Дорис Лесинг
Цепнатината (5)

Историята

Съставена от древни устни предания, записани цяла вечност по-късно.

Лежаха по скалите, вълните ги плискаха, изтегнати като тюлени, болни тюлени, защото бяха белезникави, а обикновено тюлените са черни. Първо ги помислихме за тюлени. Може би пеещи? Не сме чували тюлени да пеят, но някои твърдят, че са чували. После схванахме, че са Цепки. Бяхме три момчета. Знаехме, че мразим Цепките, макар нищо да не помнехме от нашите най-ранни дни, нито как са ни полагали на Зъбера на смъртта, нито как орлите са ни пренасяли през планината. Разбира се, видяното ни изненада, колкото и разкази да бяхме слушали. Повече, отврати ни. Ония грамадни бледи туловища се въргаляха във вълните, за пръв път видяхме отвратителните им цепки и както гледахме, от цепката на едно бавно и разплуто същество се изтърколи малко кърваво нещо. Решихме, че е мъничка Цепка. Едва по-късно ни хрумна, че може да е било и Църкало — като нас. Хукнахме назад, профучахме край голямата Цепнатина в скалите, опръскана с червени петна и обрасла с мъх. Избягахме, повърнахме, изкатерихме обратно планината, прехвърлихме я и се прибрахме долу при нас.

Горното свидетелство е най-ранният източник, с който разполагаме, за това как ние, Изродите, сме видели Цепките. Няма доказателства, но според мен то е спомен за много по-стари събития от времето на разказвача. Звучи гладко като многократно повтаряна отколешна приказка. Няма нищо общо със суровия гневен фрагмент (който не преписах за вас заради отмъстителната и жестока наслада в разказа) — първото сказание на Цепките.

 

 

Не е лесно да се подреди история от подобен материал, но в името на справедливостта трябва да призная, че запомненото от Цепките и Изродите рядко се разминава по същество. Често се различава по тон и в миналото това е давало основания да се приема, че те описват различни събития. Но общо взето Цепките и Изродите (или Църкалата) са изживели една и съща история. И сега отново се връщам към разказа си.

 

 

Живеели край топло море, на остров, много голям, но никога не се отдалечавали от своя бряг. Идвали от водата, били морски създания, хранели се с риба и водорасли, и с плодовете, растящи по ивицата. Живеели във високите пещери, застлани с пясък, но им било еднакво удобно да спят и под каменните сводове, и на скалите под открито небе. Откога живеели там? Ето, веднага се сблъскахме с най-трудното, всъщност в главния проблем на вашия историк. Цепките не знаели кога за пръв път техният вид е изпълзял от вълните да подиша въздух на сушата и не били любопитни да научат. Изобщо не им хрумвало да се замислят или поинтересуват. Когато ги запитали (но това станало много по-късно) „Колко стар е вашият народ?“, те отвърнали блажено неразбиращи: „Какво искате да кажете?“. Умът им не бил устроен за въпроси, нито дори за умерена любознателност. Те вярвали — но недотам, че да защитават убеждението си или да се борят за него, — че една Риба ги донесла от Луната. Кога е станало това? Продължителни, забавени и озадачени погледи. Ами, те са се излюпили от лунните яйца. Луната снасяла яйца в морето и тогава се смалявала, затова понякога била огромна и ярка, а друг път — бледа и тънка. Никога не потърсили отговор и за собствената си способност да раждат. Имали си я, откакто свят светува. Нищо не се променяло, не можело да се промени и нямало да се промени — това било по-скоро усещане, отколкото мисъл, която се стремели да развият или поне да изговорят. Живеели във вечно настояще. Откога? Няма смисъл да питаме. Когато се родил първият Изрод, го приели като едно от неизбежните отклонения на природата, но после се появило още едно такова същество със същите ужасяващи и обезпокоителни недъзи. Положили и двете на Зъбера на смъртта, не нахранили с тях рибите, навярно заради суеверния страх да не се размножат в морето и да не изпъплят обратно на брега. Можем ли да използваме думата „суеверие“ за създания, обитавали една изцяло непозната за нас реалност?

Убеден съм, че появата на Изродите е първото лошо, изобщо първото тревожно нещо, което им се случило.

Вярно, по стените на пещерите им личали черти от покачването на водите, сигурно неведнъж в тях са нахлували и страховити вълни, но Цепките били морски твари. Не разкриват дали са се бояли от гигантските талази — техните песни не са истории, не са и разкази, приличат на жалби, шепот на вятър, въздишки.

От унеса им не ги изтръгнал първият Изрод. Недъгава ръка или крак, разкривени пръсти, обезобразено лице или уродлива глава — това са тъжни работи, но не били заплаха за разлика от второто, третото и следващите бебета с израстъци отпред, там, където тяхната плът е гладка, с изящен срез и венец от нежни власи. Ужас… а после още едно… и още едно… едва успявали да отнесат злополучните новородени до Зъбера на смъртта. Тия придатъци, дето само църкат и непрестанно си менят формата, ужасни са, грозни са, в тях има нещо…

Както и да е, орлите ги отнасяли и ги изяждали, махали ги от очите им.

Но всичко се преобърнало. Сякаш сръчкваш бездушно мекотело, разплескано на пясъка, а то, усетило пръчката, неистово започва да се гърчи.

Това общество от захласнати създания понесло поредица от сътресения едно след друго и тъкмо безпомощността и объркването довели до жестокостта им.

Когато станало очевидно, че раждането на Изроди няма да спре, надвиснала нова заплаха — племето започнало трайно да намалява.

Пръкнал се и страхът, че веднъж донесли на бял свят Изроди, някои жени ще дадат живот на още. Как гледали на тях? Никъде не се споменава за неприязън сред ранните човеци. Дали са се плашили от тия родилки? А самите родилки страхували ли са се от себе си? Вземали ли са мерки да пометнат, когато откривали, че отново са забременели? Нямаме отговори на тези въпроси.

Колко е продължил този ранен период?

Не ни помагат дори Запаметяващите.

Има начин обаче, ако не да се измери, то поне да се налучка продължителността на процеса. Дълбокият гроб, гърлото, в което хвърляли принесените в жертва момичета, било пълно с кости и се врязвало до основата на канарата. През пукнатините и процепите по дъното му, образувани от отломени скални късове, се мяркали старите пластове кости, не пресни и цели като горните, а натрошени и разчленени, докато още по-надолу, в глъбините на главоломната дупка, белеел костен прах. Дебел слой. Трябва да е минало много време, докато костите станат на прах, колкото и ветрове и солена влага да са вилнели през пролуките и отворите и да са ускорявали разпадането.

Малко вероятно е тези същества, чиито дни минавали в омая, да са извършвали редовно жертвоприношения, както впрочем да са били редовни в каквото и да било; животът им се управлявал от неведоми за нас импулси и ритми. Наистина, няма как да се преброят скелетите и да се изчисли времето, през което се натрупал пластът костен прах, но уверено можем да кажем, че става дума за продължителен период — за цяла вечност.

На бездействие, рибешко битие, носене с приливите и отливите в ритъма на лунните цикли. А после изведнъж — рязка промяна, решаващ обрат, раждането на недъгавите, Църкалата, Изродите. Начало на емоционални конвулсии, притеснения, вълнения, недоволства: покълване на самосъзнание, на мисъл за собствен живот. И едва доловими зачатъци на оскърбление като при разплесканото мекотело, сръчкано от пръчката.

Една част от настоящата приказка трябва да остане неразкрита. Да, да, предишни опити да се разплете загадката предлагат обяснения, но те са по-близки до мита, отколкото до вероятното. Как е възникнала общността на мъжете? Не можем да допуснем, че орлите са хранили невръстните, като повръщали в гърлата им сурово месо и ги топлили с перата си. Немислимо е, но обяснение има и то е следното:

Увредените деца, полагани на Зъбера на смъртта, служели — незнайно колко дълго — за храна на орлите. Изглежда, същото се случило и с първите Изроди. Но по някое време — неизвестно кога — момченцата, оставяни като живи „любимци“ за игра на Цепките, започнали да бягат. Знаем, че четиригодишните, още повече пет–, шест– и седемгодишните момченца са способни на истински подвизи от издръжливост и даже сила. Двама, трима, четирима малчугани избягали от пещерите над морето. Орлите, колкото и да били огромни и да надвишавали няколко пъти размера на днешните си събратя, все пак не можели да пренасят толкова едри деца, поне не на дълго разстояние. Децата проследили полета на орлите към гнездата — покрай Зъбера на смъртта, над падината, нагоре по стръмното — и ги последвали. Не се задържали дълго на билото с орловите гнезда. Със сигурност грамадните птици ги ужасявали. Спуснали се по другия склон и стигнали долината с могъщата река. Отгледани с риба, те пак попаднали на риба, макар и различна. Свикнали били на топло в пещерите. А се озовали в долина: каквито били мънички, колко ли безбрежна се ширнала тя пред очите им? Как да не се възхитим на смелостта и ума им? Реката се носела широка, дълбока и буйна. И въпреки това трябвало да си ловят рибата в нея. Къде са се подслонили? Не започнали веднага да вдигат колиби и заслони — не били виждали подобно нещо. Но мярнали гнездата на орлите, затова довлекли клони, после пръти, натрупали ги на камари и когато се стъмнило, припълзели вътре. После, когато израснали по-високи и силни, започнали да подпират нападалите клони и да си правят навеси. Климатът бил мек, не се страхували от студове. Да не забравяме все пак зверовете в горите по двата бряга на голямата река. Как са се опазили от хищниците, остава чудо. Дали някой бог или богиня не е помогнал на малките същества? В техните предания нито веднъж не се споменава за божествена намеса. Да, те са децата на Орела — за тях това изчерпвало всичко, свързано с божествеността.

Помните, че първите малки мъже били лошо осакатявани по начини, на които предпочитам да не се спирам. Мачкали, дърпали и се веселели с църкалата им, понякога направо им отрязвали торбичките, за да си играят „на камъчета“, но преди всичко момченцата не познали ласка, нито майчина грижа. Е, майките им ги хранели, но по нареждане на Стариците, неохотно и недостатъчно. Дори да искаме да смекчим този болезнен разказ, като си представим как някоя Цепка е изпитала привързаност към злополучното си бебе, наясно сме, че е била принудена да прикрива чувствата си и ако е имало милувки или грижи, те са били мимолетни. Така децата ставали бездушни, корави и ловки в умението да не привличат внимание. Кльощавите момченца, иначе жилави и безстрашни, оцелели по чудо, поне се изплъзнали от своите мъчителки, Цепките.

Тогава се случило нещо знаменателно. Орлите им донесли няколко мъжки новородени, оставени на Зъбера на смъртта. Гладни и ревящи бебета, но неосакатени. И изникнал въпросът как момченцата да изхранят бебетата.

Освен опасни, в горите живеели и кротки животни. Момченцата видели една сърна със сърнетата си и вероятно докато ги гледали, научили първия си урок по родителска обич. Припълзели по-близо и наблюдавали. Кошутата не трепнала, не се уплашила: животните още нямали причини да се страхуват от нашия вид. Освен това присламчващото се създание било мъниче, в нужда. Момченцето заровило пръсти в меката козина, сърната се отрила о крачетата му, или пък ги лизнала? После малкото сърне засукало. Момченцето коленичило и направило същото. Хранителката не помръднала, обърнала глава и близнала детето. Така започнала близостта между децата и сърните.

Има една песен — „Ние сме деца на сърните“, но тя не е толкова завладяваща, колкото песните за орлите.

Затова, когато донесените бебета писнали и ревнали, а момчетата знаели, че трябва да ги нахранят, те направили най-естественото нещо — занесли ги на сърните, които бързо се научили да лягат, за да дадат възможност на бебетата да засучат. Какво спечелили сърните от това? Можем само да предполагаме. Аз съм убеден, че животните са много по-умни, отколкото си мислим ние. Та нали вълчица е откърмила нашите предци Ромул и Рем! Ние благоговеем пред статуята й с двете деца. Може би в основата на тази връзка е спешната нужда на невръстните, обречени да умрат от липсата на онова, което сърната — и вълчицата — имала в изобилие. Нуждата поражда ответ.

А какво карало орлите да спасяват бебетата и вместо да ги изяждат, да ги пренасят през планината на момчетата? Една от причините сигурно е, че момчетата им ловели риба и я оставяли на тревата, та след като донасяли кресливите бебета, снажните птици се заемали с рибите, също внушителни по размер, и засищали глада си на място, а нерядко идвали да се нахранят и между доставките. Случвало се също да отнасят цели риби или части от риби (обитателите на реката наистина били гигантски) на пилците си в планината.

Така втората вълна от Изроди — или Църкала, не останали без ласки и грижи, благодушните сърни ги търкали с муцуни, душели ги, хранели ги и често си играели с тях, сякаш са сърнета.

За да се насучат добре, бебетата и сърните полягвали заедно. По онова време нямало паници и гърнета. Не след дълго обаче големите мидени черупки от реката поели ролята на съдини и черпаци. Реката не осигурявала растителните дарове, които доставяло морето, но момчетата скоро се източили в силни юноши и за калените им тела морето вече изобщо не било далеч. Най-близката до долината морска ивица се намирала на доста голямо разстояние от залива на Цепките, но била продължение на тяхното крайбрежие. Дълго време момчетата не знаели, че тръгнат ли нагоре по пясъка (за разлика от Цепките, които разполагали само с излъскани топли скали, момчетата се радвали на просторни плажове), ще се срещнат със своите гонителки.

Събирали от морето водорасли, миди, риби и хранели малките богато след отбиването им от сърнешкото мляко. Носели морски треви и на грижовните сърни, те много ги харесали, но когато опитали да им дадат риби и миди, не им допаднало.

Дори с помощта на сърните за момчетата сигурно е било изтощително постоянно да изхранват бебетата. Орлите не спирали да им доставят нови попълнения, вече неосакатени. От високия каменен рид птиците зорко следели Цепките по ниските скали под тях и щом се родяло ново момченце, връхлитали, спасявали го и го отнасяли през планината.

Според нас жените още укривали невръстни Църкала в пещерите, но как се удържат затворени пращящи от енергия момченца, освен ако не ги завържеш? Да, връзвали ги, но дребосъците вдигали невъзможна олелия, така пищели и ревели, че когато успявали да се освободят и да побягнат, насочвани от исполинските птици, Стариците изпитвали облекчение. Така Цепките престанали да си заделят „любимци“ за игра и се върнали към старите си навици: жените полагали на Зъбера на смъртта бебетата, които орлите пропускали да грабнат при излизането от утробите им, за да бъдат занесени отвъд планината.

Скоро възникнало племе от млади мъже, не знаем колко са били. Хронистите не са се престаравали с точността. Времето летяло и първите спасени се превърнали в силни млади мъже, които си блъскали главите над загадката на собствените си тела. Да, вече знаели, че дългучът служи за извеждане на урината.

Мъжете не можели да се надяват на живот до дълбока старост, не и при непрестанното вземане-даване с опасната бурна река и дивите зверове сред близките дървета. Един си отишъл от болест или може би при злополука, хронистът не уточнява, но е записал, че смъртта му повдигнала въпроси… те разбрали, че рано или късно всички умират, какво тогава трябва да направят, за да се обновяват? Цепките имали природната дарба да раждат, а те — не.

Така Църкалата — харесвам това определение повече от Изродите, поне е точно — започнали да се тревожат за притока на бебета от орлите. Ами ако изведнъж спре прехвърлянето през планината? Веднъж изникнал, въпросът не можело да бъде забравен. Там на оня бряг — някои от момчетата отлично го помнели — Цепките си раждали. Без тях орлите нямало да правят доставки, нямало да има Църкала.

И колко продължил този период на въпроси и съмнения? Нямаме представа. Частични сведения получаваме от песните на най-ранните мъже. В тях се пее за времето им при Цепките и се описват понесените жестокости. Говори се за бягството им от болката и страха, за долината, за техните приятели орлите, за млякото на сърните и пасажите риба в реката и морето. За първите заслони, по-здрави от началните купчини пръти. Били смели, силни и здрави, умножавали се… но не притежавали заложбата да дават живот.

Тези наши предци били диви и неудържими, природата им ги теглела навътре в лесовете и постепенно започнали да проучват своя кът от острова, който бил много голям, но те още нямали никаква идея за това. Открили бездънни и проветриви дъбрави, дълбоки и бързи реки, притоци, поточета и заоблени хълмове, тихи брегове — такива работи намерили ранните изследователи. Опознали дивите животни и се научили да ги избягват, а много скоро и да ги убиват за храна. Нито веднъж не посегнали на сърна, сърните били техни приятели, виждали в тях благодушие, доброта и източник на препитание. Осъзнали, че живеят по-добре, хранят се по-богато и обитават много по-голямо пространство от Цепките, които никога не напускали скалите си.

Но нуждите на тяхната мъжка природа не спирали да ги измъчват, а те не осъзнавали за какво копнеят. Владеели всички хитрини и хватки за утоляване на сексуалния си глад, включително прибягвали и до животни — но никога до сърните, не можели да правят това с дойките си, всъщност техни майки. Разбира се, не използвали думи като майка и баща. Как да го направят? Та те нямали представа, че на практика били и можели да бъдат бащи. Не били и сръндаци, макар да обичали сърните. Дали са знаели думата „любов“, дали са мислили за нея? Не вярвам.

Все по-настоятелно обаче в ума им се въртели Цепките и любопитството към тия създания, живеещи по правила от памтивека и съвсем недалеч, бурно избуяло. Невъзможното за някогашните момченца разстояние вече не представлявало никакво препятствие. За Цепките обаче разходката до Орловия рид била изключена, те дори не си помисляли да я направят. Идеята да повървят, да се изкачат и да погледнат от другата страна на билото просто не им хрумвала. Не подозирали, че отвъд планината има чудна долина, в която живеели Изродите. Дори не си задавали въпроси. Далеч от очите, далеч от ума — нищо не илюстрира тази поговорка по-красноречиво от примера с Цепките.

Все пак тях също ги налягали съмнения и страхове. И техният брой намалявал. И преди не били особено многочислени, природният им регулатор имал грижа за това. Ала ето, че някои пещери останали с половината от обитателите си, а не след дълго други изцяло се опразнили. Само в пет-шест кипял пълноценен живот, старите разграничения на Рибарки, Берачки и така нататък започнали да се размиват. Новородените Цепки били обгрижвани, глезени и приласкавани, а Църкалата предизвиквали още по-силна неприязън, съвсем друго щяло да е, ако били Цепки!

Две момичета, съвсем млади и зелени, се излежавали на любимата скала — половината им тяло във водата, половината навън, и докато гледали някаква морска твар, тя мушнала дългуча си в друг екземпляр от нейния вид и изпуснала облак от млечни яйчица. Откровение осенило момичетата — послание от самата Голяма Риба? — и те отишли при Стариците да им разкажат какво са видели и какво според тях означава то.

Срещнали тежки и нетрепващи погледи, втренчени очи, никога несмущавани от мисъл, макар и знаещи що е безпокойство. Колкото и да обяснявали младите Цепки как Изродите могат да бъдат полезни, никой довод не бил в състояние да убеди Стариците, ако изобщо приемем, че правилно чули.

Когато се родило следващото сбъркано същество, двете девойки го грабнали от майката, прикрили го от орлите и внимателно огледали грозния израстък, който го правел Изрод. Видели, че дългото му нещо не е много по-различно от онова на морската твар. Като го потъркали, станало твърдо, но не изхвърлило облак от ситни яйца. Бебето вряснало, орелът, дебнещ зад една скала, излетял, пляснал с мощните си криле в лицата на момичетата, внимателно изскубнал от тях новороденото с огромните си нокти и го отнесъл. Случилото се оставило много въпроси и съмнения.

Така двете общности започнали да мислят едни за други, макар Цепките дори насън да не допускали, че могат да минат покрай Зъбера на смъртта и да прехвърлят планината.

Колкото до юношите, те правели все по-далечни набези из тяхната част на острова, ала заради страха си от Цепките не припарвали край скалите и пещерите, от които преди време избягали. Някои се изкачвали до орловия рид и не откъсвали очи от черните скали, обринати с бледи петънца — Цепките, излегнали се както обикновено, наполовина във водата, наполовина над вълните. Младежите не слезли по женския склон на планината нито веднъж, не им стискало.

Някои щурмували ивицата между скалистата верига и водата, с търпение и постоянство можели да се озоват при Цепките, но никога не отишли докрай, спирали на подходящи за укритие места, достатъчно близо, за да наблюдават какво правят жените. А те не правели нищо, мързелували, прозявали се, плували по малко, разстилали дългите си коси по раменете, за да ги изсушат, после пак плували.

 

 

(Дългата коса е моя измислица, заимствана от много по-късно споменаване на дълга коса. Възможно е първите Цепки да са били гладки като тюлени и едва после да са им израснали дълги коси в отговор на повеля, която едва ли са осъзнавали. Историкът)