Такър Маларки
Възкресението (20)

Глава осемнайсета

На другата сутрин Джема се събуди чорлава и схваната от тежката нощ, която бе прекарала на пода в кабинета на баща си. От изпитото шампанско я болеше главата. Тя се протегна, за да освободи сухожилията на врата си, и в главата й тутакси нахлуха спомени от дансинга. Седна и за един миг светът наоколо й застрашително се килна на една страна. Подът беше студен. Неудобството не я притесни. Тъкмо по този начин баща й бе прекарвал много от нощите си — в бдение. Сега беше неин ред да бодърства.

Огледа помещението от новия си наблюдателен пункт с очакването да види нещо повече, отколкото вече е видяла. От пода кабинетът изглеждаше едновременно и по-голям, и по-малък. Тя се изправи и стаята отново прие предишния си вид. Единственото, което трябваше да стори, бе да продължи с дневниците на баща си, защото беше уверена, че е попаднала на следа. Приглади косата и полата си и тръгна да излиза от музея; запъти се към кафенето на отсрещната страна на площада с намерението да си вземе кафе и някакъв сладкиш. Трябваше да се подкрепи, преди отново да се заеме с безсмислиците в първия дневник, преди да премине към следващата дума, която почти бе разгадала. Проблемът бе в това, че думите не бяха коптски, поне не всички. По някое време, ако успееше да се отпусне, щеше да открие дори закономерност в изписаните редове. Но после всичко щеше да се преобърне с главата надолу. За начало се съсредоточи върху гласните просто защото след системното проучване, което бе направила, не бе открила нито една. Нито една! Това бе най-малкото странно.

 

 

Следобед се върна в дома на семейство Лейзар. Тъкмо се беше измила, когато Амад почука на вратата. В ръката си държеше писмо с чуждестранно клеймо. Беше от Германия. Написано с несигурна ръка, то бе от Карл Шмид. Джема седна на леглото и се зачете:

Уважаема Джема Бастиан,

Макар да съм вече стар и да забравям доста неща, спомням си баща ви много добре. Помня, че бе млад за семинарията. Най-ярко си спомням лицето му, когато за първи път прочете Евангелието от Мария Магдалена — беше изключително сериозно. Спомням си и изцапаните му с мастило пръсти, когато попълваше дневника си.

По-късно той ми призна, че прочетеното онзи ден е променило живота му. Нямало да се върне в семинарията. Разтревожих се. Радвам се, че имам възможност да ви го кажа, защото винаги по някакъв начин съм се чувствал отговорен за него. Вероятно самото ви съществуване ме освобождава от вината. Приятно ми е да разбера, че Чарлс е създал семейство.

Преди да напусне Берлин, той ми каза следното: не можел да принадлежи към църква, която се е отрекла от част от себе си. Бил се убедил, че това е църква, създадена от хората, а не от Бог. Бог не би се страхувал от жените. Никога няма да забравя убеждението, което усетих в гласа му.

Съжалявам, че си е отишъл, но пък колко хубаво, че има дъщеря, която толкова го обича, че иска да узнае повече за него. Той беше добър човек.

С обич,

Карл Шмид

Значи съществуваше и Евангелие от Мария Магдалена.

Джема стана от леглото и отиде до прозореца. Баща й бе чел Евангелието от Мария Магдалена още преди тя да се роди. И в резултат от онова, което бе прочел, бе напуснал семинарията. То бе променило посоката на жизнения му път. Беше се оженил. Имаше си дете. Дали Джема не трябваше да благодари на Мария Магдалена за съществуването си?

Баща й не е знаел за наличието на подобно евангелие, мислеше си тя. Бе израснал в обкръжение, в което името на Мария Магдалена дори не се споменаваше.

Основателят на Римокатолическата църква не е харесвал жените; ама изобщо не ги е харесвал.

Долу в градината Найлах подрязваше цветята. Вероятно усетила погледа на Джема, тя се обърна и вдигна очи. Двете жени си махнаха с ръка за поздрав. Джема леко дръпна завесата; искаше й се именно тя да пърха сред цветята като колибри. Вместо това се готвеше отново да атакува коптската азбука, домъквайки масивния том до светлината, струяща през прозореца.

 

 

Същия следобед, докато минаваше покрай стаята на Майкъл, чу глух звук отвътре, но не от падане на предмет, а от строполясване на човек. Чу как Майкъл изруга, после настъпи тишина. Тя тихо почука и долепи ухо на вратата.

— Майкъл! Добре ли си? — попита тя.

Почака малко и натисна бравата, като леко открехна вратата.

— Майкъл?

Не го виждаше. После спря поглед върху крака му. Майкъл се бе проснал на пода. До него беше ризата му — смачкана на топка. Дървеният му крак беше на другия край на стаята. Той лежеше със затворени очи. Сякаш бе заспал. Джема коленичи до него. В ръката му, протегната под леглото, имаше празна спринцовка. На нощното шкафче тя видя стъклена ампула от морфин, която бе счупена.

Майкъл се усмихна, без да отваря очи.

— Джема — промълви той. — Усещам парфюма ти.

— Морфей — тихо отвърна тя.

— Така ли се казва? Ще трябва да ти купя един флакон.

— Морфей, гръцкият бог на сънищата. Бащата на морфина.

— Той ми е приятел.

— Не, не е.

— Ти не го познаваш.

— Напротив, познавам го.

— Не се стряскай, скъпа моя. Случва се понякога, правя го заради болките.

— Боли ли те?

— Болеше ме. Паднах. Ядосах се. Захвърлих крака си. — Той се засмя. — Малцина могат да захвърлят собствения си крак.

— Как да ти помогна?

— Остави ме да те погледам.

— Имаш ли нужда от крака си?

— Хвърли го в огъня. Безполезно парче дърво.

— Нека ти помогна да се качиш на леглото.

— Не съм ли на леглото?

— Лежиш на пода.

— Ха! — тихо възкликна той. — Толкова е мек!

— От морфина е.

— Прекрасно нещо.

— Нещо, към което се пристрастяваш.

Тя се наклони под точно определен ъгъл към него и се приготви да го вдигне.

— Тук се чувствам отлично. — Леко отвори очи. — Обичам тази рокля. Чак ми се ще да те изхрускам.

Джема се изправи.

— Тогава те оставям.

— Добре. Ще се видим за коктейлите.

Джема влезе в стаята си и седна зад писалището. След миг се почувства потисната, усети как гръбнакът й сякаш се превива под непосилната тежест на тялото й. Остана така, докато се смрачи, докато силите й се изчерпаха и смисълът в плетеницата започна да й убягва. Знаеше, че може да бъде с Майкъл; щеше да върви до него, да слуша историите му, да се радва на гласа и обноските му. Освен това бе сигурна, че може да му помогне. Но се чудеше в какво би могла да му помогне — в това да живее или да умре.

На вратата тихо се почука и в процепа се появи главата на Дейвид Лейзар.

— Получи се писмо до баща ти. По марката на плика допускам, че може да е от брат му в Австралия.

Джема вдигна очи и го погледна.

— Той не знае.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Просто трябва да седна и да напиша няколко писма. Досега все отлагах.

Тя замълча.

— Не знам какво точно да напиша.

Дейвид влезе в стаята й и застана до стената като часовой.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам как да опиша подробностите. Детайли, свързани с подозрителната му кончина.

— Не е нужно да го правиш.

— Защото и без това вече го няма? Вие от семейство Лейзар сте единодушни в едно. Щом е мъртъв, има ли значение как е умрял? Вижда ми се странно, че и двамата с Антъни сте посветили работата си на това да изучавате живота на мъртвите. С какво е толкова различен?

— Не мога да ти отговоря, Джема. Вероятно с това, че принадлежи на нашия свят.

— Тогава можеш ли да ми обясниш от гледна точка на този ваш свят как става така, че предишния ден очаква да получи пари, да купи къща и да ме повика да живея в нея, а на другия ден умира от сърдечен удар?

— Тук е Египет, Джема. Английските закономерности не са в сила в тази страна. Случват се някои неща, които невинаги разбираш.

— Не е много добре — импулсивно реагира на думите му тя, — особено от страна на човек, който не е одобрявал работата му.

— Скъпа Джема, това е неделима част от нашата работа. Та ние сме академични умове! Спорим! Когато се озовахме тук, ние попаднахме в съвършено различен географски район. Животът ни в тази страна изискваше от нас да изоставим старите парадигми и културната надменност — все неща, които мислехме, че разбираме.

Джема се взираше с тежък поглед в приятеля на баща си. Искаше й се да му вярва, ала не можеше. За своя и негова изненада тя се разплака. Дейвид се заозърта за носна кърпа.

— Каква ужасна гостенка съм — каза тя.

— Ти си повече от гостенка — кротко отвърна Дейвид. — Мисля, че вече спечели сърцето на сина ми.

Той сложи ръка на рамото й.

— Опитай се да се успокоиш. Опитай поне за миг да се отърсиш от тегобите на света.

Джема за малко да се облее в сълзи, докато Дейвид с всички сили се мъчеше да предотврати изблика им.

— Всичко ще се оправи — тихо каза той.

 

 

Преди зазоряване Джема се събуди насред съня си за Мария Магдалена. Тя бе върху литография заедно с детето си и когато Джема застана пред нея, Мария слезе от картината и прие нормални човешки пропорции. Двете бяха на една височина. Мария закрачи из кабинета на баща й по начина, по който Джема го бе правила толкова пъти. Взе една книга от рафта и седна, като й направи знак да дойде при нея. За миг Джема осъзна, че детето го няма. Събуди се, преди да се обърне и да погледне към литографията, за да види дали детето е там. „Оставила си детето си“, искаше да каже на Мария. Щеше й се да я предупреди: „Намери детето“. Преди да прочетеш книгата, намери детето.

Утрото бе необичайно мрачно и й напомни за Лондон, както и за това, колко успешно бе загърбила спомена за него. Бе успяла да ампутира миналото си и да се отърси от града като от лош сън. Закуси в стаята с чаша кафе и препечена филийка, седнала зад бюрото си с писалка в ръка. Първото писмо щеше да бъде изпратено до чичо й в Австралия. Джема не го познаваше много добре и не знаеше дали да му разкаже цялата история, или просто да го осведоми накратко. Реши, че тъй като няма да е пред него, за да отговаря на въпросите му, по-добре ще е само да го уведоми. Оформи писмото като некролог във вестник, като включи в текста и някои подробности от личния му живот, които стояха като пришити. Починал е на място, което е обичал, докато се е занимавал с неща, които е обожавал. По всичко изглеждало, че смъртта му е била естествена. Накрая писмото заприлича на лъжа от край до край. Но едва ли имаше някакво значение. Тя бе просто вестителка. Облиза плика и залепи цяла редица египетски марки над адреса. Реши да не отбелязва адреса на подателя. Египет не бе нейната родна страна, нали така?

За да проясни мислите си, започна да пише писмо до приятелката си Луси Бингъм, от която никога нищо не бе крила. Луси не разбираше от евфемизми. Предпочиташе истинските сочни истории. Когато бяха малки, Джема на драго сърце й разказваше разни случки.

Войната промени всичко. И двете я преживяха тежко. Джема дълго време нямаше ни вест, ни кост от Луси, която си беше намерила един американски войник на безопасна служба в канцеларията на армията и бе прекарала последвалите години повече или по-малко извън обсега на разрушителните действия около нея. Според Джема нещата не вървяха на добре. На война не можеш да оцелееш, като се влюбиш. Ще оцелееш само ако съхраниш присъствие на духа, ако не се отдаваш на мрачни мисли. А Луси и нейният войник изглеждаха отчаяни. Бързината, с която двамата се втурнаха един към друг, бе опасна. Според Джема никой не бе в състояние да остане необезпокояващо обвързан за дълго; това означаваше да се задуши. Но те останаха обвързани и за нейна изненада бяха много щастливи.

Влюбената Луси не можеше да отделя достатъчно време, за да поддържа приятелските връзки, и Джема остро чувстваше липсата й. Първата от многото загуби. Тя гледаше как приятелката й прекарва всяка свободна минута пред счупеното си огледало, как се разкрасява с гримовете, които бе отмъкнала от развалините на магазините в Ийст Енд. Джема не одобряваше малките престъпления, които приятелката й вършеше във военно време, и Луси го знаеше. Тя овършаваше всичко наоколо да търси красивите неща, които крадеше, за да се докара за своя войник, и укоряваше Джема за нейната добродетелност. Войната не бе време за добродетелност.

— Кой ще оползотвори всички тези красоти, а? Някой булдозер, може би.

Луси забременя и Джема спря посещенията си в Бингъм Хаус. Напрежението между Луси и родителите й бе взривоопасно. През затъмнените прозорци се процеждаше слаба светлина като компенсация за високите децибели на гласовете, които се разнасяха отвътре. При последното си посещение у тях Джема я бе заварила да повръща в банята и да крещи на майка си да я остави на мира. Майка й отговаряше също с крясъци и й се караше, задето бе пропиляла живота си; пъдеше я да се омита от банята и да ходи по дяволите.

Джема извади джобно календарче от чантата си и започна да пресмята седмиците. Време беше Луси да ражда, а американският войник трябваше или вече да се е оженил за нея, или да е паднал, прострелян в главата от ръката на Лусиния баща.

Скъпа Луси,

Според изчисленията ми трябва вече да си имаш бебенце. Надявам се да не си изкарала тежка бременност и да си се радвала на присъствието на твоя Джералд, който трябва да ти е помагал през трудните месеци. Аз съм още в Кайро, за да се погрижа за работите на татко. Не ми се вярва, че го няма. Мисля, че ще го повярвам едва когато се прибера у дома и остана напразно да го чакам да се върне от последното си пътуване в Египет.

Тук е невероятно, но на теб сигурно ще ти хареса. По улиците се движат камили. И ако щеш вярвай, гъмжи от елегантни европейци. За мен се грижат приятели на татко, семейство Лейзар, които са много мили. Те имат двама синове, наполовина братя, с които се сприятелих. Сигурно ще попиташ дали флиртувам с тях. Трябва да дойдеш да ми помагаш. Питам се какво ли би казала за тях и кого от двамата би избрала.

Надявам се, че си добре, скъпа Луси. Липсва ми приятелка, с която да споделям. Ще намина да те видя, когато се прибера в Лондон — само не знам кога точно ще стане това.

Поздрави на теб и семейството ти,

Джема

Джема затвори писалката си и слезе долу. В къщата бе тихо. Дейвид работеше в кабинета на горния етаж, а Найлах бе излязла. Тя пообиколи из кухнята и вдиша наситения аромат на вареното, приготвено от Амад за вечеря. Не можеше да разпознае комбинацията от подправки, кои от тях са силно люти и кои — не толкова, кои придават сладост на вкуса. Но във всеки случай щяха да вечерят риба. Като че ли костур. Както винаги, имаше купичка с вода и друга със суров ориз. На плота за рязане бяха поставени зеленчуците за едно ястие, което сега вече щеше да хареса: бамя, цветно зеле и картофи, задушени с домати и вездесъщия чесън.

Беше подранила за урока си по уд, но много обичаше да седи в кухнята; само Амад можеше да я намери, а той никога не задаваше въпроси. Тя седна до масата и се загледа навън в градината, която днес не бе изпъстрена със слънчеви петна, а листата се полюшваха от лекия ветрец. Времето минаваше; Джема не помръдваше. Почувства се уморена, толкова много, че й се прииска да отпусне глава върху дървената маса. Но не след дълго умората й премина — покоят в кухнята я обгърна. Усещаше собственото си дишане. Проследи как дъхът влиза и излиза от тялото й и почувства как малко по малко вътрешната й вселена безшумно се пренарежда. Разкритията на баща й внасяха безпокойство в душата й и сега тя разбра защо ги е пазил в тайна. Те я потискаха, разбъркваха представите й за света, които бе приела за даденост и дори не бе обръщала внимание на присъствието им. Както бе казал Дейвид Лейзар, усещането за Бог като че ли изпреварваше съзнанието за него. Не можеше да харесва църква, която я нарича стара мома, която опява мъртвите с монотонни и бездушни фрази, ала тя все още бе налице, просъществувала бе цяла вечност; тя бе архетипният родител, когото можеш да наругаеш. Но сега се появяваше нещо друго; с периферната част на сетивата си тя усещаше как то бавно се събужда за живот.

Вятърът навън се засили и забрули клоните на чинара в задния двор, като гонеше накацалите по него птици. Макар че небето беше ясно, стори й се, че наближава буря. Джема затвори очи и се опита да си представи как дъждът я залива.

В уречения час Джема откри Амад в двора. Бързо бе усвоила уроците и вече можеше да изтръгне една-две мелодии от струните на уда. Но когато Амад й подаде инструмента, тя поклати глава.

— Днес предпочитам да седя и да те слушам.

— Тогава ти ще си ми публиката.

Амад свиреше със затворени очи, пръстите му намираха струните и се плъзгаха нагоре-надолу по грифа с такава увереност, сякаш инструментът бе тяхно творение. Мелодията на първата песен се извиваше като в транс. Джема също затвори очи. Седеше сред листата на чинара. Представяше си как от високото вижда Нил и хотелите, които Майкъл обожаваше заради баровете в тях. По-нататък зърна сградите, които й бе показал Антъни — джамиите „Ал-Азхар“ и „Мохамед Али“. Зад тях бе мястото, което още не бе посетила, но което би могла да си представи от прочетеното: Градът на мъртвите. Отначало идеята да го разгледа я бе отблъснала; подземно гробище, превърнато в място за живеене поради липса на достатъчно пространство; там играеха деца, вулканизираха се автомобилни гуми и животът кипеше като навсякъде. На Джема й се струваше, че това изцяло представя живота в Кайро. Подлостта и чистотата: ръката, която претърсва джобовете ти за някоя монета, в следващия миг се протяга молитвено в близката джамия. Бе пропуснала да го опише на Луси. Когато мелодията изпод пръстите на Амад се устреми към високите ноти, Джема също промени хода на мислите си и Кайро изчезна. Отново се намираше в самолета, който я бе довел в Египет и прелиташе над пясъчните планини на пустинята. Премигна и отвори очи, а когато отново ги затвори, вече летеше над Лондон. Под нея се стелеше разрухата от войната, отломките и дълбокото тлеене на пожарите, които оглозгваха всичко наоколо и пълзяха през дюшеци и дивани, през чекмеджета и шкафове, като оставяха след себе си само онова, което не са успели да погълнат студено гробище от изтърбушени пружини и разтопени грамофонни плочи.

От мястото си тя видя онова, което може би виждаше единствено Господ. Град, който децата бяха построили от кубчета, а после го бяха катурнали. Колко ли хора бяха погребани под тях? Като нейната майка и безброй други майки. Отново си каза, че не е сама в нещастието си. Бе започнала да се отдалечава от корабокрушението. Там вече нямаше нищо, което би могло да я нарани. Бяха й отнели всичко, което би могла да изгуби; в известен смисъл сега бе в безопасност. До съзнанието й достигна тихият глас на Амад:

— Хайде, дете — каза той. — Ела да приготвим вечерята.