Такър Маларки
Възкресението (40)

Глава трийсет и осма

Найлах откри Джема в градината — седеше на земята, прегърнала коленете си с ръце. Седна до нея.

— Тръгваш си — каза Найлах.

— Исках да ти благодаря за всичко.

— Съжалявам, че Дейвид го няма.

— Трябва да му кажеш колко съжалявам и аз.

— Ще му липсваш — забеляза Найлах. — Къщата съвсем ще опустее.

Горе в небето не летеше нищо, денят бе необикновено тих.

— Антъни тръгва за Кхарга — обади се Джема.

— Знам.

— Заминава, защото обвинява себе си за смъртта на Майкъл.

— Това е глупаво. Тръгва си, защото предпочита пустинята. Не можем да го задържим тук.

Джема погледна към Найлах.

— Искаше ми се да го задържа.

Найлах леко докосна Джема по косата.

— Майкъл остави писмо за теб. Тази сутрин го намерих в стаята му.

Скъпа моя Джема,

Ти си някъде там, не знам точно къде. Но знам, че си на сигурно място, защото Антъни препусна след теб като леката кавалерия.

Липсваш ми! Ти си единственият човек, с когото искам да споделя нещо — отново ще летя. Ще летя! Това промени всичко. За първи път след катастрофата усещам, че отново живея.

Ще се ядосаш; взех си лекарството. Пиша ти с Божията ръка. Скоро ще се върна на нещастната земя. Не е останало нищо и никой от нещата, които ценя. Любовта, която чувствах преди миг, вече отлита.

Мисля, че нямаше да те направя щастлива. Защото желая едно-единствено нещо. Да завърша войната така, както би трябвало. С достойнство, не със срам.

Искам и ти да си свободна. Да не робуваш на професията си, да не се чувстваш задължена да връщаш смъртниците към живота. Да не се чувстваш отговорна за мен. Аз няма да се върна. Не и този път.

Мисля, че последният път, когато съм изпитвал щастие, бе в небето.

Колко добра беше ти с мен! Колко внимателна. Надявам се да откриеш живота, който заслужаваш. В момента се усмихвам, защото отсега нататък за теб ще се грижи моят брат. Малкото момче с големите очи. Момчето, което исках да намразя.

Усмихвам се.

Твой Майкъл

 

 

През нощта Джема заспа с ръкописите, ала те не се появиха в съня й. Сънищата й проследяваха собствения й живот и събитията, които се случваха от началото на войната, без каквато и да е последователност, като мънистата на огърлица, нанизана от някой луд. Вече нямаше нищо — нито за губене, нито за печелене. Нямаше никого. В огърлицата бе останало малко празно място и тя бе заела центъра му. За известно време Майкъл бе нарушил границите на нейното обиталище, после Антъни. А сега тук бе тихо като в царството на безмълвието. Тя затвори очи и като проследи периметъра му, откри, че загражденията са здраво запечатани. Нямаше отворена врата, нито разхлабени мъниста.

„Изолацията не е решение“, беше казал баща й на Анджела Датари.

Но за да излезе от изолацията, нужно й беше нещо повече от онова, с което разполагаше, повече от силата, която й бе останала. Сложи ръката си върху пакета с папируси. Беше ги увила в хартия; изглеждаха така, сякаш никой нямаше да наруши покоя им, сякаш щяха да бъдат върнати в земята, където бяха живели толкова дълго време.

Отдръпна се от тях. Те нямаше повече да се върнат в земята. Щяха да бъдат изнесени на показ. Джема седна. Нямаше нужда да се промъква крадешком навън от изолацията си. Би могла да си излезе с гръм и трясък от нея, да разчупи стената около себе си като стъкло.

В такъв случай нима бе възможно да заспи? Остана да лежи до увитите в хартия ръкописи и да мечтае. Във въображението й започна да се оформя интересно бъдеще. Сякаш чуваше гласа на баща си, който я пришпорваше като галопиращ ездач. „Стани, не падай духом! Здраво стискай меча в ръката си!“

Не. Тя тръсна глава, сама в пустата стая. Следващата й стъпка щеше да изисква кураж, който тя не усещаше в себе си. Дори във въображението й имаше нещо повече от онова, на което бе разчитала досега.

Докато чакаше светлината на деня да проникне иззад завесите, хрумна й, че не е първата самотна жена. Мария Магдалена също е била сама, още повече че учителят й, нейният любим, бе умрял.

И това не е било всичко; след като става свидетелка на мъчителната му смърт, тя прави още нещо. Последва онези, които напускат лобното му място; онези, които не могат да понесат физическата близост на разпънатото на кръст тяло на своя Спасител. Тръгва след тях и ги връща обратно.