Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Корекция и форматиране
VeGan(2018)

Издание:

Автор: Амос Оз

Заглавие: Пантера в приземието

Преводач: Милена Трандева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: Монт ООД

Редактор: Владимир Молев

Технически редактор: Добромира Георгиева

Художник: Михаил Танев

Коректор: Румяна Стефанова

ISBN: 978-954-515-112-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4490

История

  1. —Добавяне

16.

Вече споменах, колко силно ме привличат хора като Бен Хур, които вечно изпитват жажда и тя е толкова неутолима, че им придава нещо от гальовната жестокост на дивата котка и хладната власт на полупритворените й очи. И като юнаците на цар Давид, за които учехме в часовете по вероучение, бях готов да пожертвам за тях всичко, което притежавам. Дори да рискувам живота си само за да им донеса вода от кладенеца зад линията на врага. И всичко това заради смътната надежда, че накрая ще чуя да се отронват от ъгълчетата на леопардовите им устни следните магически слова: „Ти си ОК, Профи“.

Но има и един друг тип хора, които също ме очароват, различни от онези жадни леопарди. Техните лица са коренно противоположни на леопардовите. Общото между тях е единствено в това, че лесно ги забелязваш, но трудно можеш да ги опишеш. Този тип хора винаги изглеждат като изгубени. Например сержант Дънлоп. И тогава, във времето, което описвам, и сега, когато пиша тези редове, неизменно откривам нещо затрогващо и симпатично в такива „изгубени“ хора. Те минават през живота, сякаш той е някаква странна, непонятна автобусна спирка в напълно непознат град, където са попаднали погрешка, и нямат представа в какво са сбъркали, как да се измъкнат и къде да идат.

Той беше доста едър и висок, един грамаден дундьо, мек и нежен. Сякаш изобщо нямаше кости. Въпреки униформата, оръжието, лентите на ръкавите и проблясващите сребърни номера на раменете му, въпреки черната шапка той изглеждаше като човек, току-що влязъл от ярка светлина в пълен мрак или обратно — излязъл от непрогледна тъма под ослепително слънце.

Приличаше на човек, който някога е загубил нещо извънредно ценно, а сега не може да си спомни какво точно, как е изглеждало или какво ще прави с него, ако случайно го намери. Такъв си беше — вечно се луташе в своите вътрешни стаи, кабинети, коридори, приземия и килери. Но дори в това лутане да се натъкнеше на изгубената скъпоценност, нямаше да я познае. Щеше уморено да мине покрай нея и да продължи да я търси. Щеше да потътри нататък огромните си обувки, да се отдалечи съвсем и да изглежда още по-изгубен отпреди. Не бях забравил, че той представляваше врага, но въпреки това изпитвах желанието да му подам ръка. Не, не да се здрависаме, а да го подкрепя. Като малко дете или като слепец.

Почти всяка вечер се отбивах в кафене „Ориент палас“, стиснал под мишница „Английски за отвъдморски студенти“ и „Английски за имигранти и заселници“. Вече не ми пукаше дали леопардът и неговата първа дружка все още ме следят по улиците.

Какво повече можех да загубя?

Бързо прекосявах упадъчната предна зала с цигарения дим и мириса на бира. Пренебрегвах неприличния смях, усмирявах порива на пръстите си да пролазят по зеленото сукно на билярдната маса, отвръщах очи от дълбокото деколте на барманката и шеметно прелитах към задния салон. По права линия, като насочена стрела. Влизах и се настанявах на неговата маса.

Неведнъж се оказваше, че съм дошъл напразно — него го нямаше въпреки предварителната пи уговорка. Понякога забравяше. Друг път ставаше ясно, че се е объркал. А понякога след края на работното му време в счетоводния отдел внезапно го изпращаха на външни дежурства — като пазач пред пощенската станция или патрул за проверка на документи за самоличност при пътни блокади. От време на време, както тайно ми довери, му налагали неотклонение от лагера, защото бил закъснял да отдаде чест на висшестоящ, или защото единият му ботуш бил по-добре лъснат от другия.

Къде се е чуло и видяло — наистина или пък във филм — врагът да е толкова вятърничав? Или пък толкова срамежлив? А сержант Дънлоп беше хем вятърничав, хем крайно срамежлив. Един път го попитах дали има жена и деца, които да го чакат у дома, в Кентърбъри. (По този начин исках ненатрапчиво да му намекна, че е крайно време британците да се махнат от земята ни — и за тяхно, и за наше добро.) Сержант Дънлоп се притесни от въпроса ми, тежката му глава потъна в раменете като на стресната костенурка, а големите му луничави ръце не можеха да си намерят място от смущение — ту ги държеше на коленете си, ту ги слагаше на масата и обратно. Пламна целият — бузите, челото, ушите, — стана червен като петно разлято вино върху бяла покривка. Проломоти някакво предълго извинение на своя средновековен иврит — че „до днешен ден преминал досегашния си път в самота“, макар сам бог да казва в Книгата, че „не е добро за човека да бъде сам“.

Понякога заварвах сержанта да седи на обичайната маса и да ме чака. Краищата на ризата му се подаваха от панталоните, шкембето му изскачаше над колана и скриваше лъскавата катарама — един ужасно небрежен дебеланко. Обикновено сам си играеше на дама, но щом ме зърнеше да пристигам, трепваше леко, почваше да се извинява и трескаво прибираше пуловете и жетоните обратно в кутията. Смотолевяше нещо като:

— Така или иначе падах.

После се усмихваше, сякаш искаше да каже: „Моля те, не ми обръщай внимание“ и докато се усмихваше, се изчервяваше като рак. Самото изчервяване още повече го смущаваше и съвсем утежняваше нещата.

— Напротив — рекох аз веднъж. — Когато човек играе сам, все печели.

Той се замисли за миг, докато схване смисъла, после се усмихна толкова топло, сякаш бях изрекъл някаква забележителна мъдрост. После отново се замисли и отбеляза:

— Не съвсем. В победата си пак ще съм загубил.

Само веднъж се съгласи да играе с мен и спечели. Това дълбоко го обезсърчи и смути. Почна да ми се извинява, сякаш с факта, че ме е победил, лично е дал принос за умножаване престъпленията на британския потиснически режим.

В хода на уроците ми по английски той непрекъснато се извиняваше за усложнената система на глаголните времена и за големия брой неправилни глаголи в родния си език. Сякаш обвиняваше себе си и своята немарливост за това, че в английския толкова често две различни неща се изразяват с една и съща дума, докато на иврит за тях съществуват две отделни. Например „крило на птица“ и „крило на прозорец“, „маса за хранене“ и „маса народ“, „шия рокля“ и „дълга шия“, „имам син и дъщеря“ и „имам син елек“, „превивам кръст“ и „разпъвам на кръст“. Когато пък беше в ролята на ученик и ми представяше домашното си на иврит, той питаше смирено:

— Е? Справил ли се е британецът? Или е заклет глупак?

Ако оценявах добре работата му, детинските му очи светваха, една скромна, сърдечна усмивка трепваше на устните му и после плъзваше към кръглите му бузи. От там тя се разливаше едва ли не по цялото му тяло под униформата. Той измърморваше:

— Не заслужавам такива хвалби.

Понякога насред урока оставяхме настрана работата и почвахме да си говорим. Случваше се той да се отнесе в подробни разкази и клюки за живота в казармата, като през цялото време се кикотеше, сякаш сам се учудваше какви дръзки неща говори пакостливата му уста — кой подбивал авторитета на висшестоящите, кой си заделял от бонбоните и цигарите, кой никога не се къпел, кого хванали в бара с момиче и как той излъгал, че му е сестра.

Ако пък обсъждахме политическата ситуация, аз се разгорещявах и започвах да бълвам огън и жупел, а той едва-едва кимаше и мълвеше: „Наистина“ или „Ах, клетите“. А веднъж каза:

— Народът на пророците. Народът на Библията. Да можеше само този народ да получи онова, което му се дължи по наследство, без да се пролива невинна кръв.

Понякога разговорите ни се насочваха изцяло към библейските сюжети и тогава беше мой ред да стоя и да слушам със зяпнала уста. Той ме учудваше с такива наблюдения и проникновения, каквито учителят ми господин Гихон не бе и сънувал. Сержант Дънлоп не харесваше цар Давид, но въпреки това му съчувстваше. Според него Давид бил просто селско момче, създадено за любов и поезия, а Бог го направил цар, което никак не било подходящо за него, и го обрекъл да премине живота си във войни и коварни интриги. Нищо чудно, че на старини Давид бил измъчван от същия зъл дух, с който той самият тормозел предшественика си Саул — по-добрия от тях. В крайна сметка и двамата — магаретарят и овчарят — страдали от една и съща съдба.

Сержант Дънлоп говореше за Саул, Давид, Мелхола, Ионатан, Авесалом и Иоав с нотка на бегла изненада, сякаш всички те бяха също такива хлапета от еврейската Съпротива, с които той се е срещал в кафене „Ориент палас“ да го учат на иврит, а в замяна той да им преподава езика на филистимляните. Симпатизираше на Саул и сина му Ионатан, но любима му беше Сауловата дъщеря Мелхола, останала бездетна до смъртта си. Харесваше и Фалтия, сина на Лаиш, който вървял след нея и плачел, докато Авенир не го прогонил. Тогава се отказал от преследването на жената, която вече не му била жена, и така изпаднал от страниците на древната хроника.

Ако оставим настрана Фалтия, мислех си аз, почти всички от онова време са били предатели. Ионатан и Мелхола предават баща си Саул, Иоав и останалите синове на Саруя, хубавецът Авесалом, Амнон, синът на Агита Адония — всички те са предатели и най-големият предател сред тях е самият цар Давид, същият, за когото пеехме: „Давид, царят на Израел, все още живее, живее, живее“. В разказите на сержант Дънлоп те изглеждаха малко или много смешни, отчайващо дребнави, като офицерите от полицията, за които той ми разказваше клюки — един бил ревнивец, друг — раболепен, трети — подозрителен. В неговите истории древните герои бяха уловени в нелепата плетеница на своите пристрастия, копнежи и интриги, в надпревара за власт и отмъщение. (Ето ги отново, пак същите жадни мъже, прежаднели леопарди, чиято жажда с всичката вода на света не можеш утоли. Преследвани и преследвачи. Слепци, които гроб копаят другиму, а сами падат в него.)

Напразно търсех съкрушителен отговор, с който да измия честта на цар Давид и господин Гихон, а всъщност и честта на целия ни народ. Знаех, че съм длъжен да защитавам всичко от нападките на сержант Дънлоп. Но какво точно беше това „всичко“, което трябваше да защитя? Тогава съвсем не знаех (а и сега не знам напълно). И въпреки това съчувствах с цялото си сърце на изоставения и предаден Саул, когото пророк Самуил обвинява в предателство и го осъжда да плати с короната и живота си това, че не е бил твърд и коравосърдечен. Съжалявах Мелхола и Ионатан, дотолкова поддали се на обаянието на врага, че не се поколебават да предадат баща си и трона му и да последват леопарда. Дори симпатизирах на Давид, царя предател, който предава всички, които го обичат, и после е предаден от тях.

Защо не можехме поне веднъж да се съберем в задната зала на кафене „Ориент палас“ — сержант Дънлоп, мама, татко, Бен Гурион, Бен Хур, Ярдена, главният мюфтия хаджи Амин, учителят господин Гихон, водачите на Съпротивата, господин Лазарус и британският комисар, всички до един, дори Чита с майка си и двамата си бащи. Да се съберем и да си поприказваме за час-два. Да се разберем най-после, да си направим взаимни отстъпки, да се помирим и да си простим. Защо не можехме заедно да идем там, на брега на онази река, и да проверим дали парчето синя дъска не се е върнало?

— Достатъчно за днес — гласът на сержант Дънлоп прекъсваше мечтите ми. — Нека се разделим сега, за да се срещнем утре. Над нови знания ще приведем ний гръб, за да потулим всяка скръб.

След това се разделяхме, без да си стиснем ръцете, защото той сам беше разбрал, че ми е забранено да се здрависвам с чуждия потисник. Затова се задоволявахме с кимване при среща и раздяла.

И какви секретни сведения бях успял да изкопча от сержант Дънлоп в резултат на връзката ни?

Не бяха много, по малко оттук и оттам.

Дреболии относно разпорежданията за спане в казармите.

Информация (всъщност не особено важна) относно нощните дежурства.

Клюки за личните взаимоотношения между офицерите и за семейния им живот. Някои подробности за дневния ред в лагера.

Имаше и още нещо, което не можеше пряко да се отдаде на шпионската ми дейност, но аз при всички случаи ще го спомена. Един път сержант Дънлоп ми каза, че по негово мнение, щом изтече мандатът на британците, евреите ще създадат своя държава и ще се изпълнят пророческите думи, точно както са записани в Стария завет. Каза също, че съчувства на ханаанците (така наричаше местните араби) и най-вече на селяните. Той смяташе, че след изтеглянето на британската армия евреите ще се надигнат и ще разгромят враговете си. Каменните села ще бъдат разрушени, полята и градините ще се превърнат в свърталище на чакали и лисици, кладенците ще пресъхнат, селяните, берачите на маслини и смокини, овчарите и магаретарите ще бъдат прогонени в пустинята. Може би такава е волята на Създателя — те да станат „преследваният народ“ вместо евреите, за които вече е дошъл редът да си получат туй, що им се полага по наследство.

— Неведоми са пътищата господни — рече сержант Дънлоп тъжно и с леко учудване, сякаш току-що е стигнал до извод, към който отдавна се е стремял — Бог не наказва, когото мрази, и обича, когото прокужда.