Джефри Арчър
Шах и мат

Когато тя влезе в стаята, всички погледи се обърнаха към нея.

Любуват ли се на жена, някои мъже започват от главата и продължават надолу. Аз започвам от глезените и продължавам нагоре.

Носеше черни велурени обувки на висок ток и прилепнала черна рокля, която достигаше на достатъчно разстояние над коленете, за да разкрие най-съвършените стройни крака. Погледът ми се плъзна нагоре и се спря, за да се наслади на тънката талия и слабата спортна фигура. Ала най-вече бях пленен от овалното лице, леко нацупените устни и най-големите сини очи, които бях виждал, чиято красота изпъкваше заради рамката от гъста черна коса, късо подстригана. Появяването й беше още по-смайващо заради обстановката, която беше избрала. Всички погледи щяха да се обърнат на дипломатически прием, светски коктейл, дори на благотворителен бал, но на турнир по шах…

Поглъщах с очи всяко нейно движение, като предположих със снизхождение, че едва ли би могла да е играч. Тя се приближи бавно към масата на секретаря на клуба и се записа, за да ме опровергае. Дадоха й номер, който определяше противника й на първата среща. Всички, които още бяха без опонент, чакаха да видят дали няма да заеме срещуположното място.

Участничката провери номера си и се запъти към един възстар мъж, който седеше в дъното на помещението — бившия капитан на клуба, отдавна преминал разцвета на възможностите си.

Като нов капитан на клуба, аз бях отговорен за организирането на тези групови турнири. Срещахме се всеки последен петък от месеца в голямото помещение на последния етаж на Мейсънс Арм на Хай стрийт. Хазяинът осигуряваше трийсет маси, храна и напитки. Три или четири от областните клубове изпращаха петима-шестима играчи, за да участват в блиц турнирите, като ни даваха шанс да се изправим срещу съперници, с които не играем редовно. Правилата на мачовете бяха много прости — за всеки ход се даваше една минута, така че играта не траеше повече от час и ако една пешка не беше превзета след трийсет хода, партията автоматично се обявяваше за реми. Кратката почивка за по питие между срещите, плащано от загубилия, беше гаранция, че всеки има шанс да играе срещу двама противници за вечерта.

Един слабоват мъж с очила и тъмносин костюм с жилетка се насочи към моята дъска. Усмихнахме се и се здрависахме. Първата ми догадка бе, че е адвокат, но се оказа счетоводител във фирма за канцеларски материали в Уокинг.

Трудно се концентрирах върху добре отработения московски дебют, тъй като очите ми бягаха от дъската и шареха към момичето с черната рокля. Веднъж погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна загадъчно, но колкото и да опитвах, не успях да предизвикам същата реакция втори път. Въпреки раздвоеното ми внимание все пак успях да победя счетоводителя, който явно не подозираше, че има няколко начина да се измъкнеш от атака със седем пешки.

По време на почивката след първата половина на мача трима членове на клуба вече й бяха предложили питие, преди изобщо да стигна до бара. Знаех, че нямам шанс да играя втората си партия срещу момичето, тъй като от мен се очакваше да се състезавам срещу капитаните на гостуващите отбори. Всъщност накрая тя игра със счетоводителя.

Победих противника си за малко повече от четирийсет минути и като внимателен домакин, трябваше да проявя интерес към другите мачове, които продължаваха да се играят. Започнах да обхождам масите с цел обиколката ми да свърши до нейната. Видях, че счетоводителят я побеждава, и само минута след приближаването ми тя вече беше загубила царицата и играта.

Представих се и открих, че най-обикновеното ръкуване с нея е равносилно на сексуално преживяване. Лавирайки между масите, отидохме заедно до бара. Името й, както сама се представи, беше Аманда Кързън. Поръчах й чаша червено вино, както тя поиска, и халба бира за себе си. Започнах да й съчувствам за загубата.

— Как протече вашата игра с него? — попита тя.

— Успях някак да спечеля. Но той беше на косъм от победата. Как мина играта ви с нашия стар капитан?

— Стигнахме до пат — отвърна Аманда, — но мисля, че той прояви любезност.

— Последния път, когато играхме заедно, също свършихме пат.

Тя се усмихна.

— Може би няма да е лошо да поиграем някой път?

— Нямам търпение — отговорих, докато Аманда допиваше виното си.

— Ще тръгвам — изведнъж обяви тя. — Трябва да хвана последния влак до Хаунслоу.

— Позволете ми да ви закарам — галантно предложих. — Това е най-малкото, което може да се очаква от домакина.

— Вероятно изобщо не ви е на път?

— Нищо подобно — излъгах. Хаунслоу беше на около двайсет минути с кола от апартамента ми. Допих последната глътка от бирата си и помогнах на Аманда с палтото. Преди да тръгнем, благодарих на хазяина за отличната организация на вечерта.

Запътихме се бавно към паркинга. Отворих вратата на моето сироко, за да се качи Аманда.

— Леко подобрение на лондонския транспорт — пошегува се тя, докато сядах в колата. Усмихнах се и поех в северна посока. Черната рокля, която описах в началото, се вдигна още по-нагоре след сядането. Това явно не я смути.

— Все още е много рано — осмелих се след няколкото незначителни реплики за вечерта в клуба. — Имате ли време да се отбиете у дома за по едно питие?

— Съвсем за кратко обаче — отвърна тя, като си погледна часовника. — Утре ме чака тежък ден.

— Разбира се. — Продължих да бърборя, като се надявах да не забележи отклонението, за което едва ли можеше да се каже, че е по пътя за Хаунслоу.

— В града ли работите? — попитах.

— Да. Рецепционистка съм на фирма за недвижими имоти на Бъркли скуеър.

— Изненадан съм, че не сте модел.

— Бях — отвърна без повече обяснения. Явно не забелязваше маршрута, по който поех, тъй като ми разказваше за плановете си за почивка в Ибиса. Щом пристигнахме пред дома ми, паркирах колата и се качихме в моя апартамент. В коридора й помогнах да си свали палтото, преди да я поканя в дневната.

— Какво ще пиете?

— Отново вино, ако имате отворена бутилка — отвърна тя, докато обикаляше и оглеждаше необичайно подредената стая. Майка ми сигурно се бе отбила сутринта, помислих си с благодарност.

— Това е само една ергенска квартира — натъртих на думата „ергенска“, преди да отида в кухнята. За мое облекчение имаше една неотворена бутилка вино в шкафа. Отворих я, извадих две чаши и отидох при Аманда, която разглеждаше дъската за шах и прокарваше пръсти по фигурките от слонова кост, подредени за играта, която играех по пощата.

— Какъв красив комплект — изрече тя, докато й подавах чашата. — Откъде го имате?

— Мексико. — Не й обясних, че го бях спечелил на турнир по време на една почивка. — Жалко, че не можахме да играем един срещу друг.

Погледна часовника си.

— Имам време за една бърза партия — настани се тя на стола до белите фигури.

Веднага седнах на стола отсреща. Тя се усмихна, взе черния и белия офицер и ги скри зад гърба си. Роклята се опъна по нея още повече и очерта формата на бюста й. После протегна пред мен стиснатите си юмруци. Докоснах дясната й ръка и тя обърна юмрук и го разтвори, за да покаже белия офицер.

— Какво ще кажеш за някакъв залог? — безгрижно попитах аз.

Тя погледна във вечерната си чантичка.

— Имам само няколко паунда у мен.

— Нямам нищо против да играем с малки залози.

— Например? — попита тя.

— Колко можеш да предложиш?

— Ти колко би искал?

— Десет паунда, ако спечелиш.

— А ако загубя?

— Ще съблечеш нещо.

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох, и очаквах да ме зашлеви или да си тръгне, но тя само каза:

— Не пречи кой знае колко, ако изиграем само една партия.

Кимнах и се загледах в дъската.

Не играеше лошо, но беше аматьор и първият й ход беше класически. Успях да протакам играта до двайсет минути, като жертвах няколко фигури, без да изглежда нарочно. Когато казах: „Шах и мат“, тя изрита обувките си и се засмя.

— Искаш ли още една чаша вино? — попитах без особена надежда. — Все пак е едва единайсет.

— Добре. Само няколко глътки и после потеглям.

Отидох в кухнята, върнах се веднага с бутилката и напълних чашата й.

— Исках само половин чаша — намръщи се тя.

— Извадих късмет — отбелязах, без да обръщам внимание на забележката й, — след като офицерът ти плени моя кон. На косъм бях.

— Може би — отвърна тя.

— Какво ще кажеш за още една игра? — осмелих се аз.

Тя се поколеба.

— Двойно или нищо.

— Какво имаш предвид?

— Двайсет паунда или още една част от облеклото.

— Никой от нас няма да загуби много тази вечер, нали?

Тя придърпа стола си, а аз обърнах дъската, за да подредим отново фигурите от слонова кост.

Втората партия продължи малко по-дълго, тъй като в началото допуснах една глупава грешка, като направих рокада, и ми трябваха няколко хода, за да си възвърна позициите. Въпреки това пак успях да свърша играта за по-малко от трийсет минути и дори ми остана време да допълня чашата на Аманда, докато гледаше встрани.

Тя ми се усмихна и вдигна роклята си нагоре, така че да мога да видя ръбовете на чорапите й. Откопча жартиерите и бавно смъкна чорапите, преди да ги пусне пред мен на масата.

— Почти те бих този път — каза тя.

— Почти — отвърнах. — Искаш ли още една възможност за реванш? Този път, да кажем, петдесет лири — предложих, като се постарах офертата да прозвучи великодушно.

— Залозите стават високи и за двамата — отговори тя, докато подреждаше дъската.

Започнах да се чудя какво ли й минаваше през ума. Каквото и да бе, тя пожертва безразсъдно двата си топа още в началото и играта свърши за няколко минути.

Още веднъж вдигна роклята си, но този път доста над талията. Погледът ми се залепи за бедрата й, докато сваляше черния си колан за жартиери, после го вдигна високо и го пусна на масата до чорапите.

— Нямах големи шансове, след като изгубих втория си топ.

— Така е. Затова ще е честно да ти дам само още една възможност — изрекох, докато бързо подреждах дъската. — Все пак — додадох, — този път можеш да спечелиш сто паунда. — Тя се усмихна.

Това беше най-добрата партия, която тя изигра за тази вечер, и с варшавския си гамбит успя да ме задържи на масата повече от половин час. Всъщност за малко да загубя още в началото, тъй като не можех да се съсредоточа както трябва върху защитната й стратегия. На няколко пъти Аманда се закикоти, когато мислеше, че ме е надвила, но стана ясно, че не е гледала как Карпов играе сицилианска защита и печели от на пръв поглед невъзможна позиция.

— Шах и мат — обявих накрая.

— По дяволите! — Тя се изправи и се обърна с гръб към мен. — Трябва да ми помогнеш. — Треперейки, аз се наведох и бавно свалих ципа до кръста й. За сетен път ми се прииска да докосна гладката й кадифена кожа. Тя се обърна с лице срещу мен, сви грациозно рамене и роклята падна на пода, все едно свалиха покривалото на статуя. Тя се наведе и ме погали по бузата. Сякаш ток ме удари. Сипах остатъка от виното в нейната чаша и отидох до кухнята с извинението, че трябва да напълня своята. Когато се върнах, не беше помръднала. Прозрачният черен сутиен и бикините бяха единствените останали части от облеклото й, които все още се надявах да видя свалени.

— Предполагам, че няма да искаш още една игра? — Опитах се да не прозвуча отчаяно.

— Време е да ме закараш вкъщи — изрече тя с кикот.

Подадох й чашата с вино.

— Само още една — примолих се. — Но този път трябва да са и двете части от облеклото.

Тя се усмихна.

— В никакъв случай. Не мога да си позволя да загубя.

— Тази игра е последна — съгласих се. — Но този път двеста паунда и играем за двете части. — Изчаках с надеждата размерът на залога да я изкуши. — Шансовете несъмнено са на твоя страна. Все пак на три пъти ти почти спечели.

Тя отпи от виното, сякаш обмисляше предложението.

— Добре — съгласи се. — Последно хвърляне.

Никой не изрече на глас какво несъмнено щеше да се случи, ако тя загубеше.

Не можах да овладея треперенето си, докато подреждах дъската. Проясних ума си — надявах се тя да не забележи, че бях изпил само една чаша вино за цялата вечер. Бях решен да завърша тази партия бързо.

Направих ход напред с пешката пред царицата. Тя си върна, като премести пешката пред царя си напред с две квадратчета. Знаех точно какъв ще бъде следващият ми ход и той предреши играта, която продължи единайсет минути.

Никога през живота ми не ме бяха побеждавали така безапелационно. Аманда беше от съвсем друга категория. Предугаждаше всеки мой ход и правеше гамбити, които не бях срещал, нито пък бях чел за тях.

Неин ред беше да изрече „шах и мат“ със същата загадъчна усмивка, след което добави:

— Ти каза, че шансовете са на моя страна този път.

Оброних глава, без да мога да повярвам. Когато вдигнах поглед, тя вече беше облякла красивата черна рокля и пъхаше чорапите и жартиерите във вечерната чантичка. Миг по-късно беше обула и обувките си.

Извадих чековата си книжка, попълних името й: „Аманда Кързън“, след което добавих сумата „200 паунда“, датата и се подписах. Докато пишех чека, тя подреди фигурките от слонова кост под конец, както ги беше заварила, когато за първи път влезе в стаята.

Наведе се и ме целуна нежно по бузата.

— Благодаря ти. — После прибра чека в чантата си. — Трябва да поиграем пак някой път. — Все още не можех да откъсна очи от подредената дъска, когато чух входната врата да се затваря.

— Почакай! — втурнах се към вратата. — Как ще се прибереш?

Стигнах точно навреме, за да видя как изтича по стълбите към отворената врата на едно беемве. Качи се в него и можах да мерна още веднъж дългите й стройни крака. Тя се усмихна, а вратата на колата се затвори след нея.

Счетоводителят заобиколи, без да бърза, към шофьорското място, качи се, запали двигателя и закара шампиона вкъщи.