Такър Маларки
Възкресението (29)

Глава двайсет и седма

Антъни чакаше Джема на входа на музея. За миг спря поглед върху разцепената й устна.

— Да тръгваме ли?

Тръгнаха. Като стигнаха до „Шариа Ел-Тахрир“, Антъни попита:

— Как беше обядът?

— Възхитителен.

— Наистина ли?

— Да не говорим за това, моля те.

— Да вземем ли такси?

— Не. Искам да повървя.

Близо до двореца на Ел-Абди те се натъкнаха на политически митинг на „Мюсюлманското братство“. Мъж в униформа се бе изправил на подиума и произнасяше страстна реч. Джема намали крачка.

— Какво говори?

— Набира доброволци. Арабската коалиция се готви да нападне Израел. Нужни са им войници.

— Може би една нова война ще постави нещата по местата им.

— Мисля, че трябва да побързаш да заминеш от страната. Тук няма да е безопасно.

— Ще остана толкова, колкото е нужно.

— Дори ако започне война?

— Познавам войната по-добре от всичко.

Ято гълъби се спусна надолу към скандиращата тълпа. Множеството носеше лозунги на арабски език, буквите бяха изписани с червена боя, която изглеждаше като кръв.

— Опасявам се, че дните на Фарук са преброени — каза Антъни.

— Както и на твоето семейство?

— Предполагам, че семейството ми ще оцелее.

— Защото майка ти е египтянка?

— Защото баща ми никога няма да напусне страната.

— А брат ти?

Антъни я погледна.

— Той вероятно ще предпочете Англия.

— Разбира се. Но е зависим от баща ти.

— Осъзнавам го.

— Не съм сигурна в това.

Съвсем близо до магазина на Еид, Антъни спря. Джема се обърна назад. С ръце в джобовете той се бе вторачил в тротоара пред себе си. После вдигна очи към нея.

— Започвам да мисля, че войната се е превърнала в навик. Воювалите в една война не намират покой в мирно време, техният стремеж е да продължат да се бият.

— А край теб мирът процъфтява.

Антъни отново заби поглед в асфалта.

— Във войната винаги има и мир. Убеден съм и в противното.

Отново обърна погледа си към нея и очите му се спряха върху наранената й устна.

— Съжалявам, Джема.

— Недей. Влизаме ли?

Внезапно вратата се отвори, някакъв мъж се блъсна в тях и бързо ги отмина. Джема отстъпи встрани.

— Господин Дентън — каза тя.

— Госпожице Бастиан, приятно ми е да ви видя — докосна с пръсти шапката си Дентън и като я заобиколи внимателно, изчезна в тълпата.

— Кой беше този?

— Роберто Дентън, човекът, когото заварих в кабинета на баща ми. Онзи, който ме следеше.

— Дори знаеш името му.

— Разговарях с него.

— И вие си имате тайни, госпожице Бастиан.

— Не повече от вас, професор Лейзар.

Антъни се опита да проследи Дентън с очи, ала той се бе изгубил от погледа им.

— Какво ли е търсил тук, как мислиш?

— Веднъж ме проследи дотук. Вероятно и той като нас иска да получи ръкописите.

Антъни задържа вратата отворена и я пропусна да влезе.

— Нашият приятел Еид със сигурност знае повече.

 

 

Отначало Еид остана скрит за погледа им. Седеше на едно столче в края на тезгяха, приведен над някакъв тефтер. Стори им се, че проверява сметките си.

— Добър ли е алъш-веришът този месец, Еид? — попита Антъни.

Еид вдигна поглед и запримига.

— Средна работа. А вие сте?

— Антъни Лейзар.

— Аха, синовете и дъщерите на великите мъже са се събрали да дирят справедливост.

— Не точно справедливост — поправи го Антъни. — А нещо, което принадлежи по право на Чарлс Бастиан.

— Принадлежността е доста сложно понятие в Египет. Сигурен съм, че сте го забелязали. Какво например принадлежи на Франция? А на Великобритания? Дали най-ценните артефакти на Египет принадлежат на площадите и на стъклените витрини в музеите в тези страни? Питам ви, как така нещо, създадено преди хиляди години, може да принадлежи на някой наш съвременник?

— Не става въпрос за обикновен артефакт. Стойността на това, което търсим, е над всякакви парични средства.

— Като заговорихме за пари, бих искал да ви благодаря, задето ми изпратихте Дорес, за да удостовери автентичността на малкото ми съкровище. Сега цената му нарасна значително.

— И се готвите да го предоставите на онзи, който ви даде най-много пари, сякаш е най-обикновена вещ?

По лицето на Еид пропълзя лека усмивка.

— Ужасно, нали?

— Забравете поне за миг за печалбата си, Еид.

— Печалбата е също толкова важна, колкото и всяко друго нещо, за което мога да се сетя. Ако това е всичко, което сте дошли да ми кажете, ще ви помоля да си вървите.

— А пък аз ще ви помоля да си оставите вратичка, отворена за преговори.

— С маймуните от музея ли? — Еид се изсмя и стана от стола. — А сега ме извинете, но очаквам важен клиент.

— Не забравяйте, че независимо на кой бог се кланяте, той ви гледа отгоре — пристъпи към него Джема.

— Богът, на който се кланям, е богът на търговците и съм сигурен, че е много доволен от мен. Желая ви хубав ден.

Джема не помръдна от мястото си.

— Кой беше човекът, който излезе от магазина, преди да влезем ние?

— Това, скъпи мои, беше човекът с най-много пари засега.

 

 

Джема бързо се отдалечаваше от магазина, оставила Антъни да я следва. Когато стигна до пресечката, тя се обърна и зачака.

— Залавям се с Дентън — заяви Джема. Тя се взираше ту в една, ту в друга посока. Рижата грива на Дентън не се мяркаше никъде. — Нищо ли не може да се направи с Еид?

— За съжаление Египет не разполага със законовата база на Англия. В положението, в което се намираме, едва ли имаме някакви права.

— Значи всичко свърши. Никога не ще се докоснем до Тома.

— Честно казано, не съм си и помислял, че това ще стане някога.

Вътре в себе си Джема негодуваше. Не искаше да покаже гнева си пред Антъни. Щеше да бъде чиста загуба на енергия. Продължиха да вървят. Бяха преполовили пътя до музея. Заболя я устната. Искаше да остане насаме със себе си. Искаше най-напред да сключи мир със семейство Лейзар, а после да се дистанцира от тях. Бяха изградили доста деликатни отношения помежду си и тя не желаеше да се оплете в тяхната паяжина. Докосна Антъни по ръката.

— Благодаря ти, задето ме придружи.

— Няма защо.

— Съжалявам, че бях груба.

— Груба не е точната дума.

— Напротив. Ти не го заслужаваш. Довиждане.

— Накъде си се запътила?

— Ще се поразходя, ще помисля.

— Ще се видим ли утре?

— Да.

Като повървя малко, Джема се обърна да погледне Антъни. Лесно го различи в тълпата по квадратните му плещи и леката му походка, но успя да го зърне само за миг. Когато го изгуби от погледа си, взе такси до пирамидите. Докато крачеше към Голямата пирамида, тя се спря и се взря в силуетите на двамата мъже, които слизаха от върха й. Дори можеше да ги чуе от мястото си; чистият им смях весело кънтеше, докато се спускаха от изумителния градеж, без да се разделят и на крачка един от друг.

Тъй като изпитваше страх от височините, Джема не се наемаше да се изкачи на Хеопсовата пирамида. Щеше й се само да се изкатери малко, за да види какво се простира отвъд Кайро, ако изобщо там имаше нещо. Но като започна да се изкачва от площадка на площадка, разбра, че няма да може да спре.

Усилието, което положи, за да преодолее първите каменни блокове, я въодушеви. Забрави за опасността. Блоковете бяха неодялани и неравни; стъпалата нямаха чет. Това, че бяха съобразени с пропорциите на мъжкия крак, я караше да удвоява усилията си.

Всъщност не й се вярваше, че би могла да стигне до върха, но щом веднъж вече си наложи някакъв ритъм на стъпките, изкачването стана много по-лесно. Отмина онази част, за която си мислеше, че е средата на пирамидата, но не погледна надолу. Беше лесно и в същото време ужасяващо, и тя инстинктивно почувства, че упражнението би я накарало да усети собствената си сила.

Когато спря да се движи, почувства леко замайване. На върха духаше вятър. Преди да погледне надолу, тя се взря в ръцете си и приклекна. Разстоянието между нея и долния свят бе тъй голямо, че по дланите й полазиха тръпки. Те бяха последвани от студена пот и тя се помоли на Господ усещането да отмине бързо. Като малко момиче бе останала парализирана от страх на един планински склон, неспособна да продължи по тясната пътека. Баща й бе принуден да се върне, за да я убеди, че няма нищо страшно. Ала тя не можеше, не бе в състояние да помръдне. Трябваше да изчакат, докато се успокои. Когато се почувства толкова уморена, че да не може да се съпротивлява, тя остави баща си да я улови за ръката и да я поведе по пътеката покрай стремглавите урви.

Сега се намираше в много по-лошо положение. Мястото бе много по-високо и ако паднеше, щеше да загине, а наоколо не се виждаше жива душа. Скоро щеше да падне мрак. Вместо да се сгромоляса надолу, какво ли би станало, ако започне да пълзи нагоре и се мушне в златистата пустош на небето. В непознатата безбрежна свобода може би ще почувствам миг на чиста и неземна радост, каза си тя.

Не. Трябваше да се изправи, да си представи, че е стъпила на здрава почва, че онова под нея е океан, в който би могла да плува. Представи си, че в океана не е сама, че там има и други жени, смъртни като Луси и Анджела Датари, както и богини като Изида и Инана, и всички те плуват в ласкавото море. Тъкмо тогава душата й се изпълни с мисълта за Мария Магдалена — полусмъртната, полубогинята — и тя се насили да се изправи.

За миг си каза, че вятърът горе ще е твърде напорист. Вдигна се на колене и започна тихичко да си припява песента, която оркестърът бе свирил на танците онази вечер. Повтори първите два стиха, защото не помнеше третия. Песента свърши и дойде време да се изправи на крака. В живота си беше правила и много по-трудни неща.

По-късно се чудеше как не бе чула идването на самолета, но бе сигурна, че нямаше звук, който да я предупреди — нито свистене на витла, нито дори бръмчене в далечината. Самолетът сякаш идваше специално за нея. Когато той прелетя над главата й, тя зърна лицето на мъжа, който го пилотираше. Беше военен самолет, макар че не видя никакви опознавателни знаци на никоя държава. Вдигна ръката си за поздрав и се обърна към него, докато той я отминаваше с оглушителен и режещ шум. За миг й се стори, че се намира очи в очи с пилота. Гледаше го как се отдалечава, как прави лупинг във въздуха и се връща обратно. Видя го на фона на небето да отваря вратичката. Всъщност това беше люк като авариен изход в случай на пожар. Когато отново прелетя над главата й, нещо излетя от отвора. Бяло кълбо. Докато го наблюдаваше, тя почти загуби равновесие. Продълговатото парче плат се разгъна и се понесе на вятъра. Джема видя, че падна под нея и се закачи на камъните по средата на пирамидата. Шал. За миг Джема се обнадежди. Нямаше да се сгромоляса, не и днес.

Запълзя надолу по пирамидата, без да се замисли, без да се двоуми, без да отлепва поглед от белия шал под себе си. Когато стигна до него, спря и вдигна очи да види самолета. Небето беше пусто. Звездите проблясваха от най-тъмните части на небесния купол. Светлината отстъпваше, ала Джема не бързаше да слезе на земята. Седна и запремята шала в ръце. Беше копринен, с ресни по края. Вдигна го към лицето си. Леко ухаеше на одеколон. Завърза го около врата си и краищата му полетяха с вятъра зад гърба й; това я накара да се почувства прикрепена към някакво крилато същество.

 

 

Така и влезе в дома на семейство Лейзар — с шала, завързан на шията й. Майкъл изскочи от кабинета. Страните му бяха зачервени и косата му бе разрошена. Беше задрямал. Той се вторачи в краката й.

— Кървиш — каза той.

Джема погледна пищялите си. Не бе забелязала драскотините по тях.

— Това ми прилича на авиаторски шал — уточни той.

Майкъл не се приближи, а остана да стои на разстояние от нея. За миг тя се почувства така, сякаш никога преди не се бяха срещали. Взе шала в ръка.

— Така ли?

— Откъде го взе?

— Намерих го — отговори Джема със съзнанието, че след случилото се през деня щеше да й е много лесно да излъже.

— Намерила си го? Къде? На врата на някой летец ли?

— Разхождах се край пирамидите и го видях да лежи на земята. Много е хубав, какво ще кажеш?

— Това е мъжки шал.

— Е, на мен ми харесва.

— Какво си търсила край пирамидите?

— Разхождах се.

— Прости ми, ала в сегашното ми състояние много трудно изпитвам радост от разходките. Но ако се разтърся по-надълбоко в паметта си, предполагам, че ще разкопая някой и друг спомен за подобно преживяване.

— Как премина денят ти?

— Отвратително. Липсваше ми. Търпеливо чаках времето за първото питие. Ще споделиш ли вечерта си с мен?

Джема се запъти към стълбите, за да се качи и да се преоблече. Дори Майкъл не можеше да развали настроението й. Днес тя се чувстваше завоевателка — заради срещата си с летеца, заради шала, заради факта че най-после бе победила страха.

Буйно разреса косата си и се огледа в огледалото. С удивление установи, че с изключение на разцепената устна, у нея не бе настъпила никаква промяна.

 

 

Майкъл я очакваше в кабинета. Камината беше напалена още следобед и червената жарава приятно затопляше стаята. Джема напълни чашата си и седна до него пред догарящия огън. Той се намести, за да я вижда по-добре.

— Устната ти вече не изглежда толкова зле.

— Наистина ли?

— Този нюанс на синьото много ми харесва.

Джема се вторачи в огнището.

Майкъл постави ръка върху страничната облегалка на стола й.

— Нямам думи, с които да изразя съжалението си за днешния следобед. Много се изложих. Беше непростимо от моя страна.

— Да, добре. Иска ми се да ти кажа, че понякога се случват подобни неща, но не съм сигурна дали трябва да става така.

— Сигурно си мислиш, че съм загрижен за лечението си?

— Нормално е.

— Грешиш.

— Така ли?

— Аз те познавам. А как бих могъл да те опозная, ако не се стараех, ако не означаваше толкова много за мен?

Джема се обърна към него.

— Какво знаеш за мен, Майкъл?

— Знам, че си като силна напитка, в която няма много лед. Не харесваш студените питиета, защото имаш оголен нерв на зъба си. Знам, че понякога продължаваш да рисуваш ръбовете на чорапи по краката си с молива за вежди не защото нямаш чорапи, а защото обичаш да усещаш кожата на краката си. Знам, че се смущаваш от красотата си, при все че я осъзнаваш, защото знаеш как да избягваш собственото си отражение. Знам, че си тъжна и вероятно винаги си била такава, защото линиите по лицето ти не са се очертали за една година. Макар едва да се долавят, аз мога да видя какво ще представляваш, когато станеш на петдесет. Бих могъл да обичам това лице цял живот.

Джема отново се взря в огъня.

— Нямам представа как го правиш.

— Кое?

— Сякаш отвърташ някакъв кран. Но също толкова бързо можеш да го завъртиш обратно. Трудно ми е да те слушам.

— Според мен си затруднена поради факта че се боиш от любовта. Е, и с мен е така. Ето на, пръв си признах, че не съм съвършен.

Той покри дланта й със своята.

— Бих умрял, за да те заслужа.

— Не искам да умираш за мен, Майкъл. Не ми е нужен герой.

— Ами ако не умея да бъда друг?

Седяха мълчаливо, докато Амад ги повика за вечеря.

— Какво предпочиташ? Да излъжа ли баща ти и Найлах за разцепената си устна?

— Ако няма да те затрудни.

— Няма. Ще им кажа, че съм се блъснала в някаква стена.