблюдавали, сравнявали видяното с кипежа в долината. Колко замряла и беззвучна е картината долу. Уловили само една точка на шум и движение, по-скоро на ропот. Бебето, което Мойра родила малко преди… тогава пробляснала друга нова мисъл. Преди колко време родила тя това дете долу, което, макар и Цепка, несъмнено било половин Изрод? И откъде това желание да измерва времето? Било толкова отдавна, направили го… когато… всички знаели наизуст периодите на луната, веднъж голяма и кръгла, после — блед отчупен нокът в небето, както и преходите между двата размера. Свързвали и червения прилив с червеното течение на Цепките, когато луната наедрявала, греела ослепително и слизала ниско над главите им. Но кога се родило детето, защото било очевидно, че имало връзка между появата му и Изродите (по-точно хората) от долината.

Вяла и заспала гледка, а посред нея едно-единствено неспокойно бебе — детето на Мойра; двете видели раздразнението и нетърпимостта на гледачката. Та те, бебетата, не плачат, не буйстват, не досаждат и не щъкат наоколо! Кой се държи така, кой не го свърта на едно място, кой пращи от излишък на сили? Ами, Църкалата!

Гледачката седяла на скалата до ръба на водата и лесно можела да остави малкото създание да се хлъзне във вълните и да изчезне. Никой нямало да забележи. А дори да забележи, действието по спасяването щяло да е бавно и лениво, мудно и безволно… и в съзнанието на двете жени — те вече били жени, независимо дали го знаели, дали не знаели или не искали да знаят — се родило съвсем ново чувство. Отвращението. Не, ново било не отвращението, те го изпитвали при всяко раждане на поредното същество с грозни израстъци. Не, не самото отвращение, а това, че този път то било насочено към Стариците, да, това било новото.

Точно пред погледа на двете момичета се намирала широката, равна, удобна скала, където по право открай време се излежавали старите Цепки. Дебели и тежки, с увиснали на пластове тлъстини, те размятали крака и разкривали месестите си, набъбнали цепки с бледо окосмяване около езичета и пулпи от розова плът. Грозно, противно, погнусили се момичетата, които някога потръпвали пред дългучите и бучките на малките Изроди.

Изобщо целия им вид… в двете млади глави едновременно се мярнал образът на плужеците — вече прибрали се в морето. Сякаш водата е пожелала да се обгради с обвивка от пихтиесто вещество, големи тресящи се форми, дори не точно форми, понеже се променяли с всяка вълна, и в тия торбести прозрачни ципи мърдали зачатъци на органи, тръбички и торбички жива материя. Всяко по-голямо безформено Нещо си имало по две очета, съвсем като тези в разплутата плът на старите Цепки долу, тия стари Цепки, проснати и дремещи на топлите скали… В този миг една и съща мисъл пронизала двете момичета, може би за пръв път, откакто го имало племето им, някой се зарекъл: „Не искам да съм като тях“ — идея, разпалвала революции и войни, разделяла семейства, завличала поборниците си кога в царството на лудостта, кога в главоломни бързеи на живота — „Няма да съм като тях, няма!“. Мойра и Астра се разтреперали ужасени от видяното и дваж по-ужасени от прозрението какви може да станат. Морето шепнело и плискало, размързелявало и гъргорело шипящата си реч, то не можело и никога нямало да притихне в покой, освен преди да се разбеснее в буря. Това бил звукът на тяхното море, ласкаво и размекващо, звук, който цял живот галил ухото им. От другата страна на планината брегът бил далеч и гласът на морето не се чувал. Да, в клоните на дърветата виел вихър, носели се орлови крясъци и пляскане на грамадни риби в буйна река, но го нямало омайния, безспирен шумтеж, от който отмаляваш… Бебето се опитало да се изправи в ръцете на бавачката си. А още не било стигнало възрастта, в която малките напират да стоят… Каква е тази мисъл? Бебетата сучат и дупетата им изпускат, растат и пълзят, затова трябва да бъдат наглеждани, иначе току-виж примъкнали се във вълните… случвало се е, все се намирало някой… После прохождат, тичат и стават истински Цепки, миниатюрни, но също като големите. Само че никога не се опитват да застанат прави толкова рано.

Мойра протегнала ръце към детето си точно когато нервната бавачка щяла да го пусне по гребена на една вълна. Гледачката казала:

— Вземи го, махни го. Що за дете е това?

И тръгнала да излее раздразнението си пред своите връстнички, най-младите Цепки, ако не броим децата.

Бебето в ръцете на Мойра било много силно. Тя едва го удържала.

Мойра отново била бременна и имала мляко: гърдите на Цепките били пълни с мляко почти непрекъснато. Те кърмели всяко малко, което имало нужда, древните хора не разграничавали мое от не е мое. Ожесточението на моето трябва да се е появило отнякъде, очевидно го таим и доколкото ни е известно, винаги е било в нас. Винаги ли? Нявгашните човеци, първите хора, Цепките, не разсъждавали, или не изцяло, в категориите Мое и Твое. Убеден съм.

Както бил обичаят, двете момичета седнали сред своите, тяхното племе, и всички се втренчили в тях, дори Стариците, разпльоскани като изхвърлени на суша морски плужеци. Когато успели да фокусират погледите си, очите им се впили враждебно в момичетата.

Тази нощ, без да се уговарят, двете се приютили в една празна пещера. Не можели, а и нямало причина да делят подслон с останалите. Празните пещери били предостатъчно, възможните им обитатели вече живеели от другата страна на хребета, в долината. Тяхната се намирала на ръба на скалата и гледала право надолу към брега. От нея се виждали входовете на другите пещери. Отлична позиция за отбрана. Колко тъжно да си го помислят, дотогава никога не им било минавало през ум!

Две млади бременни жени и първото дете на Мойра, заченато от младите мъже. То слагало начало на нов вид, а за малко да го изпуснат да го отнесе една голяма вълна.

Когато коремите им видимо се издули, двете отишли при Стариците и им обяснили, че новите бебета ще бъдат полуизроди, също както първородното на Мойра, на което вече викали Новото. Срещнали ги опулени, подозрителни, пронизващи старчески погледи, изхабените лица потръпнали от отвращение, никой не продумал.

Следващото събитие връхлетяло внезапно и брутално. Две млади Цепки родили по едно и също време Изроди. Случило се на морските скали. Стариците наредили да изхвърлят бебетата във водата, но в мига, в който откъсвали децата от пищящите им майки, отвратени и ужасени от собствените отрочета, изневиделица връхлетели Мойра и Астра. На едната си ръка Мойра носела Новото, с другата грабнала по-близкото новородено, Астра докопала второто и двете хукнали с всички сили — нали помните, че не умеели да тичат? — към Зъбера на смъртта. От рида надолу се стрелнали два орела. Млади Цепки заприиждали към канарата, за да видят как орлите отнасят новите Изроди.

Астра и Мойра спрели на Зъбера, били спокойни, запазили самообладание, въпреки надвисналата опасност.

И започнали да разказват на младите Цепки за порасналите Изроди оттатък планината. Те са хора като нас, бавно започнали Мойра и Астра — тия идеи били сложни и трудно се приемали. Човеци са, само дето отпред си имат църкала и бучки, с които правят нови бебета. Това им е задачата. Така казала Мойра, така казала Астра пред враждебните погледи и заплашителните лица насреща.

От този ден нататък двете прекарвали времето си около входа на своята просторна, проветрива пещера с чистия пясъчен под и искрящите стени от кристалинния камък, характерен за местността. По залез слънчеви лъчи изпълвали кухината: пещерите гледали на запад (още една дума и представа, непозната на онези хора, на нас, преди… едва ли ще сбъркам, ако кажа хиляди години и едва ли някой ще седне да ме опровергава).

Мойра и Астра се настанявали отпред вместо в дълбоката прохлада на скалните недра, за да наблюдават ставащото долу на брега, на техния бряг. Техен някога, сега той им внушавал страх. Всеки, който вдигнел нагоре очи, можел да види двете момичета в напреднала бременност с детето, Новото, но тия погледи пръскали ненавист. Момичетата долу знаели, че двете Цепки горе са им род, от тяхното племе, същите са като тях, затова не си давали много труд постоянно да следят жените, от които се страхували. Тази леност означавала, че що се отнася до посестримите им, Мойра и Астра били в безопасност. Посестрими, значи! Цепките долу вече не били просто родственички, а станали сестри. Добре, човек може да има сестри и без да има братя, но думата „сестра“… не долавяте ли някакво противопоставяне?

Каква заспала и безжизнена картина представлявали онези скали. Цепките били в състояние да дремят от прилив до прилив, докато ледените води на следващия не залеят краката им. Тогава се прозявали, плъзгали се във вълните, плували малко и излизали отново да се изтегнат по камъните.

Високо над главите им се намирал сводът на пещерата, под който особените сестри Астра и Мойра дундуркали особеното невръстно, Новото. Люлеели го на ръце и го успокоявали повече от всяко друго дете, защото никое бебе преди него не плачело и не се гневяло като Новото. Астра и Мойра полагали големи усилия да го умирят и внимавали да не привличат вниманието на сестрите долу. Но то не спирало и врякането му опъвало здравите флегматични нерви на младите Цепки, несвикнали на дразнения и ядове. Защо толкова плачела първата представителка на бъдещата раса, нашата раса, човешката? Двете не си задали този въпрос, но в тях поникнало подозрението, че с Новото настъпва нещо ново.

Каква е тая Цепка, която носи в тялото си вещество от Изродите? Та нали бебетата вдигат врява само когато са гладни или искат да ги топнат във вълните, за да поцапат сами — ония хора плували още преди да проходят, във водата се чувствали като у дома. Поначало бебетата не реват. А това тук само хълца и врещи, сякаш му късат сърчицето. Дали тази нова порода Цепки, новите Човеци, са съзнавали, че са от странно и ново естество? Писъците на малката огласявали душевно страдание, а тъгуването не било в природата на първите хора. Те не обичали беззаветно и до полуда, никога не изговаряли „Искам само и единствено нея“, нито изгаряли от желание да го чуят.

Но без изключителността, въжделението и копнежа по Другия, Неповторимия, някои видове болка изобщо не се появяват.

А онова бебе виело безутешно, нещо му липсвало. Плачът му събудил у двете момичета неизпитвано дотогава съпричастие.

Идеи, чувства, думи, мисли, настанени удобно и без напрежение днес в умовете на човешката раса, в ония времена покълвали в главите на младите Цепки там, пред входа на пещерата, и всявали смут и тревога в душите им.

Тройката от две жени и дете, която с бебетата напът скоро щяла да стане петорка, била ново явление в този наш свят, небивало и дотолкова крехко, че можело да бъде заличено от едно обикновено падане на скала или прокрадващ се враг… враг ли? Какво е това? Врагът е някой, който иска да ти навреди. Значи одряманите по скалите Цепки долу и още повече Стариците са врагове!

В черните безлунни нощи домочадието се притаявало вдън дългата пещера зад някое каменно струпване, избирали си всяка нощ различно. Нищо не било по-лесно от това някой да пропълзи невидим, ако звездите не очертаят силуета му в отвора на пещерата, и… Тогава какво? Ще вдигнат камък ли и…

Немислими нови мисли!

Двете много размишлявали за Другите оттатък в долината. Те били бащи на Новото, на още неродените им деца и на малкия Изрод, който Астра завела при тях. Бащи… ненужна доскоро дума, а вече отеквала като ехо от звука на „майки“. Какви са Цепките, ако не майки? Та нали те са дали живот на Цепките, на Изродите и на всички нас, те са нашите прамайки.

Вземете по едно още непораснало Църкало и Цепка — ако са покрити отпред, никой няма да забележи, че по нещо се различават, но едното ще стане майка, а другото — баща. Какво е да си майка, всички знаели: Цепките си имали дадености, липсващи на Другите, произвеждали нови хора. Какво е тогава да си баща? Двете вече можели да обяснят на младите Цепки, които искали да чуят, и даже на Стариците, че новият вид хора правят нов вид деца, но не били в състояние да определят какво по-точно добавят бащите към породата. В онзи момент приносът им проличавал в детето на Мойра, Новото, сгушено в ръцете им, притиснато до телата им.

Логично е да предположим, че двете замисляли да грабнат Новото, да прехвърлят планината и да отскочат до равнината — просто за една разходка, какво толкова, но не го сторили. Неведомият вътрешен глас мълчал. Щом Цепките отсам планината са сестри, оттатък трябва да са братя, но също и бащи. При Църкалата нямало възрастни, нямало Старци. Лесно е за проумяване, не било изминало достатъчно време, за да ги има и в долината. Млади — стари; това се разбирало от само себе си. Аз, Цепката, и те, хората, наричани някога Изроди, е друга работа.

Възникването на тези нови хора отприщило сравнения в умовете на двете жени и всяка мисъл се сдобила със своя сянка.

В това време Другите оттатък копнеели за момичетата и всеки ден ги чакали да слязат от планината. Поставили съгледвачи, за да ги приветстват, щом се появят. Орлите също бдяли от високото, нищо не убягвало от погледа им. Понякога момчетата изпълзявали на скалистия хребет, за да погледат брега от другата страна. Искали да зърнат само Мойра и Астра, не различавали ни една от останалите Цепки.

Мъжете с немирните си, винаги готови и отзивчиви църкала, понякога наедрели, друг път увиснали, но най-често така напращели от потребност, че затруднявали придвижването им през храсти и високи треви, не разбирали, че гладът, копнежът и нуждата им са повик на тяхната анатомия, възприемали ги по-скоро като жизнена необходимост на цялото им същество. Боричкали се без причина, измисляли си игри и състезания, често опасни. Един от тях решил, че атрибутите му пречат, и превързал слабините си с орлови пера и листа, след което всички започнали да се надпреварват кой ще си направи по-привлекателна препаска. Скоро всички носели украсени покривала и показвали все по-голяма изобретателност в измислянето на нови.

Но се случило нещо неочаквано: умрели двама от най-възрастните сред тях. Тоест двама от първите Изроди, лошо повредени от Цепките. Те наблюдавали как пристигат бебетата, най-напред с орлите, после и с момичетата, устроени напълно като тях, но ненаранявани и неосакатени. И сравнявали. Осъзнали, че са непълноценни и обезформени, другите също го виждали. Със смъртта на двамата пресъхнал един опасен извор на горчивина и едва след като той изчезнал, на всички им пробляснало колко по-добре е, че го няма. Още нещо си отишло с тях — бебешкият език, който донесли и предали на първите момчета. В племето вече използвали два вида реч — детската и научената от гостуващите момичета. Когато двамата възрастни ги напуснали, не останало почти нищо от примитивното бърборене. Всички започнали да се изразяват на езика на Мойра и Астра. Гордеели се, че се отрекли от инфантилния говор. И все пак най-големите сред тях си отишли, стопили се, уж само двама, а защо им се струва, че рязко са намалели и са изгубили много повече хора. Ами ако те са последните екземпляри на своя род? Ето тази мисъл никога не би хрумнала на Цепките: те били защитени от природата — раждали нови Цепки, както и Изроди, докато момчетата, мъжете, не можели да произвеждат човеци.

Почувствали се застрашени. Да, орлите им доставили двете новородени Църкала и те разцъфнали под грижите на сърните, но… какво ще правят, ако и други от тях се споминат? Твърде уязвими са! От гората ги нападали зверове, отмъквали момченца. Случвало се и реката да отнесе по някое. А те са съвсем малко: това било положението. Щом двама могат да свършат без никаква причина — тепърва им предстояло да проумяват понятието „старост“, — какво пречи всички просто да измрат? Записките за онова време, стигнали до нас, разказват за страха на мъжкото племе.

Започнали да поставят нощни стражи, за да ги предупреждават, ако от гората връхлетят животни, струпали купчини оръжия да са им подръка. Предимно камъни — служели си много ловко с камъните, поваляли птици и дребни гадинки. Сръчно хвърляли още пръти и тояги; дори успявали да надбягат неголемите зверчета. Но отлично знаели, че някои животни върлуват на глутници, могат да нахълтат в долината и да ги пометат, а те ще са безсилни да ги спрат.

Когато в края на краищата група момичета тичешком се спуснали от планината, мъжете ги посрещнали с безброй прегръдки и с едно предупреждение: да се пазят от хищниците.

Това посещение вървяло чудесно, момчетата се радвали, момичетата също, докато изведнъж, необяснимо защо според момчетата, гостенките се прибрали на своя бряг. Те се настанили в пещерите около Мойра и Астра и така териториално освидетелствали разделянето на Цепките на два клана.

След като Цепките си отишли, в долината ги притиснало усещането, че са намалели още повече и почти веднага изгубили още двама от своите: те навлезли сред дърветата да наберат от любимите плодове и били нападнати от грамаден звяр, какъвто не били виждали преди. Побягнали, но не били достатъчно бързи и не се върнали при останалите.

Ужасени, момчетата дълго се притискали едно о друго до големия пън и не изпускали от поглед граничната ивица на своята долина. Дори им минало през ум да изтичат през планината до брега и да убедят няколко Цепки да се върнат при тях.

После орлите им донесли две новородени Църкала, две гладни бебета. От доста време нямали попълнения, а сега изведнъж пристигнали две, сякаш да заместят изчезналите в гората. Как да нахранят изгладнелите мъничета? Напоследък старата сърна не се мяркала наоколо. Приносящите орли кацнали на своите места, за да проследят какво ще стане с ревящите деца на тревата, които тикали юмручетата си в уста. Ония Цепки носят мляко в гърдите си, защо те нямат нищо! Тогава от гората излязла старата сърна, спряла и навела глава към плачещите бебета. Момчетата се развикали от радост, но миг по-късно настръхнали, като видели сбръчканите и пресъхнали цицки на животното: сърната нямала мляко. Била остаряла, муцуната й — прошарена, ушите — посивели. Тя вдигнала глава и дълго оглеждала момчетата, после и орлите. Накрая се върнала между дърветата и брецнала. Последвала продължителна тишина, разкъсвана само от врясъците на гладните бебета. Старата сърна надала нов зов и се обърнала да приветства с потъркване нос в нос две новопоявили се млади кошути. Все едно им обяснявала какво да правят; отнякъде изникнали и две сърнета, които дотогава се страхували да се покажат, но сега застанали до трите големи. Младите сърни приближили децата, спрели, хвърлили бърз поглед към възрастната — навярно тяхна майка, после и към бебетата, сетне дълго се взирали в застиналите момчета. Сърнетата засукали. Когато преди време старата сърна се отзовала да спаси първите бебета, тя била загубила новороденото си. Няма друго обяснение: затова и легнала до бебетата, за да ги нахрани. Иначе за своите не лягала, те бозаели прави под майка си.

Едно момче припълзяло до младата сърна, нейното отроче отскочило назад. Момчето хванало пищящото бебе и го вдигнало до изпускащата мляко цицка. Бебето успяло да се вкопчи и засукало за кратко, но ставащото не се харесало на сърната, а още по-малко на сръндачето й. Преди другата сърна да се отдалечи, същото момче вдигнало към цицките й и второто гладно бебе. Така и двете деца успели да поемат по няколко големи глътки мляко, но въпреки че старата сърна приближила младите и подушила първо едното, после другото дете, изглежда, кърмачките просто се отказали. Отминали, ала преди да изчезнат, момчето грабнало една кратунка и успяло да улови няколко процеждащи се струйки мляко, друго момче направило същото. Така събрали в двете кратунки малък запас от мляко.

Старата сърна бавно се оттеглила в гората. Куцала, сега видели ясно, главата й не била вирната високо, натежавала надолу, бялото връхче на късата й опашка не бръскало отривисто, както при двете млади, а немощно висяло.

Двете момчета, които не познавали майчина ласка, но били одушвани, близани и кърмени от старата сърна, я гледали как се отдалечава, накуцвайки. И надали вопъл, по-жален и силен даже от рева на бебетата.

Какво да правят? Орлите разбрали трудността на положението, откъснали дребни парченца рибешко месо и се опитали да ги напъхат в зейналите усти на децата.

А на брега отвъд планината били Цепките с натежалите от мляко гърди. Двете момчета прехвърлили билото на бегом, сурнали се надолу покрай Зъбера на смъртта и се изсипали на скалите пред погледа на приличащите се Цепки. От входа на горната пещера ги зърнали отделилите се Цепки и им извикали. Тъкмо Стариците да седнат и може би дори да нападнат, момчетата вече се намирали пред пещерата на Мойра и Астра. Веднага познали Астра, защото я били виждали бременна, но не и Мойра. Толкова спешна била задачата им, че непредпазливо посегнали и сграбчили в шепи ония животоспасяващи гърди — да, налети били с мляко. Мойра и Астра разбрали защо са дошли момчетата: те и бездруго се чудели как понасят бебетата храненето от сърната.

— Какво правите? — първа попитала Мойра, после и Астра, а момчетата отговорили:

— Мляко, имаме нужда от мляко.

При младите Цепки били настъпили промени. Разбира се, наскоро завърналите се от долината не проявявали интерес, но много други се прокрадвали до пещерата на Мойра и Астра и разпитвали за лагера оттатък. После отивали да поговорят и с последните гостували там. Какъвто и да бил ферментът, назрял в Мойра и Астра, сега той бил посят и в тези млади Цепки. Можем да го наречем любопитство, но навярно е било нещо повече. Както и да е, докато пратениците на долината стояли горе уплашени и готови да побягнат, и напрегнато следели какво става долу, първо едно момиче, после второ и така нататък се надигнали от своите топли и удобни места на скалата и се изкачили при Мойра и Астра, бдящи като орлици над Новото, за да им обяснят положението. Две от тях били с натежали гърди. Възможно е точно те да са били майките на бебетата, късащи се от плач в долината в този момент.

— Вървете с тях — окуражили ги Мойра и Астра и пещерата, допреди миг препълнена с народ, пак останала с трите си обитателки — Мойра, Астра и Новото. Двете млади жени и пратениците препуснали по камънака. Жените се стараели да тичат, точно те, които никога през живота си не били пробягали дори кратко разстояние.

Уплашени, и още как! Щели да пресекат планината, крайната бариера на техния свят. И наистина, първо преодолели подножието, изкачили склона, застанали високо горе сред гнездата на орлите и пред очите им се разкрила широката долина с буйната река през нея. Спуснали се по надолнището, момчетата им помагали, озовали се сред Изроди, вече пораснали, поне на ръст били колкото тях, които веднага им тикнали в ръцете голите бебета, също Изроди, та се наложило да потиснат отвращението и страха си.

Бебетата се впили в гърдите им, както преди се вкопчвали в цицките на сърните и засукали, а наобиколилите ги млади Църкала не откъсвали очи от тях — до този миг те не били виждали бебе да суче от гърда. Когато малките се наситили, момчетата ги занесли под навесите да поспят. Едва тогава гостили момичетата с вода от реката, плодове и яйца, сготвени на слънце върху вдлъбнат камък.

След това започнали игрите, за които им разказвали Мойра и Астра, игрите на Църкала и Цепки, в началото напористи и припряни, после със засищането на момчетата, също както и при бебетата, преминаващи в игри на любопитството.

— Какво ти е това? Какво правиш с него? За какво ти служи?

— А ти какво имаш там? Може ли да си пъхна вътре пръста?

И така нататък, все докато Цепките престанали да се плашат от Изродите и обратно — започнали да се омайват.

Що се отнася до двете малки същества, те разцъфнали, наддали и станали самоуверени, също както Новото в пещерата на Мойра и Астра.

Когато им дошло времето, тези момичета също се върнали на своя бряг, а скоро след това Мойра и Астра родили — едното дете било Цепка, другото — момче (още не употребявали въпросната дума).

Стариците побеснели от страх и отмъстителност. Разпоредили до всяка родилка да се поставя пазачка или съгледвачка със задачата да унищожава всеки новопоявил се Изрод.

Да, успели да затрият едно бебе. Но с нисък бръснещ полет орлите връхлетели над ужасените Цепки. Тогава Стариците поискали от младите да убият и орлите. Това вече било връх на глупостта. Как ще убиват орли? Когато една Цепка грабнала камък и го запратила по близкия кацнал орел, камъкът се плъзнал по гладката му перушина. А орелът само я катурнал с хищните си нокти във вълните. Тя, разбира се, изплувала: всички Цепки плували. Но грамадната птица се настанила точно на камъка, на който Цепката се опитвала да излезе от морето, и я блъскала обратно; момичето избрало друго място да се изкатери, но пернатото също се преместило. Едва когато тя започнала да се дави от изтощение, орелът най-сетне отлетял високо и я пуснал да се върне на сушата. Наблюдателите на малката битка изстинали, схващайки значението на ставащото. Всичко изглеждало ново и страшно. Борба… омраза… възмездие. Стариците се надигнали в седящо положение, за да виждат по-добре, зяпали втрещени, очичките им, потънали в мазна плът, святкали от злоба.

Немислимо било — и жените трябвало да го разберат — да се опитват да убият някой орел. Птиците пък изглеждали решени да предотвратяват всяко следващо посегателство над дете. Появили се и нови защитници: момичетата, гостували в долината. Дълбоко в себе си те били съюзници на Църкалата и с наближаването на поредното раждане избирали най-подходящото място да грабнат бебето още при излизането му и да го предадат на бдящите орли.

Старият вид Цепки непрекъснато намалявали. Колко са били? Не казват, в записките не се отбелязва да речем „бяхме шейсет, сега сме четирийсет“, нито дори „бяхме много, а вече сме малко“. Не се съобщава нищо от рода на „едно време всички пещери бяха пълни, а сега само половината са населени“. В нашите представи половин е даденост. Но има ли причина да е било така и в техните?

Оттатък в мъжкото селище се грижели за новите бебета и очаквали орлите да им донесат в ноктите си още.

По време на бременността си Мойра и Астра говорили много за мъжете и тяхната дарба, толкова различна от способността на Цепките. Мислели за долината с… да, можем да го наречем привързаност, макар никога да не използвали нито тази дума, нито друга подобна. И щом родили, били готови веднага да отидат при тях. Дълго време не се наканвали, после изведнъж почувствали необходимост да го сторят, безусловна. Още една загадка, не по-малко важна от останалите.

Но вече не било толкова лесно да заминат. Ако не искали да дадат на орлите бебето на Астра, налагало се да го вземат със себе си. Не можели да оставят и детето на Мойра, както правели преди. И в никакъв случай нямало да зарежат едва проходилото Ново; знаели, че е малко вероятно да го видят живо, когато се върнат. Задължително било новороденото на Мойра, момченцето на Астра и Новото да тръгнат с тях. Двете жени поканили няколко измежду младите Цепки, които проявявали интерес към долината, да ги придружат. И поели: четири млади жени, едната с Новото на ръце, минали покрай Зъбера на смъртта — от доста време неизползван — и продължили нагоре към билото. Когато се изкачили, от долината екнали радостни възгласи и викове, момчетата се втурнали да посрещнат момичетата, а те трябвало да се отбраняват, защото в противен случай щели да бъдат изнасилени (дума и представа, които нямало да се появят още много дълго време). Укротили загорелите момчета и стигнали в ниското при големия дънер, около който се събирали. Тогава се разиграла толкова показателната за новото начало случка, че е описана в хрониките и на двете племена. Стигнала е до нас във вид на нечетливи избледнели записки, които обявяваме за история.

При първото си сношение с Църкало Мойра изобщо не забелязала образа на партньора си, не му обърнала внимание и този път, докато той вървял насреща й, защото я познал. Но детето от тяхното съвкупление било на ръцете й и както винаги правело всичко възможно да не остане незабелязано. А личицето на малкото момиченце било копие на младия мъж. Невъзможно било приликата да убегне, всички я уловили. Настъпила тишина, паднала изведнъж, докато момчетата се бутали напред да сравнят двете лица, на малката Цепка и младежа. Само той, първият партньор на Мойра, не схванал веднага. В оная епоха нямало огледала, нямало дори идея за огледала. Хората различавали външността на другите, но не било важно дали носът е голям или очите твърде близко разположени. Все пак няма съмнение — всеки бил виждал отражението си, я в някой ленив разлив на реката, я в пълна с вода голяма раковина, очакваща да бъде вдигната от ръката на жаден. Бавно този млад мъжкар, някога Изрод, а сега красив младеж, се изправил и заопипвал собственото си лице, после докоснал личицето на детето, а то грейнало от оказаното му внимание. Тогава смисълът на сходството просветнал у бащата, той грабнал детето от прегръдката на Мойра и побягнал към брега на реката. Всички го последвали, не го изпускали от очи, той коленичил до един неголям разлив като гладко езерце и започнал да оглежда образа си във водата, сетне и отражението на детския. След малко върнал детето на Мойра, с колеблива стъпка, сякаш е слепец, отишъл при големия пън и се отпуснал. Мойра приседнала до него с Новото на ръце, а той не откъсвал поглед от нея, от детето и току вдигал ръце да опипа лицето си. Бил потресен и изумен — като всички останали.

Тримата вече образували семейство според нашите разбирания, но как те са схващали идеята тогава, можем само да гадаем. Когато привършили с вечерното хранене и мракът паднал над долината, Мойра, младежът и детето се прибрали в отделен заслон. Очевидно между тях имало някаква връзка, но каква? И какво означавала?

Момичетата, дошли, за да помогнат на Астра и Мойра, се заприказвали с младежите, всички говорели само за едно — за неразгадаемото тайнство на съешаването, което може да преповтори лицето на голям човек в едно дете.

Това посещение в долината не било забравено, предавало се от уста на уста, по-късно записали разказите, мнозина са го нищили, правени са какви ли не догадки, както бихме се изразили ние: новите хора, предишните Изроди, обладавали сила, каквато липсвала на старите Цепки. Да, случвало се новородена Цепка да прилича на майка си — още в първата общност имало майки и дъщери, — но сега хората от брега започнали да се вглеждат внимателно във всяко лице.

В тази ранна фаза нито една Цепка не избрала да остане в долината. Под предлог че там е прекалено горещо, а колибите са твърде тесни и неудобни. Пещерите били просторни и проветриви, вечно свежи от морския бриз.

Момичетата слизали в долината, когато се налагало, и се връщали, уверени, че след определено време ще родят. Момчетата ги чакали. Орлите пренасяли Изродите при тях, но вече не ги изхранвали сърните, момчетата водели Цепки. Така вървели нещата неясно колко време. Опасенията на мъжете, че племето им намалява, позатихнали: каквато и да била причината, раждали се момченца.

Колко продължило това? Кажете де, знае ли някой?

Тук вашият хронист изпада в затруднение и отново то е свързано с времето, но периодът, за който става дума, е много по-дълъг от горната жалба.

Ние, римляните, сме измерили, разграфили и овладели времето, затова е невъзможно от устата ни да излезе фраза от рода на: „Минало-не минало, а после станало…“. Защото римлянинът ще разполага с точната година, месец и ден, ние дефинираме явленията, а ето че за онези събития знаем само какво са казали за тях избраните Запаметяващи, повтарящите, разказвачите, предавали думите на следващите разказвачи, а те на последващите и така нататък, известно ни е само онова, за което някакви хора са се уговорили някога си, че трябва да бъде запомнено.

Вашият историк не разполага със средства да установи колко продължително се е формирала историята на Цепките. Астра и Мойра се споменават за пръв път като млади Цепки редом с другите, после, когато появата на мъжете предизвикала сравнения и съпоставки, те започнали да се възприемат в битността си на жени, а в записките най-често ги обрисуват като фигури от древното минало. Централното им място, както в мъжките, така и в женските предания, фактът, че именно Мойра е родила Новото, всичко това означава, че думата им се е чувала, а по-късно и записвала. След това те вече не са млади Цепки, а основателки на семейства, кланове, племена, накрая — векове по-късно, ги въздигнали и в богини. Познаваме ги под различни имена, едната свързваме със звездата покровителка на любовта и женската омайност, а другата — с фазите на луната. Намираме статуите им във всеки град и село, по горски поляни и кръстопъти. Усмихнали, благодетелни, родени царици, Артемида, Диана, Венера и всички останали са най-могъщите посреднички между нас и небесата. Обичаме ги, вярваме, че и те ни обичат. Но пътешественикът знае, че на хвърлей разстояние с кон или на ден-два път пеша може да попадне и на жестоки, отмъстителни богини.

Колко време е било нужно, за да станат Астра и Мойра нещо повече от себе си? Нямаме представа.

Едно е сигурно: някога, много отдавна имало млада жена, тя може да е носила името Мойра, след нея се появили още нейни сестри и те били първите майки на нашата раса, защото износили в утробите си бебетата, Цепки и Други, двата материала — на най-ранните хора, излезли, както смятаме днес, от морето, и на новите хора, донесли със себе си безпокойството и любопитството.

Момичетата, които посетили долината и се върнали бременни, седели пред своите пещери и пазели децата си, по-различни от останалите. Те прохождали рано, проговаряли рано, затова се налагало да бдят над тях всяка минута. Майките наблюдавали долу по скалите останалото племе и били наясно, че техните деца носят двойна наследственост, малките от стария вид мирували, лесно се гледали, рядко плачели, седели, където ги поставят; разигравали се само във водата, там плували безстрашно.

Когато новите майки искали да поплуват, тръгвали всички заедно с децата, избирали заливчета, непосещавани от другите Цепки, вече разделени на два лагера, така че едните винаги да държат под око другите.

Случило се още нещо, бегло споменато в старите хроники. Защото го приемали за даденост, а това означава, че притежавали огъня от много дълго време.

В долината недалеч от големия пън винаги горял огън, поддържали го нарочни пазачи. Скоро се извили огньове и пред пещерите. Именно тяхната поява е една от причините да се съмняваме във възможната времева скала, която ни се предлага.

Отначало пълен мрак, на брега и в долината, а после изведнъж — навсякъде огньове. При първото лумване на пламъците потресът навярно е бил толкова зашеметяващ, колкото при появата на новите бебета, сякаш изникнали от нищото.

Защо изведнъж огън? Без съмнение поколения наред хората гледали как светкавици изхвърлят искри от ръба на някоя скала право в сухия листак или как просъскват мълнии през спаружени тревища, и как изпръхнал пън прихваща огън и тлее дни наред. В броденето из горите сигурно са се натъквали на напукана черна земя с овъглени останки от дребен дивеч. Неминуемо някой е попадал на опърлен скакалец, хапвал го и си помислял: хубаво е. Дали са опитвали опечена мишка или птиче яйце от скална вдлъбнатина, над която са вилнели пламъци? Но дълго време никому не хрумвало: що не занеса един чукан от тоя горящ дънер в нашето живелище, ще ни топли през нощта и ще си готвим на него храната.

После изневиделица тази идея заседнала в нечий изпреварващ ум — може би във всички? — и го завладяла: разгорели се големите огньове, в долината и пред пещерите в лоното на голямата скала, а ранните хора се скупчвали около тях. Безкраен период без огън, а после навсякъде кладища, печене на ядки, яйца, а защо не и на птиците, които снасяли яйцата?

Не, в никакъв случай, не и първите мъже, добре де, Църкалата, и това име ще ни свърши работа, както по-рано Изродите. Те пазели спомена как една сърна изхранила и топлила първите малки изчадия. Сред тях имало деца на орлите, деца на сърните, така че каквото и месо да препичали на първите огнища, то никога не било от орел или сърна.

Ако обърнем поглед назад, ще видим ония младежи около големия огън и ще се замислим над тази многовековна загадка — колко много векове, изберете сами, — чийто отговор не знаем и днес: ранните хора наблюдавали припламвания в храстите, хвърчащи искри в дърветата, светкавици от облаците, удрящи земята, те познавали огъня, както водите на реката, но никога не помисляли да го опитомят, а после отведнъж го сторили. Възможно е „отведнъж“ да не е правилната дума, по-подходяща да е „бавно“. Какво поражда обратите, при които нещо невъзможно става не само позволено, а дори необходимо? Зная го от опит, продължителният размисъл върху това явление води до безпокойство, което прогонва съня и ви кара да се съмнявате в себе си. През моя живот много недопустими неща станаха общоприети — защо? Питам защо? Дали в умовете на онези наши предшественици е пробляснала мисълта: „Познаваме огъня като част от живота на гората, но сега ще го подчиним да служи на нас!“. Така ли е станало? Няма сведения.

В долината младите мъже все още се притеснявали за числеността си. Великият благодетел — огънят, не укрепил особено сигурността им. Опасностите, дебнещи от вековния лес, си останали: току ще връхлети глиган или разярена мечка; змия няма да се отмести от пътя на босите крака; канара ще се сурне по склона; някой неопитен с огъня ще хвърли шепа недогоряла трева в напечена поляна и не ще препусне достатъчно бързо, за да се спаси от избухването на скокливите пламъци; или някой ще се отрови, я от растение, я от хапещо насекомо. А и реката, мощна и дълбока, за миг ще повлече всяко непредпазливо дете.

В една записка се споменава, че огънят предизвикал гнева на Мойра и Астра и много разправии с тях. Едно прохождащо дете политнало в пламъците, не успели да го спрат навреме. Когато пристигнала на поредното си гостуване, Мойра обвинила мъжете, че са вятърничави. Те се ожалили, че са малко, защото орлите рядко им носели бебета, но това не променяло факта, че не се грижели за малките си.

Не се случвало за пръв път да им се карат.

Преди това една млада сърна спряла на брега да пие от реката, а зад нея пропълзяло бебето, което кърмела. Сърната потопила муцуна във водата, детето, подражавайки на майка си (за него тя била именно това), се навело твърде много напред и тупнало в бързея.

— Защо не поставяте хора да наглеждат децата ви, защо не ги пазите?

В записките на жените се говори колко изумени били те: просто не им влизало в главите как е възможно момчетата да са толкова небрежни и да вършат такива пагубни глупости.

В женските летописи се отбелязва, че момчетата са тромави, нямат усет за обстоятелства и са неспособни да разберат, че ако направят това, ще последва еди-какво си.

Но през цялото това време — отново не знаем колко дълго — една заплаха продължавала да тегне, по-страшна от опасностите на гората, реката, огъня — омразата на Стариците и на част от Цепките, взели тяхната страна. Записана е една случка, дотам невероятна, че трудно се вплита в останалата фактология.

Една от Стариците се изкачила до планинския рид, за да „види сама“. Това са нейни думи, но какво разкриват те? Едно болезнено подозрително съзнание попило всички разкази на младите за ставащото в долината, където Изродите растели и добрували. Но съзнанието не повярвало на чутото. За нас е трудно да проникнем в нейния мнителен старчески ум. Тя била от първия вид, живеещите от памтивека на ивицата на топлото море, никога не била помръдвала оттам, затова хоризонтът на мисленето й си имал ясна граница — планината, тя ограждала техния свят. Вярно, океанската шир била пред взора й, тя наблюдавала как се надигат и търкалят вълните, но нека се опитаме да си представим съзнанието, чиито мисли спирали о ръба на скалистия бряг? Цял живот това същество не се било занимавало с нищо друго освен да се изсипва от пещерното си леговище на скалите, да дреме на слънцето, да се полюшва в морето и обратно на припек; никога не била правила повече от две крачки наведнъж и ето, решила да се изкатери на планината, за да „види сама“. Ами ако капчица от новата треска, променила завинаги една част от младите жени, затанцувала за миг и в нейните вени? Или, нали никога не се била движила, тя просто нямала понятие за трудностите на вървенето?

Гледката, която и тя, и предшественичките й познавали открай време, била изцяло променена. Пред пещерите на Мойра, Астра и децата им, както и на останалите от новия вид, пламтели големи огньове. Старицата и нейните хора били виждали огън да присвятва по гребените на вълните, да разсича небето и да бяга по върховете на хълмовете край брега, но да се всели като домашен дух — никога. А огньовете бумтели все по-високи в нощите, понякога златните отблясъци на пламъците във водата даже привличали на повърхността рибите и други морски твари да се позверят в недоумение луната или слънцето по грешка са изгрели. Бягащите по вълните отражения на пламъците говорели на Стариците, че нищо вече не било същото, а новото криело предизвестени опасности за тях.

Но искала да види сама. Изправила се на големите си меки крака и подкрепяна от младите жени, неизневерили на старите обичаи, се заклатушкала през скалистия плаж и така, бавно, стъпка по стъпка, поела към планината. Започнала да мрънка и пъшка преди още да направи няколко крачки. Поискала да седне и да си почине още преди да стигнат Зъбера на смъртта. Но напредвала, продължавала по неравната камениста земя, все по-далеч от морето, нейната природна стихия, нейната сигурност, натежавала все повече в ръцете на придържащите я девойки, но не се предавала, вървяла все по-бавно, спирала по-често. Младите я молили да се върне, а тя упорствала и това обстоятелство трябва да ни накара да се замислим. Може би не се отказвала тъкмо защото не знаела какво е да се измине такова разстояние?

В полите на планината, нямало как, отбутнала придружителките си, седнала, простенала, но после отново се надигнала. Понякога и на четири крака, но изпълзяла до билото. Орлите налетели с крясъци към нея, пляскали с крила току до главата й и отскачали. Тя се деряла с пълно гърло насреща им, те — срещу нея, врагове, настървени за бой до смърт. Какво ли си е мислила за птиците, по-високи от нея, те като нищо можели да вдигнат от скалата някоя млада Цепка и да я пуснат във вълните? Олелията на нейното изкачване била страховита — стенания и викове, проклятия и писъци на омраза към птиците, откъртени под стъпалата й камъни, които грохотно се търкаляли надолу, насърчителни възгласи от младите. Когато се докопала до рида, тя се озовала сред гнездата на орлите, скалите наоколо и небето над нея почернели от гигантските птици. Изправила се, опряна на младите Цепки, и погледнала към долината — какво можели да видят очите й, взирали се дотогава само в диплите и гънките на вълните? Тя обаче направила усилие да огледа и разбере.

Там имало колиби, а тя никога не била виждала подобно нещо. Направени били от клони, замрежени с речни треви, зърнала още тъмно движение с малки бели гребенчета по повърхността, но не знаела, че това било река. Разказвали й, че там в долината тече голяма река, ала за нея вълните се търкалят, мятат или пенят в зависимост от това колко фучи вятърът, затова не й било лесно да приеме, че водата може да е оградена от два бряга и да се носи бързо от планината към скалните прагове, които всъщност закривали от нея разбушуваните въртопи. Долу имало хора и огромен огън. Само че хората били твърде малко, тя била свикнала нейните скали да гъмжат от припичащи се Цепки. Свикнала била на много народ, а тук било съвсем рехаво. Знаела, че са Изроди, била предупредена какво ще види. Няколко момчета и гостуващи Цепки плували в реката. Новодонесените бебета се били размесили с другите, но всички били прибрани под навесите. Гледката на долината в краката й, която си представяла гъсто населена, я разочаровала — познато чувство, също както въображаемата армия на неприятеля или враждебната тълпа се разсейва с настъпването на утрото.

Изправена горе след кошмарното изкачване до планинското било, тя „видяла сама“, но нямало какво да се види. Не харесала бързата буйна река, нито огромния огън, подхранван със сухи дърва от гората, който извивал висок стълб дим почти до нейната наблюдателница на върха. Стигнала до високото, но не могла да се насили да слезе в равното. Всичко пред очите й изглеждало враждебно. Боляло я цялото тяло, разнебитено от усилието. Стояла там, веела си с китка сухи папрати в масивната си, дебела ръка и стенела. Воплите й разбунили сцената долу. Тя видяла как няколко Изрода се отделят от огъня и тръгват да се изкачват към нея. Разхлипала се — страхувала се от тях, а не била в състояние да помръдне. Строполила се на земята и се разридала, а когато младите мъже пристигнали горе, заварили не само Старицата, от която знаели, че трябва да се страхуват, а и млади Цепки, които не били срещали преди. Помислили си, че и те, както предишните им посетителки, дошли с приятелски намерения, затова се ухилили и протегнали ръце към непознатите женски.

Старицата се разпищяла, ужасена от близостта на Изродите, макар те да носели препаски от пера и листа, прикриващи причините за нейния страх. Младите Цепки на свой ред вриснали и хукнали към своя бряг, изоставяйки Старицата на сърдитите орли, плътно накацали по високите скали около нея, и на враговете й — момчетата. Те припознали врага, но направили нещо неочаквано. Събрали се, разменили по някоя дума и все поглеждали след момичетата, вече тичащи в далечината. Наблизо имало старо дърво с откършени клони. Момчетата придърпали един от тях към старата жена, изтеглили я върху него и я притиснали да легне, тя виела и се дърпала. Орлите им помагали, като кръжали ниско над главата й. Старицата здраво се държала о клона, но по неравностите и камънаците носилката я подхвърляла. Тя скимтяла, хленчела, веднъж се хързулнала, та се наложило да я вдигат и наместват обратно. Момчетата събрали цялата си сила, за да я върнат до Зъбера на смъртта. Там я оставили и обратно през билото се прибрали в своята долина.

Момичетата, гостуващи им по това време, ги попитали защо са си направили труда да избавят Старицата. Момчетата се изненадали, че им задават такъв въпрос.

— Плачеше — обяснили накрая.

Тук му е мястото да припомним, че момчетата никога не оставяли бебетата да плачат. Изобщо писъците на децата влудявали по-големите. Сигурно и Цепките не били забравили как Изродите се късали от плач, когато ги мъчели, дразнели, че и по-лошо. Какво ли си спомняли, когато чуели бебешкия рев?

— Вдигаше ужасен шум… — казали те и добавили: Подплаши орлетата.

— Ами да, настръхна им перушината.

Такива били първите обяснения, после се изпуснали за май истинската причина.

— Ония Цепки постъпиха много глупаво, като оставиха Старицата да пищи. Работата беше проста: само я сложихме на един клон и я довлякохме до долу, толкоз. На Цепките и през ум не им мина.

Това, че Старицата стигнала до скалата насинена и дори разкървавена, не ги интересувало ни най-малко. Важно било тяхното постижение, още повече че то показало и тъпотата на Цепките.

Епизодът е записан така: „Загубени Цепки. Не знаят как да избавят Старицата.“

Горе-долу по същото време в хрониките започват да се появяват разкази за това как Цепките обсъждали момчетата, все приказки от рода на: „Защо сториха това? Момчешките работи все са шантави.“

Говорим само за някои Цепки, приятелките на Мойра и Астра; другите потръпвали при всяко споменаване на обитателите на долината.

Те единодушно смятали момчетата за „глупави“ и непохватни.

Но още не сме свършили със Старицата, която искала „да види сама“. Натъртванията и синините минавали бавно и тя не простила на момичетата, че избягали от нея и я изоставили на милостта на враговете й, според нейните думи. Тези момичета се присмивали на другите, които ходели в долината да се чифтосват с Църкалата, и въпреки че една по една самите те се променяли и заприличвали на „момичетата на Мойра“, между групите бушувала вражда, злоба довела до редица произшествия, отбелязани в аналите.

За други Старици не се споменава, описана е само подбудителката на пътешествието до върха на планината. Каквито и изводи да си правим ние, сигурно е едно: точно тази Старица скроила плана, целящ унищожението не само на Църкалата, поне на повечето от тях, но и на много от момичетата. Не станало обаче изведнъж. Най-напред закърнелият й бавен мозък трябвало да смели факта, че момичета побягнали надолу по стръмното, защото се страхували да не бъдат изнасилени. Мойра се опитала да обясни на Стариците за какво според нея служат „Изродите“, за тяхната възможна функция на родоначалници, ала те не схванали. Трудно им било. Тях ги тревожело преди всичко настъплението на Изродите чрез появата на новите деца, необичаните, от които старите Цепки се страхували. От тия „изнасилвания“ се пръквали и малки Цепки, и малки Изроди. „Трудни“ или не, новородените Цепки си били Цепки, но Изродите били друго нещо — малки подобия на онези, които видяла от планинския рид, човекоподобни зад полички от пера и листа, не Цепки.

Много интересно е какво са в състояние да възприемат хората и какво не са. Стариците просто не разбирали. В единението на крайбрежните женски с показателите на мъжката порода се родило едно ново и по-бързо съзнание. Нейният старчески, бавен и подозрителен ум долавял само един елементарен факт: случилото се променило техните навици, причинило разделение и озлобление между Цепките и всичко се дължало на Изродите. Проста работа: те били врагът. Затова трябвало да се отърват от тях.

Старицата изпратила едно от своите момичета при Мойра да й предаде, че иска да я види. То направило знак с глава и се усмихнало на Мойра, която седяла пред входа на пещерата. Мойра отвърнала едва-едва. Не бързала да тръгне. Не искала да остави впечатление, че послушно изпълнява нарежданията на Стариците, понеже ги подозира в лоши намерения (и кроежи).

Мойра била с Новото и други деца. Наблюдавали я много хора и отвсякъде, чакали да видят дали ще скочи веднага и ще се втурне при Старицата. Тя успокоила бебетата, както винаги шумно недоволстващи. Долу по скалите на брега девойките, приближени на Стариците, се изтягали наполовина във водата. Гледали Мойра с омраза. Тя била виновна за разцеплението на племето, за лошото настроение на Стариците и за новите вироглави бебета. На всичко отгоре от високите скали над пещерите ги следели и няколко момчета. Самата Мойра нямала обяснение за присъствието им там и тревогата й, бездруго сериозна, се засилила още повече. Безпокояла се за тях, както от няколко дни се страхувала за безопасността на новите деца.

Не може да се каже, че тези жени от прастари времена имали силно развито майчино чувство. Този инстинкт — че децата са ценни, че носят обет или заплаха — е по-скорошен.

Мойра размишлявала много за децата, също и за момчетата в долината. Изпитвала по-скоро жалост, нежно закрилничество (макар да не боравела с подобни представи и думи). Горките Изроди, горките момчета, мъчно й било за тях. Имала желание да ги прегръща и брани, както Новото. Ето я, тя живее със своята свита от момичета във високи просторни пещери с чисти пясъчни подове, отпред пламтят големите огньове, момчетата ги научили да си ги палят и разгарят, те били майстори на кладенето и поддържането на огъня. А я ги виж, живеят в ония колиби и заслони, задръстени с вонящи боклуци, само защото не умеят да поддържат ред! На туй отгоре вдигнали колибите досами голямата гора, откъдето всеки миг (случвало се неведнъж) можел да изскочи звяр и да отвлече някое бебе, а даже и пораснало момченце. Мислела за клетите Църкала и държала под око момчетата, дето се нанизали като гердан по високия рид. Помислила си: скрийте се, глупаци, не разбирате ли, че сте в опасност?

Бавно Мойра се надигнала, казала на децата, че скоро ще се върне, и слязла при Стариците.

И какво вижда твоето въображение в този момент, скъпи мой римски читателю, докато гледаш Мойра да слиза надолу? Ще ти кажа — пред очите ти е същото, което вижда и моето, нашето съзнание, пренаселено с образите на нашите богини. Най-добрият роб на баща ми, купен скъпо и прескъпо заради уменията си, изработваше копия на любими статуи. В маслиновата горичка до нашата къща поставиха скулптура на Диана, най-почитаната от баща ми богиня. С къса развяна поличка, тя опъваше лък от позлатено дърво, а баща ми се шегуваше, че с него няма да убие и врабче. На раздрума на нашия път с главния пък се издигаше оригинална статуя на Артемида. Нашият роб й направи умалено копие и също го сложихме в маслиновата горичка. Сега пред очите ми е високата грациозна жена: главата й е малка и изящна, лъскавата сплетена коса е превързана със сребърна панделка, а краищата й трепкат в полъха на морския бриз, защото нашето въображение е освободило богинята ни от сковаността на метала. Туниката й от най-фин лен нежно се дипли по тялото й. Нозете в сандали стъпват леко по камъните на брега. Усмихва се. Всички познаваме усмивките на богините, те ни обещават закрила, сега и вовеки. Не можем да си представим, че нещо на този свят, каквото и да е то, притежава силата да изтръгне Артемида или красивата Диана от мястото им в сърцата ни. Нашите усмихнати богини са вечно бдящи наши стражи, които ни предпазват от опасностите пред нас.

 

 

Само че тези, които наблюдавали слизането на Мойра от нейната пещера, съвсем не виждали подобни работи. Ние не знаем как са изглеждали Цепките. В пълно неведение сме каква е била структурата, височината и осанката на този женски екземпляр, първата, родила бебе със смесена кръв от Цепките и Църкалата, а то — първо от новата раса, нашата, човешката.

С доста голяма сигурност можем да предположим, че Мойра не е била стройна девойка, не приличала на Диана. Тези най-ранни хора на брега навярно още по-рано са били морски същества. Нали всички прекарвали във водата толкова време, колкото и на сушата. За тях не било необичайно да заспиват с лице към небето, разперили ръце и полюшвани от кротките вълни. Плували… да, като риби, като водни обитатели. Няма да сбъркаме, ако кажем, че имали набити тела, мощни рамене и ръце, едри бедра и силни мускулести задни части. Морските твари са обвити с полезен слой тлъстина. Мойра трябва да е имала силни бели зъби: те ядели рибите сурови, като отхапвали месото от костите. Гледката как група Цепки клечат около рибен улов, ръфат и дъвчат на пръв поглед би подвела наблюдателя да ги вземе за тюлени или делфини. Тази Мойра, нашата прамайка с име на полумесец, имала огромни меки гърди, налети с мляко: знаем това от най-ранните устни предания на Църкалата, мъжкарите, които благоговеели пред големите млекодайни гърди на Цепките.

Тази тантуреста, едра и здрава жена отишла при Стариците, изтегнати върху скалите си като същински риби, изхвърлени на сухо, усмихнала им се и казала:

— Трябва да поговорим за някои неща — така им отнела предимството първи да повдигнат въпроса. Мойра знаела, че я грози опасност: мирисът на заплахата нажежавал и тровел въздуха. Знаела, че готвят заговор. Ако е на тяхно място и реши да се отърве, да речем от Астра и приятелките си, какво ще направи? Ще ги подмами в някой дълбок залив и ще докара момичетата на Стариците да ги натиснат във водата и да ги удавят. Съвсем нелесна задача, всички плували отлично. Най-важното било да изненада жертвите си.

Мойра почти очаквала това, което чула. Стариците поискали от Мойра и Астра да поведат на общ поход и „техните“ момичета, и своите съюзнички.

Сега вече Мойра научила какъв е замисълът на заговора. Заедно щели да тръгнат на поход по брега до не знам си кой плаж да съберат миди, после щели да продължат до друго място, за да набавят запаси от някакви специални водорасли. Значи била права: сетивата на Мойра навреме я предупредили. В някакъв момент тя, Астра и всички техни верни девойки щели да бъдат подлъгани в морето и убити.

През цялото това време момчетата още надничали от височината и нищо не изпускали от поглед. „Защо са там?“ „Как са се озовали там?“ Няколко грамадни орела описвали кръгове над момчетата и също бдели: знаели, че е надвиснала опасност. Без да се съобразява със Стариците, Мойра махнала на момчетата, с което искала да каже: „Вървете си, не стойте там! Защо според вас орлите се вият над главите ви?“ Момчетата отвърнали на помахването, не разбрали.

Мойра отговорила на старите жени, че наистина един такъв поход ще им осигури запаси от гигантски миди и водорасли, после се върнала в пещерата си силно разтревожена: не проумявала какво дирят момчетата горе.

Астра и една нейна приятелка стъкмявали огъня за нощта.

Момчетата се примъкнали така опасно близо, защото от доста време момичетата не посещавали долината. И напоследък не се раждали деца от тяхната порода. Какво означава „напоследък“? Не знаем. Докато разнищвам древни записки на хора, чиито мисли нито веднъж не са се вместили в категориите „преди месец, след седмица… тогава… когато…“, все по-дълбоко се възхищавам от нас, римляните, заради внимателния ни подход към мерките и времето.

Може би Стариците се надявали точно на това — че повече не ще се появяват недъгави деца. Отговарящото на бавните им умове заключение навярно би гласило: „Щом напоследък не се раждат Изроди, може би изобщо ще изчезнат?“.

Много добре, някои неща се изяснили. Стариците поискали Мойра и Астра заедно с всички свои близки — бебета и деца от новия вид — моментално да тръгнат да съберат запаси, момичетата на Стариците щели да ги придружат. Замисляли да се избавят от новите хора с новите мисли, които раждали нова порода деца. Така никой нямало да оспорва господството им и никога повече момичета като Мойра и Астра нямало да им усложняват живота, нито да им изтърсват някакви си „нови“.

Но защо момчетата стоят горе на скалите?

Те се бояли да приближават брега на Цепките и се страхували от Стариците.

Мойра изтълкувала това като предупреждение; ако знае защо момчетата не помръдват оттам, ще разбере и каква е заплахата. Точно така, ще поръча на „своите“ да подпитат някое от момичетата на Стариците какво се задава. По-точно, какво готвят на момчетата, тъй като що се отнася до тях, момичетата, тя била почти сигурна какво им гласят.

Оказало се, че една от Стариците, авантюристката, заповядала на своите да примамят момчетата да слязат долу на крайбрежната скала, но засега планът й да ги унищожи се провалял.

Походът до мидения плаж щял да отнеме няколко дни, предостатъчно време за всякакви възможности да удавят Мойра, Астра, бебетата и преданите им момичета. Простотата на този план заслужава възхищение. Но другите намерения на Стариците били още по-черни. Техните девойки не можели да сторят нищо на момчетата, защото те тичали много бързо и умеели да се защитават с пръти и камъни. А вече имали и лъкове със стрели. Пряката битка можела да завърши само с победа за момчетата, още повече че орлите, техните отколешни съюзници, ги пазели отгоре и щели да влязат в боя на тяхна страна.

Мойра, Астра и съмишленичките им обсъдили подробно положението, но не стигнали до решение. Ако хванат някое от противниковите момичета да го разпитат, Стариците ще разберат, че намеренията им са разкрити. Иначе лесно ще придърпат горе някоя девойка в пещерата на Мойра. Разделението между послушните и бунтарките не било толкова категорично. Днешните съюзнички на Мойра и Астра вчера били верни на Стариците! Много от послушните идвали в пещерата на Мойра да питат кое им е толкова хубавото на Изродите. Някои дори отскочили до долината, за да проверят сами. В края на краищата групата, която трябвало да събере мидите, толкова забавила похода си, че Стариците проводили вестоносец да попита какво им пречи да тръгнат.

Не знаем колко Цепки поели на път, известно ни е само, че взели със себе си и децата. Докато вървели по морската ивица, усещали, че са следени — едно от момичетата на Стариците се движело успоредно с тях, като се криело зад скалите. Това осуетявало техния замисъл да вървят, докато се стъмни, а после под прикритието на мрака да се промъкнат обратно на своя бряг, да си намерят някое високо място и оттам да наблюдават развоя на събитията. Момичетата на Стариците веднага щели да доложат за случващото се.

На другия ден дружината пак се залисала и отново закъсняла, забавили се около децата, а после изведнъж забелязали, че всички вражески момичета били изчезнали през нощта. Това подсказало на Мойра и Астра, че планът за тяхното унищожение с все децата им не бил главният.

Мойра, Астра и неколцина други изчакали да се стъмни, пробили си път до един невисок хълм, откъдето виждали родния бряг, близкия Зъбер на смъртта и голямата скала с пропастта, използвана едно време за приношения на момичета.

Това място, почитано някога заради ролята му на жертвеник и вероятно свързано с някое божество, накарало Мойра сериозно да се замисли какво знае за него. Не много. Откъм морския склон на високия хълм или връх, навярно заспал вулкан, се намирала Цепнатината, периодично напоявана от приливите на алените цветя. Сега приемаме, че самата Цепнатина е била божество, олицетворение и ехо от червеното избликване на Цепките, поначало родеещо ги с луната. Ако се вгледаме назад към произхода на нашите богове, не е лесно да посочим кое им е божественото. Определено не е катеренето по сипеите на Олимп! Нито излизането на Венера от морската пяна!

Но Цепнатината внушавала страх, даже ужас, макар съвсем да не била непристъпна. Цепнатината е пещерата, от която можело да се надникне в пукнатините и процепите, и да се видят скелетите, черепите и белия костен прах, гледала към морето. От другата й страна една пътека се извивала нагоре полегато. На самия връх имало равна площадка с издатина над бездната — безброй треперещи момичета били заставали на нея, преди да бъдат блъснати в костницата. Дълбините бълвали не само зловонието на разлагаща се плът. Оттам се издигали изпарения, които бързо замайвали момичетата, после ги зашеметявали, така че, когато политали в пропастта, били напълно упоени. Причината ние, мъжете, да предполагаме, че по това време тази практика вече не съществувала, се крие тъкмо във факта, че докато гадаели какво им кроят Стариците, Мойра, Астра и техните съмишленички не се сетили за въпросното място. Възможно е жертвоприношенията да били отслужвани толкова отдавна, че всички да били забравили за тях.

На разсъмване пред погледа им се разкрила волната шир на притихнало море, то стигало до планината, която отвеждала към долината на момчетата. Нищо не потрепвало. Далеч на техния бряг малки петънца и точици издавали, че не всички са отишли на лов за миди. Двойка орли се реели над върховете. Скоро, но едва по пладне, група момичета от неприятелския лагер напуснали припека на своите скали, тръгнали полека и спокойно, после спрели на Зъбера на смъртта, сякаш не искали да продължават нататък. Колко били те? Използваната дума в записките е „няколко“. След малко бавно оставили канарата и пак така бавно се придвижили до подножието на планината. Започнали да се изкачват. Ни една от тях не била стъпвала в долината, макар някои да били сред придружителките на Старицата, когато поискала да види сама. Тогава, погълнати от усилията да я държат и успокояват, те не забелязали почти нищо по пътя. Сега напредвали едва-едва нагоре, може би защото орлите кряскали по тях. Най-после стигнали билото, спрели и приковали очи в долината със страховитата река. Защо се помайват там? От долината гръмнали привети и възгласи и докато мигнат, момчетата вече се катерели към тях. Момичетата полюшнали гърди и съблазняващо поклатили бедра, сигурно за пръв път използвали телата си с такова предназначение. Едва тогава станало ясно, че Стариците, или поне една от тях, правилно разбрали разказите на Мойра. Момичетата изпълнявали напътствие — да омаят Църкалата, да ги прелъстят. Но с каква цел?

Когато младежите стигнали билото, девойките вече се отдалечавали надолу. Но погледнали назад още веднъж и спрели удивени. Момчетата носели тесни препаски от пера и листа. Ако в групата на момичетата имало предишни посетителки на долината, те вероятно били виждали мъжете голи, да речем на излизане от реката, и познавали изродската им същност. А сега онова, от което се страхували или може би желаели, било прикрито. Всъщност девойките едва разпознали Църкалата в тези накичени с украшения, усмихнати млади мъже с дълги, разресани и пригладени коси. Мойра била снабдила момчетата с гребени от рибешка кост и ги била научила да се грижат за косата си. Момичетата оглеждали красивите младежи и не разбирали, че им се възхищават. Така вместо да побягнат, за да увлекат момчетата да се спуснат след тях, те замръзнали на място, поразени от изненада. Минало време, преди да се втурнат надолу по стръмнината и момчетата да хукнат подире им с викове и крясъци, сякаш преследват животни за убиване. Мъжете тичали далеч по-бързо от мудните момичета. Не ги изловили веднага само защото си играели на лов.

Наблюдаващите видели от своя хълм само как съюзничките на Стариците тичат с все сили, а по петите им се носят момчета.

На Мойра и Астра им трябвало време, за да разберат. Значи ония девойки са получили указания да подмамят момчетата, но защо?

Когато двете групи, преследвани и преследвачи, стигнали Зъбера на смъртта и момчетата вече дишали във врата на момичетата, последните заковали намясто и се обърнали лице в лице с момчетата. След чутото от гостувалите в долината би трябвало да знаят, че щяло да последва изнасилване, но ако никога не сте изпитвали проникване, доброволно или не, какво може да очаквате? Изнасилването не е усвоявано умение като храненето. Момичетата се разколебали: те имали заповед да прилъжат момчетата, но какво щяло да последва сега?

Наблюдаващата група на хълма разбрала, че е дошъл моментът веднага да напуснат поста си и да се намесят, макар да не знаели защо.

Момичетата и момчетата отсреща като че ли си разменяли мили закачки. Момчетата се опитвали да награбят момичетата, особено гърдите им. За пръв път Църкалата се събирали с равен брой девойки.

По едно време момичетата се освободили от прегръдките им и без да бързат и бягат, тръгнали по пътеката към площадката над пропастта. Едва сега Мойра, Астра и останалите проумели. Не всички едновременно, което също насочва към извода, че жертвената функция на Цепнатината отдавна била минало, част от старата история. За вонята от изпаренията на дупката и долните пещери се говори във всеки разказ, но за усмъртяващата сила на миазмата — рядко. Погледнем ли обаче от друг ъгъл — тъй като момчетата ги превъзхождали физически, мисията на момичетата била да ги подмамят към ръба на дупката и да ги блъснат в нея, — следващата мисъл трябва да е била: как не се сетихме, нали всички разправят, че оная смрад убива!

Сега вече Мойра и Астра препускали колкото им държат силите. През цялото време виждали как момичетата насърчават момчетата да изкачат пътеката към върха, като вървят зад тях и им се усмихват приятелски.

Скалата не била толкова висока, та да се катерят дълго и скоро младите мъже щели да излязат на високия край на пътеката. Там на ръба на дълбоката яма или гърло на древен вулкан имало широка и равна тераса, изгладена от незнайно колко векове и утъпкана от надзирателите на потресаващите ритуали на жертвоприношението. Площадката на жертвите, откъдето те вдишвали вцепеняващата доза поразяващи газове, била малко по-надолу и навътре. Момчетата, прехласнати от преодоляването на препятствията и величието на гледката отгоре, която откривала океана, планината и орлите, се озъртали възхитени, а когато погледите им срещали тези на момичетата по-долу, се усмихвали и разпервали ръце. Момичетата не сваляли очи от тях. Тия съвсем млади мъже, на практика момчета, тия Изроди, обекти на тяхната омраза… били красиви… Защо толкова ги мразят? В този момент, изпълнили задачата си да отведат момчетата до горе, момичетата трябвало да ги оставят и бързо да се върнат долу в подножието на пътеката. Но една девойка се разхлипала, след нея — друга. Плачели, протягали ръце, сякаш ги умолявали… да… да се спасят.

— Бягайте оттам! — извикали Мойра и Астра отсреща. Добре познавали момчетата и знаели, че след миг те ще рипнат от терасата на площадката под нея, просто защото е там и защото е предизвикателство, при това не от най-лесните.

Разкрещели се колкото им глас държи:

— Махнете се оттам, спрете, спрете, върнете се!

Вече всички момичета, от двете групи, пищели, протягали ръце и хълцали.

Една-две измежду тях обаче надъхвали момчетата да скочат на площадката: не всички млади жени виждали красивото в Църкалата… дума, която не биха свързали с тях. Но сега гледката на премятащи се мъжки тела ги възбуждала. Момчетата разпалили момичетата. И те изпитали похот, някои от тях.

Мойра вече щурмувала пътеката нагоре, Астра летяла по петите й, техните приятелки — плътно след нея. По цялата канара от горе до долу се били изсипали млади жени. Момчетата познавали Мойра и Астра, най-големи по възраст сред техните гостенки, жените с натежалите от мляко гърди, техните учителки, наставнички, приятелки, така че когато двете с пълно гърло им изревали да се върнат назад, се подчинили. Но едно момче не устояло на блазнещата опасност и се стрелнало към площадката. Докато Мойра и Астра стигнат до ръба на препълнената с момчета тераса, техният смелчага, навярно първият човек, скочил във вулканичен конус заради едната тръпка, се олюлял и се свлякъл. Една педя по-встрани — и щял да полети в пропастта, където костите разказват историята. Мойра се хвърлила след него и с помощта на Астра го издърпала обратно на терасата, където свежият въздух го свестил. Наложило се да обясняват на младите мъже каква цел преследвали съблазнителките — смъртта им.

Някои младежи бързо се смъкнали надолу, част от момичетата също се върнали към местата си на брега.

Мойра и Астра изтикали момчетата по-далеч от ръба на гърлото. Случката много объркала младите мъже. През цялото време те гледали едни усмихнати и дружелюбни Цепки и още не можели да проумеят, че са се опитали да ги убият, но от друга страна — добре познавали старите си приятелки Мойра, Астра и техните съмишленички. Вслушали се в увещанията им и слезли по пътеката, а навсякъде около тях Цепки, които не познавали! Кои са им приятели? Кои — врагове?

Когато стигнали Зъбера на смъртта, настанала всеобща бъркотия от дружески прегръдки и бързо се превърнала в онова, което ние наричаме оргия. Понятието оргия означава нарушаване, разтуряне на приет ред. А може ли да се отдадете на оргия — и дори да използвате думата, ако никога не сте имали дори най-смътна представа за прекрачване на граници, за всеотдайност, любов, харесване, да не говорим за нрави и обичаи?

Като видели какво става, някои от омайничките на момчетата към смъртта се върнали да се включат в действието.

Една Старица, обезпокоена от врявата, дошла, подкрепяна от две момичета, които рано напуснали канарата и се прибрали на брега; тя изтълкувала сцената пред очите си като акт на масово насилие, дори убийство. Започнала да насъсква с викове своите момичета да наранят момчетата, ако могат. Бавно, присъствието й стигнало до съзнанието на младежите и в един момент тя видяла как лицата им се обръщат към нея, осенени от просветлението, че именно тя е подстрекателката на опита за тяхното убийство. Нейните предани момичета знаели истината, не след дълго я разкрили пред другите момичета, а после разбрали и младежите.

Стояла сама. Мойра и Астра се занимавали с мъжете, които съвсем точно можем да наречем бащи на децата им, и не били в състояние да предусетят какво ще се случи. Едно момче — Църкалото, припаднало за кратко горе на площадката — вдигнало камък и го стоварило върху главата й. Първото убийство, отбелязано в аналите на мъжете (най-първото било забравено), се случило в оня ден. Навярно е имало и други, а изобщо няма да споменаваме най-ранните убийства на Изроди.

Хвърлили трупа на Старицата върху Зъбера на смъртта да го разнесат орлите.

Момчетата се прибрали в долината, някои момичета отишли с тях. Мойра и Астра се върнали в своите пещери. По-скоро опитали се да го сторят.

Защото междувременно се случило още нещо. Когато Мойра и Астра напуснали наблюдателния си пост същата сутрин, те поверили малките и поотрасналите деца на приятелски Цепки, които едва ли разбирали ставащото отсреща. Бавачките забелязали как момичета на Стариците съблазняват момчетата да слязат от билото при тях и как момчетата приемат всичко на игра. По някое време скалата към Цепнатината се отрупала с момичета, но не било лесно да разпознаят дали са съмишленички на Стариците или на Мойра и Астра. Станали свидетели на нещо като битка, разгърнала се по цялата канара. Не видели края на старата подстрекателка. Момичетата, които можело да бъдат привърженички на едните и на другите, потеглили в нишка към брега си. Покрай тях се изнизала върволица момчета с други момичета и изчезнали нагоре по възвишението. Орли изсвистели от върха надолу към Зъбера на смъртта.

Децата, по-големи и по-малки, зяпали до този момент от височината, започнали да мрънкат и капризничат. Никой не идвал да им обясни какво става. Накрая бавачките и децата зарязали наблюдателния пост и се смъкнали до Зъбера на смъртта, където рояк орли разкъсвали с клюнове и нокти определено не детски меса. Орлите уплашили малчуганите и те ревнали с всички сили. Шумният хор тръгнал обратно към брега, но вражеските момичета им препречили достъпа до него, като ги замеряли с камъни, без да ги е грижа, че има много деца. От морската ивица Стариците подавали многозначителни сигнали на своите момичета да изловят децата и да свършат с тях — морето им било подръка. Бавачките обаче не пожелали да изоставят децата дори след като станали очевидни намеренията на Стариците да навредят и на тях. Доближили ръба на скалата и се провикнали към повелителките:

— Помогнете ни!

Девойките не знаели нито за заговора да се отърват и от тях по време на мидения лов, нито за плана да бъдат избити момчетата. Вярно, от дълго време Стариците не били благоразположени към Мойра, Астра и техните момичета, но нямало причини да ги подозират в кроежи за убийство.

Бавачките тръгнали с децата към своите пещери, само че пред тях се изпречили вражеските Цепки. От този момент двете групи Цепки ясно се разграничили — отявлени противници, решени да си навредят. Момичетата с децата се хвърлили да си пробиват път през неприятелската тълпа, дръзки и смели именно поради своята безпомощност. Добрали се до пещерата на Мойра и Астра и застанали на входа й, въоръжени с пръчки и камъни. Запасите от дърва за огрев им дошли добре.

Когато пристигнали, Мойра и Астра заварили своите момичета, деца и бебета в пещерата, а отвън тълпата на врага, насъсквана откъм брега от виковете на Стариците, бълвала подигравки и заплашвала защитничките на малките.

По брой двете противникови групи били равностойни: този извод правим сами, защото битката продължила до мръкване, когато престанали да се виждат едни други. Мойра се уверила, че децата са в безопасност, излязла от пещерата, минала през заканващото се гъмжило и отишла на брега при Стариците, те вече знаели всеизвестното — една от тях била изчезнала, но нямали представа как и къде. Мойра им заявила да не очакват, че ще се радват на дълъг живот, ако убийствата или дори само говоренето за убийства продължат. В летописа, отразяващ тази сцена, особено се подчертава колко бързо долетели орлите при Зъбера на смъртта, как накацали по върховете на скалите и заболи погледи в Стариците. Заплашителни, според преданието. Орлите вече приемали Мойра и Астра като приятелки на момчетата, продължава разказвачът, следователно — и на тях. Този епизод е едно и също заглавие — „Пристигането на орлите“, и в нашата, мъжката история, и в хрониките на Цепките оставя впечатление, че Стариците достатъчно се уплашили и поне привидно се укротили.

Но Мойра не се подлъгала — по-добре да отведат мразените нови деца далеч от опасния бряг, засега. Върнала се при входа на пещерата, въоръжена само с авторитета на своята природа и личност, подминала злостните противнички, сипещи обиди към бебетата и децата, защото вдигали шум и „създават неприятности на всичко живо наоколо“, и извикала на своите обсадени да излязат. Казала на приятелките си накъде повежда групата, минали покрай Зъбера на смъртта, още зает от орлите, прехвърлили планината и слезли оттатък, в долината, където ги чакали.

Децата щели да са по-защитени там, стига да ги държат под око да не цамбурнат в реката или да не се залутат из дърветата.

Те били слушали много приказки за добрите сърни, които давали мляко на бебетата, когато Цепките отсъствали, затова не било лесно да удържат проходилите далеч от гората.

Това събитие или събития, заговорът на Стариците да подмамят момчетата към смъртоносните изпарения на Цепнатината, намерението да убият възможно най-голям брой от съмишленичките на Мойра, планът да се разправят с Новите деца, всичко е описано подробно и още грабва вниманието, но за дълъг период от време ще е последно свидетелство за точно и детайлно наблюдение, по-късно размито на съставни части. Този отдавнашен ден се е запечатал така неизличимо в паметта на разказвачите и участниците, че виждаме картината дори и днес. Или можехме да я видим, ако знаехме как са изглеждали те, нашите далечни предци.

Докато чета думите, произнесени за пръв път от не толкова далечни на онова време люде, се натъквам на…

„И тогава…“ Но кога?

„След това…“ След кое?

„Скоро…“ Колко скоро?

И тук настоящият историк, предишните изследователи и всички бъдещи хронисти сме принудени да спрем. Записките, като цяло нечетливи, непълни и подвеждащи, разказват история със своя вътрешна логика, невинаги уловима веднага, но определено гарантираща правдоподобност. А после изведнъж историята прекъсва. Някои теми продължават, например за враждата между Стариците и новите. Или как възниква съзнанието за общност и взаимопомощ между двата вида хора, Цепките и техните потомци — каквито всъщност били бившите Изроди, жителите на долината. Двете племена живеели доволно, леко и удобно, а орлите бдели над тях. Но записките секват. Да си припомним все пак какво спира. След като историята зависела от преданията, Паметта и Запаметяващите, прекратяването не е било лесен процес. Известно ни е, че най-напред общността или народът вземали решение какъв летопис ще водят. Иначе, ако едно събитие или поредица от събития се разказват и преразказват, изникват толкова версии, колкото са и разказвачите. Когато някоя случка трябвало да се помни, определени хора, все едно кои, имали за задача да се произнесат дали еди-коя си, а не друга версия ще се увековечи. Разказването се упражнявало — забавно е да си представим как е ставало това, с жлъч, с караници? Чия версия ще възложат на Запаметяващите да усвоят? Накрая разказът, тоест историята, добивал толкова завършен вид, че никой да не го оспорва открито. После настъпвал процесът на слушането и изговарянето на историята на глас. В пещера ли? Във всеки случай далеч от рева на морето или от свистенето на вятъра в гората. Набивали я в главите на Запаметяващите, навярно не една и две. Мине не мине, някой или неколцина искали да им преповтарят историята, за да я подложат на проверка от живите й свидетели. Още ли е съща случката? Не се ли е размила? Нищо ли не е изпуснато? Едва тогава провереният и утвърден епизод грижливо се предавал на следващия от веригата, който поемал историята на племето, на народа. Сериозно дело, нали, въвличащо всички!

Не, замислим ли се по-дълбоко, виждаме, че устната история може да бъде творение, а след това и собственост, само на цял народ. Да си представим например кой — и как — е взел решение да се помни борбата между Стариците и Мойра, която и да е била жената, наричана с това име. Със сигурност Стариците не са приели версията на Мойра за събитията. Кой е определял дали тази или онази Цепка, а не друга или други, ще пази историята в паметта си? Същото важи и за нашите хора, момчетата. Преданията ни гъмжат от незабравими смешки за Стариците, които категорично няма да се съгласят и с една дума от версията на нашето пълно единомислие.

Длъжни сме да държим сметка за факта, че и Цепките, и ние сме водили хроники внимателно и грижливо векове — наблягам, — векове наред. Много време. Какво се е случило после?

Някои си мислят, че разказването продължавало ли, продължавало, още, отново, без особено да се променя, толкова дълго, че хронистите изцяло попили стилистиката на течащото време и затова обилно използват фрази от рода на „Те имаха навик…“, „По стар обичай…“, „Постоянно минаваха (връщаха се, правеха, казваха, приемаха…)“, все словосъчетания, означаващи продължителност на мисълта и поведението. Подобно на други историци, аз стигнах до извода, че в този безмерен период са измрели поколения хронисти и Запаметяващи, но по някаква незнайна причина не е било направено усилие да се задейства отново процесът на колективната памет.

Сбъркали сме: оказа се, че животът в двете общности е бил съсечен с един замах, а приятното, неусетно развитие в тях прекъснало изневиделица.

И в двата разказа първата дума за катастрофата е „Шума“: „Когато започна Шума…“, „Шума продължи…“, „Не знаехме откъде идва Шума, някои от нас полудяха…“

 

 

„Шума“ бил вятър, връхлетял навярно от изток, толкова стихиен и разрушителен, че отначало всички го взели за свръхестествена намеса.

Преди да помете брега на Цепките и долината на момчетата, вятърът обрулил острова от единия до другия край, повалил горите и развилнял морето, превърнал го в побесняла хала. Вятърът виел, ревял, стенел и свистял, той бил Шума, невъобразимото нещо. Хората познавали вятъра, откакто се помнели, но другия — свежия, който си играел с вълнички, полюшвал клони, разшепвал листа, а това! Този Шум! Дори ние след толкова време се питаме що за явление е било то. Какво може да предизвика толкова могъщ вихър, че да изравни със земята бездънни лесове, да откърти от планините канари, да вдигне облаци отровен прах до небето и да не спира, да продължава, да трещи и громоли незнайно колко дълго? Всички сме преживявали големи бури, виждали сме да падат дървета. Какво в природата може да породи вятър като Шума, помел целия остров?

Момчетата в паянтовите заслони до гората били безпомощни пред него, той ги подхвърлял, въргалял ги, запращал ги в реката. Те не намерили и едно местенце в красивата си долина, където да се скрият. Горе в планината не излитал ни един орел — в безкрайните дни и нощи на Шума повечето птици загинали или пострадали. Ниско прилепени към земята, момчетата изпълзели до орловия рид, минали през смачкани гнезда и ранени птици, проправили си път до пещерите над брега от другата страна и там момичетата ги приели с радост, доволни от присъствието им. Всички били дълбоко объркани от страх и от осъзнаването на собствената си безпомощност. Те си нямали — така поне смятаме ние — олицетворение за Шума, не се молели, мисля, на едно или друго въплъщение на вятъра. Всички, дори тези, които не се отделяли от брега, се изпокрили дълбоко в пещерите и разтреперани плачели заедно. Никой не споменава Стариците и по това единодушно съдим, че те вече били измрели, а никоя от младите не била достигнала още сана и положението на Стариците. Пещерите над морето се препълнили с народ, гладен и уплашен. Хората не можели да излязат в бурята на риболов, нито да напалят огньовете. Шума продължавал, не спирал, сякаш щял да засмуче във фунията си целия остров.

Каква сила надигнала стихията? Откъде духал вятърът? Дълго време хрониките не били възобновени, но когато станало и това, в тях вече се говорело как всяко новородено е скъпоценно, трябва да бъде закриляно, да се поверява на възрастен човек, който да се грижи и бди над него. Опустошението в двете общности било катастрофално, тълкуването на Запаметяващите е, че още малко и всички живи хора на брега и в долината щели да изчезнат. Една страховита буря — или Шум — можела да го направи. На Запаметяващите вменили постоянно да повтарят в преданията „Толкова малко сме“, може би за да не се забравя.

От времето на Шума — големия вихър — в разказите, както от брега, така и от долината, се появява нова нотка: вятърът всял у хората страх, какъвто преди това не познавали — така поне изглежда. Те станали неспокойни. Внезапността на изненадата от Шума променила всички без изключение. Разбира се, произшествия ставали и преди — смърт, удавяне, злополучната поява на мъжете, но Природата, техният надежден приятел, никога не ги била нападала така убийствено! „Това може да се повтори.“ Шума, вятърът, им показал колко са безсилни.

Щом станало възможно, момчетата се върнали в долината. Има свидетелства, че не могли да издържат на надзора и режима на жените. Освен това се чувствали неоценени. В апогея на Шума, когато от дни, че и от седмици, никой не бил слагал залък в уста, момчетата пропълзяли по корем до брега и събрали рибите, изхвърлени от свирепите вълни. Наклали големи огньове в празните пещери и изпекли рибата. Подгонени от вятъра, на брега излезли цели стада полудели от ужас животни, момчетата убили с лъковете и стрелите си достатъчно от тях, за да се нахранят всички. А жените не показали никакво възхищение от тяхната находчивост. И както винаги, постоянно се оплаквали — пещерите били разхвърляни, вмирисани.

Затова се върнали в долината, но лесния живот, който помнели, го нямало.

Огромни площи от девствената гора, техния дълговечен обет за изобилие, били изравнени със земята. Невъзможно станало дори да влизат в нея, покосените дървета и клони я правели непроходима. Пострадали животните и птиците. Когато се върнали, момчетата не могли да познаят мястото си. Порутените заслони и колиби били завзети от зверове, намерили в тях подслон. Цялата долина била изровена и осеяна с животински изпражнения. Утъпкана диря водела от покосената гора до брега на реката, водопоя на животните. Вятърът бил разнесъл вода навсякъде, така край реката се появили блата, тръстики и треви стърчали от вълничките по плитчините.

Момчетата не побягнали обратно към пещерите, опитали се да оправят лагера си. Занесли риба на мястото на орлите и отначало никой не се появил да я вземе. Но скоро птиците охотно приели да ги хранят. Шума осакатил много орли, оставил ги с пречупени крила и крака. Момчетата, които нямали страх от грамадните птици, се опитали да помогнат, дори изпратили до пещерите вестоносец да помоли да им пратят някоя добра лечителка. Оттогава орлите започнали да виждат приятели и в жените, както в момчетата.

От същия период датира и грижовното отношение към всички деца, Цепки и Църкала, но тук май е мястото да възпроизведа един фрагмент от историята. „Слухът, че първите мъжки деца били наречени Изроди и понякога се отнасяли лошо с тях, дори ги убивали, трябва да се приема точно като слух. Като приказка, задоволяваща някаква своеобразна психологическа истина. Днес се приема, че нашите най-ранни предци са мъже и ако питате как са се възпроизвеждали, отговорът е, че орлите ги мътели от яйцата си. В края на краищата едва ли е случайно преклонението към величествените птици в стотиците митове за нашия произход. По-лесно е да повярваме, че наши прародители са орлите или дори сърните, отколкото, че началото на хората е еднополово и женско, а мъжете са по-късно достижение. Защо мъжете ще притежават гърди със зърна, ако някога те не са имали практическо приложение? Защо да не са раждали от пъповете си? Възможностите са безкрай и всяка е по-вероятна от идеята, че жените са се появили първи на света. Поначало хрумването, че мъжете са спомагателни пришълци, е неправдоподобно: очевидно е — по природа те са първи, затова Природата ги е сътворила първи.“

Този фрагмент определено е много по-късен от всички, с които разполагаме. Той е от нашата история — мъжката.

В записките след Шума присъства една постоянна тема — осъзнаването на изначалната и неизбежна заплаха, на опасността в живота, а оттам и страхът за новородените и децата.

Отдавна било минало времето, когато момченцата трябвало да се страхуват от посегателствата на някои жени. Нищо не налагало поредният малък Изрод, появил се на бял свят, светкавично да бъде прехвърлян в долината за отглеждане. От самото начало на своето съществуване момчетата доказали, че са способни да се грижат за новородени — те научили сърните да кърмят бебетата, по-големите момчета отговаряли за най-малките. Понякога пазели и невръстни Цепки, често се случвало някое момиченце, пристигнало в долината с майка си в периода й за разплод, да моли да го оставят при мъжете. Децата, момченца и момиченца, харесвали долината, така както други предпочитали да живеят на морския бряг.

Угаждали им, закриляли ги, обичали ги — момчета, момичета, без разлика.

Жените отдавна загубили способността си да зачеват от благодатния вятър или осеменяващата вълна, вече ги оплождали само мъжете. Минало обаче известно време докато и едните, и другите го проумеят. Вероятно е било необходимо да натрупат възприятия, за да стигнат до прозрението, може би болезнено, че за да имат деца, на жените са им необходими мъже. Означава ли това, че и двете страни са проумявали по какъв начин бебетата се настаняват в женските утроби? Продължили ли са да живеят у хората представите за заплождащите ветрове и вълни, изведнъж ли е блеснала истината? Когато жените изгубили способността да забременяват от само себе си, навярно започнала да се отдръпва и самоувереността им, а това е мъчително усещане. Склонен съм да мисля, че фактът е станал видим и за двете страни по едно и също или поне близко време. В края на краищата от началото на нашата хроника (която държи да показва двете гледни точки) ненадейното усвояване на дадено познание или разбиране е общо явление и за двете групи, просто Природата така управлява стопанството си. Изневиделица един, два или три индивида се оказват различни, мислят различно, подчиняват се на нови инстинкти. Според мен осъзнаването, че тъкмо чудовищното (някога) устройство на мъжа поставя бебето в тялото на жената е дошло отведнъж. Внезапно истината станала очевидна.

Наред с постоянните притеснения и тревоги, че децата са недостатъчно и това прави племето им уязвимо, мъжките (нашите) предания са пълни с оплаквания от непрестанните натяквания на жените. Те показвали на мъжете, че ги смятат за непълноценни, и днес май идва ред на въпроса дали по този начин не са изразявали дълбокото си недоволство, задето са станали така първостепенно зависими от мъжете.

А докато се случвало всичко това, действал и един по-стар модел (да го наречем Предшум).

Всички бебета се раждали в пещерите над морето, играели си във вълните и растели в сигурна среда. Повечето жени живеели в пещерите, защото не харесвали долината, а повечето мъже населявали долината. Гостували си непрекъснато. Момичетата отскачали до долината, когато идвал моментът, а понякога мъжете прекарвали известно време в пещерите. Момченцата вече не били отглеждани от мъжете, а заедно с момиченцата. Пещерите, препълнени с деца от двата пола, не изглеждали много по-различно от сборищата на нашите деца. Малките момиченца и момченца често отивали заедно в долината. За едните и другите тя била дивно и вълшебно място.

Жените не одобрявали ходенето на децата в долината — логичното възражение от тяхна страна би звучало по следния начин: след Шума голямата река се носела по-мощна и буйна отпреди и била опасна за децата. Новопостроените колиби и навеси били мръсни и разхвърляни, както и преди, и макар на децата да им харесвало така, жените, възмутени, все гледали да ги задържат при себе си на брега. Но и това се променило, защото станало обичайно, когато наближат седемте, момченцата да напускат майките си и пещерите и да отиват да живеят при мъжете. На език, който и днес не ни е чужд, момчетата описват пещерите, брега и майките си като меки и лигави. А те искали да минат през ритуала на посвещението в могъщата страховита река, необходим за възмъжаването на всяко момче. Не след дълго всички момчета възприели практиката да напускат пещерите, за да изкарат обучение по справяне с опасностите на ледените, дълбоки и смъртоносни речни течения. Едно загинало, после и второ, но мъжете, изглежда, преценявали, че рискът е разумен.

Някои събития това лято ме карат да подновя коментарите си.

Като въведение към онова, което имам да разкажа, ще напомня, че спартанците отнемали момченцата от майките им, щом навършат седем години.

Двамата с Тит пристигнахме в нашето имение в ранното лято и не очаквахме да видим Джулия и Лидия преди ранна есен. Но Джулия ми прати вест, че ще ходи на сватба в съседното имение и ще се отбие у дома. Женеше се Децим, любовник на Джулия от години. Децим сключваше амбициозен брак с Лавония, много високопоставена девойка. Той пратил колесница да доведе Джулия на тържеството и един следобед красивото возило, окичено с венци и панделки, доведе не само Джулия, но и Лидия. Жените слязоха, а аз се запътих да ги посрещна. Тит ги видя и се втурна към тях, но като погледна по-добре майка си и сестра си, закова намясто и смръщи лице — слънцето светеше право в очите му. Причината обаче не бе в слънцето: Джулия и Лидия бяха ослепителна гледка. Джулия — в розова туника, момиченцето ми — в нежно виолетова, измислена за случая от майка й. Джулия бе станала прелестна жена, а моята крехка и изящна дъщеря подчертаваше още повече великолепието на майка си. Джулия забеляза хубавото момче, прехласнало се в нея. Отначало не разбра, че стои пред собствения си син, не го бе виждала цяла година. Първият й порив бе да пофлиртува с него, усмихна му се многозначително, за да покаже колко високо оценява неговата привлекателност, но когато схвана смисъла на позата му, изведнъж застина. Полуизвърнатото тяло и отпуснатите му ръце издаваха, че е готов да побегне.

До майка му стоеше усмихнатата му сестра. „Погледни ме! Хубаво ме виж. Ти май не ме позна, нали?“ Двамата ги свързваше съкровено приятелство до по-миналото лято, когато, сякаш за една нощ, Лидия получи дара на древното познание за новосъбудените импулси на секса — да разбира с инстинктивна проницателност и себе си, и мъжкия пол. Усмивката, с която сега дари брат си, не беше потвърждение на тяхното приятелство, а заявяване на факта, че тя е вече девойка и той е длъжен да й го признае. Има ли по-непреодолима пропаст от тази между едно тринайсетгодишно момче и петнайсетгодишната му сестра, вече жена? Синът ми се слиса, усмивките на двете жени го поразиха като отровни стрели. Вцепени се.

Но и Джулия замръзна. Красивото момче се оказа неин син. Не знаеше как да се държи. Направи крачка към него и разроши с пръсти косата му — красиви бели пръсти, по които бляснаха пръстените на първата ми жена и на майка ми. Момчето отстъпи назад, навъси се. На височина беше колкото нея. Погледът му, на равнището на нейния, се впиваше неумолим, суров и обвиняващ в омайно тъмните й очи. Без съмнение той отхвърляше и нея, и глупавата й милувка. Струва ми се и тя като мен много отдавна изпита какво е да се изправиш пред сина си и да осъзнаеш, че си изгубил всички онези години, през които си можел да го опознаеш. Не съм сигурен, не ми е признавала, но застанала пред него, тя май се разкайваше. Очите й се насълзиха. В това време, точно зад нея, конят на колесницата започна да бие копито в земята и да мята глава: юздите му бяха твърде стегнати. Дадох знак на колесничаря да ги разхлаби и видях, че Джулия също забеляза бедата на коня и разбра, че сама би могла да облекчи положението му. Но вкаменена от срам и угризения, красивата жена не помръдваше под парещото слънце. Робът държеше сенник над нея, ала един лъч трепкаше по лицето й.

Винаги съм казвал, че тя има добро сърце и е мила жена. Настоящите й партньори ще се изсмеят, ако ме чуят. Те познават друга жена, която крещи възбудено, щом кръвта потече по арената и настъпят предсмъртните гърчове на животни и гладиатори. Но в онзи следобед тя страдаше заради измъчения кон.

Беше толкова уязвима — или безпомощна? — и малко прибързано й подхвърлих нещо, което така или иначе си бях намислил да споделя с нея насаме.

Убеден бях, че бърка, като отива на сватбата, особено след като младоженецът специално се бе постарал да й изпрати толкова елегантна малка колесница. Джулия щеше да блести ослепителна на празненството, дори там да се появяха най-красивите жени. Пристъпих, прегърнах я и прошепнах в ухото й, едва подаващо се под чудовищно сложната модна прическа:

— Внимавай, яребичке, бъди нащрек, Джулия.

Лидия чу думите ми. Зная, децата ми не са виждали много нежни моменти между своите родители. Джулия, като внимаваше да не размести засуканите си букли, се разтопи в прегръдката ми (трябва да призная, повече като дъщеря, отколкото като съпруга) и ми прошепна:

— Благодаря ти, скъпи, благодаря за всичко.

В очите на дъщеря й святнаха остриета — ревност, прастаро чувство, ревност между майка и дъщеря. Лидия дори протегна ръка, сякаш да дръпне майка си по-далеч от мен, но после я прибра. Момчето, неподвижно, не ни изпускаше от поглед. Ако двамата бяхме насаме, щях да продължа: „Джулия, случва се новата съпруга да накаже своята предшественичка, дори да се опита да я убие“.

Но видях, че докато нежно се освобождаваше от мен и наместваше няколко непокорни черни къдрици, тя трескаво размишляваше.

(В дадения случай младоженката Лавония умря при раждане през пролетта на следващата година.)

По бледорозовите страни на Джулия потекоха сълзи и тя се качи в колесницата, а Лидия, очевидно усетила, че можеше да бъде и по-мила с мен, се приближи и ме прегърна. Не беше престорено, ние с моята малка Лидия винаги сме се разбирали добре, открай време, но този следобед малката Лидия я нямаше, мястото й бе заела красива млада жена, която само за миг се превърна в детето. После с присъщата й само допреди няколко месеца любвеобилност, тя пристъпи към брат си, без да кокетничи и флиртува, а с открит приятелски поглед като обичана сестра. Но Тит се бе извърнал от нея. Отблъсната, Лидия тръсна глава, готова бе да направи фасон, но се овладя и се качи в колесницата. Двете жени потеглиха към съседното имение. То бе съвсем наблизо, можеха да стигнат и пеша.

Стоях там във вълшебния следобед, високо горе кръжаха орли, в близките храсти цвърчаха врабчета.

В изблик на гняв синът ми се извърна да побегне от жените, отскочи, веднъж, два пъти, отново, хукна през прегорелите от слънцето поля. Така съм запомнил онова лято — моето момче препуска, лети, само, с момчетата на пастирите, със синовете на робите. Винаги играеха заедно, само че този път аз не наблюдавах игра.

Домашните слугини, които се грижеха за Тит от самото му раждане и му бяха като втори майки, разбира се, го обожаваха. Някои видяха сценката край колесницата. И знаеха какво означава — робите и слугите знаят много повече за нас, отколкото си признаваме. Те бяха готови да го възмездят за безразличието на майка му, но в този момент той не се нуждаеше от нежност. Гледах го как буйства, как се катери по опасните височини до гнездата на орлите, как се надпреварва с другите момчета да стигне върховете на най-високи дървета и едва издържах, не исках да виждам премятанията, акробатиките, състезанията с другите, но усетих, че той се опитва да избяга от нещо или някого, да се освободи. Пред очите ми изплува една картина от миналото, когато пратихме няколко роби да наловят риба от блатото, а комарите бяха плъзнали на паша. Сред гъсти облаци от насекоми робите скачаха, като че танцуваха, пляскаха се по главите, ръцете и краката.

Представих си моето момче, нападнато от невидимо, гъмжащо, лепкаво вещество, как с всички сили се опитва да се освободи.

През онова лято Тит се източи и вече не беше дете, стана жилав и силен младеж, почти мъж.

Отказа да види сестра си и не си беше вкъщи, когато Джулия пристигна специално за него.

Това лято ме върна в детството ми. Аз бях един от трима братя, по-голям от момиченцето, което майка ми роди в края на репродуктивната си възраст. Ние, момчетата, глезехме момиченцето, имахме я за занимавка и я пъдехме, когато ни се пречкаше в игрите. Едва онова лято разбрах колко е трудно за едно момче да е по-малко от обичната си сестра.

Стараех се винаги да съм до него, стремях се мълчаливо да му показвам колко много означава за мен. Слугите и робите — също, предимно жените. Той беше мило момче, добронамерено, не ги гонеше, но бягаше от тях с извърнато встрани лице.

Един следобед набрах китка цветя и поех към горичката с нашата статуя на Артемида там, където се пресичаха пътеките; по едно време видях зад мен да върви Тит и да следи какво правя. Махнах му, той кимна, но продължи зад гърба ми, стъпките му отекваха по спечената пръст на късното лято. Като малък (и аз както баща ми) обичах Диана, момичето с момчешка външност, приемах я като другар в игрите, който ме разбира. Оставях й дребни подаръци и се надявах, че някой ден ще я срещна със свитата й от девойки и тя ще ме познае. След време реших, че е прекалено млада за мен, и обикнах Артемида. Когато стигнах при статуята, поклоних се и поставих цветята в краката й. Можех ли да кажа на сина си: майка ти и сестра ти не са единствените представителки на женския пол.

Той застана до мен и двамата се загледахме в красивата Артемида. Безмълвно му предадох: колкото и трудни да стават нещата, на едно винаги можем да разчитаме и то няма да се промени. Усмихнатата, благодетелна Артемида вечно ще е тук. Невъзможно е да си помислим, че няма да я има. Никога не съм имал слабост към Юнона, Минерва, Хера, далечни са ми. Те си стоят на тяхното небе и няма да слязат при нас. Но Артемида ми е близка, както майка ми и горката ми първа жена. Така че виж, Тит, запомни: тя е тук, винаги ще е тук, статуята й ще се издига на това място усмихната и непреходна.

С времето животът край реката се променял. Появили се лодки, някои били просто еднодръвки, други — навързани тръстики. Край реката вдигали празненства, идвали всички жени, угощавали се, танцували. Не си представяме в зората на човешкия род веселбите да са били в духа на „така правим от памтивека“. Сега — говорим за векове, цяла вечност по-късно — главна роля в забавите играели огънят и готвенето на месата от горския лов.

Юношите, момчетата и момичетата, вече редовно се срещали при Зъбера на смъртта, отдавна забравил собствената си страховита история, и си правели състезания по бягане, борба и всякакви акробатики. Немислимо е отпуснатите, дебели и тромави жени от прастарите времена да са участвали в борби и бягане. Затова трябва да приемем, че тяхната физика се променила — силните и мощни тела с предпазни пластове тлъстини вече били отънели, момичетата, които плували по-бързо, отколкото вървели, станали подвижни и гъвкави.

Междувременно — много дълго междувремие — малките момченца вдигали вой до небето да участват в живота край реката. Те не били като нашите галени деца, дето все си играят на войници и мерят сили под вечно бдящия поглед на робите, а подвизите им на миниатюрни легионери извикват разтапящи усмивки. От съвсем малки онези деца знаели пътя през планината. И било безполезно Мойра и нейните наследнички да им заповядват „Не ви пускаме!“. Как да наложат забраната си? Безстрашните момченца, някои още съвсем малчугани, сами намирали пътя към долината, жените да се карат и гълчат, колкото си искат.

Там всичко вървяло по-лесно. Сега вече Цепките и Църкалата се изравнили по брой — това е наше заключение, — момчетата се отърсили от постоянната си напрегнатост и нужда, причините за които още не разбирали. Не че ние имаме право да твърдим какво са разбирали тогава и какво не. Как например осмисляме днес думата „разбирам“? Едно е да речем: „Знаем, че Цепките идват при нас и си играем, а после те раждат бебета“. Добре, но е далеч от онова, което според нас са си мислили момичетата. Те сигурно са знаели, че без „игрите“ им с момчетата няма бебета. По време на страшния вятър, Шума, съвкупленията секнали и ако не момчетата, то поне Цепките трябва да са забелязали, че в нормалния период не се появили бебета. Дали са казвали след „девет месеца“ или нещо подобно? Не знаем. Но били наясно, че след определено време идвало бебе, все едно момиче или момче.

Цепките непрестанно натяквали, че мъжете излагат момченцата на опасности, а най-силно роптаели срещу голямата река. Малките не трябва да доближават реката, настоявали жените.

О, да, жените мразели долината! В преданията и песните за онова време намираме ясно и недвусмислено доказателство. По-силно от всичко ненавиждали реката, опасна дори за тях, да не говорим за бебетата и малчуганите. Темата „Колко малко сме, колко лесно умираме“ — думи от песен — е повтарящ се мотив в хрониките. Мнозина изчезнали в реката.

Тя се носела бърза, дълбока и студена и който искал да се изкъпе в нея, освен най-силните млади мъже, трябвало да се задоволи със спокойните, мързеливи и плитки води на някой залив или ръкав. А ето че хората, родени на морския бряг, за които открай време водата била дом, колкото и сушата, насъщна като въздуха, дарителка на благодат, сигурност и естествена среда, я припознали като враг. По настояване на Цепките поставили пазачи край реката да спират децата да не влизат. Поотрасналите момчета с желание поели задачата. Справяли се с малките не по-зле от жените. Нали те отгледали много от тях с помощта на орлите! Нали те научили сърните да кърмят бебетата! Работата не е в това, че не знаят как да се грижат за невръстните, просто са небрежни, оплаквали се жените, мъжете забравят. Някой от големите вземе та се заиграе с мъника, който се домогва до мамещата вода, после играта стане обща, защото се включват и други дребосъци, първото е забравено, в суматохата може и да го блъснат в реката. Жените се карали на големите момчета, опитвали се да ги научат на постоянство в грижите. Накрая в крайбрежната стража влезли и жени: не можели да разчитат, че момчетата няма да зарежат задълженията си.

По онова време Цепките вярвали, че момчетата страдат от някаква умствена недостатъчност: нямали нормална памет. Това убеждение се разгърнало до извода: „Раждат се нормални, но след известно време започват да мислят само за църкалата си“.

Една игра, която си измислили момчетата, предизвикала жестока разправия.

По-буйните, а това далеч не означавало само по-големите, започнали да бягат от безобидния залив и да скачат в шеметните бързеи на главното течение. Оставяли се водата да ги носи, докато ги изхвърли на един малък остров по-надолу. Там се изкатервали на четири крака по стръмното, почивали си и предприемали опасно плуване до брега, за да се върнат в залива и да се пльоснат в плитчините, а после пак да хукнат обратно към студените разпенени води. Случвало се, ако течението влачи я пън, я клон, да го докопат, да се вкопчат в него и да го използват за опора при спускането. Жените не вършели подобни работи, тоест възрастните, но някои млади Цепки се включвали. Жените всъщност не били съгласни в лудориите да участват малчуганите. Прекалено опасно било, едно от малките се изпуснало и се удавило.

Отбелязва се, че жалили за това дете, отношението им към него било съвсем различно от нехайството и безразличието към предишните смъртни случаи. Това дете им било скъпо. Не го оставили на водата, прибрали го от островчето, където телцето се заплело в подводните корени. Заровили го в края на гората и натрупали отгоре камъни, за да не го разнесат животните.

От този момент често се говори за големи зверове, които нападали иззад дърветата.

Освен край опасната река, поставяли пазачи и около големите огньове, поддържани ден и нощ, за да прогонват хищниците.

Така в живота им навлиза ново обстоятелство — постоянно да се съобразяват с опасности и заплахи: „Колко малко сме, колко лесно умираме“.

Това е причината днес да смятаме, че този период продължил много дълго, достатъчно, за да се появят нови обичаи, чувства и идеи.

Какво са изпитали при заравянето на малкото дете? Какво — когато са умирали Стариците? Дали са положили риба до гроба на детето за пътуването му към отвъдното? Вярвали ли са в живота след смъртта?

Когато детето загинало — според Цепките заради немарливостта на юношите, — момичетата от брега поискали разговор с момчетата, настояли да се вземат мерки за безопасност.

Мъжете предложили да се срещнат на определено място на брега. Преди това да си направят празник. Настъпила всеобща радост и вълнения, „игрите“ продължили цяла нощ, а пълната луна надзиравала забавата. В такава нощ не е трудно да повярваш, че някога, преди да се появят момчетата, луната пълнела утробите на Цепките. Никой не заспал, по изгрев слънце момичетата още съблазнявали момчетата за „игри“. Дори се пообидили, когато момчетата заявили, че е време да се преместят в другия край на плажа, определен за общото разискване. Всъщност то не се състояло, друго занимание притеглило момчетата — денят бил особено благоприятен за любимото им развлечение, защото приливът бил дотъркалял много подходящи камъчета. Момичетата описват този ден с раздразнение и яд, а момчетата отбелязват само, че „както винаги, момичетата много мрънкаха“.

Случило се следното:

За разлика от високите скали, така добре познати на жените, този морски бряг представлявал дълга ивица бял пясък, осеян с огладени от морето, приятни на пипане камъчета, и жените се хванали да правят точно това — да премятат камъчетата в ръце и да умуват как да си направят гердани и други украшения.

А мъжете се наредили по ивицата, докъдето стигали вълните, и започнали да хвърлят камъчетата, плъзгайки ги ниско над водната повърхност, за да подскокнат веднъж, два, три пъти, преди да се врежат във вълничката и да изчезнат.

— Какво правите? — попитали жените, а мъжете отговорили:

— Това е най-хубавото време за хвърляне на камъни. И да се сърдите, и да не се сърдите, няма да го изпуснем.

— Нали дойдохме да говорим как да пазим момченцата?

— Ами, почакайте.

И продължили да хвърлят камъните, въодушевени от ловкостта си. Жените първо се озадачили, после се изумили и накрая дълбоко се засегнали.

— Какъв е смисълът? — питали се те. — Какво правят? Да не би да искат да им се възхищаваме!

Мъжете били голи, ако не се смятат препаските им от пера. Някои от момичетата виждали в това предизвикателство, покана, опитали се да ги съблазнят да оставят камъните и да си поиграят с тях. Но момчетата били изцяло погълнати от надпреварата, изобщо не им хрумвало да търсят възторга на девойките.

— Три… четири… пет… — отброило едно момче.

— Но моят подскочи шест пъти — възнегодувало друго.

— Не, беше пет.

Шегували се и се състезавали, мерили сили по сръчност и далекобой на замаха. „Сигурно ще им омръзне бързо! — мислели жените. — Какъв смисъл има в това? Какво си въобразяват, че правят?“ А мъжете не спирали. Времето било топло, после станало горещо. От нажеженото небе слънцето ги блъснало в главите. Жените се оттеглили на сянка, седнали, обгърнали с ръце краката си и гледали. Колко сръчност и търпение влагат мъжете в играта си! И за какво, питали нещастните погледи, които си разменяли момичетата. Дошло пладне, време да намерят по-дебела сянка, може би пещера, да поспят, да се позабавляват с игрите на жените. Тогава изведнъж като по сигнал мъжете прекратили играта си и започнали нова. Настъпил отливът и оголил хлъзгави черни скали, обрасли с водорасли. Мъжете, всички до един, най-малките момчета също, започнали да скачат от скала на скала, премятали се немислимо дръзко, но в повечето случаи успешно. Дори когато падали във водата и се наранявали, правилата на играта налагали да продължат. И така, докато установят кой скача по-далеч, най-далеч, по-бързо и най-ловко.

Едно от малките си порязало коляното, отишло при жените да го превържат с морска трева и бързо се върнало при другите.

Жените се възползвали от случая с раненото дете, за да обвинят мъжете в нехайство, но те очевидно не приели доказателството и с държанието си показали, че както обикновено, жените си измислят глупости.

Група младежи си тръгнали, без да им кажат довиждане, сякаш не ги забелязали. Небето угасило светлината си и жените се озърнали в очакване младежите да се върнат, но другите им обяснили, че отишли на лов и вероятно няма да се приберат цяла нощ. Ловците имали обичай да се спотаяват на подходящо място, за да издебнат животните на зазоряване, когато излизат от гората и слизат на водопой при вировете и потоците.

Останалите на брега младежи не подали знак, че обещаният разговор ще се състои: произшествието с порязания малчуган им стигало, няма да търпят още и то предварително намислени порицания от жените.

Тази нощ нямало веселба. Станали няколко сношения, но картината нямала нищо общо с предната нощ, независимо че луната се надвесила току над главите им.

На разсъмване, когато се събудили, жените открили, че наоколо не се мярка жив мъж. Как да не си помислят, че при вида на дълбоко заспалите техни женски, мъжете безшумно се измъкнали и избягали от тях? Да, със сигурност направили точно това.

Жените се отказали. Върнали се по брега до своите скали тъжни и разочаровани, с чувството, че са предадени, не ги умилостивила дори плячката, която по-късно ловците им донесли, насекли я и я наредили край огъня, готова за печене. Приличало на извинение.

Подобни ситуации очевидно се случвали неведнъж, затова коментарите, вменявани на Запаметяващите, често засягат умствените способности на мъжете. Предположенията са най-разнообразни. Луди? Да хвърляш цял ден камъчета по вълните трудно може да се приеме за рационално занимание. Така е, на моменти стават невменяеми. Да не би да им влияе пълнолунието? Е, след като пълнолунието направлява плодовитостта и мензиса на жените, вероятно може да разхлопа и общо взето здравия разум. Накрая стигнали до единомислие — може би мъжете са с всичкия си, но, изглежда, има неща, които недоразбират.

Въпреки това някои момичета отказали да напуснат долината на мъжете и заявили, че животът в нея им харесва. Но не минало много време и първо една, а после и други се прибрали сърдити и уплашени, били бременни, а когато коремите им започнали да се издуват, им заявили, че не са желани, колкото и да помагали при разрязването на труповете на убитите животни, поддържането на огъня и разчистването на боклуците и останките от пиршествата.

— Вървете си у вас! — казали мъжете.

Някои не искали да си тръгнат. Женският бряг, пренаселен с бременни, бебета и хлапета, не бил спокойно място, нищо че дребосъците безопасно лудували във вълните и навън като истински морски деца, като рожби на чайките и тюлените, а възрастните не се насищали на хладната прелест в шибащия прибой на вълните.

Все пак за много жени контрастът между женския бряг и мъжката долина бил твърде голям и трудно го понасяли.

Няма да е вярно, ако кажем, че мъжете не гостували на жените в просторните им пещери или че жените не посещавали мъжете.

Но избухнал сблъсък, който прогонил мъжете от долината и ги насочил към гората.

Младежите все измисляли безразсъдни подвизи и състезания, така веднъж си измислили игра, която „разярила“ Марона и тя изфучала през планината право при Хорса. Името Марона се появява едва тук, също и Хорса. Не знаем дали сричките Мар… Маро… Мер и така нататък представят определено лице или, както мислим ние, поредната водачка на жените.

Юношите имали обичай дружно да отскачат до Цепнатината, снабдени с въже (правели ги от дървесно лико); някой от тях овързвал въжето около кръста си и скачал на площадката, където изпаренията от костницата долу бързо го замайвали. Играта се състояла в това момчетиите, надничащите от горния скален ръб, да го изтеглят, преди смелчагата да си изпусне душата. Правели го всички, редували се; непрестрашилите се да надзърнат в Цепнатината не били признавани за пораснали.

Марона се появила при мъжете сама, там й съобщили, че Хорса тъкмо отишъл в гората на лов.

Според нашата хроника Марона физически нападнала Хорса и се наложило да я усмиряват. Според тяхната Хорса изобщо нямал чувство за вина, докато тя не му се разкрещяла в лицето, че никога не мисли какво прави и не си дава сметка за последствията… всеки знае как по-малките подражават във всичко на по-големите и ако също се опитат да скачат на платформата, ще използват въже от водорасли, което със сигурност няма да издържи, освен това са деца, няма да понесат изпаренията и не знаят как да се опазят „въжето“ да не ги повлече в бездната.

— Да не искаш да изтрепеш всичките ни деца? — викала Марона и Хорса, на когото до този момент изобщо не му хрумвало, че малките непременно ще последват примера на юношите, й изкрещял да не писка и да не вдига шум, той мигом щял да прекрати играта.

Дали Хорса се извинил, дали признал, че се отнесъл нехайно? Защото тя, естествено, била права. Лично аз не си представям Хорса да е приел, че е сгрешил, но нашата хроника гласи, че Марона си тръгнала „успокоена“, след като той се съгласил да постави денонощна стража на Цепнатината, за да са сигурни, че нито едно дете няма да припари до нея.

— Не те ли е грижа за нас? — питала през плач Марона.

Тази случка е привличала вниманието на стотици тълкуватели. Какво е имала предвид под „нас“? Очевидно названието „народ“ вече било изхвърлено от употреба. Дали е искала да каже, че мъжете нехаят за страданията на жените? Или за момченцата? („Малко момичета се изкушаваха да се подложат на изпитанието на изпаренията — казваха, че е кощунство, а Цепнатината смятаха за свещена.“ Подобно говорене по отношение на Цепките не се среща често в записките, затова, изглежда, трябва да направим извода, че те намирали религиозни доводи, с които да упрекват момчетата.)

Дали, както ни подсказва песента „Колко малко сме, колко лесно умираме“, тези жени и мъже живеели с идеята, че са единствените хора? В никоя хроника, тяхна или наша, не се отбелязва да са вярвали, че същества, подобни на тях или дори различни от тях, живеят някъде, „на друг остров“. Изглежда са вярвали, че земята им е остров, но се питам какво ли са смятали за остров. Един остров или земя предполага други острови и земи и скоро ще видим как Хорса тръгва да търси, ако не други хора, то поне други брегове.

Но да се върнем на нейната представа за „нас“. Тук определено се намеква за осъзнаване на опасност или няколко опасности.

Хорса вникнал във въпроса и според записките разсъждавал над него. Имало над какво да се замисли, защото поне двама от младежите му не издържали на отровните изпарения от Цепнатината и полетели в пропастта. Няколко от малките момченца пък се удавили в голямата река. Изтеглянето в гората било колкото мярка за сигурност, толкова и необходимост да избягат от непрестанните нападки на Марона.

Хорса бил млад мъж със забележителни способности и името му ще доминира в следващата част от нашата история. Те наричали Хорса едно съзвездие. Ако се задълбочим в произхода на имената, чуваме понякога ръмжене на вълк, друг път — рев на мечка. Хорса познавал най-добре сърните, затова на шега ще си позволим да предположим, че хрипкането на сърната се превърнало в Хорса, името на легендарния ловец.

Когато жените отишли на обичайното гости в долината, мъжете ги нямало. Пепелта от големите огньове била изстинала. Орлите не пазели на пост като божества закрилници, а зверовете били разнесли навсякъде останките от риби и кости.

Докато жените се щурали, оглеждали и обикаляли, стреснати и дори отчаяни, един орел се плъзнал от високото и кацнал на мястото си.

— Кажи, къде са? Не виждаш ли? Трябва да ги намерим!

Птицата не показала враждебност, но и не дала знак накъде са заминали мъжете, надигнала се, размахала крила и бавно се отдалечила към гнездата в планинските височини.

Най-младите жени съобщили на останалите, че тръгват да търсят мъжете, които сигурно се намирали малко по-надолу по брега. Едва ли щели да зарежат хубавата морска ивица, за да навлязат във вътрешността, това обаче била тяхна логика, женска. Имало и друга причина мъжете да не са стигнали далеч: те взели със себе си и малчуганите от долината, а това със сигурност означавало, че още са наблизо. Зрелите жени предпочели да изчакат няколко дни край реката и сподирили с поглед младите, които се отправили към морския бряг да търсят следи от огньове и така да влязат в дирята на мъжете.

И да! Когато погледнали от една висока скала към плажа в краката си, видели всички мъже и момчета, а те, щом зърнали жените, надали бурни възгласи на радост, но не уловили ли и… подигравателни нотки? Точно така. В разказите на момичетата за тяхното пристигане се казва още, че мъжката язвителност ги разстроила, а и не за пръв път ги посрещали с присмех. За мен, мъжа, дори векове по-късно е ясно какво е ставало. Момчетата свързвали жените с упреци и обвинения и тук ще направя едно малко, надявам се не неуместно, допълнение към настоящата история: винаги е смешно, когато без никакъв преход хокането се превърне в умоление за… така де, в мига, в който жените се смъкнали от скалата и стъпили на белия пясък, в прибоя и на сушата, станали безброй чифтосвания и сношения. Малките момченца наоколо гледали и може би изпробвали едно на друго разбиранията си по въпроса, както сме наблюдавали да правят животинчетата.

Така било през деня, а на смрачаване ловците донесли от гората улова си, нарязали го и също правили много секс с гостенките.

Жените се били подготвили да се карат на мъжете, задето повлекли момченцата на поход, но в едно нещо бъркали. Момченцата, някои едва шест-седемгодишни, по нищо не приличали на бебета, нито дори на малки деца, изобщо не се нуждаели от помощ при бягането и катеренето.

И мъжете не се държали по-различно с тях, отколкото със себе си; жените, нямало накъде, признали, че момченцата не отстъпват по издръжливост и бързина на мъжете. Признанието означавало, че по-късно, когато момченцата настоявали час по-скоро да се преместят да живеят постоянно при мъжете, безпокойството на жените било по-умерено.

Зрелите жени пристигнали ден-два по-късно и били посрещнати с голямо и дълго празненство, с много веселба и игри.

После жените се върнали на своя бряг, а мъжете се прибрали в гората.

Трябва да приемем, че дълго време — век ли, повече ли? — отделни мъжки дружини обитавали различни части на гората, най-вече край подходящи реки или около гостоприемни поляни. Жените ходели при тях според повиците на природата си. И сега вече става ясно, че говорим за доста многобройно население — женско многолюдие на брега, мъже в долината… Ясно, но колко са били все пак? Няма начин да ги изчислим, още повече, като знаем, че с мъжете винаги вървели момичета, не просто гостенките, а другите, завинаги избралите мъжката компания. По някаква причина тези жени не били, или се погрижили да не са, плодни, били ялови и не причинявали неудобства на мъжете с бебета. Знаем, че някои съзнателно се отървавали от отрочетата си още при раждането им. Но кои сме ние, римляните, та да ги съдим, не правим ли същото епохи по-късно, не захвърляме ли нашите нежелани деца по пущинаците на произвола на съдбата? Фактът обаче е показателен задруго нещо: онези хора вече не се страхували, че намаляват. „Колко малко сме, колко лесно умираме.“ Край на рефрена. Шума останал в далечното минало.

За добро или зло, но ние, народите на света, сме много плодовити, раждаме, непрестанно се размножаваме. Произвеждаме повече бебета, отколкото са ни необходими. Такава е природата, нали? Свръхснабдява и свръхосигурява, неуморно, с всичко.

И сега трябва да си зададем един въпрос, дори и да не можем да си отговорим. Къде се намира островът, на който нашите далечни прадеди изпълзяли от морето (както смятаме), за да се превърнат в нас? Разбира се, мнозина хвърляли усилия да установят кой е въпросният остров, какво е местоположението му. Колко е голям? Колкото Сицилия ли? Не, той сигурно е малък. Да не е Крит? Но знаем, че Крит е пострадал от земетресение и е бил залят от морето. А някой пренесъл купищата древни ръкописи тук в Рим от… неизвестен гръцки остров ли? Оборващият довод е климатът: никъде в записките не се говори за палещо слънце, изгаряща жега и дращещ летен прах в напечена суша. Това може би означава, че онези хора не са преживявали изключителни природни явления и не смятали, че крайните състояния заслужават внимание — е, все пак са оставили свидетелства за Шума, голямата буря. На острова не било студено: те носели само препаски: жените — от водорасли, мъжете — от пера и листа. Значи ходели голи, тоест почти. Логично е да предположим, че кожата им била кафява или кафеникаво-жълта. Ако някъде съществували други цветове на коси и очи, нямало как ония хора да го знаят. Най-вероятно имали кафяви очи.

Ние тълкуваме шепотите от миналото, необятното, гласовете, повтарящи казаното от други гласове, според онова, което ни е известно, според нашия опит, а настоящите ни въпроси изчезват като камъни в дълбок кладенец. Няма значение, и ние, римляните, невинаги сме знаели, че на север от нас живее сламенокосо, синеоко и сивооко население.

А ако от онази прастара ера климатът се е променил така основно, че не е възможно да установим какъв е бил някога? Уханни, блажени брегове, обитавани векове наред от хората, бавно се преобразували от… незнайно какво, в… Известно ни е, че те са се наричали Народът, сякаш нямало място за други хора на света. Но тази легенда е една и съща за началото на всеки народ.

В нашите (сравнително) нови времена Древна Гърция, някога гъсто обрасла с гори, олисява, превръща се в оголени чукари. А ние откъде да знаем, че цялата благословена земя на онзи античен народ не се е преобразила днес в пресъхнал, гол, назъбен камънак и не се простира по-далеч от там, докъдето стигат моряците ни?

В тази фаза на нашия разказ вече са налице няколко отделни общности, те не живеели на морския бряг, а навътре в гората, винаги близо до поток или рекичка. Понякога се сбивали. За какво? Със сигурност не за храна — гората изобилствала с ядива. Не, причината била пространството. Огромни площи от леса станали блата и мочурища — Шума, страховитата буря, повалил много дървета с лекотата, с която ние издухваме семената от една тревичка. Земята почерняла от стари гниещи стволове и застояла вода — затова хубавата гора не стигала за всички. Отново да напомним, че не става дума за малки групи хора, а за сериозни числености.

Мине не мине, водачите на общностите влизали в сблъсъци, падали и жертви, жените яростно негодували и именно Хорса прекратил враждите. За него знаем, че бил храбър и добър главатар, но е възможно много мъже да са носили същото име един след друг, да са си предавали водачеството и просто всеки вожд да е бил наричан Хорса.

През това време на женския бряг управлявала Марона, но не по заспалия начин на Стариците, а енергично и — намекват хрониките — доста припряно. Несъмнено тази Марона намерила пътя през блатата и мочурищата до онова място в гората, където се слушала думата на Хорса, и именно заради нейното гълчане битките спрели. Подхвърля се, че мъжете обичали да се борят и надхитрят. Когато имало ранени, отнасяли ги при жените да ги излекуват.

Преди Хорса да тръгне на своя голям поход, избухнала лоша свада между него и Марона. Според ранните хроники това се случило само веднъж и в зависимост от пола на разказвача събитието се споменава ту като Гнева на мъжете, ту като Гнева на жените. Гняв, разбира се, имало, но невярно го описват като едно-единствено стълкновение. Помня чувството на удовлетворение — най-великото изживяване за историка, — когато пред погледа ми блесна истината, че вероятно разногласията им прераснали в караници, а после никоя страна не можела лесно да прости и забрави. Възмущавали се едните, възмущавали се другите, но разнопосочните им версии описват едно и също обстоятелство — безсмисленото разрастване на Гнева. „Разбира се, можех да се сетя и по-рано…“ — рядко прозренията ни спохождат толкова чисти и ясни, за да потвърдят убеждението. Трудността всъщност идва оттам, че мъжката версия е твърде лаконична: „Както обикновено, Марона първо ни засипа с негодуванието си, като го пращаше по гостенките ни, а после пристигна и сама, за да подхване пак нейното. Всички момичета повтаряха едно и също: мъжете са безотговорни, безразсъдни, нехайни към нашия живот и към безопасността на момченцата. Примирихме се, че ние разваляме всичко, а жените оправят след нас.“ Това е цялата мъжка версия. „И Хорса реши да се махнем, да се скрием далеч, там, където Марона няма да ни намери.“

Следващото, мисля, има връзка:

Преди няколко дни се разхождахме по един хълм с моя роб Феликс, ваятеля на красивите статуи на Диана и Артемида, и между другото споменах, че често ми минава мисълта колко прекрасно е мястото за къща. Да, вилата ни в имението е чудесна, но ми бе приятно да си мечтая за още по-красива. Обходихме наоколо, поспорихме кой е най-подходящият парцел и толкова. А днес Джулия пристигна в градския ни дом без предупреждение и заяви, че има да ми каже нещо спешно. Прочетох по лицето й предупреждение да внимаваме да не ни чуят други хора. (Лола подреждаше съседната стая.) Хванах Джулия за лакътя и я изведох на двора, а там тя ми пошушна:

— Сериозно е, къде да поговорим?

Знаехме, че само да й падне, Лола щеше да подслушва, до стената пък клечеше един стар роб. Отидохме при смокинята, наоколо не се мяркаше никой, който би могъл да ни чуе.

— Не го прави, скъпи, всички говорят за новата ти къща, лудост е дори само да си го помислиш.

Макар и захласнат по моята хубава съпруга, съзнанието ми все пак отчете, че тя за пръв път ми говореше с тон, нетърпящ възражение. По природа Джулия е очарователна, не е по кавгите.

— Джулия, какво значи „всички“ говорят? Самият аз не съм наясно със себе си, просто споменах пред Феликс, че ще е хубаво, това е всичко.

Тя стоеше неподвижна, гледаше ме изпитателно, очите й проверяваха лицето ми, не се съмняваше в мен, но бе озадачена. Тъкмо да разбия на пух и прах пуснатия слух и изведнъж изпъшках:

— Я чакай, май разбирам.

Баща ми бе подарил свобода на двама от любимите си роби. Единият продава карантия на пристанището, другият — питки с месо в гладиаторския квартал. И двамата са приятели с нашите роби. Феликс се върна в градския ни дом няколко дена преди мен, сигурно е изтървал някоя и друга дума, че господарят мисли да строи нова къща, и мълвата плъзнала — мълниеносно — от въпросната къща до…

— Всички знаят и, повярвай ми, този път не си мъдър.

От първия ден на идването си при мен Джулия ме наричаше галено Мъдрия татко.

Обясних й какво стои в основата на слуха, колко е безпочвен, наистина нямам планове за прословутия строеж, това е просто приумица.

— Приумица! — възкликна тя, но моментално се огледа да не се е появил някой в двора, приближи се до мен и ме прегърна — обикновен съпружески жест, но тъй като се случваше изключително рядко, несъмнено щеше да събуди дълбоко подозрение у всеки шпиониращ ни роб. Джулия залепи устни на ухото ми и каза: — Чуй ме, забрави ли? Напоследък си отнесен като истински застаряващ мечтател, май не схващаш. — И шепнешката взе да ми изрежда имена на видни личности, чиито къщи, имения, стада, сребърна и златна посуда бяха конфискувани от поредния тиран. — Да не искаш Нерон да ти вземе къщата? — попита, като сниши до полъх от звук и без това тихия си глас. — От ден на ден Нерон става все по-зле. Не ми казвай, че не ти е хрумвало в наивната стара глава — построиш ли си красива нова вила, направо го каниш да й сложи ръка!

И ме пусна, взе да ми оправя туниката, извади от гънките на робата си сребърен гребен и започна да реше косата ми. Дълго време не бях разглеждал отблизо лицето на жена си. Търсех да открия в прелестния й образ белезите на бързия, разгулен живот, който водеше. Около очите й ситнееха чертици на умора, само толкова.

— Снощи всички говореха за това и реших веднага да дойда да те предупредя — промълви тя.

Кои бяха „те“? Имах доста точна представа.

— А ти внимаваш ли, Джулия? — попитах тихо аз.

Тя кимна и се усмихна.

— Да, благодаря ти. Понякога наистина си истински стар глупчо — промълви нежно тя и дори леко ме раздруса.

— Но, Джулия — сподавих глас, — къщата не съществува, тя е само в главата ми.

— Измисли начин да се изпуснеш пред Лола как си имал намерение да вдигаш нова вила, но Феликс те е предупредил, че изворът на онова място пресъхва през лятото. Не, чакай, още по-добре подхвърли, че сега нямаш пари за строеж и ще мислиш за това след година-две. — И вече съвсем беззвучно добави: — Той няма да е вечен, нали?

След което отстъпи няколко крачки назад и изрече на висок глас:

— Ето така, добре, че съм аз да те наглеждам! Виж си само туниката! Като дойда следващия път, ще ти донеса нова.

— Надявам се да е скоро — отговорих, а тя се засмя, леко закачлив и малко тъжен смях. Приятно ми е да си мисля, че моята Джулия понякога съжалява, задето съм твърде стар за нея. Поне съм й благотворна промяна от развратната глутница, с която обикаля. Хванати под ръка, се запътихме към къщата и зърнахме Лола, залепена на прозореца. Джулия повиши глас:

— Ах, скъпи, жалко, че си останал без пари, точно щях да те помоля за една по-сериозна сума. Лепт продава някакви къщи. А, Лола, ето те и теб. — И продължи още по-високо: — Твоята беда, скъпи, е, че не виждаш последствията от действията си. Ако ме бе попитал, щях да ти кажа да не влагаш пари в кораба за Тесалия. Потънал е, не знаеше ли? Целият товар е отишъл на дъното.

Изпратих я до външната порта, където я чакаха робите със стол на носилка. Усмихнахме се един на друг, нежни конспиратори, и столът потегли. Клюката за моето обедняване щеше да е в устата на всички, преди да падне нощта. Върнах се в кабинета си умислен — никога преди не бях улавял толкова гняв у Джулия, колкото в шептенето й под смокинята. Наистина ли съм Мъдрия татко за нея? Боя се, че трябва да се примиря.

Марона говорела с Хорса като с дете — впрочем, не е изключено и да й е бил син. Жените гледали отвисоко на мъжете, мъмрели ги, карали им се. Веднъж Марона връхлетяла бясна в мъжкия лагер — няколко момченца били загинали по време на борба — и заварила мъжете още да се бият; изравнила ги със земята от името на всички жени — лесно им било на тях, не вземат момченцата, докато са бебета, а чак когато престанат да са безпомощни палета и след като жените свършат черната работа по храненето, гледането и грижите. Да убиеш някого отнема само миг, казала Марона, но този миг заличава години изтощителен, усилен труд.

В наше време римските матрони са поели задължението публично да приветстват войнските успехи на синовете си. Не съм чувал някоя от тях да е изразявала като Марона негодувание пред обществото, че докато стане годно да бъде взето в легионите, едно момче се отглежда с години; истина е обаче, че понякога жените споделят подобни мисли с мъжете си, аз също мога да го потвърдя.

— И кой носи товара? — фучала Марона. — Не вие! Обратно, само гледате как да се измъкнете, когато някой трябва да се занимава с бебетата и да ги възпитава.

Тук се налага да запълня празнините. На около седем години, понякога и по-рано, момченцата правели-стрували, но намирали пътя в гората до Хорса. Това продължило толкова дълго, че можем да го обявим за техен обичай. Между крайбрежните скали и горския стан една пътека се виела покрай блатата, мочурищата и тресавищата, била напълно безопасна, стига по нея да не върви само̀ дете. Момичетата винаги се движели на групи, втълпявали и на момченцата да правят същото. Гората гъмжала от зверове и не едно дете, тръгнало само, било нападано. Марона поискала Хорса да нареди на мъжкарчетата да не се крият, когато напускат женския бряг, за да им слагат придружители. Хорса и свитата му й се присмели. Думите й я издали, че изобщо не разбира момченцата и техните чувства, а следователно и мъжете. За малките тайното измъкване от пренаселения бряг с всичките му там новородени и подрастващи било необходимост, нали в това бил смисълът — ако жените ще надзирават бягството им, къде отива удоволствието?

— Не разбираш ли? — попитал Хорса, после отсякъл, че е глупава.

Момченцата добивали самочувствие на пораснали още щом се откопчели от женския бряг, възприемали избавлението си като „набег до дърветата“. На техния бряг дърветата били рядкост. Пристигането на дружина момчетии, удържани по всякакви начини и до последно от жените, било ненагледно зрелище. При първия си допир с широката просека в гората те се стъписвали от пищността на природата и по инстинкт моментално се изкатервали сред клоните. Дебри покривали целия остров — ако бил остров — с изключение на блатата и мочурищата. Заселването по дърветата давало голямо житейско предимство: някои хищници не се изкачвали, или поне не лесно, до короните на величествения свод. Там момченцата намирали далеч по-безопасен подслон от младежите, устроени предимно на земята и занимаващи се с лов.

В редица записки се отбелязва, че някои мъжки дружини живеели изцяло по дърветата, но това не се отнася за хората на Хорса.

Седемгодишните определено прекарвали по-голяма част от времето си сред клоните. Кое момче може да устои на истинската гора? Животът там бил хубав. Слизали на земята за яденето, веселбите и походите. Стъкмили си площадки в листака, какви ли не приспособления за вдигане и издърпване, люлки и дори пътечки. Животът ги учел да разчитат на себе си, развивали физически умения. Разбира се, ставали и произшествия и тъкмо те били една от причините за дразнещото недоволство на жените. Те не спирали да натякват, че когато някое момче падне и си счупи крак или ръка, мъжете го пращат за оправяне на женския бряг. Не могат ли поне да държат по-внимателно децата под око, за да предотвратяват безбройните падания и поне част от смъртните случаи? Това слисало мъжете, откъде-накъде? Естествено, че момчетата ще се престрашават и ще поемат рискове, затова ще има и злополуки. Какво им става на жените, та вдигат такава врява за предпазни мерки?

Още едно гневно и горчиво стълкновение между Марона и Хорса с взаимни обвинения. Нищо не зависело от жените. Каквото и да правели, наближавайки седем, че и по-рано, момченцата щели да бягат при мъжете.

Като малки всички мъже преминавали през своето пътуване в гората и всеки тръгвал със спомена за пренаселения и тесен женски бряг.

Хорса обяснявал, че крайбрежието е разнообразно, има много хубави места близо до Цепнатината и нищо не налага жените да живеят там, където са. Вярно, пещерите им били удобни и мъжете признавали, че са привързани към тях, образът на пещерите над морето завинаги бил запечатан в най-ранните им спомени. Но скалите навсякъде наоколо са от мек пясъчник, лесни за дълбаене. Хорса обещал, че мъжете ще направят нови домове за жените, които с нищо няма да отстъпват на старите, даже ще са още по-просторни. Но се сблъскал с непреклонно предпочитание към навика и познатото. „Техният бряг, отговорили жените, е там, откъдето са произлезли, всички те, без изключение, Цепки и мъже. Няма да го напуснат.“

Марона не научила за големия поход на Хорса от самия него. Вниманието й било изострено от бъбренето на момичетата помежду им. Дали да тръгнат с Хорса? Може би за кратко? Марона не схванала, че заминаването предстои съвсем скоро, докато едно момиче не я попитало дали и тя ще дойде с тях. Накрая, но твърде късно, разбрала, че няколко момичета вече са решили да отпътуват с Хорса, той пък щял да вземе и всички момченца, които в момента се намирали при него. Като се замислила какви ще са последствията, Марона се ужасила. Отначало дори не осъзнавала, че на Хорса и през ум не му минавало за въпросните последствия. Дългосрочното планиране определено не било сред дарбите му, ще посочим само един от възможните проблеми: ако вземат момичетата, те ще забременеят и ще се превърнат в тежест за пътешествениците. По тази причина Марона първоначално сметнала, че Хорса е замислил само кратък поход.

После няколко момичета се изкачили на билото да проверят останали ли са мъже в долината и видели край реката младежи да ловят риба, приготвяли угощение за орлите, за да си подсигурят закрилата им за пътуването.

Девойките веднага слезли долу. Някои за пръв път поглеждали толкова отблизо могъщите птици. Децата с тях се уплашили. Но момчетата не се страхували, трупали риби и пеели на птиците, докато те пирували.

Ние сме деца на орлите,

вие сте наши бащи.

Има много песни за орлите, в някои се пее, че първите от нас били излюпени от техните яйца.

 

 

Признавам, орлите още омагьосват въображението, нашето, на римляните. В имението ми има една гола скала, а на върха й — орлово гнездо, и моите роби принасят там храна в дар. Дълбоко в себе си аз одобрявам този жест, чувствам го като изпълнен дълг.

Отношението ни към орлите произхожда отнякъде. Като казвам това, не предявявам ли родство с тези прастари, древни предтечи? Възможно ли е да сме „деца на орлите“ в по-голяма степен, отколкото ни е известно? Зная само, че когато нашите римски орли дефилират с легионите ни, ми се налага да крия сълзите си.

 

 

Момичетата и децата се върнали на брега, Марона чула за угощението на орлите и разбрала, че походът на Хорса е много по-сериозен, отколкото си давала сметка. Веднага свикала няколко момичета да тръгнат с нея, защото момченцата вече били научили, че Хорса напуска горския си лагер, а това означавало, че няма да има къде да се приютят, когато поискат да избягат от женския бряг. Освен това не било справедливо от страна на Хорса да вземе със себе си децата от своята дружина почти на възрастта на момченцата, а да остави тях. Дребосъците решили да се установяват в гората и да чакат Хорса да се върне.

Затова избягали, а момичетата и Марона хукнали след тях. Момченцата били много жилави, заякнали от плуване, момичетата също били силни. Колко малчугани се изплъзнали в оня ден? Знаем само, че били „доста“. Надявали се да стигнат навреме, за да се присъединят към мъжете, много били слушали за дърветата, дето само тях чакали.

Но когато пристигнали, не ги посрещнала навалица от мъже, момчета и младежи на широка поляна сред гората. Дърветата се извисявали високи, могъщи и многобройни, застрашителни като тъмничари. И още нещо. Опразнените колиби и заслони били завзети, някои съборени. Огромни черни зверове риели и грухтели — глигани с бивни като остриета. Знаем, че ония диви свине не се различавали много от опитомените породи, които отглеждаме, но били доста по-едри от нашите, не тлъсти и охранени, а целите от мускули, били бързи и опасни. Малките още не се били научили да се катерят по дърветата и не разбирали в каква опасност са изпаднали. Момичетата се вцепенили от страх и ужас, опитали се да придърпат момченцата към себе си, стадото ги връхлетяло като мълния и две деца изчезнали от кошмарната поляна към мрака. Прасетата не подгонили останалите, стигали им две бройки за банкет. Но, изглежда, отправили ясно послание: „Мястото е заето, стойте далеч!“.

Голямо дебнене на мъже и момчета падало на поляната. Нощем святкането на жълти и зелени очи трябва да е било толкова обичайно за веселите сборища, колкото разгорените огньове.

Освен свирепите прасета, имало и представители на котешкия род, също исполински, по-силни и по-хищни от глиганите, известно ни е, че били безчет. Върлували и глутници от кучешкия род. Всяка нощ в тъмното около пламъците зверовете следели какво става на поляната. Мечки ли? Знаем и за мечки.

Намесвам се още веднъж, защото, докато пиша моя разказ за зверове и дива природа, осъзнавам, че ние не сме в състояние да си представим какво е струвало на ония хора да живеят постоянно в диплите на могъщата дъбрава, от която всеки миг можел да връхлети или скочи страховит хищник. Въображението ни на късно поколение не се простира толкова далеч назад. Кога за последен път наш римлянин се е разходил из гората и е попаднал на мечка, вълк или на по-опасна твар от риса? Синовете ми, които се биха с легионите в непроходимите германски лесове, се пазели от диви животни, отдавна легенда за нас. Нашите опасни зверове са зад решетки. Имаме ги премного, да. И за да усетим тръпка от срещата с тях, ходим на арената. Признавам, и аз посещавам игрите на арената, най-често със сестра ми Марчела, която не пропуска вълнуваща борба. Тя обича да я придружавам, защото според нея това доказва, че не е толкова жадна за зрелища, колкото я обвинявам аз. Присъствието ми до нея потвърждава в нейните очи, че тя е нормален и цивилизован човек. Но когато си там и пуснат зверовете да се бият или да се нахвърлят на наказаните жертви, не е възможно кръвта ти да не кипне и сърцето ти да не задумка. Опитвал съм се да седя до сестра ми и да остана безразличен. В някакъв момент обаче се улавяш, че крещиш, скачаш на крака, дереш се с пълно гърло, а от мириса на кръв направо подивяваш. Защо ходя ли? В началото, за да изпитам себе си, но вече зная, че не съм и с нищо няма да бъда по-добър от ревящата кръвожадна тълпа. Номерът е да не ходиш и напоследък покрай вълненията с научните ми изследвания спрях да посещавам борбите, освен когато Марчела успее да ме убеди. Скверни са, мога ли да кажа друго? Мнозина го заявяват на висок глас — че зрелищата са жестоки и превръщат зрителя в съучастник на гнусно варварство. Изговарят думите, приемат истината, но са там.

Питал съм се и преди, а сега — като чета за ония древни хора и техните лесове — още повече, дали казаното от нас за игрите изчерпва всичко. Дълбоко в себе си ние, намиращите удоволствие в борбите на арената, носим кълна на варварството. Но дали нашите крясъци при отскока на кървавите фонтани от устата на лъва, леопарда или друга твар от неизчерпаемите запаси на диви животни в нашите арени не издават още нещо? А ако е отмъщение? Защото колко дълго е живял родът ни в дебрите до леопардите, глиганите, вълците и глутниците кучета под висящата заплаха всеки миг да стане тяхна жертва? Та нашите не са правели и крачка сред дърветата, без да зърнат хищник и озъбен враг. Колко от предците ни са загинали, за да нахранят враговете на човека, дивите зверове? Забравили сме. Може би, защото е било кошмарно, според мен ние винаги изтриваме от паметта си най-лошите неща, които ни се случват. Ето, вълчицата, откърмила първите римляни, великодушно и любвеобилно създание — не сме ли я измислили, за да компенсираме нашата дълга история на преследвани и нападани от вълците? Същото си мисля и за орлите, в представата ни за тях е стаено нещо повече от възхищение пред гордостта и красотата им — орлите грабят агнета от стадата, на които хората разчитат за прехраната си, чувал съм, че в по-затънтените краища на империята ни орлите отвличат и деца. Умилостивяването на орлите, стражите на Юпитер, е предпазна мярка, та, питам се, като ревем в екстаз над умиращия лъв, не си ли връщаме за времената, когато лъвовете и големите котки май често са хранили малките си с нас?

Настаняваме се на обезопасените редове в нашите амфитеатри, ядем, пием и не откъсваме очи от грамадните зверове на арената, посрещащи смъртта си, но в далечното минало те са носили смърт на нас. Ние, римляните, сме горди хора и не ни е лесно да признаем слабостите или грешките си, но може би нашите възгласи и аплодисменти са някакво самопризнание. Седим си на защитените места, а животните, докарани я от Африка, я от пустините на Изтока, са оставени на нашата милост. Ни едно от тях в клетките под краката ни и около арената не може да избяга, всяко ще умре пред погледа ни, но твърде малко зрители се сещат, че някога ние сме зависили от милостта им. Щом си представя как в горския лагер под крилото на Хорса и младежките му банди малките момченца се учели да стават смели мъже и как нощем отраженията на пламтящите огньове, поддържани да гонят зверовете, присвятквали в очите на най-страшните човешки врагове, дебнещите животни, кръвта ми буквално се смръзва. Забравили ли сме вековете, през които всеки миг някой хищник можел да скочи върху нас от храстите или от надвиснал клон? В неистовия ни рев към арената ечи нашето отмъщение. Поне така мисля аз, докато се поставям на мястото на древните хора, наричаме ги диваци, нашето племе, предците ни — ние. Само нашите легионери, воювали в най-глухите краища на империята, могат да усетят страховете на дедите ни при стъпките им вдън прастарите гори.

Да се върнем на Марона: няколкото момичета и върволицата момченца тичали с всички сили, докато не излезли на един голям плаж, където мъжете кладели огньове за вечерта.

Още с приближаването си жените ги засипали с обвинения, мъжете им отвърнали със същото. Разкрещяли се, че само на жени идиотки може да им хрумне да заведат беззащитни същества на горската поляна, когато там няма мъже да ги опазят. Това определено не било честно, защото и Хорса, и другите мъже отлично знаели за „традицията“ момченцата да бягат от жените. Не било толкова трудно Хорса да предвиди, че малчуганите ще хукнат към поляната, щом чуят за подготвяния поход. Защо не оставил няколко младежи да пазят дребосъците? Истината е, че Хорса изпаднал в шок: разбира се, знаел какви пълчища зверове се навъртат и дебнат около горската му обител, всички били наясно, нали всеки ден ловували в дебрите, но това, че грамадните прасета превзели лагера му толкова бързо след тяхното заминаване, го извадило от равновесие.

Животните отмъкнали и изяли две момченца, а тук още деца се притискали в жените ужасени.

Кавгата не спирала, огньовете се разгоряли, светлината напуснала небето.

Разполагаме с варианти на тази сцена от мъжката и от женската история. Марона е описана като висока и силна жена с дълга коса, сплетена на плитки, а после вдигната като купа на главата. Това подсказва, че е държала да изглежда още по-висока.

Не знаем какво е означавало за тях „високо“. Може би Хорса, великият ловец, бил нисък и сух мъж, а не снажен и силен, както май неизбежно си го представяме — подобие на преториански гвардеец.

Това е единственото място в нашите записки, където се споменава за коса. Не знаем нищо повече, може да са били какви ли не, дори червенокоси като някои галски племена. Червенокоси… а защо не руси? Едва ли. Черна или тъмна коса, черни или тъмни очи — това е най-вероятно.

Записано е, че Хорса много се разлютил, когато в ушите му заплющели обвиненията на Марона за престъпната му немарливост. Той изобщо не подозирал колко бил непредвидлив. Докато бушувала свадата, подготвяли голямо пиршество за жените.

Марона плачела от ярост, безсилие и унижение, а била и уморена: женският бряг се намирал на доста път оттам. Обявила, че се прибира и взема момичетата — те очевидно не искали да я последват, предпочитали да погостуват на мъжете, с които тя жестоко се карала. Едва сега Марона започнала да осъзнава, че Хорса се стяга за дълга експедиция. Той разпоредил никоя жена да не си тръгва преди настъпването на утрото: опасно е, не разбира ли Марона?

Тя се опитала да му отвори очите за някои неща.

Помислил ли е той, че момичетата, които тръгнат с него, бързо ще забременеят и ако закъснее да се върне, на ръцете му ще легнат и новородени?

Не, очевидно не му било идвало на ум, сега за пръв път обръщал внимание.

— А ние, не те ли е грижа за нас, Хорса? Не се ли тревожиш за нас?

Ето, пак упреци, болезнено мъчителни за Хорса. Какво толкова има да му мисли? Тя му обяснила:

— Знаеш, че без нас няма бебета, нали? Но заминаваш — и кой ще пълни утробите ни? Няма кой! Значи изобщо няма да има нови деца, Хорса.

Като слушали Марона, жените се почувствали длъжни да вземат нейната страна, макар да не разбирали съвсем защо. Стояли вцепенени, втренчени в мъжете, всеки — син на някоя от тях, откъснат плод от техните тела. Когато се вглеждам в нашите римски тълпи, често стигам до съждението, че всеки човек е роден от жена и ако имаме обща участ и обща съдба, това трябва да е тя.

Жените около Марона били майки и всеки мъж пред тях е бил люлян, закрилян, хранен, почистван, шамаросван, целуван и възпитаван от жените… Тази история е толкова убедителна и непоклатима, че се удивлявам как не си я припомняме по-често.

— Кажи, Хорса, какво ще правим ние? Помислил ли си за това?

Не бил помислил. Значи „не те е грижа“, заключила тя. Но той не смятал така. Не се бил сетил, това е. Вярно, ако вземе всички зрели мъже, няма да се родят бебета, няма да има попълнения от нови хора, да, тя има право.

Това го объркало, безусловността на всичко, принудата. Принудата да мисли, да приеме, че е бил небрежен и безотговорен, точно в каквото го обвинявала тя. Но и този път, и винаги преди това упреците й само засилвали твърдоглавието и отпора му, точно днес обаче няма да я отреже, няма да каже, че не иска да я слуша и му е омръзнало от вечните й натяквания и недоволство, не може, защото дълбоко в себе знае, че е права.

Разполагаме с описание на сцената, отчетливо като рисунка с туш. Жените стояли в полумрака, навярно зъзнели в облеклото си от рибешки кожи, което блестяло и сияело, но едва ли топлело. Недалеч от тях се скупчили мъжете, имали бради, почти сме сигурни в това и както знаем, били омотани в животински кожи. Когато морският бриз разрошел някоя наметка през рамо или глава, не се разбирало дали е козина, брада или опашка на горски звяр.

Записано е, че в онази нощ Марона и Хорса „се помирили“. Питам се коя ли дума са използвали първите разказвачи? И по кой ли начин са се „помирили“, след като противоречията, заради които си крещяли, останали?

Знаем, че пирували, пили алкохолен сироп, създаден от мъжете, и яли горски плодове. Наистина е много трудно да останеш сърдит на някого по време на угощение. Дали помиряването им включвало секс? Известно ни е, че Хорса обожавал Марона, но никъде не се споменава за благосклонност, дори малка, на Марона към Хорса.

 

 

Изключено е ние, римляните, да не предположим, че се е развихрил секс. Възможно ли е да дойде време, когато Рим ще бъде порицаван заради прекомерното ни вдълбочаване в секса? Струва ми се — да. Хайде стига, приказки на възрастен човек.

 

 

Каквато и форма да приели преговорите, сигурни сме в едно: и двамата осъзнавали проблемите с децата, защото и двете истории описват една шумна нощ, в която дребосъците, будни или спящи, изисквали внимание. Момчетата, определени да заминат с Хорса, не заспивали от възторг и самонадеяност или от ужасените писъци на малчуганите, доведени от Марона, на които навред им се привиждали прасета убийци. Момчетата, важни с опита си от живота по дърветата около поляната, се подигравали на малките, присмивали им се за големите очи на страха, но фактът бил безспорен — загинали две деца, които всички познавали. Кошмари, бълнуване, сълзи, кавги и разправии… наложило се момичетата, които поначало искали да тръгнат с мъжете, а сега още повече, след като научили, че походът може да ги раздели за дълго, цяла нощ да успокояват децата.

Утрото заварило едно безсилно, омаломощено сборище, а децата… ами, бебешки работи. Можем да предположим, че Хорса направил опит да убеди Марона в своето виждане за положението, но на практика тя го склонила да й покаже „флотилията“, с която щял да тръгне на път.

Толкова се изумила от видяното, че се нахвърлила с юмруци върху Хорса, неудържимо се разплакала и го обявила за луд. „Флотилията“, строена месеци наред, се състояла от салове, привързани с лико, трупи, някои издълбани, лодки от кожи на едри животни, опънати върху обръчи от сплетени клони, тръстикови снопи, канута от дървесна кора. Мъжете използвали подобни подръчни плавателни съдове за риболов край брега, някои били доказали своята надеждност, поне за ограничената си цел. С какво око погледнала на тях Марона е въпрос на въображение, но знаем какви думи изкрещяла:

— Искаш да ги убиеш, така ли, искаш да убиеш децата ни! — Чии деца? Ето това е същинският въпрос, притесняващо свързан с нейните обвинения. — Не те ли е грижа за нас? — Кои нас? Жените ли? Или малките мъже, без които нямало бъдеще за народа им? — Не можеш да вземеш децата с теб! — провикнала се Марона, „истерично“ според историята на мъжете, „възмутено“ — уточнява хрониката на жените.

Интересното е, че както по всичко личи, Хорса покорно се съгласил.

А истината е, че дори не се досещал от колко внимание се нуждаят малките деца заради особените условия в гората.

След бягство от женския бряг момченцата пристигали при него в гората пощурели от възбуда, обикновено придружавани от няколко момичета, и веднага се покатервали на дърветата. През поляната ромоняло и плитко поточе, идеално за деца. То било безопасно, дърветата — също, но за всеки случай мъжете поддържали постоянна стража да ги пази от големите котки, които постоянно дебнели, пълзели и се прокрадвали, за да отмъкнат някой заплеснат малчуган. Имало ли е жертви? Не се отбелязва. От това кратко пояснение се разбира, че отглеждането на деца в гората не било особено усилна работа. Задачата поемали неколцина младежи. Спазвало се само едно желязно правило. Щом небето изпиело светлината и дърветата стаено притъмнеели, всички деца били сваляни от дърветата и поставяни в осветения кръг на огъня, а по-късно ги затваряли за нощта в някоя от колибите. Не се налагало Хорса да се занимава с момчетата, при счупване на крайник или заболяване веднага връщали детето на жените.

Онази нощ под изцъклената пълна луна, сред писъците, щенията и олелията на малките, се оказала тежко откровение за Хорса.

При вида на неговата сбирщина от „плавателни съдове“ Марона не скрила презрението си — и към него, и към тях, — тогава той й обещал да не взема малчуганите, а само поотрасналите.

Защо не се отказал от всички малки момчета? Мисля — от гордост. Пълна капитулация? В никакъв случай, но дори и така се наложило мъжете да преглътнат гръмкото, подигравателно кискане на жените. Не е трудно да си го представим. Кой ли от нас, мъжете, не го е изтърпявал?

Когато съобщили на дребосъците, че не тръгват с мъжете, те се разбунтували, заканили се да отидат в гората при поляната, да се приютят в дърветата и да чакат завръщането на мъжете.

А мъжете нямали намерение да се обвързват с обещания за връщане. Затова, преди да потеглят, трябвало да предприемат нещо, за да откажат децата от дърветата. Всички момчета — тези, които се връщали с Марона на женския бряг, и които заминавали с Хорса — били поведени на експедиция, придружавали ги въоръжени ловци. В онзи ден горският стан се намирал на твърде голямо разстояние за физическото състояние на малките (те били страшно уморени) и за състава на групата (невръстните били много — в случая много е думата, която използват те). За да се върнат на брега при мъжете преди да мръкне, трябвало да вървят с доста бърза крачка. Момчетата, живели в горското леговище, надали викове на радост, щом зърнали познатите дървета, но след миг ликуването секнало. Насред поляната се изтягало семейство големи котки, съвсем като господари на мястото. Децата били заведени там, за да видят точно това и още с първия поглед гърбовете им се вцепенили от ужас. А къде били глиганите, дето отнесли двете момченца няколко дни по-рано? Една голяма черна свиня със святкащи бивни и зъби лежала просната в потока и заприщвала водата, която се отливала на плитки вадички около нея. Грамадното й туловище осигурявало на нея и на другите прасета безопасна близост с котките. Кое животно ще се изпречи току-тъй на стадо силни и пъргави горски прасета? Може би само глутница кучета.

Децата гледали своя рай смазани и отчаяни, някои се разплакали. Било опасно даже с младите ловци. Марона свърнала към женския бряг с най-малките момчета, подбрани набързо по височина и ръст. По-едричките — съдейки по разказа, навярно десетинагодишни — поели назад под стражата на младежите да се върнат при мъжете. Следобедът превалял. Невъзможно било да стигнат целта си по светло. Излезли на морския бряг. (Колко били? „Немалко.“) Настанили се на широката пясъчна ивица; изкарали нощта гладни и нащрек, досами краката им се разбивали с оглушителен трясък невиждани от тях вълни, после с отлива грохотът се изтеглил навътре.

Така приключил денят на „помирението“ между Марона и Хорса. И жените от нейната дружина се върнали към обичайния си начин на живот. Според записките били много ядосани на Хорса заради неясните му намерения, а най-вече задето им отвел децата.

Мъжете започнали да обучават одобрените за похода момчета на правила, които трябвало да помнят и изпълняват. Тези първи правила били изключително строги, неспазването им водело до наказания. Възпитавали ги, поне се опитвали, в послушание. Ако Хорса вече съжалявал, че изобщо е склонил да вземе момчета, макар и поотраснали, никога не го признал.

Първият ден доказал, че Хорса нямал понятие с какво се бил заел.

Представете си възбудата на момчетата — кой яхнал сал, кой тръстиков вързоп, кой издълбан дънер — при първите стъпки на пътешествието им с мъжете. Били неудържими, гребяли с пръти и снопове, даже с голи ръце и непрестанно се пречкали на мъжете от по-големите съдове. Постоянно падали във водата и се налагало да ги спасяват. Разбира се, знаели да плуват, не ставало дума за давене, нали били деца на водата, но „флотилията“ на Хорса и помощниците му се бавела, момчетата направо им погълнали цялото внимание. Към края на първия ден станало пределно ясно: ако искат походът им да напредне, трябва да извадят от него момчетата. И Хорса издал едикт. Ни един юноша няма да встъпи във „флотилията“ и да бъде приет сред мъжете, преди да е развил мъжко тяло. Пубертетите ли имал предвид? По-големите ли? Със сигурност обаче се озовал пред една намусена и сърдита навалица, която ревнала на глас, че не е честно.

Но Хорса бил непреклонен. Най-малките остават на суша под зоркото око на младежите, ловците и следотърсачите — тази част от хората му щяла да върви по брега, успоредно с мъжете в лодките. Вечер всички заедно щели да се хранят около огньовете… Да, твърде непрактично дори за Хорса, „едиктът“ ни разкрива един водач, който разчитал трудностите да се разрешават от само себе си.

Бреговете имат заливи, речни устия — понякога големи, блата, скали: колкото и съвестно големите момчета да надзиравали децата, щяло да е извънредно трудно групата да се придвижва по брега. Имало и диви животни. Всички момчета били въоръжени. С какво? Споменава се за мидени ножове и подострени кости, за приспособления от рода на катапулта, смъртоносни дори за големите животни, за лъкове и стрели. Невъзмъжалите знаели да се защитават. Но бързо се уморили, разциврили се, накратко, започнали да се държат като деца — запенили се да реват от раздразнение. Поотрасналите сред тях се оплакали. И строгият ред бил поотхлабен. Да вървят в крак с малкото плавателно ято означавало да тичат по брега и да не правят отбивки към сушата, затова понякога цялата експедиция чакала с дни, докато децата преодолеят някое обрасло с гъсталаци блато или висока скала. Много пъти „флотилията“ спешно се притичвала на помощ и пренасяла момчетата през някое препятствие, тогава малките неизменно надигали вой да им позволят да се присъединят с подръчните си лодки към основната група. Хленч, сълзи и неприятности, останали са песни от онова време, хапливи песни за храбри войници, които от немай-къде често зарязвали подвизите си, за да бавят деца.

Колкото и да се проклинал Хорса за решението си да вземе и деца, дума не отронил за терзанията си.

Преди още експедицията да се отдалечи прекалено, момичетата в нея започнали да се връщат на групички на женския бряг и всеки път отвеждали по няколко от най-малките момченца. Прибирали ги, за да ги защитят от зверовете, но можем да приемем също, че Хорса се радвал на всяка сгода да им предаде едно, две и повече деца. Така женският бряг ставал все по-населен, шумен и неудобен.

Завърналите се момичета разказали, че пътуването с Хорса трудно се издържало, не на последно място и защото по брой момичетата били далеч по-малко от момчетата. И тук за пръв път в нашите хроники се споменава за двойки, признати от всички останали. Това не се харесвало на Хорса, защото ставали разпри, стигало се до бой и скандали за момичета.

Освен това Хорса бил голям тиранин, казали момичетата, които се върнали у дома.

Хорса… кой всъщност е той? Първо, той — или един от носителите на името Хорса — сложил край на враждите между групите в гората, като поел водачеството и обединил отделните дружини. „Гората стана безопасно място, отбелязано е в женските летописи, можем навсякъде да ходим и да не се боим от нападение, стига да не тръгваме поотделно.“

Това определено била най-добрата страна от личността на Хорса, водача с остър ум, комуто всеки охотно се подчинявал. Освен това той организирал горския живот, пазел малчуганите на сигурно по дърветата, определял кои да са ловци и следотърсачи, кои да се грижат за поляната, колибите, навесите и огньовете. Държал на разстояние хищниците, причакващи и дебнещи наоколо. Но също така той провалил похода. Две личности в една? В ония прастари времена свързвали имената с определени способности: предводителките на жените май винаги се казвали Марона. Хорса бил внимателен и тактичен, необходими черти за всеки командир на много мъже (колко много?), но нямал идея как да ръководи похода, обявен от жените за безразсъден, опасен, неподготвен и глупав. Приключението на Хорса доказало, че то е точно такова.

Дълго време, най-малко колкото една бременност, моретата, които кръстосвала флотилията, били тихи, топли и спокойни. Еднодръвките, тръстиковите вързопи и плетените върбови лодки щастливо се носели покрай плажовете под окото на невъзмъжалите, а моряците на съдовете безпрепятствено акостирали по топлите пясъци да похапнат и да прекарат нощта. В началото нищо не било трудно.

После връхлетяло нещо, което Хорса не можел да избегне и трябвало да предвиди: застигнала ги мощна буря, плавателните им самоделки, превозвали удобно и приятно младите мъже дотук, се разпаднали и отломките им се пръснали по брега с другите отпадъци от бурята. Да се скърпят отново няколкото ладии не било кой знае каква работа и те бързо сглобили няколко съда, но Хорса не предложил веднага да продължат. Направили си лагер на плажа, наклали големи огньове, половували из околните гори, опекли си месо, изпратили няколко дружинки по-навътре в сушата да наберат плодове и зеленина и, изглежда, зачакали. Какво? Очевидно походът се провалял, разбитите отломки потвърждавали очевидното.

Бедата била в момчетата, които — не трябва да забравяме — не могат да се сравняват с нашите деца на същата възраст. Десет–, единайсет–, дванайсетгодишни, те още не достигали „мъжката зрялост“, но боравели с всички оръжия, ловували с ловците, проследявали със следотърсачите, само че били непокорни, оплаквали се и недоволствали от всичко. Ден след ден ударно преодолявали крайбрежния релеф, понякога лек, често — не, само за да чакат мъжете да слязат от морето, а това изобщо не задоволявало възбудата им отпреди похода да участват в „приключения“. Те също се уморили. Когато Марона тръгнала да се прибира у дома и повела най-малките със себе си, някои били едва на по седем-осем, макар и по-едри за възрастта си. Липсвали им майките или поне достатъчно любящите жени, на които Марона поверявала грижите за децата. От самото начало Хорса разбрал, че е направил голяма грешка, като взел малките на похода, но вече се намирали далеч от дома — ако приемем, че техният дом била гората — и още по-далеч от брега на жените.

Той намислил да върне всички дребосъци под охрана на младежите, но когато съобщил намерението си на юношите, получил твърд отказ — да се грижат за вироглавите пакостници по толкова дълъг и труден път? Не! В нашите анали не е описан друг случай млади мъже да отказват на Хорса. Може би това било знак, че походът трябва да се обяви за провал и да се върнат у дома?

Едва ли имало лесен начин да го стори, нали? Достатъчно неприятно било да признае правотата на вечно презрителната Марона. Но имало и по-лошо. Хорса бил съобщил, че иска да разбере дали като следва брега, някой ден просто няма да се върне там, откъдето е тръгнал — изведнъж да съгледа жените по скалите и да се убеди, че е обиколил от начало до край тяхната земя. И още нещо, теглело го да открие нова земя, нови брегове, нови… защо не хора? Всъщност, никъде няма намек за последното. Но все някога ония същества трябва да са се запитали дали и други като тях не водят наоколо подобен на техния живот, дали по всички тия морета и гори те са единствените човеци?

Да се върне при Марона и жените и да им каже… трудно ми е да си представя думите, които Хорса би изрекъл.

Детската необходимост на мъжете да стоят по-далеч от жените сега се обърнала в тъга по приятната лекота на гостуванията — на жените при мъжете и на мъжете при жените. А упреците и съветите, и те ли им липсвали?

„Глупаво е, глупаво, глупаво — нима си се заблуждавал, че е достатъчно да се отнасяш с малките като с възрастни, за да пораснат? Нима си си въобразявал, че момченцата ще се държат като твоите послушни младежи ловци само защото на теб ти е удобно така?“

Хорса взел няколко мъже и тръгнали по пясъчния бряг да видят какво ще открият; проучвали високи точки по-навътре в сушата — дървета, хълмове, всяка естествена наблюдателница, която можела да разкрие гледка, оправдаваща надеждите на Хорса.

Времето минавало. И най-после станало нещо, което датира събитията — за тях, както и за нас.

Няколко момичета забременели и техните размери и състояние причинявали огромни трудности на Хорса.

После родили и безбрежните, отморяващи плажове, където устройвали лагерите и гощавките си, техните мъжки плажове, екнали от детски плач. Хорса се ужасил, младежите — също. Нали точно от това избягали?

„Ти какво очакваше? Момичетата раждат, а бебетата плачат и някой трябва да ги храни, мие и топли — не си ли се сещал за това? Вие сте идиоти, празни глави, о, Хорса, не издържаме… да не искаш да кажеш, че не си очаквал това да се случи? Забрави ли, че те предупредихме — вземеш ли момичета на похода, ще забременеят!“

Въображаеми упреци и думи… „… и какво ще правите сега?“

Едно новородено починало. На този плаж се въдела някаква порода жълтеникави мухи, налитали на рояци върху всеки милиметър плът, всяка органична материя, довлечена от морето, разлагаща се риба, мъртви организми, чайки, водорасли, а щом си отидела светлината, нападали и почти голите тела на момчетата и мъжете, които бързо оценили новата изгода от препаските си с пера и листа.

Разпалвали големи огньове и се примъквали толкова близо до пламъците, колкото им стигала смелостта. Бебето, умряло от ухапвания, цяло се подуло, момичетата се опитвали да предпазят децата си, като непрекъснато ги къпели във вълните, от което кожата им се сбръчкала и подпухнала.

Хорса заповядал да изоставят мястото, просто се преместили на друг плаж без мухи. Иначе като природна даденост плажовете били едни и същи.

Децата не спирали да плачат и капризничат, а момичетата — да се оплакват. Тръгнали на похода, защото обичали чифтосването и приятелството с мъжете, но сега се дърпали от секс и не желаели да доставят облекчение на мъжете и момчетата.

— Тогава каква е ползата от тях? — роптаели момчетата.

— Каква е ползата ли? — възмущавали се момичетата. — Та нали ние създаваме ново поколение!

— Така е, но са ужасно досадни — казвали момчетата.

Извървели дълъг път: измерено във време — поне девет месеца с все спирките и забавянията; измерено в разстояние… — те не знаели как се прави това.

Колко време ще се връщат? И къде да се върнат? На поляната в гората? При бленуваните дървета, във вълшебното време, под закрилата на могъщата дъбрава! Много младежи и момчета открито съжалявали, че са напуснали благодатното място. Там единствената им грижа била да поставят добре въоръжени стражи около поляната, за да възпират мародерските набези на прасетата и прокрадващите се хищници.

По някаква причина обаче никой не искал да си тръгва: пътешествието отвежда някъде, намираш нещо, откриваш, завладяваш… недоволството няма да им помогне. Тогава какво да правят?

Починало още едно от малките и към бебешкия плач се добавило женско ридание. Тези хора не помнели малки деца да са умирали от болести. Ако наистина болест покосявала децата.

Момичетата, останали без рожбите си, се отпуснали, обзело ги равнодушие, не спирали да плачат, все лежали, не ставали, криели лице в ръцете си, мълчали, страдали… от гърдите им капело мляко. Ужасно, какво им става? Момчетата показали, че им е неприятно — това ли са момичетата, с които споделяли приключения, приятели като другите момчета? Всичко развалили с тяхното забременяване, що за гадни гледки и звуци! Най-малките момченца направо се погнусили.

Колко по-хубаво било в гората, недалеч от женския бряг. Момичетата им гостували, получавали това, за което идвали — живот в утробите — и си отивали, после пристигали нови момичета, били полезни, помагали, сръчно подреждали поляната, вещо лекували счупени крайници и леки заболявания. А я ги виж сега, мислят само за кресливите си бебета, търкалят се по земята, мълчат нещастни. И изобщо не са мили с момчетата!

Тук стигаме до голямото прекъсване на двете хроники. Походът на Хорса и разрушаването на Цепнатината бележат един край. Но и едно начало — на селата в горите. Тогава хората не знаели, че ще има села. Не знаели и хронистите. Думите „Хорса не знаел къде стои“ слагат точка на един дълъг раздел от двете истории.

„Никой не разбира историка по-добре от историка!“ Ясно виждам кога и как променилото се време затруднява изследователя на далечното минало.

Какво се крие зад думите на новите хронисти: „Хорса не знаел къде стои“? А къде са стояли те, тия нови гласове? В селата из горите. Не известяват колко са били селата, нито колко хора живеели в тях. Но очевидно сметнали за важно да отбележат, че двойна отбранителна ограда от заострени колове предпазвала от зверовете всяко от тях. Те знаели къде се намират. Недалеч от женските поселища край брега. Минало много дълго време — цяла вечност? — докато жените склонили да оставят морето и да се преместят при мъжете, но само при условие, че ще живеят на крачки от голямата вода. Така думите на селските хронисти „Хорса не знаел къде стои“ ни навеждат на предположението, че те познавали собственото си местонахождение. По тяхно време вече подвизите на Хорса и безумният му поход по вълните се носели от уста на уста в приказки и песни около огньовете.

Не мисля, че ние, римляните, можем лесно да вникнем в смисъла на обобщението „Хорса не знаел къде стои“. Та нас ни обучават по всякакви начини точно да се ориентираме „къде сме“. Когато нашите легиони се връщат от Галия, от земите на германите или от Дакия, те ни описват къде са били. Когато нашественици застрашат Рим, ние разузнаваме откъде идват. Нашите кораби кръстосват моретата, стигат на север до самата Британия, ходят до Египет, а робите ни пристигат от земи, за които почти не сме чували. Ние, римляните, не се съмняваме къде стоим и учим дори децата си да казват: „Нашият Рим не е цялото знание“. И ако същото това наше дете застане на морския пясък и съзре напред в далечината брегова извивка, ще съобрази, че тя спокойно може да е другият край на залив и за да се озове отсреща, е достатъчно само да се придвижва няколко дни от мястото, на което е стъпило.

 

 

А Хорса, какво знаел той? Познавал скалите и игривите вълнички на женския бряг. Познавал голямата река и лесовете в долината на орлите. Познавал горската поляна с исполинските дървета наоколо и пътеките от нея към жените. Затова когато застанал на оня плаж — в пълно неведение за разположението му — и погледнал далеч над вълните, не допуснал, че може да стои в единия край на залив и да се взира в отсрещния. О, познавал и заливи, след сбогуването с Марона прекосил няколко, докато обикалял с флотилията си покрай брега. Е, вярно, малки заливи и малки носове. Имал ли е думи за тях? По-късните хронисти от селата обаче не си задавали въпроси за заливи и носове, знаели какво представляват те, но лудият устрем на Хорса по вълните им разкрил, че безделието му на плажа с мъжката свита и недоумението какво да прави са засядане в други пясъци, не залив, голям или малък. Повтарям, „Хорса не знаел къде стои“ изразява предел на знанието, а това римлянинът трудно ще разбере.

Не се помайвал сам на оня бряг. Когато не ловували в горите, около него се събирали по-големите младежи. Както вече ни е известно, тяхната група не била от най-сговорчивите.

„Хорса имал големи главоболия с жените, бебетата им и малките момченца, които не можел да обуздае.“

Хлапетата се смятали за големи и се съревновавали с ловците и събирачите на храна. Колко били? Изваждаме отведените от жените и предполагаме (само предполагаме), че вероятно са били двайсетина, във всички случаи немного повече. „Няколко“ — хронистите често си помагат с тази дума. Момченцата много се гордеели със завоеванията си, перчели се, когато се завръщали на плажа с плячка, подражавали на юношите с възмъжало тяло. Били корави и смели, не се подчинявали на Хорса, не се подчинявали на никого. Групирали се в банди и изчезвали за по ден-два. Неведнъж прасетата или глутници кучета убивали някое от тях. Хорса се видял в чудо какво да ги прави. Направил опит да включва по няколко от тях в ловните дружини на младежите, за да ги приобщи към средата, но тези деца — различни от малките момчета, които познаваме — издигали над всичко независимостта си. Дори си избрали водач, момче, едно от тях, не по-голямо, но по-силно и най-безстрашното от всички. Търсели помощ от приятелски настроените момичета, когато счупели крайник или се наранели. В записките е отбелязано, че момичетата се страхували от дивите момченца, които нямали нищо общо с характеристиката „малки“. Те със сигурност не били безпомощни. И дори ловците, ако попаднели на някоя от хлапашките банди, заставали нащрек, сякаш се изправяли пред неприятел. Имало и сбивания между юношите и „малчуганите“, по ръст наполовина на големите, но неотстъпващи по сила, хитрост и ловкост в уменията да се справят с горския живот.

Как Хорса да излезе на глава с тия момчета, като на всяко негово запитване ще се приберат ли у дома при жените, те отвръщали с бурен смях и викове: „Не, никога, в никакъв случай!“.

На мекия морски пясък Хорса обсъждал с приятел в похода надълго и широко какво да правят. Очевидно заникъде не бързали.

Много искали да открият дали земята им е остров, но представата им за „остров“ се разминава с нашата, на римляните. Те разсъждавали по следния начин: някоя прекрасна сутрин изведнъж може да открият, че са отплавали толкова далеч, та пред очите им изниква женският бряг със скалите, пещерите и Цепнатината. Такъв образ оформила в съзнанието им идеята за обиколка на кръга, за край в началото. Думата „остров“ дошла от по-късните хронисти. Пътуването на тяхната „флотилия“ по ръба между откритата шир и крайбрежния пясъчен праг, о който се пречупва морето, им се струвало безкрайно. И ако все пак знаели откъде са тръгнали, то нямали понятие къде е „краят“. Кой да ги осветли, че пътуването няма да е вечно? Кой да им обясни, че тази тяхна земя не е толкова голяма и могат да я обиколят? Във възторга на отплаването подобни мисли не ги смущавали.

Когато не правели набези в гората, Хорса и хората му — младите мъже, ловците и следотърсачите — се изтягали нощем около виещите се езици на огньовете, опитвали се да вразумят „момченцата“, вслушвали се в равномерния плисък на морето, в шепота на вечното движение и мимолетността, взирали се в хоризонта… и може би в такъв момент образът на залив, много голям залив, за пръв път изникнал в умовете им, а после останал там, забит като пътепоказател. Дали са си измислили дума за залив, използвали ли са я? Можели поне да направят един кратък поход и да видят какво ще открият! Не било трудно да си измайсторят лодки от тръстики и салове от клони. Неколцина, съвсем малко, навярно двама-трима, водени от Хорса, издебнали момент, когато „хлапаците“ се запиляли някъде, тайно се качили на въпросните плавателни приспособления и поели нататък покрай брега. Представям си — няма как да не си го помисля, — че Хорса просто решил завинаги да избяга от момченцата. Но това означавало да зареже и момичетата с бебетата и бременните. В съзнанието му сигурно кънтели думите на Марона „Не те ли е грижа за нас?“. А сега те означавали много повече за него отпреди. Може би групата му не била съвсем наясно, но Хорса нямал никакви съмнения, че за да има деца, са необходими мъже, които да ги направят. „Не те ли е грижа за нас?“ Несъмнено Хорса се притеснявал, че жените се намирали на месеци път от техния лагер (във времево, не в пространствено измерение) и навярно вече се побърквали от чакане мъжете да си дойдат. И двете страни, мъжете и жените, правели връзка между чифтосването и появата на бебетата след известен интервал, колкото и смътно да било понятието „интервал“ за хора, очевидно неборавещи с числа и броене. Но времето минавало, а Хорса чувал все по-често „Не те ли е грижа за нас?“.

Дали Хорса се безпокоял за продължаването на расата ни, според нашия израз, колкото нас? Ето например, ние плащаме по-скъпо за бременните робини, отколкото за зрелите жени или девойките с плоски кореми.

Може би започнал да се тревожи за децата на горската поляна и да ги закриля? И се връщаме на въпроса без отговор: мислил ли е Хорса за народа си? Когато Марона му изкрещяла: „Не те ли е грижа за нас?“, кого е имала предвид — всички тях, мъжете и жените, Цепките и някогашните Изроди? Кои били „нас“?

Хорса вече плавал — ден, два, три — нощем, когато вълните се надигали и брегът се разгъвал към безкрая, слизал на сушата. И като поглеждал през рамо, той, а и придружителите му, виждали оная тънка цветна чертица, в която от доста време се взирали и се питали дали е само далечна извивка на приютилия ги бряг.

Но й обърнали гръб — не събрали сили да продължат сами и да изоставят другите.

С връщането им в лагера момичетата и малките деца ясно дали да се разбере какво си мислят — смятали, че са ги изоставили; младежите зареяли поглед напред и там, където морето докосвало небето, зърнали в далечината едва видимата цветна линия, трепкаща, но постоянна. Приличала на бряг. Някои били категорични — бряг е, какво друго, — но всички трудно си представяли толкова голям залив, та окото почти да не улавя насрещния му край. Не било лесно да преглътнат и че навярно можели да стигнат до заветното място, в което се взирали. Ако имали подходящи по големина лодки. Какво щели да открият? Земя, където с юношите не се отнасят като с деца, независимо дали телата им са възмъжали или не? Или където младите жени не издуват кореми и не раждат врякащи бебета? Където момичетата са приветливи, не се превръщат в недоволни и свадливи жени и никога не отказват да си играят с момчетата?

В треска по нежната като мечта багра на отсрещния бряг Хорса заявил на своите, че преди бурята се справяли отлично със скромните си плавателни устройства: научили се да въртят веслата, да гребат по цели седмици, месеци, по-дълго; вълните също били благосклонни към тях и дотук пътуването им било чудесно. Така е, настоявал Хорса, те знаят как да си построят устойчив съд, за да ги преведе до оня мамещ бряг, ще тръгнат по спокойни води и ще открият…

Навързали тръстикови снопи и направили по-голям и здрав сал от всички измайсторявани дотогава. Малчуганите и малко по-големите от тях шумно настоявали да ги вземат на плаването, но мъжете им обещали да го сторят за следващото, ако това пътуване се окаже успешно. Призори Хорса и приятелят му, чието име не узнаваме, тръгнали към драскотината на хоризонта, перленорозова в лъчите на утрото с корона от тъмносин облак над нея.

Надявали се да стигнат скоро — тази дума използват хронистите. Не „до вечерта“ или „бързо“, а скоро. Но напредвали много по-бавно, отколкото очаквали. Залягали на греблата, не спирали дори дъх да си поемат, движели се напред, но омайният бряг не приближавал. Превалило пладне, те продължавали, отминал и следобедът, едва на здрачаване се показала земя, ако било земя, защото те нямали идея какво е. После изникнали пясъчни ивици и дървета, каквито не били срещали. Именно дърветата ги изкушили да си помислят, че новото място е по-добро, по-богато и по-красиво от тяхното. Описани от хора, невиждали подобни растения, дърветата трябва да са били палми, по тях били накацали едри бели птици с разперени опашки като двойници на палмовите листа. В очите на мъжете всичко било удивително и ненагледно, те имали само едно желание — да изкарат на сушата паянтовия сал, на ръба да се разпадне от дългото мятане по невиждани дотогава гигантски вълни, и да започнат нов живот, само че…

Денят си отивал, светлината гаснела и звезди осеяли небето, Хорса зареял поглед към своето съзвездие и го пронизала мисълта, че небето го наблюдава. Трябва на всяка цена да слязат на сушата, скоро, веднага, в този миг нестабилната им опора се люшнала и отскочила по вълните, а от искрящия обетован бряг ги връхлетял свиреп вятър и им припомнил за бурята, попиляла лодките им. Черен облак затиснал земята и задухал тънки тъмни вихри срещу тях, те само могли да установят, че ги отвява назад към изходната им позиция. Изблъскал ги бързо, после стремително, разбеснелите се талази ги засмукали във въртопите си, а те се вкопчили в шепа тръстики — всичко, което им останало от раздробения, разнесен в морето сал. Вълните мятали Хорса и приятеля му като пяна, въртели ги и ги търкаляли, накрая ги изхвърлили брутално и жестоко на плажа, от който отплавали призори. Нощта била паднала отдавна, на брега пламтели много огньове. Младият мъж, приятелят на Хорса, лежал неподвижен, разкривен, потрошен, не давал признаци на живот, така и не дошъл на себе си. Кракът на Хорса бил смазан и изметнат, проснат на топлия пясък, той стенел от болка, но най-вече от разочарование.

Отново не мога да се възпра от намеса. Защото изпитвам огромна жал към оня младеж Хорса, който лежал ранен на пясъка и бленувал по място, което не успял да достигне. Но се опитал… чувствам го като мен на млади години или като мой син. Какъв копнеж е трепнал в него, когато зърнал и пожелал далечния бряг? Зная, според мнозина последна дума по въжделенията са казали гърците. Но аз не се давам на гърците, не и по този въпрос. Аз съм от ония, които вярват, че ние, римляните, сме надминали гърците. Хорса не преследвал по-лек живот, в моите очи той е наш, римски предшественик. Нас ни води потребността да завладяваме видяното и да опознаваме намереното. В своята същност Хорса е бил колонизатор още преди думата и идеята да се зародят. Виждам злочестия Хорса, изхвърлен на брега осакатен, и си мисля колко рани Рим сам си е нанесъл, за да удовлетвори необходимостта си от разрастване и притежаване. Мисля за двамата си клети сина, заровени някъде из северните лесове. Рим изпитва нужда да надскача себе си, да се уголемява, да се разпростира. Нататък и по-надалеч, нашир и още по-нашироко — така се чертаят пределите на нашата Римска империя. Защо някога да слагаме край — на нас, на Рим, на нашите граници? Подвластните ни народи може и да се борят срещу нас, но никога не ще успеят да ни спрат. Понякога си представям как целият свят, който познаваме, ще живее по Римски, подчинен на нашето благотворно управление — на Римския мир, на Римските закони и правосъдие, на Римската ефикасност. Безспорно е, ние превръщаме пустините в градини, завладените от нас земи процъфтяват. Сила, по-велика от човешката, ни направлява и води, посочва ни къде да пращаме следващите наши легиони. А ако някой ни критикува, ще му задам само един въпрос: Защо, ако ни липсват качествата да донесем възход на цялата земя, всички искат да са Римски граждани? Всички, без изключение, от което и да било кътче на империята ни, та и отвъд нея, искат да са свободни хора под Римския закон и в Римския мир. Отговорете ми вие, съдниците и неверниците! Аз само си представям злочестия Хорса изпружен на пясъка, платил с недъгавост за устрема си да опознае вълшебната земя оттатък, и тайничко го обявявам за римлянин. Един от нас. Наш.

 

 

Лежал като дете, закрил с ръка лицето си. Когато дошъл на себе си и имал сили да говори, хората му дали знак, че са готови да го чуят, той им разказал за чудесата на далечния бряг. Да, на тяхната земя растели величествени дървета, летели внушителни птици, от шубраците святкали очи на зверове, но брегът, който не достигнал, защото свирепият вятър го отхвърлил обратно, онази нова земя привличала и мамела така, както тяхната никога не би могла.

Другите обаче не били склонни да го слушат дълго. Имали си работа и грижи, най-напред трябвало да се освободят от трупа на мъртвия младеж, който веднъж вече изхвърлили във вълните, но те го върнали на плажа недалеч от Хорса още по-натрошен. Едно момиче, изгубило неотдавна бебето си, убеждавало, че морето не иска умрелите и е по-добре да закопаят тялото. Заровили другаря му на плажа, а Хорса лежал и си мислел как той също можел да изчезне под задушаващия пясък. Друго момиче му донесло вода и храна от вечерната гощавка, но всички останали, юношите и младите мъже, се занимавали само с едно — говорели за момченцата, които се върнали от лов с плячка, но вместо, както бил обичаят, да я добавят към общите провизии, седнали да си я готвят на отделен огън наблизо. Малките танцували и пеели, опиянени от своята самостоятелност, и се присмивали на по-големите около техните огньове. Хорса им извикал да се присъединят към общия гуляй, но децата не му обърнали внимание. Всички напълно го пренебрегвали, а той не разбирал какво става, нито схващал, че приповдигнатото чувство на весела анархия се дължи именно на неговото неприсъствие, на липсата на водача, който да владее положението, непрестанно видимия център и фокус на авторитета. А той лежал на пясъка, пълзял, мъчел се да седне, безпомощен от болка.

Хорса се докопал до една изхвърлена от морето тояга и като се опирал на нея, направил опит да се изправи. Всички се обърнали и го зяпнали, спогледали се, разменили си усмивки; кривият прът бил комично копие на кривия му крак; като видели Хорса на три крака, единият провиснал, момченцата около огъня встрани от останалите започнали да го сочат с пръст и да му се подиграват. Същото направили и юношите. Олюлявайки се, Хорса се изправил, крепял се само на тоягата, задържал се само миг и паднал сред гръм от смях. Отново пробвал да се вдигне, не успял. Момичето, изгубило неотдавна бебето си, се приближило да го подхване, то също не се справило. Отдалечило се. Хорса лежал безпомощен като посрамен звяр. Усетил, че го отхвърлят, а когато момченцата го наобиколили и взели да го сочат и осмиват, се сгърчил в желание да потъне в земята. След малко те също си отишли, върнали се в гората край брега. Младежите се стягали за лов на следващия ден. Никой не го забелязвал. Наложило му се да изпълзи встрани, за да изпълни повелята на червата си, а когато се върнал, избрал да легне зад една скала, скриваща го почти изцяло. Никой не му проговорил. Той не разбирал разбунените в него чувства. До този момент бил силен, красив и цял, а сега искал да изчезне.

На сутринта се събудил, разкъсван от болка и изгарящ от жажда — наложило се бавно да пълзи до съда с водата. Не могъл да вдигне голямата раковина. Наоколо нямало много будни. Юношите били заминали на лов, момченцата никакви не се виждали. Няколко момичета с бебетата си, встрани от основната дружина, видели усилията му, но не се спуснали да му помогнат. Накрая, след като станало ясно, че ще изпусне раковината и ще разлее водата, едно момиче приближило и му дало да пие. Не било нелюбезно, но той бил свикнал на повече… какво му липсвало, какво не му засвидетелствала тя? Уважението, което винаги получавал и от което винаги се нуждаел.

Утолил жаждата си и се обърнал да погледа морето, а в далечината, където се сливали водата и небето, искрял лъчът светлина, неговото бленувано място, неговата земя на сбъднати желания, макар че преди да съзре перленорозовия бряг с големите бели птици, сякаш сънища, накацали по дърветата, той не знаел по какво е копнял. Потърсил убежище от изгарящото слънце в сянката на скалите, но продължил да се взира, не откъсвал очи от омайния бряг, следял как се преливат цветовете му с движението на слънцето. Никой не дошъл да му предложи помощ, вода и храна, нито да си поговори с него. А толкова искал да разкаже за дивното място, което видял и почти достигнал, там…

Ако цял живот си обладавал авторитет, даден ти от природата, без да си го осъзнавал, а после изведнъж го загубиш, трудно е дори да зададеш правилния въпрос. От какво е лишен той сега? С какво вече не разполага, а преди хората търсели в него? Хорса не станал водач по свое решение, нямал предварителен замисъл да обединява многобройните воюващи групи — ако изобщо той бил обединителят, а не друг, чийто авторитет наследил, — не се борил да надделява над останалите и изобщо не се бил замислял над това. Защо сега другарите му сякаш оглушават, когато се опита да ги заговори? Момичето, което по-рано му донесло вода, седяло до него и той й разказал за чудната земя, видяна със собствените му очи, преди вятърът да го изблъска по вълните обратно до лагера. Тя го посъветвала да не лежи и мотолеви за виденията си, другите говорели, че се бил побъркал, и се безпокоели. Походът им опасно се провалял. Налагало се да се вземат решения, а кой да го стори? За нея, изглежда, от само себе си се разбирало, че това не може да е физически непълноценният Хорса, та той се влачи! Хорса трябва да си избере някой от младежите да работи за него, да направят нещо като главно командване. Докато той бълнува за оная земя, тук стават страшни неща.

Младежите не забелязвали Хорса, който се опитал да обиколи лагера, залитайки около кривата си тояга. Момичетата с нищо не показали, че са по-различни. Децата им намалявали, защото някои умрели, а ни една от тях не издувала корем. При всяка възможност се държали настрана от мъжете, в отделна група, но редовно получавали дажбите си храна. Понякога малчуганите се включвали в общите вечерни пирове, но в повечето случаи се запилявали някъде: гласовете им ехтели откъм гората. Вече не стоял въпросът как да бъдат контролирани. Деца или не, с възмъжали тела или не, те не отстъпвали по храброст и ловкост на мъжете, които в интерес на истината се бояли да се заяждат с тях.

Момичетата все пак се стремели към някаква централна власт или авторитет, но когато се опитали да поемат контрол над момченцата, им казали да си затварят устата, защото са просто Цепки.

Родило се ново бебе и младежите наредили на момичетата да стоят настрана от тях с ревливите си отрочета, така че момичетата винаги се настанявали на известно разстояние от основната група.

Хорса не намерил желаещ сред младежите да работи с него, нито да го приеме за приятел. Никой не желаел да слуша приказките му за земята, дето искряла на залез в розовоперлени и златисти отблясъци под тъмносиния облак.

Никой не искал да чуе за Хорса.

Така с неговото осакатяване обединяващият дух завинаги напуснал общността. Как е възможно, не вярвал, докато лежал ранен в сянката на скалата, нали само допреди ден се откроявал сред тия хора като по-силен и по-добър от тях, нали всяка дума, излязла от устата му, била изпълнявана?

Това, разбира се, не включвало момченцата: от доста време те не се подчинявали на никого.

Мейв, милото момиче, предупредило веднъж Хорса, дошло да му разкрие, че малките намерили пещера, по-скоро лабиринт от пещери, и там прекарвали цялото си време. Сигурно забелязал, че напоследък все нещо липсвали? Известието му подействало като шок. Не бил забелязал. Май го занимавали само собствената му болка, натежалият му и влачещ се крак. Събрал сили да се изправи, опрял се на тоягата си, направил опит да върви, по-скоро затътрил ходила по пясъка.

Щом стъпил на крака обаче, макар да не изпускал опорната си сопа, хората, изглежда, отново отворили очи за него. Нямали желание да слушат приказките му за новата земя, но когато заговорил, му обърнали внимание.

Мейв поставила въпроса за децата, а младежите се почувствали неловко, дори се подразнили. Какво искат от тях? Хорса разбрал, че отсъствието на децата тревожело младежите, че вече са обсъждали и вземали решения, които са му убягнали.

Изправен, Хорса поискал да го заведат във въпросната пещера или пещери и очевидно си бил възвърнал част от авторитета, защото с помощта на тоягата и с по един младеж от двете му страни да го придържат изкачил скалата зад плажа и видял входа на пещера с добре утъпкана пътека към нея, издаваща истината, че малчуганите я използвали, и то често.

Тук вече се загатва какъв може да е бил броят на момченцата. За да се утъпче една „използвана“ пътека, са необходими повече от, да речем, четири, шест, десет души; или попадаме на мярка за време? Ако тези хора са пребивавали в новото си убежище по-дълго, отколкото сами предполагали? Пространството пред пещерата било разчистено от храсталаци и треволяк. Оттам хлапетата можели да наблюдават плажа долу с разпалените огньове на големите и угощенията, в които те също били длъжни да участват и да дават дял от своя улов. Лесно било да си представи детското хихикане и кикота на хлапаците, изплъзнали се от всякакъв надзор.

Пещерата била висока и просторна, двата й края се скосявали в тъмни гънки, където, съвсем разбираемо, не би посмяло да стъпи ни дете, ни възрастен. Главната кухина била гладка и използвана — вероятно по онова време също — от животни. По ниските скални издадености били поставени притежанията на хлапетата: животински кожи, препаски от рибя кожа, грамадна раковина, пълна с вода, месни остатъци от вечеря. Миризмата не била приятна. Но къде били децата? От тях нямало и следа. Възрастните викали, крещяли, даже заплашвали и заповядвали; отговорът бил пълно мълчание. Или хлапетата били на лов, или се били оттеглили дълбоко в галериите и чакали да ги оставят на мира. Хорса предложил младежите да огледат по-навътре в пещерата и те привидно се съгласили, но не изгаряли от желание: широкият тунел в дъното се разклонявал още в началото си. Младежите бързо надникнали накъде водят коридорите и открили лабиринт от пещери. Хорса забелязал колко смутени, дори засрамени са младите мъже. Да, трябвало да държат под око малчуганите, ако можем да ги наричаме така, докато Хорса боледувал и не бил на себе си.

Хорса поискал няколко младежи да се върнат в пещерата, когато се стъмни, за да проверят дали децата са се прибрали; добре, но някой се провикнал, че не желае да влиза нито в тази, нито в която и да било друга пещера: тук дебнели животни, не ги ли чуват? Друг пък заявил, че няма да се среща сам с децата в тъмното. Хорса се крепял изправен благодарение на тоягата си, още треперел от слабост, но слушал разговора им. Разчленения от пещери, коридори и проходи свързвали нивото, на което се намирали, с дълбоки подземни реки и дори езера. Ако щели да издирват децата, трябвало да го направят през деня, да сформират поне две групи търсачи и да се снабдят с възможно най-здравите въжета от дървесно лико, също и с факли. Така ако едната група пропадне някъде, другата да й се притече на помощ и да я спаси. Хорса казал:

— Ако малките са се загубили, не можем просто да ги изоставим. — И съзнавайки, че не е убедителен, добавил: — Да не забравяме, те са само деца.

Очите на цялата му дружина се извърнали към него недоумяващи, сепнати и невярващи. „Деца!“, той нарича тия опасни вълчета деца?

Хорса изчакал прав всички младежи да излязат от пещерата и закуцукал след тях, стискайки тоягата си. Този път Мейв се притекла да му помогне. Вън на равната площадка със стъпканите въглени от нощни огньове Хорса се хванал здраво за стъблото на една фиданка и затворил очи да се съвземе. Когато ги отворил, Мейв още го подпирала, пред погледа му се ширело морето, а тъничката искряща черта в далечината и тъмният облак над нея възвестявали неговата друга земя. Горе от високата скала се виждало как линията обточва голяма част от хоризонта. Дали стигала толкова навътре и в дълбочина? Хорса напрягал очи, но не видял. Колко е далеч? Питал ли се е изобщо какво е разстоянието, или го измервал според бавното пътуване с приятеля му натам и бързото им премятане обратно по вълните? Май бил готов да рипне в жаркия летен ден и на два скока да се прехвърли в неговия край, разтворил обятия да го приеме. Мейв погледнала накъде се е втренчил и му казала:

— Хорса, на другите не им харесва, когато се пулиш нататък. Какво толкова виждаш? Та там само облаци се трупат, нали и ние имаме очи!

В този миг на Хорса му се сторило, че нещо в „облака“ проблясва. Светкавица ли? Какво е това припламване, сигнал ли му изпраща? „Тук съм, помни!“

Леко насочван от силната ръка на Мейв, той се смъкнал от високата скала долу на плажа. Препъвал се, но продължавал и се надявал другите да не са станали свидетели на залитанията му. Мейв търпеливо го водела, докато стигнали пясъка, там той седнал на един камък и почакал да му премине слабостта.

Когато разпалили нощните огньове на плажа, те погледнали нагоре към пътеката в скалите, за да проверят дали децата не се навъртат там. Очите им потърсили отражения от пламъци пред тяхната пещера. Чакали няколко нощи поред и всички се угнетили. Понесъл се ропот, че децата са изчезнали. После, както вече обсъждали, групи с въжета и факли тръгнали по пладне, когато светлината била най-силна и прониквала по-дълбоко в пещерите, но се върнали с вестта, че лабиринтите са безкрайни и опасни и не било изключено децата да са отнесени от реки или да са паднали в някоя пропаст. Викали от пещера в пещера, гърлата им пресипнали и макар да не били сигурни, понеже в плетеницата от кухини всичко кънтяло и гласовете се умножавали многократно, сторило им се, че доловили писъци на изгубени деца, зовящи за помощ, но можело и да бъркат, да са чули крясъци на чайки от скалите или скимтене на пещерни зверове. Повторили опита си да проникнат навътре, но било трудно — не само защото пещерите били много, а и защото всяка от тях се оказвала с други отверстия. Трябвало да приемат, че са изгубили децата. Хорса настоял да изчакат, може би хлапетата ще се появят отнякъде, но натежало мнението вкупом да се махнат от този бряг, който им носел нещастие.

„Не те ли е грижа за нас, Хорса?“, отеквал гласът на Марона и в сънищата му, и в рева на вълните, и в свистенето на вятъра. „Не те ли е грижа, Хорса?“

После намерили няколко хлапета в лабиринта, „няколко“. Приличали на скелети. Ето, това е ключ. Здравите момченца не стават кожа и кости за ден-два. Били уплашени до смърт и гледали изцъклено. Нещо ужасяващо зловещо им изкарало ума. Пълзели в някаква дълбока шахта. По-големите момчета поискали да спрат, но подигравките на останалите, „Страхливци! Не ви стиска!“, ги принудили да продължат отвъд разумното. Ако подземните води са се обърнали, както често се случва, издирвачите им щели да открият само скелети. Отначало намерените момченца не слагали залък в уста, после преяли, дружината не можела да мръдне, докато малките не се оправят и станат годни за път. Те категорично отказвали да се върнат в пещерите. Съвсем по детски се зарекли, че по-скоро ще умрат, отколкото кракът им да стъпи отново там. Не знаели какво се случило с другите деца или били твърде уплашени, за да разкажат. Разговарящите с тях дочули имена: Силния паднал в река, Голяма мечка изчезнал в яма, грамадна змия нападнала Бегача. Щели да предадат поне тези имена на чакащите ги жени, които все повече завладявали мислите им.

Дълго време никой не се сещал за жените, нито ги споменавал, ала сега, особено след като изгубили децата, заговорили за Марона, питали се какво ще каже, ако знае. Все по-често мъжете повтаряли, че отдавна трябвало да се приберат. Което ще рече, че отлично разбирали не само че бебетата в коремите на жените идват от тях, но и че времето — периодът — е важна величина. Ако съдим по летописите, тези наши предци, далечните ни предшественици, така и не са обяснили как измервали времето, но определено са знаели да пресмятат поне раждането на бебетата. Около големите огньове, край техните алени и златни отблясъци във вълните на прилива преди отливът да ги издърпа навътре, мъжете си приказвали как жените ги чакат и като изключим неизбежните шеги (представям си какво си мислят край огньовете нашите легионери за жените у дома), се притеснявали, че когато се появят, Марона ще е полудяла от тревога и много сърдита. Кога според тях щяло да стане това?

Намерението им било да продължат около острова, докъдето е възможно или докато излязат на женския бряг. Дали вече са знаели, че тяхната земя може да е остров? На нас ни е известно, а това очертава граници и форма на нашата представа за тяхното пътуване. По голямата река в долината имало острови и докато предците ни пътешествали и бавно опознавали бреговете, сигурно са попадали на късчета земя, отвсякъде плискани от вълни. Дали Хорса виждал своя пленителен бряг като окрайнина на остров? Във всеки случай не използвал тази дума. Може би самата мисъл за сияйното място като периферия щяла да хвърли сянка върху образа в съзнанието му.

Докато хлапетиите се съвземали — преданията недвусмислено сочат, че възстановяването им било колкото физическо, толкова и психическо, — се случило още нещо. Юношите проявили съчувствие и разбиране към жестоко изплашените момченца, затова прекарвали доста време с тях, говорели им, слушали ги; момичетата — също, но после едно момиче родило и бебето му веднага умряло. Това потресло всички. Защо невръстното си заминало без никаква причина и обезпокоителни признаци? На този плаж нямало мухи с отровни жила. И тук за пръв път се казва, че въпросното бебе им било скъпо, за разлика от всички изчезнали преди него. Осиротялата майка изпаднала в помрачение и макар плачът и стенанията й да дразнели всички, никой не проявил към нея нетърпимостта, понесена от предишните скърбящи майки. Така отново се върнали на разговора за Марона: защо новородените при тях умират, а при жените, доколкото си спомнят, не било така?

Групата, подготвяща се да си ходи „у дома“ (използван е точно този израз и той подсказва промяната в чувствителността), не била толкова безгрижна, колкото на идване. Когато преценили, че децата и опечаленото момиче са в състояние да пътуват, трябвало да премислят от кое място да тръгнат.

Докато преследвали зайци из шубраците, младите ловци попаднали на пещера, която помислили за главна — висока и широка, тя не се разклонявала на стотици тунелчета и комини в дълбочина, а се врязвала право и гладко в скалата. Изглежда, служела за проход на горските животни. В нея живеели големи и малки зверове, поне преди да ги изгонят оттам врявата и делата на ловците. Стъпките им били отпечатани навред в праха. И отново стигаме до въпрос: какви зверове? Гигантски мечки? Прасета? Големи котки? Мисленето на ония хора е странно за нас, те не изпитвали необходимост да задават въпроси — какво, колко, как!

Животните избягали, но очевидно младежите не свързали изчезването им с грохота, който вдигали сами — трополене, викове, крясъци, хвърляне на камъни по стените, за да чуят кънтенето. Преди да изберат главната пещера за отправна точка на завръщането си, няколко момичета отишли в първата пещера и извикали имената на изгубените хлапета, влезли и навътре, докъдето се осмелили. Тук се загатва, че момченцата, техни братя или дори синове, са им липсвали. Жените викали имената им и се ослушвали, викали и се ослушвали, но ехото връщало само собствените им гласове.

Около огньовете тръгнала приказка, че станало по-добре, дето Марона отвела част от малките със себе си. „Иначе нямаше да има момченца да растат, за да станат като нас“, мъдро казал някой, а после всички младежи го повтаряли. „Помислете само! Ами ако спрат да се раждат деца — какво правим тогава?“

Хорса им обяснил, че и при наличното положение щяло да настъпи време, когато поколението от млади ловци и стражи ще стане малобройно.

— Задават се опасни времена, така ще е, докато чакаме да се появят момчета, които да отгледаме.

Тази мисъл насочила още повече вниманието им към грижите, които трябвало да положат за поизоставените момченца, още по-трудни и раздразнителни след преживяното изпитание. Те отказали да влязат в новата пещера, далеч не толкова опасна като предишните. Тъмнината в нея не била непрогледна, много изходи извеждали към горите горе, където кръстосвал Хорса. В тази пещера прониквали широки снопове светлина, а ухание на дървета и сладка вода надделявало над животинските миризми. Под голямата зала имало цяла мрежа от проходи и дупки, там никой не посмял да се спусне. Но си измислили игра да се пробват колко навътре в тунелите ще проникнат, преди да се натъкнат на препятствие. Понякога попадали на отломки от срутени сводове или на шахти, толкова грамадни, че се налагало внимателно да ги заобикалят. Общо взето се придвижвали лесно, не се излагали на големи рискове, дори изпитвали приятна лекота, защото без никакво усилие можели да повикат Хорса, който обикалял с хлапетата отгоре. Заради ранения си крак той не можел да се мери по подвижност с момченцата, а те бързо се възстановявали, но двете групи — едната на горското ниво, другата долу, в пещерата — правели почивките си едновременно, за да хапват заедно и да проверяват всички ли са налице.

Вече съобразили, че цялата земя наоколо била надупчена като дърво, проядено от червеи. Пещери, коридори, кладенци и необятен свят на подземни реки и езера. Щяло ли да хрумне някому, че съществуват, ако хлапетата не си устроили убежище в скалата над плажа?

Не ми е спокойно да си мисля как тунелите и пещерите подкопавали острова — лабиринти като скрити истини за познатия ни свят. На младини никога не съм се замислял за катакомбите. Защо да го правя? Тогава смъртното и смъртта отстояха на години пред мен. Но е време аз и всички римляни да си спомним за катакомбите. В тях се крият престъпници, избягали роби и затворници, а сега и християните, тия бесовски, нечестиви фанатици, подпалили, както твърди мълвата, нашия Рим. Моят дом избягна пламъците само защото вятърът се обърна навреме. Пожарища, злодейства, закононарушения, добре че нашите богове са винаги с мен.

 

 

Скоро групите не били две, а повече. Независимо че голямата пещера, която, изглежда, нямала край, всеки ден им доставяла безброй вълнуващи преживявания, неизбежно било да се отегчат и някои младежи излезли горе на открито, за да продължат по пътя с Хорса и децата, но вървенето с тях било твърде бавно и отпрашили сами, открили плажове, доста по-различни от стария им бряг. Залезът на слънцето в морето им напомнил за женската земя. Разчели ли са знак в това? Разбрали ли са, че вървят направо към жените? Ако направо е подходяща дума за многобройните групички, дето се лутали насам и натам, търсели и се връщали. Сега избягвали само недалечните плажове вдясно от тях — казвам го с условието, че предците ни вече различавали ляво от дясно и използвали този ориентир. За тях плажовете изгубили обаянието си. Много време прекарали в самота покрай пясъците! Нямало нещо, което да не знаят за тях, както и за морето, променящо се за миг пред очите ти.

Момичетата казали на Хорса, че от един невисок хълм през върховете на дърветата се вижда ивица море със сияние от неговия бряг, и той се изкачил да провери. Толкова близо били, тия розовоперлени нишки като вътрешност на мида с неизменната тъмносиня корона на облака. Хорса седнал, замечтал се, но другите не ги свъртало, затова слязъл при хлапетата, а те, вече заякнали, били готови за нови приключения, дори да се впуснат в пещерите.

В този момент се завърнали ловците и съобщили за дълбока яма, дупка, пълна с кости… да, веднага си помислили за костите в Цепнатината. Минало известно време, преди да си признаят, че хвърляли в ямата камъни и предизвикали взрив: очевидно уцелили гнездо с отровен газ, сгъстен до точката на избухване. Позасрамили се, но не много, Хорса обаче силно се разгневил и наредил такива бели да не се повтарят. Грохотът от експлозията сигурно е уплашил животните и птиците. Хорса постоянно им се карал, че с олелията си вредят на живота в гората.

Случвало се ловците да отсъстват повече от ден, преди да попаднат на дивеч. Това водело до друго затруднение. Прехраната на всички зависела от ловците, от плячката, която носели да се готви на огньовете. А младежите не ловували достатъчно: предпочитали да изследват пещерите и хълмовете и да откриват още нови лабиринти. Момичетата събирали горски плодове — скучна задача за момчетата, — затова винаги имало плодове. Само че момичетата били малко, та да изхранят цялата дружина, макар сред тях да нямало бременни, нито да им се пречкали бебета.

Хорса заповядал да организират голям лов и по жаравите отново зацвърчала сланина, пламъците се издигнали високо нагоре, облизали клоните, а на сутринта листата им се чупели и нямали цвят.

Хронистите отбелязват, че ако жените искали да настигнат мъжете, лесно можели да ги проследят по изтлелите огнища, разпилените кокали и клюмналите клони на обгорените дървета.

Мъжете си говорели как скоро ще стигнат женския бряг, надявали се да се случи по-бързо. Гладът не само за секс, но и за женско присъствие ги правел неспокойни и нетърпеливи, приповдигал настроението им. А хокането и опяването, и те ли са им липсвали? „Марона ще каже това, Марона ще каже онова“, току споменавал Хорса. Несъмнено тя нямало да одобри предизвиканата експлозия в дупката, която толкова приличала на истинската Цепнатина.

Решили отново да се разделят на две групи. Едната да мине през гората, другата — през пещерите под нея, ако има проходи. Така и направили, Хорса отново водел, нищо че се придвижвал бавно и тромаво с тоягата.

Този етап от големия поход не е описан подробно. Навярно дните са се сливали едни и същи. Първоначалната увереност, оттласнала ги от плажа с мержелеещата гледка към омайната земя на Хорса, се изпарила. Той усещал как всеки ден от тази последна фаза на прехода им го отдалечавал от перленото проблясване на хоризонта, по което душата му изгаряла. Не намерил друго възвишение, откъдето да се наслаждава на мечтата си, но отнякъде зърнал разискрено светулкане на водопад и го зачовъркал въпрос — ами ако се е заблудил за сиянието, ако всичко е било просто мълнии или заслепяващи отражения на слънцето от водата?

Какво ставало в това време на женския бряг с жените, за които мъжете все повече мислели и говорели? Жените чакали… чакали. Завръщането на… е, със сигурност копнеели да се върнат децата им. В края на краищата всеки от отсъстващите мъже им бил я брат, я син… не смея да употребя думата „любовник“. Налага се предположението, че е малко вероятно по онова време някой да е произнасял или чувал израза „обичам те“. „Харесваш ми повече от другите“ — да, това ми изглежда по-вероятно. Малко като нашите деца, когато далеч преди да стигнат зрялата си мъжка или женска физика, срамежливо произнасят нещо сходно на другарчето си и за потвърждение дори лепват една детинска и непохватна целувка по бузата. Не обявявам ония далечни древни хора за недорасли. Просто, докато се ровя в миналото, не „чувам“ „обичам те“.

„Липсваш ми“… „Липсват ни“… Да, долавям това с лекота.

Откакто Марона обърнала гръб на Хорса в началото на неговото приключение… да, чувам ясно… — наистина ли „чувам“? — „Мъжете сте просто едни големи деца“ и не се съмнявам, че всеки мъж, четящ настоящия текст, е бил замерян при някоя караница от жена си — или любовницата си — с въпросната фраза. Колко лесно изписвам „любовница“, когато се отнася за нас… Та, след последната среща на Марона с Хорса, като изключим завръщането още в началото на няколкото момичета, неприспособили се към твърде грубия мъжки живот, от пътешествениците до жените не стигнала ни една дума. Все едно пропаднали от края на света… почакайте, техният свят не е имал край или ако предпочитате — предел. Толкова е трудно за нас да си го представим, толкова сме свикнали да мислим за границите на нашата велика империя, простираща се, както знаем, над по-голямата част от света! Никаква вест. А какво им пречело да отделят един смелчага и да му възложат да се върне, за да успокои жените? Те не знаели колко далеч са отишли мъжете и нямали представа, че се бавят на някакъв далечен плаж, където осакатеният Хорса бълнува за своя златноперлен бряг. Трябвало да им съобщят за счупения крак на Хорса, за момчетата, загинали в блатата и реките, а после и за изчезналите хлапета. Май било по-добре, че жените не знаят.

Междувременно малчуганите, отхвърлени от похода, защото били малки, вече поотраснали; макар и далеч от възмъжаването, съвсем не били деца. Заякнали и се калили във вълните — тяхното игрище. Но много се оплаквали, че били лишени от горското си място за забавление и от правото да бягат от жените при мъжете, за да растат при тях. Знаели, че не могат да се оттеглят в дърветата сами: мъжкото място не било тяхно и нямало да стане, докато големите не се върнат, не прогонят свирепите прасета и котки и не отвоюват обратно собствения си дом, мъжкото убежище. Без по-големите ловци нямало да се получи, затова малчуганите, вече не толкова малки, чакали мъжете със същото нетърпение, както жените чакали животът им да добие цялост.

На женския бряг, съвсем поносим, когато момчетата бягали в гората при мъжете, станало пренаселено. Пространството отесняло, от доста време било така. Но едно нещо бавно влудявало общността — не се раждали бебета и нямало изгледи да се появят, защото нямало бременни жени. Най-малките деца вече тичали наоколо. Не се чувал бебешки плач, макар хлапетата да вдигали достатъчно шум. Възрастните си припомнили старите митове: май работите вървели по-добре, когато не се налагало мъжете да правят бебетата? Луната, океанът и големите риби оплождали жените, спохождал ги дори самият дух на Цепнатината. А сега загорелите за съешаване жени седели безполезни по скалите и говорели за мъжете. Чакали, с това се изчерпвало всичко.

Приказките им за мъжете и момченцата тегнели от предчувствия. Знаели каква небрежна пасмина са мъжете. „Ако износваха бебета в коремите си и ако раждаха в болка, нямаше да са толкова безотговорни и да излагат живота на риск…“ Не те ли е грижа за нас, Хорса, не те ли е грижа?

Понякога си говорели как някои от момченцата, тръгнали на похода, не били достатъчно силни. Едно го моряла кашлица, друго било слабичко, трето спяло лошо и го мъчели кошмари. В главите на жените се нижели картини и образи на техните деца и химерните майки галели химерни ръчички и крачета, опипвали ги, мерели ги, а скъпите тела отдавна вече били надраснали детската благосклонност към милувките и били прескочили в стадия на свирепото „Не ме докосвай!“, превъзмогнали майките си, още повече детството. А ако някои от момченцата са мъртви? Предчувствия замъглили мислите на жените, те плачели без причина, стряскали се от страшни сънища. За Силния, за Голямата мечка, Бегача, Белия гарван.

Най-малките, останали на брега, вече не били толкова малки, отегчени и недоволни, се увлекли по опасно плуване и катерене по скалите, за да се докажат пред себе си, накрая започнали да се измъкват по стария начин и да търсят приключения сред дърветата. Наложило се да поставят съгледвачки, поотраснали момичета, неотстъпващи на момченцата по бързина и издръжливост в тичането. Задачата, която им поверили — да хващат момченцата и да не им позволяват да избягат, бързо се превърнала в своеобразна игра. За облекчение на всички, защото така подрастващите изразходвали огромната си енергия, която иначе можела да подхрани безразсъдни подвизи. Не след дълго девойките, наблюдаващи от високи постове не само буйните момчетии и опитите им да се шмугнат покрай тях, а следящи и всичко наоколо, донесли за странни явления. Една планина недалеч от тях сякаш избухнала и върхът й останал нащърбен. Момиче разказало, че мярнало форми в дърветата, вярно — от разстояние, затова й било трудно да ги опише, но не били животни, май някой от мъжете.

Общността заклокочила от нетърпение.

А нетърпението се обърнало в злоба. Едно момиче обвинило друго, че тайно се срещало с ловеца, след това упреците завалели отвсякъде. Всъщност никоя от жените не била сигурна, че е видяла един или друг от мъжете. Можело сенките в дърветата да са на мечки, котки, на всеки катерещ се звяр. Марона обикновено стояла настрани от препирните на жените, но този път взела отношение. Държат се глупаво. Така казала. И неразумно. Как може да се карат и да стигат до бой! — тия работи ги правят мъжете, репченето и хващането гуша за гуша е по тяхната част. Нали затова си устройват борби, заради едното удоволствие. И довършила с изтънял, свадлив гласец: жените отлично разбират защо са толкова раздразнителни и обидчиви — просто защото утробите им не са пълни.

Марона стъпила на някакъв камък и се провикнала над главите на жените и момчетата:

— Погледнете се. Сред нас няма ни един издут корем. Вижте колко сме плоски, колко са празни гърдите ни. Знаете много добре какво ни кара да повишаваме глас и да обвиняваме другите? Това не се е случвало преди, няма го в ни едно предание. Нашите мъже са ни необходими, те трябва да се върнат и да налеят утробите ни. Това е. Можем да чакаме търпеливо и без да се държим като малки деца…

Разплакала се. Разбира се, момченцата се чудели за какво е цялата врява. Жените си имат кореми, които се уголемяват, после се появяват ревящи бебета, накрая коремите им пак се прибират… малките знаели това, отдавна го били приели за естествено и не се замисляли повече.

— Момичетата май не могат да си имат бебета без нас — стигнали до извода, а после ги видели да оглеждат онази част от собствената си анатомия, заради която преди много време били наречени Изроди.

Марона, в лошо настроение и както всички останали, измъчвана от чувство за безполезност, заплувала навътре в морето и се оставила да я носи мисълта как някога вълните имали силата да оплодяват утробите им — поне така говорели преданията; затова плувала около скалите и се надявала: може отново да се случи!

Така жените седели под кръглата луна и си разказвали древни истории за бебета, заченати от яркото лунно сияние. Кой знае, ако постоят по-дълго под купола на лъчите му и още по-дълго не откъсват поглед от месеца, може би…

За да сложи край на обвиненията за тайни срещи с мъжете, Марона заявила, че не е възможно сенките, видени от жените, да са на техните мъже. Ако наистина били толкова наблизо, мъжете щели на бегом да дойдат при тях. Жените липсват на мъжете не по-малко, отколкото мъжете на жените. Жените знаели много добре, че животът на мъжете се управлява от глада им за тях, макар да ги забравят със свършека на сношението… до следващия път. По темата се сипели шеги и тези смешки са най-ранният хумор на човечеството. Убеден съм, че нашите анекдоти от толкова по-късна епоха щяха да имат успех и в онова далечно минало. В крайна сметка и тогава, и сега мъжът не може да прикрие кога известна част от неговата анатомия изпитва глад за нещо. Що се отнася до нас, туниките и тогите са ни от голяма помощ, но с препаските от животинска и рибя кожа или с перата и престилчиците от листа ония хора не са успявали да скрият много. Нашите лъстиви изпълнения по странноприемници и кръчми разчитат най-вече на тази част от мъжкото устройство. Нима е възможно нещата да са били по-различни тогава? Според мен изворът на този смях, който отеква през вековете, се състои в следното: жените опяват, натякват и корят, но са обречени да зависят от онова немирничество, станало причина в най-стари времена мъжете да бъдат наречени Изроди. Ето… пак се отклоних. Просто не вярвам, че определен вид анекдоти, все едно мъжки или женски, не е съществувал преди нас, нито че ще изчезне след нас.

В очакване на мъжете момченцата осъзнавали собствената си значимост, изучавали себе си, стигали до изводи, започнали да се хвалят — и шегуват, — което раздразнило още повече жените.

А недалеч, всъщност на половин ден вървене, младежите на Хорса скитали на групички във всички посоки и от време на време се връщали в лагера само защото той настоявал. Ловците забелязали нещо познато в разположението на дърветата и веднага се спуснали да огледат. Може да не са разпознали Цепнатината, която била съвсем наблизо, нито пък дори продължението на женския бряг, което много приличало на същинското женско обиталище, но щом стъпили на поляната, а тя никога не избледняла в паметта им, вече знаели какви опасности ги дебнат. Не били забравили страшните зверове, затова стиснали оръжията си в готовност. Поспрели за миг благоговеещи под дърветата, стражите на тяхното детство, нищо не било в състояние да развали спомена им… освен трите жени, които ловците повели въпреки нежеланието им да ги придружат. Мъжете искали секс, а и както им подсказвала природата, време било за чифтосване, но момичетата се дърпали или, ако се изразим на нашия език (и с нашите представи), май кокетничели. В края на краищата никой не подозирал, че походът приключва; най-вероятно мислели, че пътуването ще продължава ли, продължава. Което означавало, че бебетата ще се раждат в движение и някои може да умрат. Така ли са си го представяли? Хрониките казват само, че жените „отказали облекчение на мъжете“.

В ни една от записките, стигнали до нас, не срещаме оплакване от сексуалните щения на младежите, дори когато мъжете силно надвишавали по брой жените и се случвали, както бихме ги нарекли днес, масови изнасилвания. Можем да го тълкуваме, както искаме, изглежда, и те са се опитвали. Ала всички обяснения плащат дан на пристрастието. Давам пример: по-строгите матрони в моето общество смятат, че е правилно и редно по време на бременност сексът да се отказва. Религиозни секти пък се позовават на странни основания, в които няма сега да задълбаваме.

Но оня ден в гората ловците съжалили, задето помъкнали момичетата, които твърде шумно се оплаквали, че не стига дето ги докарали на изключително опасно място, а както винаги, не ги било грижа. Ловците всъщност дебнели прасетата. Собствените им навеси и заслони отпреди сега били напълно разрушени; платформата сред клоните, закрепена от децата, била срутена, вероятно под тежестта на някоя голяма котка. На едно място личало, че току-що се била въргаляла свиня, на повърхността водата вече се избистряла, но тинята още се слягала, та между дъното и чистите струи отгоре още се утаявала размътена кал. Едва ли можели да установят по търкалянето на прасетата кой е обитавал мястото доскоро, изпражненията обаче винаги са показателни, а те били достатъчно пресни, за да накарат момичетата уплашено да се блещят към шубраците.

— Защо ги няма? — чудели се младежите с насочени за действие оръжия. Момичетата презрително им обяснили:

— Тъпи сте, затова не разбирате. Преди идваха, защото ние бяхме тук, като надушат, че сме се върнали, веднага ще дойдат.

Младежите измърморили с половин уста, че в началото, когато завзели поляната, нямало животни или поне не много, а момичетата отговорили:

— Разбира се, защо да се трупат. Още не били попадали на същества като нас! Откъде да знаят, преди да опитат, че сме вкусни за ядене? Само не искаме да сме тук, когато налетят.

И ревнали.

— Я бягайте обратно при Хорса! — ядосали се младежите. — Винаги разваляте всичко.

— Просто ни заведете у дома на брега!

Това изобщо не им хрумвало. Младежите съвсем забравили колко лесно било някога да се придвижат оттук до брега. За тях хубавото време в горския стан отлетяло с миналото и цялото притичване тогава натам и обратно се мяркало съвсем мъгляво в главите им. Но нямало да го признаят пред момичетата!

— От къде на къде ще ви водим? Знаете си пътя — припкайте сами!

— Страх ни е сами. Ами животните?

Младежите не искали да се издадат пред момичетата, че не се ориентирали къде се намират и накъде било женското поселище. Момичетата се досетили каква е работата. Как ли? Неведома е женската дарба за четене на мисли.

 

 

И определено не се е изгубила! — добавя вашият историк.

 

 

— Какво ви става? — настоявали за яснота момичетата. — Защо никога не знаете къде сте?

Спомнили си как група младежи, сред тях и двама от настоящата дружина, въртели, въртели в някакво кръгово разклонение на пещерата и не забелязали ни един отличителен знак, докато накрая едно момиче не им отворило очите:

— Вие слепи ли сте? Вече минахме няколко пъти по тоя проход!

Ето че сега отново момчетата май наистина не знаели къде са.

— Не виждате ли Цепнатината? — посочило с пръст едно момиче. Наистина, голямата скала на Цепнатината се извисявала над дърветата ей там.

Мъжете се опулили. Вярно, Цепнатината е. Значи… Хорса видял ли я е?

Мъжете заявили, че са гладни и ще отидат на лов.

— И сигурно сега ще накладете огън — срязали ги момичетата. — Много умно, тъкмо ще докарате при нас всички зверове накуп.

Точно това била целта на момчетата, а момичетата не искали да чуят. Момичетата събрали малко плодове около просеката и всички хапнали достатъчно, та да прогонят глада. Стъмнило се и момичетата се настанили на едно дърво, а момчетата се разположили около ствола му с оръжия в бойна готовност.

Едно момиче казало, че трябва да държат момчетата под око, защото, падне ли им, ще се изплъзнат от тях. На разсъмване нямало и следа от момчетата.

— Не ги ли е грижа за нас? — питали се натъжените момичета и подели любимата си тема — колко непохватни са момчетата в отношенията с другите, колко са сковани, сякаш изобщо нямат нито разум, нито сетива.

После момичетата, подивели от ужас, защото не разполагали с никакви оръжия, преодолели някак разстоянието до родния бряг. Пътеките и старите следи били съвсем обрасли, тук и там ги препречвали нападали дървета. Преходът не бил приятен.

Те разкрили на Марона, че мъжете, все още водени от Хорса, не били далеч, но посъветвали крайбрежните девойки да не се надяват прекалено на бързо пристигане, защото мъжете, изглежда, не си давали сметка колко са близо до дома.

В същото време тримата ловци си пробивали път към Хорса, но не бързали — спирали да огледат обещаващи пещери, катерели се по предизвикващи ги дървета, гонели свирепи глигани.

Едва от разтревожените въпроси и укори на своя водач разбрали, че са отсъствали твърде дълго. Хорса пращал други младежи да ги търсят из тунелите на пещерите: нали казали, че отиват там! Да, така казали, но когато съгледали гората, техните дървета, не устояли.

— Момичетата също ни се сърдят — мърморели нацупени като малки деца.

Ами, те били точно такива. На колко години ли? На петнайсет? Шестнайсет? По-малко? На възраст, на която според нашите норми е време младите мъже да се замислят дали ще се запишат във войската ни, или ще си търсят покровител. Хорса бил доста по-голям от другите, но вероятно още не бил преполовил двайсетте.

— Момичетата са ни много ядосани, все се сърдят — възмущавали се юношите.

Хорса се ухилил и отбелязал, че отдавна е трябвало да погостуват на жените.

— Те само ще ни се карат и ще ни навикват.

— А кой говореше, че ще превърти, ако скоро не си намери момиче?

Всички се подсмихнали. Това е първото описание на хиленето. Питаме се колко по-рано се е появило. Защото, няма съмнение, този кикот е в основата на комедията; знаем например какво е било смешно за гърците. Но в онова още по-далечно време, толкова отдавна?

— Не разрешавам да се откъсвате отново — наредил Хорса. — Ако сега се измъкнете вие, като се върнат другите, ще направят същото. Искам да сме всички заедно и заедно да отидем при момичетата. Щом сте видели горския ни стан, значи жените не са далеч.

— Така е, вижда се и Цепнатината.

Оттам, където бил застанал, Хорса не различил отначало добре познатото очертание. После го съгледал и в този миг започнало да го разяжда колебание.

Той никак не бързал да съобщи на Марона за изгубените момченца. Останалите също — още носели белези от камшиците на женските езици и не били забравили колко трудни могат да бъдат момичетата.

— Да отидем ли на лов? — попитали младежите и обещали да се върнат, преди да мръкне.

Иска ми се да си представя загриженост в младите им гласове. Все пак изоставили Хорса сам дни наред, въпреки че му обещали точно обратното! Чувствал ли се е захвърлен? — дано са си задавали някакъв такъв въпрос.

— Добре, вървете, но се приберете по светло.

Усещал ли се е самотен Хорса, отритнат и непълноценен заради недъгавия си крак? А ние имаме ли право да използваме в случая тези и други думи от нашия речник за човешките чувства? Не вменяваме ли на ония хора, само защото са имали тела като нашите, прилика с нас, изживявания като нашите? Може би никой не ги е научил какво е самота? Нелеп ли е въпросът? Или тъгата? В летописите например не се говори много за любов в нашия смисъл на думата, нито за ревност — изобщо не се споменава за ревност, а това чувство е толкова всеобщо, че го наблюдаваме дори у птиците, когато се бият за половинките си. Цялото това поле за разсъждения ме затруднява. Предизвиква ме, дразни въображението ми, озадачава ме. Знаем какво са чувствали гърците — нашият образец за всичко, — казват ни пиесите им.

Ако онези праисторически хора бяха създали пиеси, щяхме да знаем какво са преживявали. Но те не са оставили писмена — не броим случайните знаци върху дървесна кора или камък. Те разказвали историята си в ушите на Запаметяващите и сигурно никога не им е хрумвало, че техните думи, като например „Хорса бленувал за своята «друга» земя“, векове по-късно ще карат хората да се питат какво точно са искали да кажат с „бленувам“, „копнея“, „мечтая“.

— Хорса, ти тъгуваше ли?

— Да тъгувам?

— Добре, ще опитам по друг начин. Когато съзнанието ти се пренесе на оня твой вълшебен бряг, какво изпитваш? Мислиш ли си: „Там най-после ще намеря сродни души и те ще ме посрещнат: Здравей, Хорса, ето, че дойде, защо се забави толкова? Откога те чакаме.“ Да не се чувстваш изключен от всеобщото щастие?

— Щастие?

Когато викаме миналото, трябва да задаваме въпроси. Но не е задължително да получаваме отговори.

Ако попитам човек от моето поколение „Спомняш ли си?“, думите ми впримчват събития от неговата памет и въздухът между нас оживява и слуша. Обърна ли се със същата фраза към когото и да било от младото поколение, все едно хвърлям камъни в морето.

Въпросите ми към Хорса нямат ответ.

Ако ме чуеше, може би щеше да каже: „Не, не схващаш. Виж, аз зная всичко за нашата земя, за всяко дърво, растение, птица и животно. Но оня бряг пред очите ми сияеше като зора. А за него не зная нищо. Аз трябва да науча — сега стана ли ти ясно?“

Мисля си, че това щеше да ми каже и щях да разбера, както разбирам още много други работи за него, които той не осъзнава. Но моите въпроси са на възрастен римлянин в края на житейския си път — иначе ние нямаме никаква представа, дори най-малка, какво са мислили и чувствали древните хора.

Имената могат да помогнат. Известно ни е, че Мойра и Астра — толкова далечни на Хорса, колкото неговият род на нас — довели небесата в живота си, като приели имената на звезди. Хорса пък наричали една друга звезда, преди да се сдобие с египетското, старогръцкото и римското си наименование.

Ако знаехме какво означава названието на въпросната звезда, може би щяхме да чуем как говори Хорса. Или да си представим, че го чуваме.

Хорса чакал младежите му да се върнат и го гнетяли непоносимо тежки мисли. Това гласят преданията. Всичко било заради вестите, които носел на Марона. Този път не можел да избяга, да намери друга долина или нова горска поляна. Не че не жалел за момченцата, погълнати от пещерите. Но само едно било в ума му — колко бързо се пълнят коремите на жените, после идват бебетата и готово, ето я новата реколта деца. Затова колкото по-скоро мъжете отидат при жените, толкова по-добре.

Погледът му се плъзнал над дървесните корони — намирал се на невисок хълм — и очите му се спрели на Цепнатината, от неговия ъгъл изглеждала съвсем различна, видял как от нея излетели кълбета бял пушек и чул глух пукот от няколко взрива. Мигом се досетил какво се е случило. Лудите глави, неговите храбри младежи, не се сдържали да не хвърлят в дупката няколко големи камъка.

При Хорса веднага дотичали няколко от групите ловци, преди всичко от търсачите на пещери, а също и момченцата, спасени по-рано от пещерния кладенец. Наобиколили водача си, вперили в него очи, чакали да избухне гневът му, да завалят обвинения, но той просто казал:

— Време е да идем при жените.

Отначало бавно, всички поели нататък, Хорса все пак не можел да върви в крак с младежите и скоро доста изостанал, заедно със спасените момченца.

— Дали ще ни е ядосана Марона? — попитали го те.

— А вие как мислите? — отвърнал той.

С приближаването виждали все по-ясно пораженията от експлозиите. По дърветата се слягала плътна белота, а когато стигнали височината над морето, установили, че белотата застила и скалистия бряг, на който ги чакали жените. Дебел слой прах от костите на безброй поколения засипвал всичко наоколо, а повеите на бриза го вдигали и разнасяли на бели струи. После младежите погледнали жените в далечината и така се уплашили от белите оплакващи призраци, че се разкрещяли с пълно гърло.

Напиращите пред Хорса младежи сега се дръпнали назад, ужасени от жените. Притискали се един в друг в търсене на закрила. Морският вятър завъртял прахта над жените и от тях сякаш се издигнал дим. Цепнатината, някога властно извисена над цялата природа, сега била наполовина, но още бълвала малки лавини бял прах. Морето се покрило с бяла коричка, която вълните носели и разтрошавали върху пясъка. Белият слой изглеждал доста плътен, едва ли не можело да се върви по него. В опита си да се отърват от прахта някои жени се топнали във водата, но се сдобили с втора кора, още по-дебела и здрава, и докато правели опити да смъкнат от себе си веществото, пищели от ярост и отвращение. Малко по-навътре морето било кристално чисто.

Погледът на Марона се плъзнал по куцукащия Хорса, отначало не го познала, после му се нахвърлила с викове и крясъци:

— Защо го направи? Какво ти е сторила Цепнатината! Ти я уби. Защо?

Знаела, че мъжете са виновни, следователно виновният бил Хорса. Нападнала го истерично. Грозните й писъци разкривили белите ивици по лицето й.

— Цепнатината е нашето място, ти разруши нашето място!

— Марона, има толкова по-хубави краища. Откога ти повтарям. Съвсем наблизо открихме приказен кът. Току-що минахме оттам.

— Ние живеем тук открай време. Тук сме родени. И ти си роден тук. В оная пещера там горе.

Разхълцала се жално, гневът й утихвал, той леко я обгърнал с ръка и си помислил, че никога няма да разбере жените. Защо Марона или предишните Марони не искали да се преместят, отдавна трябвало да го направят? Тоя бряг винаги е бил пренаселен. Само да се пренесат малко по-нататък… много добре, че взривът разрушил Цепнатината, ако това най-сетне ще накара жените да си намерят свестен плаж.

— Хайде, Марона, не можете да останете тук — и дал знак на младежите, като им посочил брега зад гърба си. Те разбрали, безброй пъти били обсъждали колко са глупави жените, като отказват да се настанят на по-просторен бряг.

С ръка върху раменете на Марона, Хорса повел дружината (съдейки по косвените данни, доста многобройна) от жени, готови за оплождане, бъдещите майки, и спасените момченца, неотлепващи се от Марона: през всичките тези дълги месеци с мъжете те били забравили колко топлина, нежност и утеха им давали жените. Следвали ги трите девойки, избягали от гората, за да се върнат у дома: те не известили Марона за злополуките по време на похода. Всички жени плачели и все поглеждали назад към осквернения си бряг. Скоро престанали да се обръщат назад: морето вече не белеело, синьото размило изтънелия бял слой и глъбините си възвърнали цвета. А те напуснали света на разпратените кости. Изведнъж всички жени се гмурнали във водата, тяхна стихия и майка — така поне вярвали някои, — после излезли оттам лъскави като здрави тюлени. Тук откриваме нова препратка към външния им вид. „Изправили се и усукали дългите си коси, за да ги изцедят.“ Мъжете не сваляли очи от тях и в един миг закипяло дългоочакваното чифтосване. Марона и Хорса продължили по брега. Колко време? Колко далеч? „На доста път“ е едното обяснение, с което разполагаме. И другото: „На един добър преход за здрава жена“.

Хорса издърпал Марона да застане до него върху една канара, много сходна с напуснатата — завинаги. Каменна грамада, скални вирове и пляскащи вълни, а по-нататък — дълъг блеснал плаж от чисто бял пясък (край стария женски бряг нямало пясъчна ивица).

— Виж! — възкликнал Хорса и посочил скалите, които хвърляли сянка върху новия плаж. — Ето, имаш пещери. С нищо не са по-лоши от вашите.

Марона, все пак притежаваща всички необходими качества за водачка на жените, мълчаливо гледала пясъка: прекрасно разбирала предимствата му.

Спасените хлапета първо се изкъпали, после хукнали нагоре към Марона и Хорса.

Но както знаем, били останали малко.

Марона се изскубнала от прислонилата я прегръдка и попитала:

— Къде са другите? Кога ще дойдат?

И настъпил ужасният момент. Хорса стоял пред своята обвинителка с наведена глава, отпуснати ръце и обърнати към нея длани, стойката му й съобщила онова, което предстояло да чуе. Той се разтреперал, патерицата му — тоягата, се разтресла.

Марона вече скубела с две ръце мократа си коса. Нали помните, тя имала навика да я вдига високо нагоре „като купа на главата“. А сега косата й се веела разпиляна, ако не броим един-два кичура, сплъстени от белия прах. Марона късала и дърпала неистово, искала да си причини болка, силна болка, за да заглуши мъката, която я раздирала.

— Къде са, Хорса, къде са?

Той поклатил глава, а тя изпищяла:

— Мъртви са, така ли? Убил си нашите момченца! О, трябваше да го предвидя. Какво изобщо съм очаквала? Ти си нехаен, теб не те е гри…

Стояли лице в лице на ръба над приказния бряг, който скоро щял да приюти всички жени, деца и гостуващите им мъже. Тя кипяла от гняв, а той стоял там безпомощен, виновен, съгрешил. Марона пищяла, не спирала, накрая прегракнала и млъкнала, но впила очи в него, пронизвала го с поглед. Той се тресял, останал без сила и воля от скръб, този път истински наранен, защото нейната мъка му разкрила колко чудовищно било деянието му. Тя прозряла в душата му и го разбрала. Погледнала клетия му крак, пожалила съсухрената, изкривена нога.

Нежността не е качество, което свързваме с младите мъже. Животът трябва да я набие в нас, да ни посмачка, за да станем по-меки и отстъпчиви, отколкото ни позволява младежката гордост. Пред Хорса стояла една Марона, каквато той никога не бил виждал. По-скоро я чувствал, отколкото виждал — едно вечно обвиняващо присъствие, трепереща млада жена, по лицето й все още имало бял прах, който дори сълзите не изтрили. Била толкова отчаяна и безпомощна! В този миг той пораснал, пристъпил напред, прегърнал я, докато тя протягала ръце към него:

— Горкото дете — шепнела. — Клетото ми момче — повтаряла тихо.

И той също се пречупил, заплакал, великият Хорса отново станал малък. Да, сладко усещане, не се колебая да го кажа. Да станеш отново дете в прегръдката на майка си, да те милват и да ти простят… доколкото знаем, доколкото знаели те, Марона била майка на Хорса.

Колкото по-пълна е капитулацията пред една жена, толкова по-решително е оттласкването: длъжен съм да отбележа и това. Кой не го е виждал, кой не го е изпитал, кой не го е проумял?

Още в прегръдката на Марона, обичан и опростен, неспокойният ум на Хорса пуснал въртележката на мисълта: ще й кажа за дивното място, за моето откритие, да, ще й кажа. Тя ще поиска да го види, сигурен съм. Ще разбере, да, и ще тръгне с мен, ще потеглим заедно, ще построя най-хубавия кораб досега, ще слезем двамата на оня бряг и…

Не очаквах, че ще добавям още нещо по темата — преди всичко вече съм стар и всекидневието на учен не е леко за мен. Но изригването на Везувий ме накара отново да се замисля за Цепнатината и нейната сравнително скромна експлозия. Везувий унищожи хора на огромно разстояние, чак до Помпей, изглежда ги задуши с отровната си пепел. След докосването му не остана живот. Цепнатината също бълвала смъртоносни изпарения и белезникав прах, но изхвърленото не убило никого. А се намирала на крачки от брега с жените и децата. Сам по себе си този факт определено повдига въпроси. Очевидно много работи не знаем, макар ние, римляните, да обичаме да внушаваме, че няма тайни за нас. Моят стар приятел Плиний цял живот преследваше знанието и умря заради усърдието си. Няколко дни на женския бряг прииждали вълни, вкорясали отгоре с костен прах, той се наслоил по скалите и образувал твърда патина, която никога повече не изчезнала, така гласи преданието. А малко по-надолу по брега морето навлизало в сушата синьо и чисто. Дреболия — разрушаването на Цепнатината — и все пак буди въпроси, също толкова трудни за отговор, колкото и неяснотите около големия вулкан, който, длъжни сме да го предвидим, някой ден ще изригне отново.

Скалите около Цепнатината изглеждали като застлани с птичи тор и ето, сега ми хрумва да се запитам дали едно внимателно проучване на всички островни крайбрежия в нашето море няма да открие скали, покрити с бяла патина, и да ни убеди, че точно върху тях се е разиграла прастарата история на Цепките и Изродите. Но изригването на Везувий ни научи, че не трябва да приемаме крайбрежните ивици на островите, а дори и самите острови, като непроменлива величина. Така да е, но какво, ако повярваме, че определена бяла канара е мястото, което търсим — това ще има само сантиментална стойност. Онези историци — те сами се наричали така, смятали се за хронисти на най-старите епохи — пишели в своите горски поселения летопис на събития, който приключвал с взривяването на Цепнатината. (Поселения — колко са били? Къде са се намирали? Колко хора живеели в тях?) Пишели с въглени пръчици по вътрешната страна на дървесни кори. Вече не предавали разказите си от уста на уста. От тези дървесни кори не е запазена нито една, но няколко, малко на брой, от по-късните им преписи са стигнали до нас — знаци върху тръстикови свитъци. Взривяването на Цепнатината е краят на една приказка, но и начало на нова. По този въпрос историците, писали далеч преди мен, са на едно мнение — така да бъде.