Такър Маларки
Възкресението (36)

Глава трийсет и четвърта

Антъни настигна Джема в края на града, където къщите отстъпваха място на бодливи акации, пронизващи ясното небе. Бе щръкнала на гърба на кльощава камила. Главата и лицето й бяха забулени в шала, изпод който се виждаха само очите й, а те блестяха от нещо, което би могло да е гняв. Антъни бързо огледа водача й. Слезе от коня си и застана в краката на камилата, за да я накара да коленичи. Животното лениво подгъна двата си предни крака и бавно се свлече, при което Джема бе изхвърлена напред, после назад.

— Какво правиш? — възмути се тя.

— Слизай — заповяда Антъни. — Кой знае къде ще те закара този човек.

Младежът, когото Джема бе наела, разбираше английски достатъчно добре, за да може убедително да лъже, така че смело се зае да защитава позициите си. Антъни го накара да млъкне, като бързо превключи на майчиния му език. По лицето на водача се появи смесица от обърканост, срам и гняв. Джема пристъпи напред, решена да се намеси, ала водачът дори не я погледна.

— Парите, които ти плати — заповяда Антъни.

Арабинът се изплю и изкомандва нещо на снижилите се камили.

— Парите — повтори Антъни. — И ще забравя, че съм те виждал.

Водачът се обърна с гръб към него и затършува из гънките на бурнуса си. Той пусна пачката потни банкноти на земята. После, без да се обръща, завърза камилите една за друга и се качи на онази, която бе по-яка на вид. Когато тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли, Джема се загледа след него.

— Не знам дали си направила справка в картата — каза Антъни, — но Луксор се намира в южна посока.

Той вдигна чантата й и я завърза за седлото на коня си.

— Значи съм глупачка.

Антъни не отговори. Яхна коня и й протегна ръка.

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря — каза тя, като го остави да я поеме и да я настани зад себе си. Улови се за кръста му колкото е възможно по-леко. — Не теб очаквах да видя.

Конят се движеше бавно, така че Джема пусна ръцете си от Антъни. Кръстоса ги и се загледа в пейзажа край тях. След малко се обади:

— Помислих си, че може би Майкъл ще дойде.

Задъвка бузата си от вътрешната страна.

— Как се чувстваш, заобиколен от глупаци?

Антъни погледна часовника си. Бяха излезли от изораните от воловете ниви и лъкатушеха надолу по пътеката, водеща към реката. На брега, там, където една голяма фелука бе завързана за брега, се търкаляха камъни. Момчето, което Антъни бе изпратил, го чакаше до нея. Джема остана на брега.

— Какво ще правим?

— В делтата избухна холерна епидемия, така че железницата спря. Тъй като не разполагаме със самолет, най-прекият път до Наг Хамади е по Нил.

— И си решил да ме вземеш със себе си?

Антъни й махна с ръка да се качи на борда.

— Както сама се увери, има и по-неподходящи спътници.

— Не съм сигурна, че искам да пътувам с теб.

Появи се някакъв мъж.

— Джема, това е Габар. Имахме късмет, че днес е свободен.

Антъни се обърна към Габар.

— Успя ли да се запасиш с провизии?

— Ще ни стигнат за през нощта.

Той се обърна към Джема и леко наведе глава.

— Моля, чувствайте се като у дома си.

— Колко ще искаш? — попита Джема.

— Николко — отвърна Антъни.

— Просто ще ме откараш до Наг Хамади, така ли?

— И без това тръгвам за там.

— Защо?

— Того Мина усещаше, че Башир, помощникът на баща ти, има какво да ни каже. Пък нали и разкопките са там?

— Значи и двамата ще се срещнем с Башир.

— Ако нямаш нищо против.

Джема извърна поглед.

— Кога?

— Още щом пристигнем в Наг Хамади. Изпратих му съобщение, че тръгваме, така че вече ни очаква.

— Колко време ще ни отнеме пътуването?

— Пет дни.

— Много.

— Много ли ти е?

— Но нямам избор, нали?

Лодката бе ниско под брега. Към борда й не водеше обичайното мостче, а широка дъска бе закрепена за потопената част от кърмата на кораба. Наоколо й имаше възглавници. Върху едната се бе настанила голяма червена кокошка. Джема остави чантата си и отиде на носа, а Антъни и Габар отблъснаха лодката от брега с дървени прътове. Очите й пробягаха по пейзажа, който се носеше покрай тях; сред тръстиките зърна бледите изящни силуети на чаплите. Бреговете бяха стръмни и се спускаха стремглаво към водата. По пътеките играеха деца; те весело викаха и махаха с ръце. Жените въртяха прането във ведрата с помощта на дървени прътове. На полето двойка волове теглеше рало. Слънцето залязваше и оставяше огнена диря във водата. Дърветата и небето се отразяваха в реката като в огледало, което леко се бърчеше от почти незабележимите вълни. Покрайнините на Кайро изчезнаха и в далечината се появи синкавочерният силует на планините.

Антъни дойде и седна до нея; тя спря погледа си върху прашните му обувки.

— Красиво е — каза тя.

Той й подаде купичка със супа от леща.

— Когато пътуваме по Нил, приготвяме храната си на открито — обясни й той. — Научили сме го от бедуините, които се хранят само с онова, което могат да пакетират: ориз, боб, фурми. Надявам се, че храната няма да ти се стори еднообразна.

Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Не исках да пътувам с придружител.

— Знам. Мисля, че лодката е доста широка за всички. Вечерята е след един час.

Супата беше подправена с кимион; лещата бе добре сварена, без да е разварена. Джема бързо я изяде. Остави долу празната купичка и се взря в изчезващия бряг с надеждата, че се е нахранила добре и ще избегне и вечерята, и разговорите.

Оказа се обаче, че по време на вечерята никой не проговори. Не биваше да се изненадва. Вместо да я успокои, мълчанието я натовари както тогава, когато се срещна с Антъни, който пък не направи никакво усилие да я накара да се отпусне. Очевидно беше доволен да я гледа как се измъчва. В падащия мрак тя се взря в него и се запита дали наистина се тормози, докато яде пюрето си от боб и бакла.

— Тази вечер ще опиташ един вкусен десерт — обади се Антъни. — Габар е голям познавач на фурмите. Някои наричат фурмата „душата на бедуина“.

Джема хвърли поглед към бреговете, покрай които преминаваха; около напален огън се бяха събрали неколцина мъже.

— Това по-скоро е тъжно.

— Не и когато знаеш, че много неща се правят от фурмите. Листата служат за направа на сандали, кошници, въжета, покриви, дори тухли. А от стволовете се произвежда дървен материал за мебели и огрев. Навремето плащали с фурми на строителите на пирамидите. Водата и фурмите са единствената ценна валута в пустинята.

— С тях се подслажда и виното — додаде Габар. — Да ти налея ли?

Десертът, приготвен от Габар, представляваше малка топла питка от фурми, увита в тесто, с бит каймак и нарязани бадеми отгоре. Дъвчащият сладък плод и тестото на пластове се топяха в устата й.

— Има предание за бягството на Светото семейство в Египет — започна Антъни. — Тръгнали без храна, ала когато стигнали Египет, палмовите стъбла се превили над главите на Богородица и Йосиф, така че да си наберат плодове от най-високите клони.

Габар събра чиниите и пусна завързаното с въже ведро зад кърмата. Джема го чу да си тананика, докато миеше съдовете. Внезапно реката пламна от ярките светлини на малко екскурзионно корабче, което премина покрай тях. На просторната му горна палуба блеснаха прозорците и остъклените врати, изпъстрени от силуетите на вечерящите гости, въздухът се изпълни с аромата на скъпи тютюни, с шум от безгрижни разговори и весел смях. А после, също толкова внезапно, плясъкът на речното колело и екотът от гласовете се стопиха и на тяхно място се настани откъслечният шум на водата, която се плискаше в борда на самотната им фелука, и странната музика на Коул Портър, изпълнявана на египетски инструменти, която увисна над реката зад тях като закъсняло хрумване. Джема се взираше в изчезващия кораб. В някой друг живот, мислеше си тя, може и да съм част от гостите. Ако Майкъл бе дошъл, можеха да танцуват, да играят на карти, да си приготвят коктейли. Смехът им щеше да се слее с този на непознатите от увеселителното корабче. Когато то се скри зад завоя на реката, настъпи продължителна потискаща тишина.

Антъни запали фенера.

— Того Мина е мъртъв — тихо произнесе той.

Джема мълчаливо се вторачи в него.

— Твърдят, че е умрял в съня си. Възможно е.

Антъни следеше сенките, преминаващи по тревожното й лице. От запасите под платнището измъкна наргиле с цвят на пъпеш и напълни цилиндъра му. Запали го и дръпна. Водата закипя като малък котел. Миризмата на ароматизирания тютюн достигна до ноздрите на Джема. Той й предложи да си дръпне и тя вдигна поглед.

— Шееша — произнесе Антъни. — По-различен е от тютюна, с който си свикнала.

Джема засмука от наргилето и замайването за миг укроти страховете й. Изкашля се.

— Не разбирам. Защо някой ще желае смъртта му?

— Изпратиха ни два от ръкописите, открити в Наг Хамади. Според мен е знаел, че останалите са у Тано. Възможно е да е насилил късмета си. Тано е склонен към убийства. Но всъщност не съм сигурен. Не знам какво е станало.

— Тано ви е изпратил два от текстовете? Че защо?

— Защото ние сме представители на Коптския музей. Защото той все пак притежава някакво достойнство.

— Кои текстове?

— Единият се нарича „Екзегеза на душата“. А другият носи простото наименование „Гръмотевицата“.

— Гръмотевицата — повтори Джема. — Така баща ми е наричал Анджела Датари.

— Ами да. Великолепен текст. Донесох ти да прочетеш превода.

— Наистина ли? — попита Джема. — Колко мило от твоя страна, че си помислил за мен.

Антъни задържа погледа си върху лицето й.

— През всичкото време съм се опитвал да бъда мил, Джема.

— Знам, че се стараеш. Усилията ти изпъкват най-добре на фона на твоята любезност.

— Усилията не могат да заменят вежливостта.

— Така е — отвърна Джема и млъкна. После продължи: — Вярвам, че правиш нещо, което ти е трудно да вършиш; наистина ти вярвам. Но не съм сигурна в причината.

 

 

Зад тях Габар се опитваше да разгъне чаршаф по ширината на палубата, за да оформи ъгъл за Джема. Донесе й тас с вода, за да се измие. Когато тя свърши, се появи Антъни с тънък шал за глава.

— Вземи го да се пазиш от комарите.

Той разгъна две черджета от двете страни на палубата.

— Не е много луксозно, но затова пък чаршафите са чисти.

— Добре е.

Тя постави един фенер до главата си и легна по корем с превода на Гръмотевицата пред себе си. Очите й пробягаха по редовете, после се задържаха върху отделните стихове. Върна се в началото и зачете текста отново, а думите се разбъркаха в главата й. Всичко наоколо й изчезна — лодката, реката, ятата нощни насекоми около фенера.

Аз съм първата и последната.

Аз съм почитаната и презряната.

Аз съм курвата и светицата.

Аз съм съпругата и девицата.

Аз съм майката и дъщерята…

Аз вдигнах голяма сватба,

но не открих съпруг.

Аз съм акушерката, но не раждам деца.

Думите я пронизваха дълбоко като стрели, ала онова, което усещаше, преминаваше границите на болката. Сякаш остана чисто гола. Лежеше съвсем сама в тъмата, ала се чувстваше като на показ, всяка рана, която се опитваше да скрие от хората, широко се отваряше в хладината на нощта. Тя духна фенера и мушна ръка под главата си. Вътре в нея се надигаше някакъв трепет, вълна от надежда и отчаяние.

„Аз съм акушерката, но не раждам деца.“

Аз съм лечителката, но няма да бъда излекувана.

Доста по-късно тя погледна към Антъни. Започваше да осъзнава колко близко се намираха един до друг. На Майкъл нямаше да му се хареса. Щеше да го възприеме като предателство, можеше дори да я нарече курва. Насили се да прехвърли вниманието си към брат му; към лодката, към реката и нощта, която бе приютила и двамата. Затвори очи, за да не вижда невероятното небе горе и скоро терзанията й отстъпиха място на покоя, който обви душата й като мека и топла завивка.

 

 

На сутринта Джема се взря в ясното небе. Птиците над главата й се стрелкаха насам-натам. Обърна се и зърна короните на палмовите дървета, които сега имаха екзотично зелен цвят. Всичко изглеждаше по-ясно, нещата сякаш изпъкваха и се виждаха по-отчетливо. Тя затвори очи. Слънцето се издигна над хребета и освети утрото като зарево от току-що избухнала бомба. Джема засенчи очите си с ръка. Долавяше различието дори през клепачите си. Очакваше я нещо, в което тя можеше да навлезе; чувстваше го почти осезаемо — намираше се само на крачка пред нея.

Наричаше ме моята Гръмотевица.

Габар й донесе чаша горещо кафе. Тя седна на черджето и се загледа в кокошката, която важно пристъпяше по палубата. Мислеше си за баща си и за Анджела Датари.

Антъни седна до нея и постави чинията с плодове между двамата.

— Успя ли да се наспиш?

— Коя е тя? — попита Джема. — Коя е Гръмотевицата?

— Признавам си — започна той, — че това евангелие ме докара до края на силите ми. Сякаш стиховете идват от нищото, но всъщност те идват от точно определено място, от точно определен човек. А аз не знам нищо за него.

Антъни започна да бели един портокал, като внимаваше да не разкъса вътрешната ципа на плода.

— В онзи исторически момент не е било лесно да срещнеш писмен материал, отнасящ се до жена. Открих, че с настъплението на християнството жените в някои общества са получили властови позиции. В Египет и Мала Азия те са притежавали недвижими имоти, били са богати и понякога са водили независим начин на живот. Брачният договор също се е променял — станал е договор между равни. В Римската империя например дъщерите и синовете на аристократите са получавали еднакво образование. По една и съща учебна програма. Жените са били учителки, до които са се допитвали всички в общността. Били са облечени във власт, уважавали са ги. Мисля, че Гръмотевицата представлява гласът на тези жени. Според мен тогава жените са имали право на глас. Разрешено им е било да се изказват. Били са научени как да го правят. А после нещо е станало. Накарали ги да замлъкнат. Баща ти говореше за това, но нямах представа колко дълбока е била промяната и колко силна. Беше прав; жената се отцепва от мъжа. Половината човечество остава в тъмнина, незабелязана.

Антъни й предложи резен портокал.

— Колкото по-дълго чета стиховете на Гръмотевицата, толкова повече се уверявам, че мъжете са преживели тежко тази загуба.

Джема бе задържала поглед върху лицето на Антъни малко по-дълго, отколкото трябваше, и отвърна очи. Близостта на Гръмотевицата й бе непоносима. Тя го остави и се запъти към кърмата, където Габар развързваше въжетата на мачтата. Платното се разгъна и те останаха под него. Мислите се рееха безразборно в главата й и тя не се възпротиви. Беше й достатъчно да наблюдава как седналият Габар върти руля с единия си крак, как ловко управлява чистото памучно платно, направено сякаш от малко дете — толкова примитивен вид имаше то.

Кокошката тупна отзад върху възглавниците и се настани между тях. Джема посочи към нея.

— Ще я ядем ли?

— Сега не.

— Тогава трябва да й дадем име.

— Щом искаш — усмихна се Габар.

— Да я наречем Хестия^[1]. Мисля, че на борда трябва да имаме някоя богиня.

— Богиня пиле? — викна Антъни откъм носа и се засмя, като отметна глава назад.

 

 

По-късно през деня настъпи безветрие. Антъни взе едно весло, нави крачолите на панталоните си и седна с виснали зад борда крака; Джема последва примера му. Усети задоволство, когато се задвижиха по водата по този начин. Понякога й се струваше, че замахва с греблото със сила, която никога не е мислела, че притежава. По пладне стана твърде горещо за шапка, тя я свали и яркото слънце започна да гали косата и лицето й. Преминаха покрай тучни зелени островчета и скалисти заливчета, където се приютяваха фелуките, а капитаните им подремваха в сянката под платната им. Отстрани се виждаха далечните плата. На по-близко разстояние, като филии препечен хляб, се издигаха кафяви хълмове. От брега долитаха звуците на свирка. Стадо кози подскачаха надолу към водата. Появи се вятър и Джема се подпря на греблото си.

— Пътувал ли си някога по море? — попита тя Антъни.

— Не.

— Съвсем различно е. Понякога вятърът е много силен. Можеш да изгубиш контрол.

— Случва се и тук.

— Веднъж прекосявахме Ламанша на път за Франция. Разстоянието не е голямо, но на мен ми се стори безкрайно. Когато не виждаш брега, тогава става много приятно, но и твърде опасно. Имаш усещането, че си сам-самичък в безкрая. Винаги съм мислила, че ако смъртта обитаваше земята, щеше да си избере подобно място. То е най-близо до представата ми за пустинята.

— Не си далеч от истината, макар че след време усещането за смърт се променя.

Джема отново потопи веслото си във водата.

— Не мога да спра да мисля за Гръмотевицата.

— Знам.

Двамата с Антъни вече се настигаме един друг в усилията си да разкрием истината, помисли си тя. Работехме заедно върху стиховете и сега боравим с едни и същи думи. Докъде ли ще стигнем?

 

 

По залез-слънце акостираха на малък остров. Джема се намести в кухнята, която Габар бе приспособил на борда.

— Дай ми някаква работа.

— Няма нищо за теб.

— Моля те — настоя тя.

Габар я огледа преценяващо.

— Можеш да нарежеш зеленчуците.

Джема наряза три купчини зеленчуци и поиска да свърши още нещо.

— Намираш се в реката на живота — отвърна Габар. — Извлечи удоволствие от факта, че живееш.

Джема се загледа в мудните води.

— И аз като птиците на борда не осъзнавам приближаването на края.

Габар й наля ябълков чай.

— Иди да погледаш как залязва слънцето. Ще забележиш, че всеки залез е различен.

Джема се подчини на съвета му като малко дете и се настани на палубата. Отвън на пясъчната ивица се появи Антъни — бе излязъл да набере плодове. Джема го видя да нагазва отново във водата с тежка платнена торба, пълна с портокали. Вече познаваше добре върлинестата му фигура, релефните очертания на костите и мускулите върху нея. Той ни най-малко не осъзнаваше колко красиво е лицето му. Докато Антъни се приближаваше, тя внимателно го наблюдаваше, защото преди не смееше да го прави; забеляза дълбочината в леко подпухналите му очи. Очи, които можеха в крайна сметка да не я преценяват чак толкова прецизно, а просто да я наблюдават.

 

 

Антъни се прехвърли на борда.

— Как стана всичко? — попита тя. — Кога Майкъл за първи път дойде да живее в Египет?

Антъни остави торбата на палубата и приклекна, като се взря в зеленината на острова пред себе си.

— Приличаше на ранено куче.

— Говориш за времето преди войната.

— Така е. Но беше наранен. Мразеше всички ни. Според мен е вярвал, че баща ни е убил майка му. Честно казано, с радост заминах за Кхарга.

— Това ли бе причината да заживееш там?

— Донякъде, поне в началото. Не желаех да се състезавам с Майкъл. Не исках да съм до майка ми, за да не му напомням, че е изгубил своята. Или пък че неговият баща е и мой баща. Дори страната бе моя.

— Били ли сте приятели някога?

— Винаги съм вярвал в това. Но след войната той направи приятелството помежду ни невъзможно.

— Мразя тази проклета война. Мисля, че досега не съм го казвала. Мразя я от дъното на душата си.

 

 

По-късно, когато приготвяха вечерята, Габар нареди на Джема да повдигне възглавниците в кухненската част на фелуката и да види къде са складирани фурмите. Освен фурмите тя откри и един уд. Не беше толкова хубав и така майсторски изработен като уда на Амад, но когато го взе в ръце, изпита истинско щастие. Помоли Габар да им посвири след вечеря.

Габар се отчете с две традиционни песни, които не бе чувала преди. Стилът му се различаваше от този на Амад, беше по-прецизен и протяжен.

— Струва ми се, че и Джема може да свири — обади се Антъни.

Габар й подаде инструмента. Джема смутено се засмя.

— Не ми се ще да получите стомашно разстройство — каза тя.

— Ти не се притеснявай за нас.

Тя наведе глава, за да види струните в тъмнината и двамата я загледаха.

— Опитай се да свириш със затворени очи — посъветва я Габар.

Джема вдигна поглед.

— Така свири и учителят ми.

— По-лесно е. Преставаш да мислиш за странични неща.

Джема инстинктивно се усмихна и вдигна лице към звездите. Постави ръце върху уда и затвори очи. Свиреше добре. Като свърши, поклати глава.

— Сигурно приличам на глупачка.

— Напротив — възрази Антъни. — Приличаш на музикантка.

— Има дарба — додаде Габар.

— Дарбите й са много.

Джема се усмихна, благодарна на тъмнината.

След вечерята тя настоя да измие чиниите. Антъни изпрати Габар на носа с лулата и уда в ръце. Коленичи до нея с кърпа за бърсане. Джема му подаде мокра чиния.

— Благодаря ти, че беше честен, когато ми говореше за Майкъл — каза тя.

— Когато сме далеч един от друг, ми е по-лесно да го правя.

— Да, виждам.

Тя замълча, после додаде:

— Когато не си до него, не се чувстваш отговорен за живота му.

Антъни пое чинията от ръцете й и я покри с кърпата.

— Не изцяло.

По-късно те проснаха черджетата си под обсипаното със звезди небе, което продължаваше да й изглежда невероятно. Проговори чак когато се завиха с одеялата си.

— От войната имам и хубав спомен. По време на бомбардировките, когато електричеството угаснеше, звездите се виждаха съвсем ясно на небето. Не бяха чак толкова ярки като тези тук, но ставаха многобройни и обсипваха целия небосвод.

— Варварско е да воюваш — вметна Антъни. — Да бомбардираш мирното население посред нощ.

— Помня, че в началото твърдяха, че до Коледа войната ще свърши. До празниците всичко щяло да приключи. Седмици наред се вслушвахме да чуем сигнала за тревога. Казвах си, че ако бомбардировката не започне навреме, няма и да свърши за празниците. Момчетата на нашата улица полудяваха от нетърпение. Искаха войната. Всички играеха на войници. И тя започна. Предишният ни живот сякаш бе заличен.

Една чапла тревожно изпищя и литна в нощта. Джема се надигна и се загледа в разперените й синьо-сиви криле, които размахваше на сребристата лунна светлина. Чаплата безшумно се плъзна надолу по реката.

— Защо не си се омъжила? — попита я Антъни.

— Не знам — отвърна след кратка пауза тя. — Беше абсурдно да мисля за любов по време на войната.

— Но нали войните никога не спират?

Тя затърси с очи познати съзвездия по небето.

— Имаше един мъж. Но той почина.

Двамата потънаха в мълчание — всеки зает със собствените си мисли. Джема се обърна към тъмнината:

— Мислиш ли, че трябва да помним всичко, станало преди?

— Според мен сме тук, за да се учим. Понякога ми се струва, че е добре да забравим. Дори е по-добре.

Джема затвори очи и потъна в странно състояние на полусън, полубдение. Не бе сигурна дали спи, или не. Струваше й се, че е напълно будна, само от време на време сънят надвисваше над нея. Би могло да е страшно, но не беше. Недалеч от себе си виждаше Антъни — той спеше дълбоко.

* * *

На сутринта Джема изпи кафето си и изпадна в транс от златния откос лъчи върху синята вода. Гледаше ги как играят и не мислеше за нищо. В душата й се настани, ако не пълен покой, то поне известно равновесие. Само за няколко дни тя вече възприемаше тялото си по различен начин. Ръцете я боляха от гребането. Кожата й бе потъмняла и тъй като вече не носеше шапка на слънцето, косата й бе станала по-светла. Физическата промяна в непознатата страна й хареса; харесваше й, че вече не се крие на сянка под дърветата на Гардън Сити. Антъни дойде да вземе празната й чаша и тя вдигна поглед към него.

— Имам чувството, че току-що съм пристигнала. Сякаш несъзнателно вървиш, вървиш и го разбираш чак когато се озовеш на друго място. Изведнъж се озовах тук. Не съм сигурна къде съм била преди това.

Антъни приклекна до нея.

— Била си твърде заета, за да разбереш.

Един ибис се носеше над плитките крайбрежни води, сякаш рисуваше по неподвижната повърхност с крайчеца на крилете си.

— Как се чувстваш, след като прекарваш толкова много време в Кхарга?

— Съвсем нормално.

— Подобна изолация е непоносима. И без това сме достатъчно самотни.

— Не и аз.

— С кого си тогава там, в центъра на нищото?

— Най-вече с отшелниците в пустинята. С хора, живели преди много години. Те добре са разбирали това противоречие.

— Мъртъвци.

— Не и за мен.

— А сега?

— Сега съм с теб.

 

 

През деня вятърът се усили и фелуката бързо запори водата нагоре по течението. Джема гледаше бреговете на Нил и разпитваше Габар за имената на дългокраките блатни птици, обитаващи плитчините. От време на време хвърляше поглед към Антъни, който с бързи и чисти бодове кърпеше резервното платно с голяма игла. Понякога й приличаше на малко момче. Всичко по него бе наред, никоя от частите му не бе повредена, нито изкривена или повехнала. Все още бе изправен и силен. Тялото не му бе изневерило. Не като на брат му, не като на мъжете, които Джема познаваше.

Струваше й се, че предателството бе напълно непознато за Антъни. Той обитаваше миналото, място, където не съществува предателство. Беше й отнело известно време да го разбере. Отначало си бе помислила, че той отхвърля компанията на всеки, който не може да преодолява трудни моменти, на слабите, които се нуждаят от сигурността на цивилизацията. Но бе сгрешила. Той живееше далеч от другите не защото ги презираше или защото се боеше от тях. Обитаваше пустинята, защото тъкмо там бе научил нещата от живота.

А сега, докато пътуваха по реката, понякога изглеждаше изненадан от присъствието на живи хора край себе си, на същества, които разговарят с него, които му предлагат помощта си. Когато тя предлагаше да сготви яденето, да гребе с веслото, да оправи леглата и да измие чиниите, той се сепваше.

— Вероятно си мислиш, че не мога да върша много неща — каза му накрая тя.

— Никога не съм пътувал с жена.

— Не е това. Просто не си свикнал да си с хора, които не работят за теб.

Антъни се позамисли и отвърна:

— Права си.

 

 

Тази нощ Джема остана будна. Тънкият полумесец на луната се бе напълнил и сега светеше по-ярко от по-далечните съзвездия; от космополитен град на блещукащи сребристи точици небето се бе превърнало в незначително селце. Антъни беше наблизо. Винаги около нея. Тя усещаше дишането му, различаваше отделните видове тишина, която ги обгръщаше. Понякога тишината бе разговор. Друг път тя закъкряше върху горещата плоча на безсилието. Често бе хладна, тъмна и непреодолима. Понякога бе чисто и просто сън.

Джема се надигна. Откъм брега се дочу свистене като предупреждение за тревога. Откъм реката долетя отговор — острият писък на някаква птица. Антъни беше станал и приведен се вслушваше в звуците. Напрегна се, за да чуе шепота на хора.

— Ловци — отбеляза той. — Вероятно на лов за крокодили. От тях изработват чанти и обувки.

Погледна към Джема и добави:

— Не спиш ли?

— Не.

— Опитай се да поспиш. Утре ни чака тежък ден.

Той мина край нея и леко прокара връхчетата на пръстите си по косата й. Тя се отпусна назад в тъмнината и отново се заслуша да чуе дишането му; не заспа, докато не го долови — дълбоко и бавно дишане на спящ човек.

 

 

Рано на другата сутрин Габар завърза фелуката на брега. Усетила промяната в движението, Джема се събуди и свали шала от лицето си.

— Къде сме? — попита.

— В Даро. Ще купим камили.

Джема седна и се огледа.

— Къде са камилите?

— На пазара. Той е най-големият в Египет. Оттук не се вижда, но ей там се забелязва пушилка.

Джема прокара пръсти през косата си.

— Виждам я.

— Наближаваме района на холерната епидемия. Време е да навлезем навътре в страната.

Когато прехвърлиха хълма, отвъд който се намираше тържището за камили, Антъни обясни, че техните стопани са пътували трийсет дни от Судан до Египет, за да купуват и продават животни. Камилите, каза той, са дар от Аллаха за хората в пустинята.

— Защо?

— Защото само те могат да оцелеят тук.

Джема забеляза, че краката им имаха нещо като възглавнички, които не им разрешаваха да затъват в пясъка. Можеха да свиват ноздрите си, за да не вдишват пушилката. И сякаш на инат, въпреки хаоса, който цареше на откритото тържище, камилите се държаха удивително спокойно.

Антъни купи на Джема национална кърпа за глава, с която да се пази от слънцето.

— И да нямам толкова подозрителен вид?

— Това също.

Джема забради главата си и започна да оглежда камилата, която щяха да купят за нея. Цветът й бе по-близко до бяло, отколкото до кафяво, имаше огромни кафяви очи и дълги като на момиче мигли. Животното неприлично преживяше. Джема зацъка с език и направи жест с ръка, както Антъни я бе научил. Камилата, от която се очакваше да коленичи, за да може Джема да се качи, отвърна поглед встрани.

 

 

Антъни нае едно момче да отведе камилите до Ал-Каср, където същия следобед щяха да оставят фелуката. После Габар щеше да я откара до Луксор и да попълни запасите от храна и вода. След пет дни щеше да ги чака обратно в Ал-Каср.

— Пет дни? — Джема хвърли въпросителен поглед към Антъни.

— В тази част на света няма как да се придвижим по-бързо.

Той я погледна изпитателно.

— Ще се справиш ли?

— Нямам избор, нали?

— Можем да се върнем.

Тя леко го докосна по ръката, отмина го и се качи на борда.

 

 

Усетиха отсъствието на Габар още щом направиха първия си лагер в пустинята. Джема тъгуваше за него така, както тъгуваше за реката, за кокошката Хестия и за лодката. Беше седнала върху одеялото на пясъка, а Антъни със събрани около купчината хартия и клони длани се мъчеше да разпали огън. Не й разреши да сготви вечеря. Не й даваше нищо да прави. Беше му благодарна за това; денят беше дълъг и горещ, а язденето на камилата бе интересно, но и доста трудно изпитание. Тя се подпря с ръце на пясъка и усети как той се раздвижи под дланите й. Бяха си устроили бивак до едно отдавна изсъхнало дърво, чиито клони приличаха на оглозгани кости. Очите й обходиха околния пейзаж и затърсиха поне малко цвят. Тук нямаше място за зеленина, нито пролука в пясъка за мъничко влага; нямаше дори сянка, която да разнообрази гледката, наситена с камънаци и пясък. Затвори очи и се опита да си припомни лондонските паркове. Не знаеше какво я чака в Наг Хамади. Мисълта, че ще посети мястото, за което тъй дълго бе мечтала, я изпълваше с безпокойство. Колкото и неудобно да бе мястото, където бяха спрели, тя искаше да протака, да спре времето, да го накара да не лети толкова бързо. Не искаше да пристигне в Наг Хамади и веднага да тръгне обратно. Не искаше да профучи набързо и всичко да свърши.

Взря се в Антъни, който разбъркваше тенджерка с кускус на огъня, хвърляше в него подправки от нащърбената тенекиена кутия за тютюн. Когато тя се настани до огъня, той я погледна. Очите им се срещнаха.

— Какъв е планът за утре?

— Отиваме в Наг Хамади.

— А след това?

— Връщаме се в Кайро.

Джема наведе глава и започна да чертае с пръсти върху пясъка.

— Какво има? — попита той.

— Не знам какво ще последва.

Върху челото й паднаха кичури от косата й. Тя бавно заговори:

— Чувствам се… сякаш се намирам между два свята.

Без да сваля очи от нея, Антъни разбърка жаравата.

— Има един велик учител гностик на име Моноим, който е казал: „Откажи се от търсенето на Бога в творението и други подобни. Ако ще Го търсиш, започни от себе си. Научи кой е тоя вътре в теб, който обявява всичко за свое и казва: «Моят Бог, моят ум, моята мисъл, моята душа, моето тяло». Открий извора на смъртта и радостта, любовта и омразата… Изучиш ли внимателно тия неща, ти ще Го откриеш в самия себе си“.

Джема го накара да повтори цитата и продължи да рисува върху пясъка.

— Би ли могъл да ми го запишеш?

— С удоволствие.

— И как някой може да открие някого в тази система? — попита тя. — Или пък е невъзможно?

— Водеща е винаги любовта, дори за отшелниците в пустинята. Когато обичаш истински, твоят „аз“ умира заради другия — вярвали са в това.

— Тогава как може човек да продължи да живее? Как поддържа отношенията си с останалия свят, щом като „аз“-ът му е мъртъв?

— Според мен това се научава само от личен опит.

— Може би тази стратегия е измислена единствено за отшелниците? Може би имат предвид Божията любов?

— Възможно е. А може би между двете няма никаква разлика?

 

 

След като се навечеряха, двамата придърпаха черджетата, на които щяха да спят, по-близо до огъня. Усетила хладината на въздуха в пустинята, Джема загърна коленете си с одеялото. Антъни се бе настанил от другата страна на огъня и бе затворил очи.

— Според мен брат ти не те разбира правилно — тихо каза тя.

— Отношенията между нас са сложни.

— Той мисли, че не можеш да обичаш.

Антъни мълчеше.

— Можеш ли? — настоя за отговор Джема.

— Познавам любовта, макар че брат ми не би признал подобен вид любов.

— Любов към кого?

Дълго време Антъни мълча. После бавно изрече:

— Отговорът на този въпрос не е лесен. Трудно е да го облечеш в думи. Изпитвам любов към миналото. Към звездите. Към красивите стихове. Към Кхарга, след като три дни съм се скитал из пясъците. Или пък към вкуса на водата, към смеха на Зира. Към изяществото на майка ми.

— Според мен Майкъл има предвид любовта към някоя жена.

— Да — усмихна се леко Антъни. — Знам.

* * *

На сутринта към тях се присъедини момчето, което Антъни бе изпратил да докара провизии и вода. То пристигна на зазоряване и не слезе от камилата си, докато ги чакаше да станат и се приготвят за път.

— Омар ще дойде с нас в Наг Хамади — обясни й Антъни. — Отлично познава района.

Малкият им керван си проправяше път през скалистия терен към Наг Хамади по стръмната лъкатушеща пътека. В далечината се очертаваше силуетът на Джабал ал-Тариф^[2], надигнал се като вълна, чиято повърхност бе надупчена от пещери и напомняше на пчелна пита. Наоколо бе тихо, чуваше се само тропотът на камилите по пясъка. По врата на Джема се стичаше пот. Тя вдигна косата от тила си и я пъхна под шапката. С мъка се бореше със съня. Монотонното клатушкане на камилата я приспиваше, от време на време главата й клюмаше и преди да изгуби равновесие, тя рязко се сепваше и се будеше. Антъни вече не беше зад нея, беше се преместил и яздеше до нея, като с една ръка я придържаше за седлото.

— Можеш да се научиш да си подремваш и върху камилата — каза той. — Но отначало можеш и да паднеш един-два пъти.

Той й подаде кожен мях с топла вода и тя отпи, колкото да навлажни гърлото си. Водата миришеше на мръсно.

— Мисля, че няма да мога да живея по тези места — заяви тя.

— Така е само през първия ден — уточни Антъни и додаде: — Всяко ухажване се нуждае от време.

— В крайния север има една страна. Там слънцето не изгрява в продължение на месеци. Тя се намира по-близо до моята родина, отколкото тази пустиня.

— Ще ти липсва — каза той. — Слънцето ще ти липсва.

Тя изтри потта от лицето си с ръкава на блузата.

— Какво знаеш за Башир?

— Той е бедуин — отвърна Антъни. — Обичаше баща ти.

— Чувала съм доста истории за ролята на бедуините в сраженията срещу генерал Ромел^[3]. Били са се наистина ожесточено.

— Бедуините са като всички останали хора по земята. Те не са варвари, както си мислят някои европейци.

— Баща ми казваше, че живеят в шатри.

— Те са номади, местят се от място на място според сезона, наличието на вода и нуждите на племето. Жените тъкат плата за шатрите от козината на черни кози и овце.

Джема бе затворила очи.

— Но те са воини.

— Когато трябва, добре се сражават. Ала целта им не е да властват над останалите. Просто се стремят да защитават онова, което е тяхно, нищо повече. Те са свободен народ. В тях откривам много повече благородство, отколкото в някои принцове, с които съм се срещал.

— Срещал си се с принцове — повтори като ехо тя.

— Изглежда всичко живо идва в Египет. А когато нечий баща държи ключовете за съкровищницата на старото царство, той вечеря с височества и държавни глави. Идват у дома, за да се образоват. Бил съм малко момче. Никой не се замисля над думите, които произнася в присъствието на деца. Мисля, че тъкмо тогава намаля уважението ми към културата на моя баща.

Антъни се прокашля.

— Като ученик ме караха да наизустявам стихове. Някои от тях завинаги останаха в паметта ми.

И той започна да рецитира:

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

в двореца — твоя прост човешки смях;

ако зачиташ всеки, но не лазиш,

ако от враг и свой не те е страх…

Но не лазиш, повтори си Джема наум.

— Пропусна началото.

— Ти го знаеш?

— Изучавахме го в училище.

— Значи сме учили едно и също стихотворение на хиляди километри разстояние един от друг.

— Има една малка разлика — ти си го спомни. Можеш ли да изрецитираш и останалата част?

Ако мечтаеш, без да си мечтател;

ако си умен, без да си умник;

ако посрещнеш краха — зъл предател

еднакво със триумфа — стар циник…^[4]

— Може би всичко започва от Киплинг. Може би той е бил твоят първи отшелник в пустинята.

Тя го погледна и се усмихна.

— Обзалагам се, че си постигнал всичко, за което той говори. Трябва да се гордееш със себе си.

Те продължиха да яздят един до друг и когато пътеката се стесни, Антъни остана зад нея. Джема се почувства така, сякаш току-що се е събудила от сън, неотърсила се от мъглявото си усещане, че в живота си Антъни се е ръководил от философията, съдържаща се в няколко реда на едно стихотворение. Че причината, поради която бе сериозен и стеснителен, е, че другарува не с хора, а с идеи. Сега разбра защо двамата с баща й са били приятели. Понякога й се струваше, че тя и Антъни са се сприятелили. Ала той се различаваше от останалите й приятели. Не се опитваше да я успокоява, никога не го правеше. През дългите дни, които бяха прекарали заедно, тя бе започнала да цени тази негова черта. Тъкмо този негов характерен белег създаваше свободно пространство помежду им, в което й бе лесно да диша и да се движи; в което никога не можеше да забрави за собствената си личност. Той не носеше отговорност за нея, нито тя за него. Но грижата им един за друг съществуваше. Тъкмо обратното бе с Майкъл, който я караше да усеща, че се претопява и се изгубва в него, че той не би могъл да съществува без нея и че в същото време тя си остава дълбоко самотна.

 

 

Когато наближиха Наг Хамади, Антъни се изравни с нея.

— Кажи ми — попита я той, — какво се надяваш да откриеш тук?

— Опасяваш се, че ще остана разочарована? Недей. Очакванията ми с нищо не те задължават.

Антъни взе под внимание думите й и отвърна:

— Исках да ти напомня, че тук не е много безопасно за теб, но мисля, че и ти го знаеш.

Джема не откъсваше поглед от пътеката пред себе си — тя се разширяваше и сега се бе превърнала в тесен път. Навлизаха в покрайнините на Наг Хамади. Минаваха покрай кирпичени къщички и кози. От време на време зърваха някое дете на вратата. Слънцето бе станало кървавочервено и в тясната уличка се носеше миризма на печено месо.

Омар се плъзна от камилата си на земята и отиде да търси някой, който познавал Башир. Те тръгнаха подир един от местните жители и докато прекосяваха града, тишината бе раздрана от боботенето на самолетен двигател. Вдигнаха глави и видяха как някакъв биплан нахлу в яркия пурпур на небето, направи кръг и се върна обратно към Луксор.

Антъни докосна Джема по рамото.

— Не съм сигурен колко бихме могли да останем.

— Защо? Нали човекът, когото познаваш, е тук?

— Летят точно над Наг Хамади. Може да се предположи, че се придвижват насам.

Когато стигнаха до шатрата на Башир, лумналият огнен цвят на небето загасна като пламък. Внезапно се здрачи. Зърнал Джема и Антъни, дребният брадат мъж, седящ неподвижно пред четвъртитата шатра, стана.

— Чаках ви.

Башир протегна ръка на Джема и каза:

— Добре дошли в дома ми, в моя „бейт шаар“.

Челото му бе дълбоко набраздено: бръчките започваха от върха на извитите му вежди и продължаваха нагоре като вълнички. Очите му бяха дълбоки и топли, носът — остър като клюна на сокол.

— Вътре всичко е готово — обяви той.

Башир я последва в шатрата. Подът бе застлан с черги, върху които бяха нахвърляни шарени възглавници. От огъня се виеше дим. Джема разсеяно се вторачи в жаравата. Башир й направи знак да се настани на голямата възглавница.

— Уморена си.

— Радвам се, че дойдох — усмихна се Джема.

Вятърът издуваше платнените стени на шатрата. Тя имаше усещането, че се намира във вътрешността на фенер.

— Тук е живял и баща ми — добави тя.

— Така е.

— С нетърпение очаквах да се запозная с теб, Башир.

— Имам усещането, че те познавам. Когато баща ти говореше за теб и четеше писмата ти, ти сякаш беше тук, до нас.

Джема пое предложената й чаша с чай.

— Знам толкова малко за теб. Нямам представа дори как сте се запознали.

Башир поклати глава.

— Минаха осем години оттогава.

— Къде се срещнахте?

— Недалече от това място. Моите хора пътуваха, както винаги през този сезон. Жена ми беше бременна. Не се чувстваше добре и родилните болки започнаха преждевременно. Трябваше да изоставим фургона си. Тя не оживя.

— А детето?

— Останах, за да погреба и двамата. Край нас мина малобройна експедиция. Единственият, който спря погледа си върху мен, бе баща ти. Той ми помогна да погреба семейството си, а после ме взе със себе си. Даде ми работа.

— Трябва да е било в годината, когато почина майка ми.

— Имахме сходни съдби.

Башир се приближи до малка масичка, върху която имаше снимка в рамка. Той я взе и я подаде на Джема. Беше прашна, намачкана кафеникава фотография на дете. Погледна я отблизо. На снимката беше тя.

— Защо си я запазил?

— Баща ти ме бе попитал дали не искам да бъда бащата бедуин на момичето му. Каза, че колкото повече хора те пазят в сърцето си, толкова по-добре. Той живееше далеч от теб. А ти беше без майка и се нуждаеше от закрила.

Джема сведе поглед.

— Зад завесата — каза той — има вода за миене. Там са сапунът и хавлията.

Тя се миеше и се наслаждаваше на усещането, което предизвикваше водата в душата й. Натърка заплетената си прашна коса със сапуна и задращи с пръсти по скалпа си. Взе кърпата от груб плат и изтри кафявите си глезени, поля с вода занемарения си гръб. После си облече чисти дрехи, седна и се зае да оправя косата си. Тамянът се запали и дъхът му се смеси с миризмата на дима от горящите дърва. В жаравата бяха поставени похлупени купички с тамян. Не мислеше за нищо, но не след дълго осъзна, че за първи път от много дни усеща глад.

Антъни и Башир се върнаха с наръч дърва. Щом я зърна, Антъни застина на място.

* * *

Бяха се настанили на възглавниците около огъня. Башир разсипваше агнешко, кускус и подаваше хляба, полят с рафинирано масло.

Джема последва примера на Антъни и Башир и започна да се храни с трите пръста на дясната си ръка.

— Не знаех, че говориш английски — забеляза тя.

— Баща ти ме научи.

— Но ти познаваш Антъни отпреди?

— Разбира се.

— Срещнали сте се в Оксиринх.

— Така е. Помниш ли, Антъни, как тръгнахме през нощта?

— Помня.

— Това стана, когато от Наг Хамади дойде новината. Макар че пристигнахме веднага, някои от апокрифите бяха изчезнали.

— Как така? — учуди се Джема.

— Най-напред трябва да те осведомя кой ги откри. После сама ще разбереш къде са отишли.

Башир им подаде купа с фурми.

— За да отгледаш в камъните някакво растение, имаш нужда от „сабак“ — започна той. — Това е мека плодородна почва, която се намира в близост до базата в Джабал ал-Тариф. Мохамед Али от рода Ал-Саман тръгнал с братята си, както всяка година, да събира „сабак“. Това станало непосредствено след убийството на баща им от един мъж от Ал-Каср. Това убийство бе отприщило вълна от кръвни отмъщения. Братята копаели и обсъждали отмъщението си, когато лопатите им се ударили в нещо. Продължили да копаят и стигнали до човешки скелет. До него зърнали голямо гърне. То било запечатано и много старо. Братята се опасявали, че в него са затворени джинове — зли духове. Но пък гърнето е могло да е пълно и със злато. Мохамед Али вдигнал търнокопа си и го счупил. Нямало злато. Било натъпкано с ръкописи. Мохамед Али ги отнесъл в дома си в Ал-Каср и ги оставил там. Нямали представа какво представляват — дали са ценни, или ще им донесат нещастие. С част от тях майката на Мохамед Али си разпалвала огъня.

— Изгорила ги е?

— Тя е неграмотна. Книгите не означават нищо за нея.

Башир избърса пръстите си в кърпата.

— Когато братята отмъстили за смъртта на баща си, като изяли сърцето на убиеца му, започнало разследване. Полицията всеки ден посещавала дома на Мохамед Али и търсела оръжие. Мохамед предал книгите на един свещеник, Басилиус Абд ал-Масих, за да ги опази. Братът на попадията, учител по коптски език на име Рагхиб, решил, че книгите може и да са много ценни. И тъкмо тогава пристигнахме ние. Тези хора ни познаваха от предишните ни посещения, когато пак търсехме подобни ръкописи. Баща ти вярваше, че преди много години монасите от „Св. Пахомий“ са ги скрили по тези места.

— Защо е мислел така?

— Защото монасите са ги обичали — намеси се Антъни. — И по тази причина са били отлъчени от църквата. Това е още една от теориите на баща ти. Тя също бе доказана.

Джема спря погледа си върху Антъни, после се обърна към Башир:

— И така, този учител, Рагхиб, е разбрал какво представляват ръкописите?

— Но не толкова добре, колкото баща ти — отвърна Башир. — Дни наред седяха и ги разучаваха. После баща ти изпрати да повикат Стивън Сътън от Оксиринх. Когато Рагхиб посъветва Мохамед Али да занесе един от апокрифите в Кайро, за да определят стойността му на черния пазар, Мохамед избра любимия ръкопис на баща ти. Баща ти ги умоляваше да изпратят някой друг, но Мохамед отказа. „Любимият ти ръкопис може да ни донесе щастие.“ Позволи на баща ти да го чете още три дни и да го преписва на чисто. После Мохамед го изпрати в Кайро по нарочен човек. „Ако книгите са ценни, каза той, ще ти подаря тази.“

— Евангелието от Тома! — възкликна Джема.

— Същото. После пристигна Стивън Сътън и се разбраха с Мохамед Али да купят ръкописите. Баща ти се върна в Кайро да прибере Евангелието от Тома. Стивън Сътън остана тук, за да отнесе колкото е възможно повече ръкописи. Баща ти ми нареди да остана със Сътън и да му помогна да се прибере в Кайро. После се случи нещо ужасно. Ръкописите бяха откраднати.

— Кой го направи?

— Бахидж Али, престъпник, поставен извън закона. Човек без душа.

Башир захапа една фурма и продължи:

— Тръгнахме за Кайро. Имало е свличане на земна маса. Стивън Сътън загина. Отначало помислих, че е нещастен случай, ала на мястото се появи Бахидж Али с нож в ръка. Изгубихме ръкописите. Всички до един.

— Нямало е какво да сторите.

Джема се обърна към Антъни:

— Според мен баща ми не е знаел за смъртта на Стивън Сътън, докато не е прочел за нея във вестниците. Мисля, че това е било ужасна новина за него.

— Башир — каза Антъни. — Знаеш ли как текстовете са попаднали у Тано?

— Бахидж Али ги отнесе в Кайро. Тано ги купи, а после пристигна да търси още.

Башир стана и отиде в другия край на шатрата. Протегна се и развърза торбата, която висеше от вътрешната страна на стената.

— Когато Тано дойде, започна да се рови навсякъде, претърси всички къщи наоколо. Изплаши хората. Искаше ми се да можех да защитя онова, което баща ти бе оставил. Един дар от Мохамед Али. Елате при мен.

Антъни и Джема застанаха до Башир. На светлината на лампата те зърнаха избледнелите букви върху папируса, пришит към материята, от която бе изработена шатрата.

— Всички търсеха книги — обясни Башир. — Така че успях да заделя това тук. Кожената подвързия е заровена в пръстта под спалното ми чердже. Зад папируса ще видиш преводите, направени от баща ти. Наричат се „Диалог на Спасителя“.

Джема седна и запрелиства страниците. После зачете на глас:

Ако не знаеш как се е появил огънят, той ще те изгори, тъй като не познаваш корените му. Ако не опознаеш първо водата, значи нищо не знаеш… Ако не знаеш как се е появил вятърът, който духа около теб, той ще те отвее. Ако не знаеш откъде се е появило тялото, което носиш, то ще те погуби… Ако не знаеш как си се появил, не ще разбереш как ще си отидеш…

Тя направи пауза и продължи нататък:

Спасителят рече: Умът е светлината на тялото…

Мария Магдалена разбираше повече, отколкото всички останали ученици.

Башир бръкна в кожената торба зад леглото си и измъкна два огромни плика.

— Той остави и това.

Всеки плик бе надписан. Единият бе адресиран до семинарията „Св. Джон“ в Съри, Англия, а другият до Британския музей.

— Но пликовете са празни. Знаеш ли какво е имало в тях? — попита Джема.

— Не ми остави никакви инструкции.

Джема погледна към Антъни.

— Пликовете не са достатъчно големи да поберат оригиналите. Дали не са били само за преводите?

— Или за нещо друго, за което не знаем — допълни Антъни.

— Късно е — каза Башир. — А вие сте уморени от дългия път.

Докато си пиеха чая, Башир разчисти наоколо и сложи дърва в огъня.

— Тази нощ ще използвате шатрата ми, госпожице Джема. Мъжете ще спят отвън до огъня.

— Тогава и аз ще спя навън — заяви Джема.

— Жената се нуждае от прикритието на шатрата — възпротиви се той.

— Но жената желае да спи навън. Свикнала е. Иска да гледа звездите. Моля те, Антъни. Кажи му, че е безопасно.

Двамата мъже размениха бързи реплики. Башир не беше доволен.

— Казва, че ще изпрати някого да ни охранява. Твърди, че никак не е безопасно.

— Но това е абсурдно!

— Не разбираш естеството на бедуинското гостоприемство — обясни й Антъни. — Докато си тук, ти се намираш под закрилата на Башир. Дори само да вечеряш и да си тръгнеш, през следващите три дни пак той ще е отговорен за безопасността ти. Мисля, че би могла да му окажеш внимание и да се съгласиш да спиш в шатрата.

— Ох, добре.

Само след миг тя бе вече навън. Антъни вдигна очи от огъня и я погледна.

— Исках да видя небето — обясни тя. — Ще се поразходя.

— Башир няма да те остави да се разхождаш сама.

— Защо не дойдеш с мен?

Те се отдалечиха от оранжевите отблясъци на огъня и потънаха в сребристата нощ. Джема тихо заговори:

— Нали ми каза, че Башир не говори английски?

— За да те убедя да не идваш.

Тя се обърна към него.

— Има ли още лъжи? Ако има, искам да знам още сега.

— Не, няма.

— Неприятно е.

— Знам.

— Досега не съм видяла нищо добро от тях.

— Съжалявам — отвърна Антъни и добави: — Не очаквах да те опозная толкова добре.

Той я изпрати до входа на шатрата и преди Джема да влезе, леко я докосна по ръката.

 

 

Утрото бе студено. Във въздуха тя виждаше диханието си — топла мъглявина в утринния хлад. По пода се разстилаше мек килим от светлина, процеждаща се през тъканта на шатрата. Тя изчака Антъни, за да се нахранят всички заедно.

Тримата закусиха с хляба, който Башир бе изпекъл в жаравата на огъня. Досущ като някакъв факир, Башир измъкна отнякъде малко стъклено бурканче с ягодово сладко.

— Баща ти обичаше да го маже върху хляба си.

Джема с усмивка прие предложението му.

— Когато се нахраните, ще ви отведа при Рагхиб — каза той. — Той също очаква да се запознае с вас.

— Нужно ли е да тръгваме толкова скоро?

— Самолетът пристигна — обясни Башир. — Към Наг Хамади потегля малък керван.

— Значи трябва да побързаме, така ли?

— Помисли си, Джема — обади се Антъни. После се обърна към Башир: — Казаха ли ти кой ще пътува с кервана?

— Един европеец с двама водачи.

Джема се вторачи в Антъни.

— Споменаха ли какъв е цветът на косата му?

— Не.

Те мълчешком прекосиха град Ал-Каср. Едно малко козле ги следваше по петите, а хлопката на шията му звънеше ли, звънеше. Земята се бе размекнала от топлината — безплодната земя, която се нуждаеше от „сабак“.

 

 

Башир ги отведе до малка кирпичена къща. Стените й се бяха напукали от жегата и бяха станали тъмнокафяви. Безбрежната небесна синева се бе изцъклила от слънцето. Единственото истински лазурносиньо беше току над главите им.

До ушите на Рагхиб беше вече достигнала вестта за тяхното пристигане и той отвори вратата, преди Башир да успее да почука. И двамата се усмихнаха.

— Ето го и Рагхиб — обяви Башир. — А това е Джема, дъщерята на професор Бастиан. Дошла е чак от Англия.

Рагхиб имаше кръгло и гладко лице. Той протегна ръка и топло стисна ръката на Джема.

— Добре дошли, добре дошли!

— Рагхиб е образован мъж — гордо изрече Башир. — Завършил е училище в Кайро.

— Заповядайте, влезте. Радвам се да ви видя. Запазил съм нещо за баща ви.

Той се засмя.

— По-скоро домът ми го пази.

Вътре цареше полумрак. Върху писалището гореше газена лампа. Утринната светлина се процеждаше през пукнатините на стените. Когато очите й свикнаха с тъмнината, Джема видя, че Рагхиб протегна ръката си над писалището и премести един квадратен отрязък от стената. Отвътре измъкна малък вързоп и го постави на писалището. Страниците, изписани от ръката на баща й, бяха увити в парче дебела мушама. Рагхиб отпусна фитила на лампата, за да увеличи пламъка й. Разви страниците и махна с ръка на Джема и Антъни да се приближат. Те застанаха до него и се надвесиха над ръкописа.

— Прилича на писмо — обади се Джема.

— Зад него има копие на същото това писмо — обясни Рагхиб.

В писмото пишеше:

До игумена на семинария „Св. Джон“

Пиша ви това писмо не само за да уредя стария ни спор, но и за да ви предложа една история. Нека се върнем към самото начало.

Още когато за първи път зърнах Евангелието от Мария Магдалена и след възникналия спор с наставниците си в „Св. Джон“ бях помолен да напусна семинарията, многократно съм си задавал един въпрос: наистина ли Бог е създал човека или човек е създал Бог? Цял живот търсих отговор на този въпрос. Сега вече го знам и също като апостол Тома съм разтревожен.

Ако трябва да задам един-единствен въпрос, на който да ми се отговори, той ще бъде следният: как и кога църковните отци са решили да превърнат Възкресението Христово във физическо възкресение, възкресение на плътта и кръвта — как стана така, че ярката светлина на Неговия дух, виждана от мнозина, е приела формата на човек, видяна само от дванайсетте мъже, които по-късно свидетелстват, че е бил човек. Всъщност те твърдят, че Иисус е бил до такава степен жив, дотолкова реален физически, че е ядял варена риба. Тези мъже, така наречените свидетели, са станали единствените наследници на Вярата и със своето свидетелстване са формирали най-затворения клуб на земята. Много скоро след това всеки, който не е бил съгласен с тази буквална интерпретация на възкресението, е бил заклеймяван като еретик.

В интерес на истината трябва да подчертаем, че Мария Магдалена първа вижда възкръсналия Христос — тъкмо тя събира обезкуражените и отчаяни негови ученици и ги запознава с неговото учение. Тя споделя видението си с останалите ученици. Петър например й се присмива и се съмнява в думите й. Но до вечерта на същия ден Петър вече твърди, че не друг, а тъкмо той е получил такова видение. Мария няма да продължи да съществува като единствена връзка със Спасителя. И много скоро разказът приема нова форма. В него Петър е онзи, който пръв вижда възкръсналия Христос; Петър е онзи, когото Христос собственоръчно определя за свой наместник, който да наследи стадото му.

Нямам никакво намерение да хвърлям сянката на съмнението върху Иисус, защото той е бил истинско чудо, а само върху разказа за възкресението, който идеално е пасвал на интересите на политиците по онова време. Колко са на брой онези, които са виждали духа на Иисус да се възнася? Безброй гностици, сред които тревожният Тома, наричан от Иисус свой близнак: той е бил изпълнен със съмнения във физическото възкръсване на Иисус, но не и във възкресението на душата му. Защо символичното му възкресение не е било жизнеспособно? Защото е щяло да отвори вратите пред голям брой очевидци. Отците не са щели да бъдат в състояние да упражняват контрол. Щели са да бъдат принудени да установят демократични правила в църквата.

Подобна вероятност не е съществувала. Докато най-силното оръжие на църквата е затвореността, аз съм уверен, че не това е било намерението на Иисус. Колко бързо църквата е изгубила представа в какво е вярвал техният Спасител, какво е проповядвал и вършил!

После идват християнските войни. Петър отива в Рим. Когато император Константин се покръства и провъзгласява християнството за единствената официална религия в Рим, Йерусалим на юдеите оспорва самообявената власт на Рим и три пъти започва война заради това. На три пъти римските войски доказват своята сила. Накрая юдеите са прогонени от Йерусалим. След това вече никой не оспорва кое точно е православното християнство. Военните решават въпроса окончателно.

Ако трябва да ви предложа дар, който да ви помогне да оцелеете, бих подарил на църквата ви сила вместо непреклонност. Бих развързал двата възела, завързани по-рано, възли, които никога не би трябвало да се завързват; възли, превърнали се в безформени ганглии, които прекъсват кръвообращението и поставят църквата в положение на съдбовна изолация. Бих върнал жените на мястото, отредено им от Иисус, като активни разпространители на вярата и учението му и като водачи. Каква е тази ревност, която любовта и уважението му към жените събуди в несъвършените мъжки сърца? В Евангелието „Пистис София“^[5] Мария признава: „Петър ме кара да се колебая: боя се от него, защото той ненавижда жените“. Колко неподходящо е за човек като него да основе религия.

Оттук произлиза и заблудата, че до Бог може да се стигне по един-единствен път, чийто единствен господар е църквата. Как става така, че от многобройните религиозни традиции в света само една е истинската? Нима вашият Бог е Бог само на онези, които влизат в построената от вас църква? Нима неговата любов се подчинява на условия? Отхвърлянето на останалите религии е грях на невежеството, довел до кръвопролитни походи и инквизиции, нетърпимост и смърт, смърт, смърт. В името на Бог.

Нима Бог е защитавал подобно нещо? Иисус, човекът, който никога не се нарече син Божи? Иисус, чиито най-близки последователи са вярвали, че във всички религии има истина, че трябва да уважаваме всички свещени писания? Иисус, който е обожавал и уважавал жените?

Иисус, любящият. Любящият.

Ще откриете всичко това до най-малките подробности в евангелията, които предците ви са опитали да унищожат, евангелия, които сега ще бъдат върнати на хората. Чрез тях ние получаваме възможност да простим и да поправим печалните човешки прегрешения от миналото. Без колебание ги наричам „дадени ни от Бога“. Това е възможност да се върнем към началата, към първоначалните истини. Възможност да възродим оригиналното съдържание и духа на учението Христово. Прочетете тези евангелия и открийте възможността да построите наново една вяра, която би могла да се засели в душите на толкова много хора. И в тяхното възкресение открийте възкресението за собствената си църква.

Отвън нахлуваше светлина. Джема се чувстваше така, сякаш бе изплувала от дълбините на океана. Башир каза:

— Имаме посетител. Видях го да стои отвън и да слуша.

Отначало не можаха да различат силуета на прага. Когато той се появи във фокуса на вниманието им, Джема стана от мястото си.

— Изразихте се като в криминален филм. Всъщност не можех да помръдна от мястото си. Та кой би могъл?

Тя тутакси разпозна гласа. Когато погледът й се приспособи към белезникавата светлина, тя зърна пред себе си ухиленото лице на Роберто Дентън.

— Баща ви бе отличен писател — продължи той. — Можеше да убеди всекиго във всичко. Подобна дарба не се среща под път и над път. Беше роден водач. Хората го следваха без никакво колебание. Ако владееше силите на злото, това щеше да е пагубно за тях. Но той бе добър човек. Просто обърка пътя.

Дентън протегна ръка и рече:

— Мисля, че у вас има нещо, което ми принадлежи.

Башир застана като щит между него и Джема.

— Всичко е наред, Башир — каза тя, като не откъсваше поглед от писмото върху писалището. — Не виждам тук да е написано името ви.

— Но можете да видите наименованието на общността, към която принадлежа.

— Семинарията „Св. Джон“ — тихо произнесе Джема.

Тя нито се подразни, нито се изненада. Все още бе завладяна от образа на баща си, закриляна от красотата на света, който би могъл да настъпи. Роберто Дентън не бе нищо повече от един случаен наблюдател.

— Сега ще взема онова, което баща ви е оставил за мен — за нас.

Тя спря погледа си върху него. Бледата му кожа блестеше в жегата на задушната стая.

— Трябва да повярвам, че вие сте посоченият представител на семинарията „Св. Джон“, така ли?

— Повече от половината ми живот премина там, а през първите години бяхме заедно с баща ви. Колко съжалявахме, че го изгубихме! От избралите пътя към Бога малцина притежават подобно просветление. Защо ли не го използва да освети пътя на вярата!

— Какво знаете за неговата вяра? — попита Джема.

— По едно време и аз бях повлиян от нея. Но уви! По-късно учението взе превес.

— Мислите, че това е прегрешение?

— Вижте докъде я докара. След семинарията баща ви, който жадуваше за взаимност, бе принудително поставен в изолация. След като създаде семейство, той избра да работи в чужбина. По-голямата част от живота си прекара в чужда страна, сам-самичък. Попаднали в изолация, ние губим посоката, като си изграждаме съвършено нови светове, които да заменят този, който обитаваме. Същото направи и баща ви, след като ни напусна — след като напусна и вас.

Настъпи тишина. После Джема започна:

— Значи баща ми е бил самотен фанатик, така ли?

— Може би беше твърде начетен за самотното си съществуване.

— Не ми се вярва да съществува чак такава начетеност. И какво значение има, че е бил сам?

— Защото ние сме същества, които обичат да създават отношения помежду си. Разбираме света само когато сме заедно. И заедно откриваме пътя си.

— Това не се отнася до мен.

— Не се изненадвам — усмихна се Дентън.

Джема не обърна внимание на забележката му и попита с безизразен тон:

— И така, кого представлявате в момента?

— Дълга история. Но вие, госпожице Джема, можете да се поучите от нея.

— Джема? — обърна се към нея Антъни.

— Няма нищо.

Сякаш някой я посъветва да го изслуша и това бе баща й. „Остави го да ти покаже кой е.“ Тя наблюдаваше Дентън, който прекоси стаята, приближи се до масата и издърпа един стол. Когато тя отказа да седне, той се намести на него.

— След като напусна семинарията, баща ви завърза кореспонденция с нас. Не прекъсна отношенията си със „Св. Джон“. Както вече казах, той бе истински интелектуалец.

Дентън произнесе последната дума с кисел тон.

— Макар че се готвеше да посвети живота си на Бог, той не се отказваше от света. Непрекъснато се ровеше във вестниците и списанията и се превърна в наш информатор: разказваше ни прочетеното и резюмираше световните новини.

Дентън се усмихна на малката групичка около себе си и продължи:

— Един ден ни съобщи за някакво откритие — текст, закупен в Кайро от немски учен. В статията пишеше, че текстът от Кайро включвал в себе си оригинални евангелия — различни от онези, които знаехме наизуст. Твърдеше се, че едното от тях е Евангелието от Мария Магдалена.

Дентън огледа лицата им, сякаш зад тях се криеха много други слушатели.

— От този ден насетне заваляха въпросите. При всяко споменаване на библейски сцени с Христос и апостолите баща ви ни питаше какво ли е било спестено от написаното. Дали пък и Мария Магдалена не е присъствала? Дали наистина са спестили думите й и факта, че е присъствала? И по каква причина? Беше неустоим. Харизматичен. Мнозина от нас биха го последвали и в огъня. Ала това стана невъзможно, тъй като той постави въпроса пред абата и другите надзорници и помоли да го пуснат да отиде в Берлин. Искаше да види евангелията със собствените си очи. Когато не му разрешиха, той тръгна на своя собствена глава. Вратите на църквата се затръшнаха зад него. Никога нямаше да се отворят. Бог ни изпраща изпитания, Джема, и понякога не можем да ги превъзмогнем. Баща ви не успя да превъзмогне Божието изпитание и избра познанието пред вярата. Запрати целия си свят в небитието.

Дентън се взря в Джема в полумрака на стаята.

— Започвате ли да разбирате? Сърцето на нещастника бе разбито. Той бе изгубен.

Джема отвърна погледа си от него.

— Няколко години по-късно — продължи Дентън — прочетохме негова статия. Тя премина като мълния из семинарията.

Дентън подигравателно изръкопляска.

— Чарлс Бастиан бе станал археолог. Продължи да ни изпраща статии за изчезналите части от животоописанието на Иисус. Били изчезнали, твърдеше той, защото хората ги скрили. Бог нямал нищо общо.

— Достатъчно ли чу, Джема? — намеси се Антъни.

— Не, искам да чуя и края.

Дентън й се усмихна с одобрение.

— След време разбрахме, че е заминал за Египет. Всяка година получавахме писма от него. И накрая, миналата година ни писа за някакво важно откритие, като споменаваше, че най-после е намерил доказателства за твърденията си. Най-напред щял да ги открие пред нас — пред ордена, който го бе отхвърлил. Били сме сгрешили в някои неща. Иисус би желал жените да са част от църквата, би оставил на мира останалите религии, не би създал затворена система на властта. Последното съобщение на баща ви щяло да ни накара да осъзнаем, че книгата за християнството трябва да бъде пренаписана. И ние не бивало да гледаме на това като на нещо вредно. Ръкописите били наистина чудесни, твърдеше той. Искал да ги сподели с нас, а после и с целия свят.

— Но това не е било приемливо за вас — забеляза Джема. — Нали така, господин Дентън?

Дентън отвърна на погледа й, очите му бяха твърди като кремък.

— Какво мислите, госпожице Бастиан?

— Мисля, че не е било така. Изпратили са ви да го спрете. А може би сте го направили доброволно.

— Дойдох да взема онова, което ни бе обещал.

— Това писмо и всичко останало…

— Да.

— И откритите от него ръкописи.

— Еретичните евангелия са под закрилата на църквата.

— Напълно съм наясно защо мислите така.

Антъни се прокашля и продължи да се взира в Джема. Тя го погледна и леко поклати глава.

Дентън произнесе следващите си думи с болезнена провлаченост.

— Схващате ли колко е жестоко да разклатиш вярата на хората в тези времена?

— Кой сте вие, че говорите така?

— Хората имат толкова малко неща, на които да се опрат.

— Тогава им предложете по-истински Бог.

— И мислите, че истината ще ги направи свободни? — засмя се Дентън. — Няма да стане. Последното нещо, което хората искат, е да се разколебае вярата им.

— Че как един Божи човек е стигнал до подобно прозрение?

— Още сте млада. С времето и на вас ще ви стане ясно.

— Кое ще ми стане ясно?

— Че хората не могат да се управляват сами. Имат нужда от порядък, нуждаят се от баща.

— В лицето на папата ли? Чучело, създадено от тях самите?

— И вие сте атеистка като баща си. — Дентън изтри челото си с носната си кърпа. — И вие проповядвате неговите истини.

Джема продължи:

— Според мен другата причина да дойдете, е да се уверите, че баща ми не е бил прав.

— Наистина не беше — решително заяви Дентън. — Баща ви не беше прав. Не бях ли съвършено ясен? Вашият прочут и начетен баща изгуби посоката.

Джема мълчаливо изучаваше мъжа срещу себе си.

— А може би я е намерил — тихо изрече тя. — Може би вашето сърце е било разбито, господин Дентън. Нали за малко сте щели да го последвате в огъня? Нали, господин Дентън?

Дентън заби поглед в пръстения под. Когато вдигна очи, на устните му играеше странна усмивка.

— Във всеки случай — намеси се Антъни — това писмо не е адресирано единствено до вас.

Останалите едва доловиха сепването на Дентън.

— Не е — додаде Джема. — В случай че си мислите, че имате всички права върху последното съобщение, оставено от баща ми.

Дентън се обърна към писалището и приближи стола си до него. Газената лампа хвърляше мъждива светлина върху разгърнатите страници. Той вдигна едното писмо, за да види следващото и кимна с глава.

— Познавам добре този почерк.

Наведе се да прочете думите и Джема погледна към Антъни.

— Мисля, че трябва да си вървите — заяви Антъни. — Веднага, господин Дентън.

— Момент. А, ето го! Върха на интелектуалната мощ. Ако трябва да ви предложа дар, който да ви помогне да оцелеете… бих върнал жените на мястото, отредено им от Иисус, като активни разпространители на вярата и учението му и като водачи. Каква е тази ревност, която любовта и уважението му към жените събуди в несъвършените мъжки сърца?… Каква проницателност от страна на баща ви, госпожице Бастиан!

Устните на Дентън се изкривиха в нещо подобно на усмивка, напомняща по-скоро гримаса; той се извърна от писалището, ръката му беше наполовина протегната като скършено крило на птица. Беше вперил очи в Джема, когато блъсна с ръка газената лампа, катурна я върху отворените страници и тя се счупи. Последното, което тя видя, преди стаята да потъне в мрак, бе усмивката на Дентън.

Само след миг листата и мушамата се запалиха, избухна ослепителен пламък. Той близна якето на Дентън, припна по разлетия върху тялото му керосин и то се превърна във факла, чиито огнени езици облизаха лицето му. Писъкът му раздра тишината и ги сепна от парализата, в която бяха изпаднали.

Башир тутакси разкъса робата си и я хвърли върху пламтящото бюро. Миг след това Антъни издърпа чергата от пода и зави Дентън с нея, като загръщаше димящата материя, докато дребният мъж се дърпаше. Задушната стая се изпълни с миризма на изгоряла плът и коса.

— Отворете вратата, за бога! — викна Антъни.

Слънчевият лъч, прорязал пространството на две, заслепи Джема. Тя виждаше само онова, върху което той падаше: част от загърнатата в черга фигура на Роберто Дентън, ръцете на Антъни, който го придържаше, голия под и пепелта от хартия, която тихо се носеше във въздуха. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от стоновете на пострадалия.

Башир бе измъкнал отнякъде меч и бе застанал над Дентън като палач. Джема вдигна ръка и се надвеси над обгорения мъж.

— В якето му са били втъкани найлонови нишки — каза тя. — Те са се стопили и са залепнали за кожата му. Да ви се намират санитарни материали?

— Ще лекуваш това животно? — попита Башир.

— Професията ми е такава.

После се обърна към Антъни:

— Нося малка санитарна чанта в торбата си. В нея има мехлем против изгаряне и марля. Има и морфин. Ще му потрябва.

 

 

Джема почисти раните на Дентън и на Антъни му се стори, че тя проявява странна нежност към англичанина. Когато внимателно смъкна полустопените му дрехи от горната част на тялото му, за да се погрижи за по-незначителните рани, тя остави долу пинсетите си, мехлема и марлята.

— Имате ли алергия към морфин?

Дентън мълчаливо поклати глава.

— Ще ви направя инжекция, която ще облекчи болките ви, за да мога да се заема с по-дълбоките изгаряния.

* * *

По-късно Антъни и Джема стояха навън в тъмното. Въздухът им се стори чист и мек след вмирисаната на изгоряло стая. Рагхиб бе отишъл у сестра си. Башир бе застанал пред къщата в позата на ангела на отмъщението, когото Джема настоятелно молеше да я пусне да пренощува вътре с Дентън.

— Той вече не може да ме нарани — увери го тя и додаде: — Баща ми би одобрил подобно действие.

— Има един човек — каза Башир. — Бедуин, целител. Той би могъл да се погрижи.

— Утре. Тази нощ аз ще остана при него.

 

 

Дентън се събуди посред нощ, облян в сълзи. Джема бе постлала черджето си в другия край на стаята. Антъни спеше отвън пред вратата. Тя подпря главата на Дентън и намокри устните му с вода. Раните му бяха кървавочервени и възпалени. Едното му око бе подуто.

— Ще ти направя още една инжекция морфин — бавно каза тя. — За да си починеш добре.

Дентън впери единственото си око в нея, докато тя се мъчеше да открие в полутъмнината незасегнато от огъня място, за да забоде иглата. Усети как тялото му се отпусна.

— Трябва ми свидетел. — Думите излизаха от устата му тихо, като дихание.

— После.

— Бог избра теб, дъщерята на мъжа, довел ме на това място.

Тя придърпа одеялото около раменете си и се загледа в него.

— Ако онова, което чувстваш, е вина, недей. Няма да забравя думите, написани от баща ми. Разбирам ги отлично. Те са вътре в мен. Ще си останат навеки в душата ми.

Отдалечи се от Дентън и се облегна на стената. Внезапно я обзе гняв и поиска да го лиши от правото му на изповед. Но Дентън задряма. Когато той заговори отново, Джема бе затворила очи.

— Баща ти направи същата грешка, която мнозина образовани мъже правят — тихо добави Дентън. — Забрави, че хората са мързеливи. Нуждаят се от водач.

— Може би са нямали възможност да управляват сами себе си, не са разполагали със средствата за това.

Джема протегна ръка за санитарната си чанта и извади още една ампула морфин.

— Казано им е да не мислят, а да вярват. Добрият християнин не се съмнява. Добрият християнин приема всичко за даденост. Няма значение дали го разбира, или не.

Дентън с облекчение подаде ръката си. Джема изчака опиатът да му подейства. Не се върна до стената, а остана при него. Искаше да го гледа в очите.

— Според мен ето какво е станало. Баща ми е смутил вярата ти. Затова сега си тук. Баща ми е посял семената на съмнението в душата ти. Накарал те е да мислиш. Макар да не си свикнал на това, не можеш да се отървеш от съмненията си. Разяждат те отвътре.

Измина известно време, преди Дентън да отговори. Когато отвори уста, думите му едва се разбираха.

— Съмнението е по-малкият грях — неопределено се усмихна той. — Грехът на баща ти бе съдбовен, той засягаше самите основи на вярата. От самото начало проявяваше горделивост. Трябваше непременно да убеди своите надзорници, отците, които го прогониха, че е прав. Заяви, че книгата на християнството трябва да бъде написана отново.

Дентън зафъфли:

— Използваше цитати.

— От ръкописите, открити в Наг Хамади.

— Да.

— Доказателства, заради които можеш дори да бъдеш убит?

Дентън безсилно удари с юмрук по пода.

— Той прояви наивност!

— Кой го уби?

— Има ли значение? Баща ти се изправи пред сили, много по-могъщи от него.

— А срещу какви сили се изправи ти? В момента си един обгорял затворник, който се изповядва пред човек, неизпитващ нито съжаление, нито милост.

— Но ти не си безмилостна — усмихна се той едва-едва. — Виждам го в очите ти.

— В тях виждаш само отвращение — каза Джема и се изправи.

— Не си отивай.

— Чух разказа ти. Гузен си и дори не можеш честно да си го признаеш.

— Нямах желание — отвърна той.

Джема извърна поглед.

— Защото го познавах. Всички мислеха, че бих могъл да променя решението му. Надяваха се, че ще го върна в лоното на църквата.

— Уестърли — обади се Джема. — Получавал си инструкции от Уестърли.

— Не бях смел като баща ти — примига с насълзени очи Дентън. — Но независимо от това го последвах в огъня. Умря, без да се мъчи — прошепна накрая той.

Тя се вцепени. После коленичи до обгорялото му лице.

— Какво каза?

— Казах, че смъртта на баща ти не беше мъчителна. Каза ми, че разбира — леко се усмихна Дентън. — Каза, че се радва, че умира от моята ръка, от ръката на човек, когото познава. Кръговратът на живота му завърши.

Джема остана неподвижна, затаила дъх.

— Какъв кръговрат?

— Върна се при Бог.

Настъпи мълчание. После:

— При чий Бог?

Едва излизащият от гърлото му глас прозвуча настойчиво:

— Нашия Бог.

Тя се надвеси над него и през ума й минаха какви ли не сценарии. Щеше й се да го хване за гушата и да го удуши. Но отстъпи назад. Дентън се напрегна да я види, окото му щеше да изскочи от орбитата си. Тя осъзна, че той това и желаеше. Опрощение, спасение чрез насилие. Някой друг да го спаси от самия него. Тя прибра санитарните си материали, като му остави малко от мехлема, три ампули морфин и спринцовка. Дентън проследи движенията й със здравото си око. Нямаше да получи от нея онова, което желаеше. Тя нямаше да го удави в омразата си.

— Къде е Библията ти?

— Не я нося.

Дентън бе затворил очи и ги стискаше.

— Вече не мога да го почувствам. Не усещам Бог в себе си.

Преди да го остави, тя се насили отново да се надвеси над него — погледна го право в обгорялото отвратително лице и докосна с устни челото му. Прошепна в ухото му:

— Ето какво е щяла да направи Мария Магдалена.