Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Такър Маларки

Заглавие: Възкресението

Преводач: Мария Донева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Консултант: Владимир Атанасов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Галина Михайлова

ISBN: 978-954-529-807-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4526

История

  1. —Добавяне

Глава двайсет и втора

Същия следобед Джема четеше в кабинета и когато свършеше някой параграф или страница, вдигаше очи от книгата, поглеждаше към осветените от слънцето процепи на завесите и наблюдаваше лудешкия танц на прашинките в тях. Бележките и копията, направени от баща й, напомняха за романтични любовни думички, които съблазнително плуваха в мислите й и ту се гмуркаха надълбоко, ту отново се появяваха на повърхността в привидно тихите, но опасни води на съзнанието й.

Хвана се, че мисли за Майкъл. Напоследък не го виждаше често. Вслушваше се с едно ухо към вратата и се опитваше да приспи нетърпението си. Не беше сигурна на какво се дължеше то. Част от нея желаеше незабавно да организира пътуване до мястото, където бе работил баща й: мястото, където бе открил удивителните думи на апостолите, за които никога не бе чувала. Отлично знаеше, че там вероятно нямаше да види нищо интересно. Но това не беше важно. Щеше да вземе превода на Евангелието от Филип със себе си. Щеше да носи и фрагмента от Евангелието от Тома. Както и дневниците на баща си. Щеше да търси следите на изчезналите мъже, както бе търсила изгубените жени.

Ала все още не можеше да тръгне, защото съществуваше една друга жена, която единствено тя можеше да открие.

Пак беше ходила в дома на Анджела Датари. Нахалният този път градинар потвърди, че господарката му ще се върне в края на седмицата; той гледаше Джема така, сякаш бе умопобъркана, щом се появява в къщата на непозната и пита за жената, която мъртвият й баща може би е обичал приживе. На моменти си мислеше, че градинарят има право и че тя наистина се е побъркала. Друг път й се струваше, че усеща присъствието на баща си в къщата, така, както усещаше присъствието и на мъжа, когото баща й бе върнал към живота. Не просто мъжа, а цялата негова философия; една философия, изградена отчасти върху думите на апостолите и отчасти върху нещо, което тя все още не можеше да разчете. Джема вече не се съмняваше, че в нечетливите редове в дневниците се крие нещо. Беше убедена, че двата нюанса на мастилото и двата различни почерка показват, че изреченията принадлежат на два записа, направени по различно време: единият — в древността, а другият — в настоящето. Ала и двата са подчинени на едни и същи странни правила: никакви гласни, слято изписани букви, които в предния ред присъстват, а в следващия липсват. Или правата бе тя, или бе прав градинарят, а тя бе на път да полудее. Отново извади превода на думите на Филип, които бе чела незнайно колко пъти.

Светът се превърна във вечно царство,

защото вечното царство носи пълнота.

Така стоят нещата: разкрива ти се само на теб,

непокрито от тъмата и нощта,

а посред бял ден, под свещената светлина.

Не знаеше защо тези думи я караха да се чувства щастлива; нито защо, прочитайки словата на Филип, тя за миг усети как жестоката хватка на живота около шията й внезапно отслабна.

Остави листа настрана и протегна ръка в процепа от слънчева светлина, като наблюдаваше как крехката вселена от прах се организира и се подрежда около пръстите й.

Спътницата на Спасителя е Мария Магдалена…

Ако мъжът и жената бяха останали едно,

те нямаше да познаят смъртта…

Може би всичко се върти около любовта, помисли си тя. Може би, ако познаваш любовта, останалото ще загуби смисъл. Ако не си я изпитал, значи не си разбрал нищо.

Иисус го е знаел.

Познал е любовта чрез Мария Магдалена.

Дали и баща й е познал любовта? Според нея той я е познал чрез майка й. А след това?

Дали някога самата тя ще я познае?

Чудеше се дали ако баща й е познал любовта, откриването на неговия Бог щеше да е толкова важно. Ако знаеше, че е бил щастлив, това нямаше ли да й е напълно достатъчно? Нямаше ли?

Беше се спряла на Анджела Датари като на единствения човек, който би могъл да отговори на тези въпроси.

Прехвърли вниманието си от най-ранните азбуки в историята на човечеството към туристическата брошура за Горен Египет. Задълбочи се в частта за Луксор, най-близкия туристически обект до Оксиринх. Когато Майкъл влезе с гръм и трясък през парадния вход, тя разглеждаше избледнелите от времето фотографии. Шофьорът, който го подкрепяше, бе застанал на стълбите с потно чело и чакаше да му платят. Джема изтича горе да вземе пари. Когато се върна, Майкъл лежеше на пода, а шофьорът се бе облегнал на вратата и пушеше. Единият крак на Майкъл не се виждаше. Тя плати на шофьора и седна до него.

— Здравей — поздрави я той. — Как върви работата в музея?

— Добре.

— Прекарваш страшно много време там.

— Знам.

— Ако си навлязла в царството на тъмните сили, не искам да те слушам.

— Няма никакви тъмни сили. Всъщност тъкмо обратното.

— Браво — похвали я Майкъл. — Самата сладост и светлина.

— Майкъл, къде е другият ти крак?

— И аз искам да знам. Никога не съм бил добър в състезанията.

Майкъл се взираше в тавана. Джема легна до него и се вторачи в блещукащите кристали на полилея.

— На състезанията в „Уиндзор“ една немска свиня се фукаше колко добър стрелец е. Мисля, че казах нещо, което го обиди. Заявих, че немците не могат да уцелят и препарирана патица с базука и затова са загубили войната. — Майкъл се засмя. — Вбеси се. И тъй като беше немец, не остави магарето си в калта. Започна да се доказва. Самохвалството му бе непоносимо. Накрая му казах: „Ето, стреляй по това“, и протегнах крака си. И той взе, че стреля. Разцепи го на две. Не беше най-щастливият миг в живота ми. Той бе простак, този фриц, но за жалост ме победи.

— Къде е кракът ти сега?

— Изхвърлих го през прозореца на таксито. Достатъчно бели ми навлече. От самото начало беше против мен.

— Ще трябва да ти вземем друг.

— Не. Мисля за разнообразие да си остана такъв, какъвто съм. Един червей.

— Значи се каниш да прекараш остатъка от деня в преддверието?

— Не, след малко ще изпълзя нагоре.

Джема застана на колене.

— Знаеш ли, Майкъл, в болницата съм виждала изкуствени крайници, направени по-добре от крака ти. Бяха по-функционални; някои от тях дори не се различаваха от истинските. Ако ти намерим удобна протеза, ще се чувстваш по-добре. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си ги видяла, ама в Лондон.

— А сега сме в Кайро, важен исторически и културен център, който не е толкова далеч от Лондон със самолет.

Майкъл се прозя.

— Време е да се качвам. Този път няма да ми помагаш, Джема. Ще трябва да ме гледаш как пълзя.

На половината път нагоре по стълбите той спря да си почине и погледна надолу към нея.

— Ако ти е възможно, донеси ми пакета от масата. Братовчед ми Сам ми е изпратил книги от цивилизования свят. Изпитвам нужда от интересно четиво.

 

 

Преди вечеря Джема слезе от стаята си, седна в градината и се взря в облаците, които шестваха в стройна фаланга по небето. Подобно на шарките върху крилете на някой фазан, високо над имперските бойни части се мяркаха перести облаци, порозовели от вече залязващото слънце. Встрани от тях, без всякакъв ред, съзря широките самотни ивици на черните облаци, разхвърляни като по погрешка върху платното на божествения майстор. Джема седеше под листата на финиковата палма и движеше пръстите на дясната си ръка във въздуха в такта на простичка мелодия от Бах. Над нея кръжеше сокол и музиката й следваше стремителните извивки на полета му. Малък самолет проряза небето, жълтите му криле блеснаха на светлината и тя си помисли за Майкъл и страстния му копнеж да полети отново. Каза си, че няма да й струва кой знае колко да направи нещо за него, преди да си тръгне оттук. Интересувам се само от собствените си проблеми, помисли си тя. Не забелязвам хората, които са най-близо до мен. Трябва да направя повече, за да отворя сърцето си. Трябва да се опитам да обичам.

 

 

На сутринта занесе на Майкъл препечена филийка и чаша кафе и стоически издържа киселото му, полусъзнателно мълчание. После се отправи към медицинската библиотека на Кайровския университет. Реши да я посети и заради себе си, и заради Майкъл — за да избяга от ентропията на неговото бездействие.

Улиците бяха тихи за следобедната молитва. По средата на пътя тя спря таксито; предпочиташе да повърви до университета. Бяха започнали да се възприемат взаимно — тя и този чужд град. Бандите малки деца сякаш знаеха, че джобовете й са празни, а тя вече умело пренебрегваше вторачените погледи на мъжете по улицата. Научи се да върви така, сякаш е живяла в тази страна толкова дълго, че вече не й пука какво си мислят за нея. Стараеше се да имитира Антъни — крачеше с отвърнат встрани поглед и приведена глава. Искаше да се научи да преминава през многолюдната тълпа като него — безпроблемно, като риба във вода.

Жената на информацията в библиотеката пиеше чай. Лицето й бе закрито от разтвореното списание, което четеше. Джема се взря във фотографията на корицата. Там се виждаше издутият като гъба облак на атомната бомба, хвърлена над Хирошима. Джема мълчаливо чакаше, отпуснала ръце върху гишето. Не се бе замисляла сериозно върху апокалиптичния завършек на войната. Тя, притежателката на здрав разум и здраво тяло, се занимаваше с дреболии. Майкъл бе помислил и за това, бе отворил широко очи за целия ужас. Четеше всички вестници и списания и мрачно се взираше във фотографиите, които публикуваха. Ала тя, медицинската сестра, не го разбираше. Сега, когато видя облака с формата на гъба, краката й се подкосиха. Какво знаеше всъщност за войната? Беше се скрила в чувството си за превъзходство, което й даваше службата й, и си въобразяваше, че лекува хората, като намества частите на телата им. Не знаеше нищо за раните на Майкъл, не и за истинските му рани. Тогава как бе възможно да се дразни и да проявява нетърпение, когато бе с него?

Тя с усилие приближи ръка до звънеца, натисна го и жената, погълната от списанието, вдигна поглед. Макар да бе тъмнокожа, тя носеше перли и червило и Джема си каза, че вероятно говори английски.

— Търся информация за човешките протези. Книги, статии, каталози; всичко, което имате.

Жената не отговори веднага и Джема си помисли, че е сгрешила в предположението си. И тя като останалите англичани, които бяха напуснали родината си, за да живеят от богатствата на някоя бедна страна, бе достатъчно арогантна и независимо че проявяваше снизхождение към местните, очакваше те да говорят нейния език. Ала когато жената остави списанието си, Джема видя, че много добре я беше разбрала. Но се бе разсеяла от атомната гъба.

Библиотекарката й даде много подробна информация. Стари, избелели от времето исторически книги с изтънели страници и медицински текстове с чисто нови подвързии. Джема избра пет тома и купчина периодични издания. Подреди ги около себе си в края на една дълга дървена маса и извади бележника, за да си води бележки.

* * *

Тъй като Майкъл отказа да слезе за вечеря, Джема отнесе подноса в стаята му. Той я възнагради с вял поглед над една от новите книги, които четеше.

— Сигурно е много интересна — каза тя.

— Идеална е. За един сърдит алкохолик, който живее под някакъв вулкан в забравена от бога страна и се налива до козирката. Чувствам, че в негово лице открих приятел.

Джема постави подноса в скута му и придърпа стола си до леглото.

— Ходих в библиотеката за медицинска литература.

Майкъл вдигна чинията си и помириса ястието.

— Приличаш ми на птиче мушитрънче.

— Нима не ти е интересно да узнаеш, че най-старата ортопедична шина в историята на човечеството е намерена точно тук, в Египет, и датира отпреди близо четири хиляди години.

— Не думай.

— В Ригведа[1] се описва как една жена воин, царица Вишпла, загубила крака си в битка. Дали й желязна протеза и тя продължила да се бие.

Майкъл захвана кърпата за хранене с яката си и придърпа подноса към себе си.

— Какво ли не бих направил за една чиния с наденица и картофено пюре! — възкликна той. — Тук дори нямам представа какво слагам в устата си.

— Има и богове с ампутирани крайници — продължаваше Джема. — Перуанският бог Аи Апек загубил ръката си до лакътя. А на ацтекския бог на съзиданието Тецкатлитпока му ампутирали дясното стъпало. Лявата ръка на келтския бог Ню Нах също е била ампутирана.

— Каква цветиста група! Някой ден трябва да се съберем всички заедно.

— А ето и нещо, което може и да ти хареса: в древногръцката митология внукът на Зевс, Пелопс, е бил убит и сготвен от собствения си баща Тантал, който после го сервирал на боговете, за да разбере дали ще направят разлика между месото на животно и това на човек.

— Колко цивилизовано! Коя част им сервирал най-напред?

— Деметра изяла рамото на Пелопс. Била толкова ужасена, че побързала да го съживи и да му даде красива протеза от слонова кост.

— Горкото богинче!

— Милиони воини и рицари, както и крале, са изгубвали крайниците си, и то по много по-жесток начин от теб — потапяли ги в горещо олио или ги пронизвали с нажежени железни пръти.

Майкъл смръщи нос и вдигна вилицата си с ориза.

— Мушитрънче, все пак се опитвам да се храня.

— Проблемът е в това, че си по-щастлив от споменатите мъже с ампутирани крайници. Защото науката е напреднала. — Джема се наклони към него. — Миналата година в Америка изработили нова протеза. Използвали „вакуумиран чорап“, който прилепвал плътно към тялото. Движи се като истински крак. И се огъва. Проучих къде бихме могли да намерим такъв и към кои лекари да се обърнем за твоя случай. Препоръчват един лекар от Лондон, специализирал в Америка по протези на крака. Мисля, че трябва да се обърнеш към него.

Майкъл остави вилицата си и отпи голяма глътка вино.

— Ще ме придружиш ли до Лондон?

— Ако го направя, може никога да не се върна обратно.

— Тогава да отидем и да не се връщаме.

— Не мога. Още не. Ти ще заминеш. Пътуването не е дълго. Помисли колко добре ще се почувстваш. Вече няма да куцаш. Няма да падаш. Дори ще можеш да летиш.

Майкъл вдигна поглед. За първи път от дни насам в очите му имаше живот.

 

 

Вечерта баща и син четяха в кабинета. Измина цял час, през който възрастният мъж опитваше да захване разговор със сина си, като ту му отправяше нападки, ту отстъпваше от позициите си. Рядко се радваше на подобна физическа близост, на това временно съвместно съществуване, което трогна бащата, сякаш синът му го бе прегърнал, дори нещо повече — защото това беше тъкмо Майкъл. Надареният му, наранен, блуден син. От своя страна Майкъл не го гонеше от кабинета, с което му даваше да разбере, че желае присъствието му. Дейвид усещаше, че макар синът му да не се обръщаше много вежливо към него, не искаше баща му да излезе от стаята. После, съвсем неочаквано, всичко свърши. Очите на Майкъл добиха стоманен отблясък и той остави книгата, която четеше.

— Изпитваш ужас, нали?

— Моля?

— Чувството ти за вина е надделяло. Тъкмо това ме възпира да ти простя. Вината, която чувстваш, е по-силна от любовта, която би могъл да изпиташ към мен.

Дейвид се взря в сина си на светлината, идваща от камината.

— Става въпрос за това, как самият ти гледаш на себе си — продължи Майкъл. — Как аз отразявам твоето аз. Не можеш да понесеш мисълта за собствения си неуспех. Аз съм тук като доказателство и този факт е непоносим за теб.

— Ако ти наистина отразяваше моето аз, щях да съм много щастлив. Защото си забележителен мъж.

— И с какво? — изненада се Майкъл. — Защото съм имал късмета да оживея ли?

Дейвид затвори книгата си.

— Мислиш ли, че някой ден бихме могли да разговаряме, без да чувстваме омраза?

— И какво бихме си казали? Нямаме нищо общо помежду си, освен една мъртва жена.

Дейвид затвори очите си.

— Така е — продължи синът му. — Сякаш се намираме в адски кръг и ти не можеш да се измъкнеш от него, докато аз съм жив. Когато и да ме зърнеш, ти се връщаш в него и продължаваш да се въртиш.

— Не се интересувам от собствения си адски кръг. Познавам го добре. Интересува ме твоят.

— Не е нужно — тихо отвърна Майкъл.

— Нямам избор. Ти си мой син.

Майкъл се усмихна толкова ведро, че усмивката му просто не можеше да е истинска. Ала Дейвид бе обхванат от надеждата, че е.

— Както се оказва, справям се доста добре. Ще получа един контешки изкуствен крак и красивото момиче ще ме учи да си служа с него.

— Ти харесваш Джема.

— Мисля, че е очевидно.

— И аз я харесвам. Радвам се, че е сред нас.

Дейвид остави книгата на масата до стола си и стана.

— Е, отивам си.

Майкъл не каза нищо, но когато баща му бе вече на прага, попита:

— Антъни говори ли за нея?

Дейвид се обърна.

— На мен не. Но и аз не съм от бащите, които събуждат доверието на децата си.

Бележки

[1] Събраните химни на ведийски език, предимно религиозни, първият известен паметник на индийската литература. — Б.пр.