Такър Маларки
Възкресението (7)

Глава пета

Антъни остана буден почти през цялата нощ, за да довърши статията, която бе обещал да напише за едно британско списание за археология. Беше посветено на Кхарга и работата му там. Местността не бе добре позната на археолозите, още по-малко на широката публика. Накратко обясняваше, че Кхарга не е бил само древен манастир, но и място, където са затваряли раннохристиянските водачи, когато възгледите им са влизали в разрез с доктрината на новосъздадената църква. Това е било тяхното наказание — да ги заточат в Западната пустиня, ала Кхарга се е превърнал в място за размишление, в символ на свободата.

Антъни писа и за последните си разкопки на десетина километра от Кхарга: християнския некропол Ал-Багават, състоящ се от 263 кирпичени параклиса с коптски стенописи. Запазен от сухия климат, некрополът не можеше да се нарече руина. Човек все още би могъл да се разхожда под кирпичените му покриви, да се скита под арките и колонадите му. Той описа Параклиса на спокойствието, изображенията на Адам и Ева и на Ноевия ковчег върху купола му. Работи дотогава, докато имаше търпение, с чувството, че крайният продукт е станал доста приличен, но не и нещо кой знае какво. Което всъщност бе неуспех, защото Кхарга бе за него нещо съвършено, което няма равно на себе си в световната култура. Пустиня и оазис; убежище и за живите, и за мъртвите, а мъртвите налагаха своето присъствие тук като съвършено живи, поне за него беше така.

Искаше да разкаже на Бастиан за видяното по време на последното си пътуване до Кхарга. Щеше му се да сподели усещането си за мига, в който видя колко много религии са се сместили на едно и също парче земя; мига, в който християнската представа за Бог е била прекъсната още в процеса на оформянето си и когато всички останали представи са били насилствено изпратени в забвение. Щеше да е чудесно, ако бе успял да заведе Бастиан в Параклиса на спокойствието на западния склон на некропола и да му покаже стените, изписани със завети на коптски, арабски и старогръцки. Древните надписи, запечатали един-единствен и неоспорим факт: „Ние бяхме тук, нашите богове бяха тук“. Египетските светци Павел и Текла са изобразени редом с имената: „Адам“, „Ева“, „Авраам“, „Исаак“. Стените документираха митовете и легендите, разпространявани в продължение на четиристотин години.

Антъни поспа няколко часа, взе си душ, обръсна се и си направи кафе. Поседя около час на балкона си пред Нил, като се насили да не мисли за нищо. Както винаги, огромната синьо-зелена река го успокояваше с малките си водовъртежи, които пораждаха мимолетни вълнички — те се появяваха, изчезваха и след миг отново се издигаха от дълбините и това се повтаряше до безкрай. Когато Антъни стана от стола си на балкона, той се чувстваше отпочинал, което рядко му се случваше след нощен сън.

Остатъкът от утринта оползотвори, като разопакова и сортира прането си. После излезе от Кит-Кат с платнения си сак през рамо и се отправи към пазара, за да зареди кухнята с провизии.

Когато се върни и измъкна от дрешника кутията с папки от Оксиринх, наближаваше обяд. Взе папката с надпис „Бастиан“.

Разпръсна записките от папката върху леглото си и застана до него, като се опитваше да прегледа от разстояние нещата, които бе писал по времето, когато двамата с Чарлс Бастиан бяха заедно в Оксиринх. Престоят им там се характеризираше с усвояване на познания, които го бяха довели до дълбоко смущение. Казаното от Бастиан не бе записано на мига; някои неща бяха пренасочени в различни направления и временно изгубени. Но по-късно Антъни бе успял да запише по-голямата част от тях.

Очите му пробягаха по редовете, писани през II в. от любимия учител гностик на Бастиан — Моноим:

Откажи се от търсенето на Бог, творението и други подобни неща. Ако ще го търсиш, започни от себе си. Научи кой е тоя вътре в теб, който обявява всичко за свое и казва: „Моят Бог, моят ум, моята мисъл, моята душа, моето тяло“. Открий изворите на тъгата, радостта, любовта, омразата… Изучиш ли внимателно тези неща, ти ще Го откриеш в самия себе си.

Това бе същността на труда на Бастиан и неговата главна вяра. Ето какво искаше да втълпи най-вече на Антъни — „Бог е вътре в самите нас“. Сега Антъни се питаше дали Бастиан е полагал толкова усилия да го обучи само от приятелски чувства, или е имало и нещо друго. Дали Антъни бе единственият, до когото теорията му бе достигнала? Дали не бе избрал Антъни за пазител на познанието, което бе изгубено за останалите? Дали по някакъв начин не е предвиждал собствената си смърт? И най-после, как е искал да постъпи Антъни? Антъни знаеше отговора. Искал е да направи всичко по силите си, за да открие забранените книги и да ги скрие на сигурно място, някъде, където в един определен момент хората ще могат да имат пълен достъп до тях. Ами великата теория на Бастиан? Че християнството е било разединено от отците на църквата и съдбовно наранено за повече от хилядолетие? Ето сега вече има възможност накърнената вяра отново да се върне в своята цялост заедно с изгубената част от евангелията, които са били забранени от църковните отци — изгубените книги от Наг Хамади. Дело за цял един живот. Но това бе делото на Бастиан. Антъни бе живият му свидетел, това е истината. Той бе жив свидетел на един изумителен разказ, на една история, в която не бе сигурен, че вярва напълно. В сегашния момент той не можеше да стори нищо друго, освен да изрази уважението си към Бастиан, като си спомни за неговата визия. Но тази визия по всяка вероятност е обречена да умре заедно със своя визионер.

Тук беше и дъщеря му, към която Антъни не проявяваше никакъв интерес, и това бе странно. Единственото дете на Бастиан бе израснало далеч от Египет и нямаше да познава работата му, нито да осъзнае опасността, която тя крие. Антъни ще направи онова, което Мина искаше: ще я накара да напусне мястото, където бе умрял баща й, и то колкото е възможно по-бързо. Тук имаше безредици, хората вярваха в различен бог, всичко бе покрито с прах. Едно място, далеч от удобствата и зеленината на Лондон. Мислеше, че няма да му е трудно да я убеди.