Такър Маларки
Възкресението (34)

Глава трийсет и втора

Джема лежеше в леглото и гледаше как сенките на палмовите листа се кръстосват като саби на тавана. Съчиняваше писмо до приятелката си Луси. Ако обясни позицията си на Луси, самата тя би могла да я разбере още по-добре. След като се върне от Горен Египет, ще трябва да напусне семейството, в което живееше сега. Ще трябва да се върне в Лондон. Трябва да изтрие от паметта си измъченото сърце на Майкъл и мъчителната дистанция, поддържана от брат му. Ще е принудена да разбере и двамата. Ще трябва да се убеди да се влюби.

Любовта щеше да дойде тъкмо навреме.

Дали?

Седна до бюрото и се замисли върху текста, докато потропваше с писалката върху листа. Започна да пише с усещането, че е чакала твърде дълго. Когато свърши, запали фенерчето си и отвори гардероба. Започна да сваля роклите от закачалките им една по една.

Заспа, заобиколена от сгънатите си дрехи.

* * *

— Какво става в котешкото ти мозъче? — попита на сутринта Майкъл. Той бе успял да закрепи новия си крак и сега поставяше топка за голф долу в салона. — Да не си замислила нещо?

— Разбира се. Така правят жените.

— Къде изчезна след вечеря?

— Бях много изморена. Заспах сред дрехите си и се събудих чак на сутринта.

— Надявам се, че не те е изтощил онзи авиатор? Не бива да се задяваш с повече от един пилот наведнъж. Това е общоизвестна мъдрост. Иначе се озлобяват и стават опасни. Хайде, в стаята за закуска има кафе и препечени филийки.

Докато пиеше кафето си, Джема гледаше как Майкъл чете вестник.

— Боже мой! — възкликна той. — В Кеймбридж ще приемат и жени.

— Чудесно!

— Това вече ще промени света.

Той сгъна вестника още веднъж и го приближи до очите си.

— Чувала ли си за някой си Чък Ийгър?

— Не.

— Американски летец. Летял на Бел-Х-1 със скорост, по-голяма от тази на звука. Невероятно! Блазе му. Да отиде там, където не е стигнал никой друг. Някой ден и аз ще го направя. Първият сакат пилот, победил в битка.

— Войната свърши, Майкъл.

Майкъл се усмихна и покри лицето си с вестника.

— Слухове.

Джема остави чашата си на масата и се обърна към четящия:

— Какво би станало, ако ти се случи онова, а мен ме няма? — с треперещ глас попита тя. — Има ли кой да ти помогне?

Майкъл смъкна вестника от лицето си.

— Какво да ми се случи, скъпа?

— Знаеш какво имам предвид.

— А, това ли? В теб отново заговори медицинската сестра. Нося бутон, който включва малко звънче. Амад го чува.

Майкъл зашепна:

— Макар че е голям инат.

— Но трябва да го повикаш със звънчето.

— Повярвай ми, скъпа, няма да остана гладен. Поне в това съм сигурен.

Джема стана от стола си.

— Къде?

— Отивам в музея — излъга го тя.

— Завиждам на това място. За теб то означава много повече от мен.

Тя се наведе и го целуна по едната буза, после и по другата. Майкъл хвана с ръце главата й и притисна устни до нейните. Тя се отдръпна.

— Ще се видим по-късно.

 

 

Джема бе излъгала още веднъж — в писмото си до семейство Лейзар тя написа, че е наела човек, който да я отведе в Горен Египет, че с нея има и други европейци и че тръгват незабавно, така че е нямала време да се сбогува. За малко да пропусне да се отбие и при Амад, защото знаеше, че него не може да излъже. Откри го в градината да подкастря тревата. Той погледна пътническата й екипировка, памучния панталон и якето, в което се бе появила.

— Заминаваш ли?

— За известно време. На кратко пътешествие.

— В южна посока, предполагам.

— Трябва да отида.

— Разбирам. Баща ти обичаше да ходи там. Имаш ли си компания?

Джема се поколеба.

— Мислех да наема екскурзовод в хотела. Чувала съм, че на тях може да се разчита.

— Само на някои. Ако почакаш един час, ще те придружа.

— Няма нужда. Вече свикнах да ходя из града. Предизвикателствата дори ме радват.

— Много добре. Бъди внимателна. Мисли, когато си избираш водача.

— Благодаря ти за всичко, Амад. Когато си тръгна от Египет, мисля да взема и един уд със себе си.

— Ако започна да го правя сега, може и да е готов, докато се върнеш.

Джема пристъпи напред и прегърна стареца.

— Беше много добър към мен.

Той я улови за ръката и я допря за миг до челото си.

— Не беше трудно.