Такър Маларки
Възкресението (26)

Глава двайсет и четвърта

Когато Найлах го попита, Дейвид й каза, че тази година ще пропусне празнуването на рождения си ден. Чувствал се твърде стар, за да симулира щастлива годишнина.

— Уморен съм — оплака се той.

— Самосъжаляваш се.

— Може би. Остаряването е отвратително нещо. Почакай и ще видиш.

От усмивката на Найлах лъхаше спокойствие.

— Знам, скъпи.

В деня преди рождения ден Дейвид откри Амад в кухнята. Двамата седнаха на масата да пият ябълков чай.

— Напомня ми за старото време — усмихна се Дейвид. — Ти спомняш ли си за миналото?

— Често.

— Помниш ли утрините? Хладината на въздуха призори, мириса на огън и кафе, което все успяваше да приготвиш, преди да се събудя. Понякога се питах дали изобщо си спал. Спеше ли?

— Леко.

— Защото не пиеше. Ще ме надживееш поне с десет години. Как мислиш, Амад, нафирквах ли се? Не мога да си спомня кога за първи път влязох в гробницата на Тутанкамон. Коя година беше?

— 29 ноември 1922.

— По дяволите.

— Приятелю мой, ти си заможен и здрав, имаш любяща жена и двама силни синове. Живял си пълноценно. Трябва да отпразнуваш още една година на тази земя.

— Точно така, Амад — отвърна Дейвид. Но когато отпи и последната глътка от чая си, очите му се насълзиха.

— Ако се отдадеш на спомените си, никой няма да изпита удоволствие от общуването си с теб.

— По дяволите! — Дейвид извади носна кърпа и издуха носа си. — Понякога ме връхлитат изневиделица.

— Съпротивлявай се. Бъди онзи воин, който винаги си бил.

— Никога не съм бил воин.

— Всички сме воини, приятелю мой.

Дейвид хвърли поглед към Амад, който седеше до отсрещния край на масата.

— Може пък да си спретнем малко тържество. Ще наемем онзи човек от хотела да се заеме с организацията, ако е свободен.

— Аз съм свободен.

— По дяволите, Амад, няма да работиш! Ще бъдеш мой гост! Доведи когото си поискаш. Ще изпратя куриер да разнесе поканите. Собственоръчно ще ги напиша. Ще си направим смешно и забавно тържество, като на младини. Ще се наслаждавам на живота, дяволите го взели!

 

 

За краткото време, с което разполагаха, успяха да организират не повече от двайсетина гости, по-голямата част от които колеги от миналите години. В поканите пишеше да облекат любимите си дрехи, които никога не носят на публични места. По-голямата част от гостите изпълниха инструкциите и се появиха в облекла, които бяха или ужасяващо разголващи, или ужасяващо грозни. Дейвид бе във възторг. Той облече смокинга си и си сложи папийонка на жълти и розови точки. Зад ухото се закичи с цвете. Найлах носеше розов костюм с панталони и шапка с бледолилав плюмаж, който гордо се поклащаше над главата й. В роклята, дадена й от Найлах, Джема не можеше да слезе по стълбите — трябваше й помощ.

— А ти, скъпа моя — беше заявила Найлах на младата жена, — ще носиш нещо, в което вече не се побирам. Тази вечер ще те преобразим в истинска русалка.

Джема се гънеше в роклята, обсипана с черни мъниста, която плътно обгръщаше тялото й чак до глезените; би удавила която и да е русалка. Сигурно тежеше десет килограма, че и повече.

— Ще мога ли да се движа в нея?

— В рокля като тази, другите трябва да се движат около теб. Искаш ли някаква измишльотина за главата?

— Защо не?

Джема си бе забранила да мисли за Дейвид Лейзар. Той щеше да почака. А в това време тя ще се наслаждава на живота; имаше достатъчно неща, които да я развличат през цялата нощ. Майкъл беше в добро настроение и скоро щеше да замине за Лондон. Анджела Датари трябваше да се върне в Кайро на следващия ден. Самата тя щеше да тръгне за Горен Египет през седмицата. Скоро щеше да види мястото, където бе работил баща й, лобното място на неговия партньор Сътън. Не й оставаше още много в дома на семейство Лейзар.

Найлах закрепи за косата й плътно прилягаща шапка във формата на камбана. Бе изработена от черни пера, които леко докосваха крайчеца на скулите и брадичката й и обрамчваха лицето й като черно цвете.

— Прелестно! — възхити се по-възрастната жена.

— Сигурна ли си, че няма да остана изолирана от света в този тоалет?

— Не и ако не излезеш от къщата.

— Майкъл върна ли се вече?

— Обади се по телефона, че е оставил съобщение на Амад. Тази нощ няма да се прибере.

— Така ли? Защо?

— Предполагам, че има други планове — отвърна Найлах и се отдалечи.

Джема се огледа в огледалото и с раздразнение намести перата от смехотворната камбанка на главата си.

Антъни пристигна в обичайното си облекло, като се оправда с твърдението, че не притежава нито една дреха, която да е малко по-чудновата. Баща му, чието настроение бе повишено до небето, го помъкна към дрешника и му нахлузи авиаторска шапка на главата. Антъни тутакси я смъкна.

— На Майкъл е.

— Не, моя е. Ако не я сложиш, ще обидиш баща си навръх рождения му ден. Всъщност Майкъл няма да дойде.

— Съжалявам.

Дейвид улови сина си за ръката.

— Знам.

Те се появиха в преддверието и посрещнаха група новопристигнали гости. Сред тях изпъкваше една удивителна тъмнокоса жена с огърлици от скъпоценни камъни, които започваха от гърлото и се спускаха чак до кръста й като същински водопад.

— Коя е тя? — попита Антъни.

— Хубавата Анджела Датари.

— Не знаех, че сте приятели.

— Всъщност не сме. Нямах представа, че съм я поканил. Но каква приятна изненада, нали?

Зад Анджела Датари стоеше хубав мъж, доста по-млад от нея, облечен във фрак и с шапка с дълго перо от едната страна. Дейвид се засмя:

— С години не съм виждал такава!

— За кое говориш?

— За шапката на австралийската лека кавалерия. По време на последната война бяха тук и окупираха Кайро. Бяха невероятно чаровни, когато препускаха с камили по улиците и защитаваха честта на проститутките, които бяха открили в града! Почти винаги пияни, почти винаги щастливи. Когато ги отзоваха, страшно ни липсваха.

Дейвид се грижеше музиката да не спира, избираше мелодии, на които се танцува, и през две-три минути сграбчваше Найлах и я завърташе на дансинга. Антъни бе застанал до Амад и наблюдаваше баща си, когото не бе виждал да ликува така месеци наред. Кимна с глава към жената с огърлиците и попита:

— Ти ли я покани, Амад?

— Госпожа Датари ли? Да. Помислих си, че ще приляга на компанията. Освен това колекционира предмети на изкуството. Близка приятелка е на Фокион Тано.

Антъни го погледна. Лицето на стареца бе неразгадаемо. Амад додаде:

— Изглежда имаш право. Госпожа Датари е неговото убежище.

— У нея ли са ръкописите?

— Така чух.

Антъни се загледа в италианката и тъмнокожия младеж до нея.

— Кой я придружава?

— Умар. Съдружник на братовчед ти Мохамед в Конюшните на Гиза. Той е виновникът за посещението на госпожа Датари у нас тази вечер. А пък самият той е тук, защото искаше още веднъж да види нашата гостенка госпожица Джема Бастиан.

— Джема ли?

— Точно така.

— Ти каза още веднъж?

— Да.

Амад се отдалечи, а Антъни се загледа как Умар се приближи към сепнатата и необичайно изчервила се Джема, която сякаш всеки миг щеше да се строполи на пода в тази рокля. Тя се засмя и пое ръката на мъжа, с когото очевидно вече се беше срещала и който я поведе към дивана на по-безопасно място.

Джема не забелязваше Антъни, който кръжеше около нея като хищна птица. Тя бе изцяло погълната от разговора си с Умар. За разлика от тяхната първа среща сега приемаше спокойно проявата на внимание от негова страна. Сякаш най-приятното нещо за нея бе да флиртува, да я ухажват и да я третират като скъпоценна вещ. Наслаждаваше се на илюзията, че е неустоима, че е жена, която по рождение има право да я ласкаят; сякаш беше жена досущ като Найлах — красива и тайнствена, а не хубавичкото момиче, което може да прави стегнати превръзки и безболезнени инжекции.

След минутите, посветени на приятното бъбрене, Умар постави ръката си върху нейната.

— Какво става с вас, госпожице Бастиан? — попита той.

— Наричай ме Джема, ако обичаш.

— Джема. Надявах се пак да дойдеш в конюшните.

— И дойдох. Но теб те нямаше.

— Знам. Дойде, за да разпръснеш праха на баща си.

Джема спря поглед върху елегантната жена, която разговаряше с Антъни до прозорците, гледащи към градината.

— Красива е. Тя ли е твоята възлюбена?

Умар весело се засмя.

— Дойдох, за да се насладя на прямотата на жените от вашия континент, но не това е мястото за подобен разговор. Кажи ми — погледна я с влажните си кафяви очи той, — яздила ли си друг арабски кон?

— За жалост не.

— Няма да забравя как изглеждаше, яхнала Йоольо.

Джема пресуши чашата си и отново погледна към приятелката на Умар.

— Намини някой ден — с тих глас настоя той.

Джема срещна погледа му и усети, че страните й отново пламват. Сведе очи към пода.

— Може би.

Умар стисна ръката й.

— Добре. Затова дойдох. А сега ме извини, трябва да се върна при приятелката си.

Джема огледа помещението да види някого, с когото би могла да поговори. Внезапно се почувства скована и смешна в костюма си на русалка. Нямаше да й е лесно да стане от дивана. Осъзна, че Майкъл много й липсва. Той никога не би й разрешил подобен флирт. Никога нямаше да я остави така, без закрила.

Седеше, без да може да помръдне, и гледаше как Умар поведе приятелката си към нея, за да ги запознае. Тъй като нямаше достатъчно време да се махне, тя зачака с усмивка на уста, като се опитваше да се държи непринудено в роклята, в която дори не можеше да диша свободно.

— Вие сте дъщерята на Чарлс Бастиан?

— Да. — Джема й подаде ръка. — Познавахте ли го?

Жената я гледаше преценяващо, сякаш разглобяваше лицето й частица по частица в старанието си да открие прилика с баща й.

— Получих писмото ви.

Джема се вкопчи в страничната облегалка на дивана и се изправи.

— Госпожо Датари?

— Можете да ме наричате Анджела.

— Съжалявам. Не знаех, че сте се върнали в Кайро. С нетърпение очаквах да се запознаем.

— В устата приличате на баща си.

Гласът й трепна. На Джема й се стори, че всеки миг жената ще се разплаче. Госпожа Датари се олюля и Умар я подхвана за лакътя.

— Да тръгваме ли? — попита той.

Госпожа Датари буквално падна в ръцете на своя придружител, който я държеше и невинно се усмихваше. Джема разбра, че жената е пияна.

— Може ли да ви се обадя утре?

— Току-що пристигам. Дайте ми малко време да… свикна с дома си. Не се чувствам много добре.

Анджела Датари докосна ръката на Джема и за миг затвори очи. Джема погледна надолу към дланта й — удължена, хладна, обсипана със скъпоценни камъни. Когато госпожа Датари отвори очи, тя сякаш се бе събудила от дълбок сън. Очите й бяха яркозелени, без каквито и да е примеси от други цветове, което бе доста странно.

— Колко време ще останете в Кайро? — попита тя.

— Не знам.

— Може би ще намерите някоя причина да останете завинаги. — Госпожа Датари отдръпна ръката си и я облече в черната си ръкавица. — Както направих аз.

— Вероятно ще предприема пътуване на юг.

— До Луксор ли?

— Ще посетя и други места.

— Може би ще ви хареса, както харесваше и на баща ви. За мен подобни пътувания са малко… скучновати. Очаквам да ме посетите, щом се върнете. Ще пием чай. Баща ви обожаваше чая.

— Моля ви — пристъпи към нея Джема. — Нека ви посетя още утре. Съвсем за малко.

— Не ми е възможно.

— Имам да ви питам толкова много неща! Моля ви.

— Не знам от какво естество са въпросите ви.

Джема прошепна:

— „Ако мъжът и жената бяха останали едно, те нямаше да познаят смъртта.“

Когато отстъпи назад, тя видя, че предположението й е било вярно.

— Колко много приличате на баща си — каза тя. — Не отлагате нищо, нито за ден, нито дори за миг.

— Чаках ви седмици наред.

— И вие ли сте силна като него?

— Преживях войната.

— Добре тогава. Трябва да сте силна. Много добре, Джема Бастиан. Ще ви чакам у дома утре сутринта.

Джема ги гледаше как си тръгват. „Баща ми показа ли ви своя Бог? — искаше да я попита тя. — Вие ли заменихте жената, която той загуби?“

Забеляза Антъни до себе си едва когато той я докосна по ръката.

— Добре ли прекарваш? — попита я.

— Тази жена е познавала баща ми — отвърна Джема.

— Да, спомням си, че ми каза името й.

— Но ти не я познаваше.

— Знаех я само по име.

Внезапно Джема се почувства изтощена. Тесният костюм на русалка не позволяваше на кислорода да достигне до мозъка й. Тя се обърна към Антъни:

— Трябва да се кача в стаята си. Пожелай на баща си честит рожден ден от мен. Мисля, че няма да успея да напусна тържеството по общоприетия начин.

Антъни я гледаше как бавно се качва по стълбите и се питаше какво ли е казала на Анджела Датари. Дори от другия край на стаята той добре бе видял лекото разстройство, изписано по лицето на зрялата жена.

 

 

Джема не можа да заспи. Лежеше, заслушана в шумовете на долния етаж. Когато си тръгна и последният гост, тя стана и отиде до прозореца. Както и очакваше, Дейвид пушеше лула в градината. Тя напъха краката си в чехлите и тихо тръгна надолу по стълбите.

— Дейвид — тихо го повика тя.

Той се обърна.

— Джема. Още ли не си заспала?

— Не мога да заспя — отвърна тя.

— Нито пък аз.

Тя придърпа един стол до неговия.

— Часът на призраците.

Усмивката му бе мимолетна.

— Така е.

— Трябва да говоря с теб за нещо, което видях в кабинета ти.

Дейвид строго я погледна.

— Съжалявам — продължи тя. — Използвах телефона ти. Видях тетрадката в бюрото ти. Докладвал си за пътуванията на баща ми на човек на име Уестърли, така ли?

Дейвид се взря в пространството пред себе си и тя продължи:

— Докато бях в Лондон, той ме посети. Ти ли го изпрати?

— Не, разбира се.

— Той е човек на църквата, нали?

— Не на коя да е църква, а на бащината ти.

— Какво е търсил?

Дейвид стисна лулата между зъбите си и драсна клечка кибрит, за да я припали отново.

— Казах му за писмата, които баща ти изпрати до теб.

— Откъде знаеше за тях?

— Чарлс бе помолил Найлах да ги пусне в пощенската кутия.

Джема придърпа робата плътно около тялото си.

— Защо си му казал подобно нещо?

— Бяхме се споразумели.

— С Уестърли ли?

Дейвид леко кимна с глава. Джема го гледаше с невярващ поглед.

— Защо?

— Бяхме сключили договор преди години, когато Чарлс дойде в Кайро за първи път. Той ми написа писмо, в което ме молеше да го държа в течение за пътуванията на Чарлс, за търсенията му, за литературата, която чете. Всъщност незначителни неща. Изглеждаше ми съвсем безобидно. Църквата, която баща ти бе напуснал, се тревожеше за него. Не искаха да го изгубят от поглед. Хранеха надежда, че някой ден отново ще се върне в лоното им.

— А ти вярваше ли в това?

— Той бе представител на католическата църква, Джема.

— И така, започна да го шпионираш, без да задаваш никакви въпроси?

— Не. Отне ми доста време, за да се съглася. Реших да услужа на Уестърли едва когато сам започнах да се тревожа за пътя, по който бе поел Чарлс.

— Когато е започнал да твърди, че Иисус е египетски фокусник?

— Да.

— За какво си се притеснявал, за душата му ли?

— Всъщност да.

— И започна да докладваш за него.

— На хора, които твърдяха, че се тревожат за него, които бяха запознати с историята на неговото духовно развитие. Не мислех, че е нещо лошо, като се има предвид в какво се замесваше баща ти. Лично аз нямах никакви средства да му повлияя.

Джема се вглеждаше в нощната тъма.

— Да не би да е имало и друга причина?

— Например?

— Баща ми ти е отнел нещо. Или някого.

— Нямам представа за какво говориш.

— Говоря за Антъни. Може би си искал да го накажеш. Да го разкриеш като опасен мошеник, за да си върнеш сина.

Дълго време Дейвид не проговори.

— Ако съм целял това, не съм успял.

— Уестърли помоли ли те да следиш и мен?

Дейвид не отговори.

— Уестърли се е интересувал от работата на баща ми, а не от духовното му израстване. Сигурно ти е известно. Сега, когато той е мъртъв, те продължават, нали така?

Той премести лулата в устата си.

— Предпочитам да не мисля за това.

Джема наблюдаваше как димът се извива нагоре в нощния мрак.

— Научих толкова странни неща за нашата църква — каза тя.

Дейвид внимателно я изгледа.

— Знаеше ли, че когато римляните съдили Христос за деянията му, апостол Петър им бил свидетел?

В отговор Дейвид притвори очи, а тя продължи:

— Вместо да свидетелства за невинността на своя Спасител, Петър на три пъти се отрекъл от него. „Не познавам този човек.“ Дори неговата собствена църква признава нерешителността на Петър. Самият Иисус му казва, че ако Сатаната иска, ще го пресее като жито. Ето скалата, върху която е съградена църквата.

Дейвид се взираше в пръстта под краката си.

— Аз не съм лош човек, Джема.

— Очевидно системата преценява нещата относително. Баща ми е мъртъв, а ти си жив. Отците на църквата провъзгласяват апостолите за непогрешими и, следователно, неподвластни на греха. Петър, нерешителният първенец сред апостолите, е провъзгласен за светец. Изглежда са мерили с двоен аршин. Нищо чудно, че са загубили чувството си за морал.

— Внимавай, Джема.

— Няма защо да внимавам.

— Не позволявай на гнева си да вземе превес.

— Защо? Това ли стана с теб?

— Онова, което стана с мен — започна Дейвид и след кратка пауза продължи, — не беше толкова достойно като гнева.

Джема мълчаливо го погледна.

— Това е твоето покаяние, така ли да разбирам?

— Не съм си объркал изцяло критериите.

— Радвам се за теб.

— Тази работа с баща ти. Моля те, не споменавай нищо пред Антъни. Той няма да го разбере така добре като теб.

— И какво разбирам аз?

— Човешката природа — отвърна Дейвид. — Как животът може да те накара да кривнеш от правия път.

— И да се върнеш в него, ако имаш желание.

— С годините желанието отслабва. — Той задържа поглед върху нея. В очите му се четеше болка. — Пак ще те помоля. Имай милост към стареца. Не ми отнемай и другия син.

— Нямам никакъв интерес да ти отнема каквото и да е. — Джема стана от стола си. — И ще те помоля ти също да не отнемаш нищо повече от мен, нито дори нещо толкова незначително наглед като заглавието на някоя книга.

— Имаш думата ми. — Дейвид протегна ръка. — Може би някой ден ще приемеш моите извинения.