Такър Маларки
Възкресението (18)

Глава шестнайсета

На другия ден Джема облече строга рокля с яка, която се закопчаваше догоре. Обу най-удобните си обувки, с които прекоси центъра на града, докато репетираше наум репликите, които щеше да изрече пред Албер Еид, търговеца на старинни предмети.

„Някои хора ги наричат крадци — беше й казал баща й. — И мнозина от тях са такива. Крадци, които се облагодетелстват от разграбването на страната, когато тя не е в състояние да опази своите съкровища.“

Вървеше от вътрешната страна на тротоара с очи, вперени пред себе си. В миг вратата на един магазин се отвори и тя се спря. Във витрината зърна отражението на хората зад себе си. Единият от тях, с по-светла кожа от останалите, привлече погледа й. Беше рижавият мъж, който я следеше. Когато го видя, тя не се стресна, защото забеляза, че и него го следят.

Стигна до магазина на Еид, обърна се назад и зърна рижавия и Фарах — момчето, изпратено й от Амад, което го следваше по петите. Хвана дръжката на вратата и рижавият тутакси прекоси улицата. Момчето намали ход — вървеше с ръце в джобовете, забило поглед в краката си. Спря се до светлоокия мъж, облегна се на една врата и си сви цигара.

Когато влезе в магазина на Еид, във въздуха се разнесе песента на безброй малки като напръстник звънчета на вратата. Вътре беше мрачно, разхвърляно, лъхна я мирис на мухъл и восък за мебели. Под похлупака на продълговата стъклена витрина се виждаха малки статуетки: богове и животни, както и достолепни фараони. Подредени по големина от най-големите до най-малките, там имаше и цяла редица скарабеи^[1]. Джема се наведе да ги разгледа със съзнанието, че не е по-веща от множеството туристи, които не могат да различат оригиналните антики от фалшификатите. Зад стъклената витрина стоеше дребен мъж с монокъл, който блестеше като златна монета.

— Вие ли сте Албер Еид?

— Аз съм.

— Питах се дали сте имали бизнес отношения с Чарлс Бастиан от Египетския музей?

Дребосъкът намести монокъла на окото си и в жеста му Джема долови прикрития мошеник.

— Вие сте дъщеря му, така ли?

— Да.

— Приличате си.

— Значи го познавахте.

— В известно отношение Кайро е малък град. Какъв вид бизнес имате предвид?

— Някога носил ли е нещо в магазина ви?

— Може и да е донесъл нещичко.

— Но вие не си спомняте?

— Имам отношения с много хора. А и мнозина са мои познати.

— Със сигурност паметта ви е добра, щом сте в този занаят — усмихна се Джема.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Бастиан?

— Имам разписка от вашия магазин. Датата е 2 ноември. Какво ви донесе тогава?

Еид протегна ръка да вземе разписката и отново намести монокъла си.

— Трябва да проверя в документите си.

— Добре — съгласи се Джема. — Ще почакам.

— За съжаление не ги държа в магазина. Трябва да дойдете някой друг ден.

Джема се вторачи в него и задържа погледа си, докато накрая той се прокашля.

— Знаете, че е мъртъв — каза тя.

Дребосъкът премига с очи.

— Прочетох във вестника.

Стъклото на окото му отразяваше светлината и Джема виждаше само другото му око.

— А сега ме извинете.

Джема остана да чака, докато не се появи друг мъж. Той беше два пъти по-едър от Еид и два пъти по-млад от него. Имаше кожа с цвят на кафе, а лицето му бе нашарено от белези.

— Къде е господин Еид?

— За съжаление го повикаха някъде.

— Не вярвам! — Джема удари с длан върху стъкления похлупак на витрината, която стоеше между тях. — Работодателят ти е страхливец. Може би дори е крадец.

Мъжът бавно се усмихна.

— Това е едно от най-хубавите неща, които съм чувал за него.

Джема се извъртя и излезе. Звънчетата подигравателно звъннаха след нея. Като излезе на улицата, тя се спря. Преследвачът й бе изчезнал. Преброи опипом банкнотите в джоба си, извади половината и се обърна към магазина на Еид; дръпна вратата и закрачи към мястото, заето от заместника му, който демонстративно лъскаше миниатюрните котешки фигурки. Малките статуетки се губеха в големите му тлъсти длани. Джема постави банкнотите пред него.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не знам — отвърна той и хвърли поглед назад. — В Кайро няма достатъчно работа.

— Ще отговаряш само с „да“ и „не“ — продължи тя, като изпревари отказа му. — Виждал ли си тук една дебела книга с кожена подвързия, пълна с изписани страници от папирус? Отгоре вероятно има коптски букви като тези тук.

Тя му показа фрагмента. Човекът на Еид остави котешката статуетка и я погледна.

— Колко въпроса имаш?

— Три.

— Тогава да.

Джема си пое дъх.

— Мъжът, който я донесе, англичанин ли беше?

— Не.

— А онзи, който дойде да ги вземе? Той не беше ли англичанин?

— Нито да, нито не. Нямаше такъв човек.

— Само още един въпрос. — Джема извади разписката. — Това ли е разписката за книгата?

Мъжът сви рамене.

— Дадох ти всичко, което мога — каза тя.

— Аз пък имам само една работа.

— Мигни с очи, ако разписката е същата.

Дебелакът запърха с клепачи като момиче. Джема постави дланта си върху неговата.

— Благодаря ти.

Няколко пресечки по-нататък тя се спря пред павилиона за вестници. След миг Фарах я настигна. Казаха си няколко думи с лице към изложените вестници, които бяха на най-различни езици. Над главите им забръмча самолет. Докато поставяше банкнотата в ръката на Фарах, Джема инстинктивно вдигна поглед нагоре. После се обърна и спря едно такси.

Преследвачът й бе отседнал в непозната за Джема част на града. Тя застана пред заобиколения от всички страни с тераси хотел и отбеляза пищния му сенник. Фоайето бе чисто, но му липсваше уют. По стените висяха избледнели афиши с изгледи от места, които навремето познаваше, но които сега се намираха на огромно разстояние от нея. На тях се виждаха скиори в Австрия, мост над Сена, дори Уестминстърското абатство. От фоайето се влизаше в малък ресторант, в който група английски туристи пиеха следобедния си чай. От рецепцията я наблюдаваше млад мъж, който мрачно пазеше стената с окачените на нея ключове. От нея се искаше само да се усмихне, нито весело, нито пък твърде настоятелно, да опише бегло „приятеля“ си, за да разбере в коя стая е отседнал.

Джема не си позволи да си признае, че изпита страх, когато се изкачи по стълбите на втория етаж. Тръгна по покрития с килим коридор, стъпките й бяха безшумни, сякаш нереални. Застана пред стая номер трийсет и рязко почука на вратата. Само след миг пред нея запримига познатият й червенокос мъж.

— Госпожице Бастиан — изрече той и се отстрани, за да й направи път да влезе. Беше по риза. Обърна се към дрешника да се закопчае. — Ще пиете ли чай?

Джема извърна поглед и го отмина.

— Нямам нужда от чай.

Тя се настани на един стол в ъгъла на стаята и постави чантата в скута си.

— Когато се срещнахме в кабинета на баща ми, пропуснах да попитам за името ви.

— Казвам се Роберто Дентън.

— Италианец ли сте, или англичанин?

— По кръв наполовина италианец. Израснал съм в Англия.

— Забелязах ви пред антикварния магазин днес.

— Така ли?

— Така. В памет на моя баща и неговата работа тук излязох да си купя египетска брошка. Нима ви прави удоволствие да ме следите?

Дентън леко се изчерви. Тя за малко да го съжали.

— Господин Дентън, защо се интересувате толкова много от това къде ходя?

— Интересувах се от вашия баща.

— И от нещо, което си мислите, че е било у него, както ми заявихте в музея. Нещо, което не му е принадлежало.

Дентън премести другия стол в средата на стаята между Джема и вратата. Джема извърна поглед от заплашително подредените столове в слабата светлина, която падаше от единствения квадратен прозорец в стаята. Погледна Дентън и забеляза, че кръглото му лице грее като месечина.

— Трябва да съм казал: нещо, което не принадлежи само на него — уточни той. — Така наречените апокрифни евангелия. Сигурен съм, че знаете какво имам предвид. Светите думи принадлежат на човечеството, не мислите ли?

— А човечеството изпраща тъкмо вас да ги спасите.

Дентън се размърда на стола си и метна крак върху крак. Джема го изгледа още по-внимателно. Дебелите му пръсти бяха спокойни, ала ноктите му бяха изгризани до кръв.

— Харесва ли ви Кайро? — попита тя.

— Доста е горещо.

— Доста сте светъл за това слънце. Би трябвало да носите шапка.

Той се усмихна за миг.

— Казахте, че баща ми е искал евангелията за себе си.

— Предположих, че може да е станал жертва на общата съблазън. Вероятно е искал да ги продаде и да припечели. И той е човек.

— Това наказва ли се със смърт? — бързо попита Джема.

— Разбира се, че не. В нашия свят, в който моралът е доста изкривен, подобни престъпления са често срещано явление.

— Не виждам никакви доказателства за престъпление, извършено от баща ми. Моралът на моя баща не беше изкривен.

Дентън тихо се засмя.

— Защото навремето е учил в семинария, затова ли?

— Кажете ми, господин Дентън, къде се запознахте?

— В Англия. Преди години. Мисля, че се срещнахме на една лекция. Двамата с баща ви имахме еднакви възгледи за религията. След това си кореспондирахме.

— Вие от църквата ли сте?

Дентън се поколеба, после се усмихна.

— Аз съм нещо като мост.

— Не разбирам.

— Баща ви искаше да ми покаже евангелията.

— Защо?

— Той беше голям интелектуалец. Държеше да доказва твърденията си.

— И кое свое твърдение е искал да ви докаже?

Дентън извърна поглед. Джема чакаше. В стаята беше горещо, не й достигаше въздух. Над леглото висеше дървен кръст. Чудеше си дали Дентън го бе окачил там. Той бавно обърна поглед към нея.

— Трябва да знаете, че се тревожех за него.

— Така ли? И защо?

— Защото идеите му са опасни.

— Опасни за кого?

Дентън не бързаше да отговори, внимателно подбираше думите си.

— За един свят, пълен с объркани хора.

— А вие, господин Дентън? Объркан ли сте от идеите на баща ми?

Дентън се усмихна и Джема забеляза, че липсват два от страничните му зъби.

— Християнка ли сте, госпожице Бастиан?

— Има ли значение?

Когато погледът му я подмина, за да се опре в стената, чертите на лицето му сякаш се размазаха. Сякаш целият се разпадна на съставните си части и изчезна. Тя го съжали и се укори. Не беше задължително Дентън да й е враг, както не й беше враг и Еид. Те нямаха за цел да я унищожат. Тя просто стоеше между тях и нещата, които желаеха да получат.

Всички ние искаме да ги открием, помисли си тя. После се наведе напред и попита:

— Вие го обожавахте, права ли съм?

Дентън я погледна вцепенен, сякаш тя внезапно се бе отдалечила на огромно разстояние от мястото си.

— Баща ви беше невероятно… смел.

— Смел — повтори тя.

Дентън се двоумеше.

— Беше като Моисей — застанал на планината, размахвайки меч срещу небесата.

Джема го погледна с широко отворени очи.

— Срещу какво?

— Чувствителен към несправедливостта — спокойно изрече той. — Нещо такова.

Джема запази равнодушния си тон.

— Нима се опитвате да ми кажете, че Бог го е убил заради това?

— Казвам само, че баща ви оспори всичко в заобикалящия ни Божи свят. Дори самият Иисус не бил човекът, когото познаваме от малки. Да, баща ви беше смелчага. Някои биха го нарекли глупак.

Джема почака малко и каза:

— Какво имате предвид, като казвате „Божи свят“?

— Божията църква, Божието писание.

— Библията ли?

— Да.

— Научих как е била скалъпена Библията. Много странна история, не мислите ли? — оживи се Джема. — Някакъв човек на име Марсион, роден в Синопа, за когото никога не бях чувала, странен и незначителен човечец, дарил доста пари на църквата, заявил, че според него юдейският Бог е различен от християнския Бог и събрал някои евангелия в отделен том в чест на последния. В резултат бил отхвърлен от църквата и заклеймен като еретик. Книгата му обаче има друга съдба. След дебати, продължили стотици години, Ириней и църковните отци решили да запазят така събраните от него евангелия.

— Ириней е бил човек с изключително благороден нрав.

— Но не мислите ли, господин Дентън, че Бог едва ли би действал по заобиколен начин и би приел подборът на евангелията да бъде направен от човек, отхвърлен от неговата църква? Човек започва да се пита — нима и Господ е бил замесен в това? Да се чуди дали всъщност църквата не е просто институция, създадена от хората.

— Госпожице Бастиан, трябва да ви кажа, че знаете твърде много, но и твърде малко.

— Може би. Но бързо се уча.

Дентън притисна носната кърпа към устата си и силно се изкашля.

— Болен ли сте?

— От праха е — отвърна Дентън.

— Във всеки случай — продължи Джема — не открих нищо, което да ми подскаже, че баща ми е притежавал каквото и да е евангелие. Проверих внимателно, уверявам ви. Време е да престанете да ме следите.

Дентън свали кърпата от устата си.

— Госпожице Бастиан, не може да не оценявате колко е необходимо да се защити стадото.

— Не, не съм сигурна. Да се надяваме, че това няма да ме убие.

Тя придърпа палтото около себе си и се сгуши в него.

— Кога се връщате в Англия? Сигурна съм, че имате доста овце, които се нуждаят от молитвите ви.

— Когато разгледам забележителностите.

— Ще се видим ли пак?

— Може би. Но аз почти привърших с работата си. Скоро официално ще бъда в отпуск.

— И каква е точно работата ви?

Внезапно той избухна:

— Нали ви казах? Не ме ли слушате?

— Казахте ми, че свещените думи принадлежат на човечеството. Но не ми казахте кой ви е изпратил.

— Светски човек вероятно няма да разбере — внезапно усмивка озари лицето му. — Подобна материя не бива да се оставя в ръцете на една-единствена личност. Ясно ви е, нали?

— Колко двусмислено се изразявате, господин Дентън. А историята гъмжи от хора като вас. Къде бихме били сега без горкия Марсион? Или без обичния ви Ириней?

Дентън свали преметнатия си крак.

— Приятно ми беше да си побъбрим, госпожице Бастиан.

Джема стисна чантата в ръцете си и погледна към вратата.

— Независимо от причината, преследването на хора е твърде зловещо занимание. В бъдеще се опитайте просто да ме попитате.

— Но дали ще имате отговор? И вие като мен сте в процес на търсене.

— И също като вас започвам да осъзнавам, че няма какво да се намери. Довиждане, господин Дентън.

Джема хвърли поглед към леглото, върху което лежеше стара Библия. Отгоре й бе поставена молитвена броеница. Дентън проследи погледа й.

— Познавате ли човек на име Бърнард Уестърли? — попита Джема.

Дентън запримига с очи, сякаш не бе чул добре. Отново бе зареял поглед някъде покрай нея, а лицето му сякаш се разпадаше пред очите й под напора на объркването, което чувстваше.

— Господин Дентън?

— Баща ви — започна той и се запъна.

— Да? — насърчи го Джема.

— Нямаше втори като него. — Той разтърси глава, сякаш да се събуди от дрямката си. — Дръжте се, госпожице Бастиан. Пожелавам ви безопасно връщане у дома.

Когато стигна до вратата, Джема се обърна.

— Нима съм ви казала, че се прибирам у дома?

За първи път лицето на Дентън изрази емоция. По изражението му тя разбра: дали от нея, или от някоя отвлечена представа за Бог, не можеше да каже точно, но безпогрешно можеше да се заключи, че той бе изплашен.

 

 

Джема се върна в дома на семейство Лейзар през мюсюлманската част на града, като по пътя си купи забрадка, защото й бе омръзнало да среща вторачените погледи на минувачите; писнало й беше да я различават в тълпата и с лекота да я следят. Когато се отдалечи от Дентън, мислите й започнаха да се проясняват. Макар и мъртъв, баща й бе открил не само тайната история на жените, но и загадъчния свят на мъжете. Още не знаеше как да постъпи, кои правила да следва в общуването си с Роберто Дентън или дори с Дейвид Лейзар. Предпочете да върви из лабиринта от тесни улички. Когато навлезе в шумния хаос на Кайро, осъзна, че на нея не й бе отредена роля в този нов и непознат свят. Не беше нито дъщерята, нито медицинската сестра. Бе напълно логично да я обземе паника. Ала вместо това изпита тихо вълнение. Не знам как ще намеря изход от положението, помисли си тя. Нямам представа как ще свърши всичко това.

* * *

Изяде обяда си, за който бе закъсняла, в кухнята и когато се размина с Майкъл по стълбите, си даде вид на много уморена. Всъщност страхът на Дентън й бе дал нови сили. Той знаеше за изгубените ръкописи. Известно му беше, че баща й е оспорвал статуквото. „Самият Иисус е бил различен човек.“

Всичко й се струваше все по-вероятно. Ето върху какво трябваше да се съсредоточи. Трябваше да установи по какъв начин Иисус е бил различен и защо фактът, че е бил различен, е толкова страшен. Джема си припомни жените, които не преставаха да се скитат в съзнанието й, откакто бе зърнала литографията на Изида. Тя седна, затвори очи и се помъчи да продължи своята теория.

Ако Иисус е бил египтянин, значи е произхождал от земите на Изида и е отраснал сред хора, които са тачели жените или поне са ги считали за равни на мъжете; в такъв случай той не е могъл да ги изключи от учението си — нито от живота си, особено ако безбрачието се е считало за грях. Ролята на Мария би била по-логична, особено ако Иисус е израснал на място, където сексът е бил свещен. Дали не е защитавала тезата, че това е най-неоспоримата сила, която отваря дверите на божественото? Във всеки случай основната роля на Мария не се е състояла в онова, което отците на църквата са искали да популяризират, не и по времето, когато културите, почитащи женски божества, са били заличени. По някаква причина жените са застрашавали твърде много новата религия. Сгънатите страници на гърба на литографията са красноречива илюстрация на тяхната власт през вековете — власт, която рязко е преустановена с идването на християнството. В ущърб на човечеството, помисли си Джема.

Стана и коленичи до леглото си, изпод което измъкна една много голяма и много стара книга. Седна до прозореца и отвори щорите, за да освети по-добре превитите страници. Книгата страховито изскърца. Джема я бе отмъкнала от библиотеката на музея. На най-изискания английски език, на който се изразяваше кралицата, вътре се обясняваше начинът, по който се изписват коптските букви. Тя движеше пръст по страницата, като се мъчеше да ги запомни с надеждата, че могат да й помогнат да дешифрира най-ранния и нечетлив дневник на баща й. Докато го правеше, Джема премисляше събитията, които си въобразяваше, че са се случили с участието на Албер Еид. Някой, куриер или пратеник, му носи ръкопис, за да го оцени или да удостовери истинността му. Еид изготвя разписка и разглежда книгата. Междувременно разписката е доставена на баща й, който трябва да получи ръкописа обратно, вероятно за да го върне в музея. Но Еид установява, че той е автентичен и невероятно скъп. Еид не връща книгата. Внезапно Джема си спомни за фрагмента от Оксиринх. Книгата, която трябваше да се намира при Еид, е Евангелието от Тома; това ли се е опитвал да й подскаже, като й е изпратил фрагмента?

Нямаше логика. Ако ръкописът наистина е у Еид, баща й не е притежавал нищо, за което си е струвало да умре.

С изключение на „доводите“ му, помисли си тя, които все с някого е споделил. Джема почука с молива върху книгата. Защо ще ги споделя с Дентън? В името на диалога ли? Дискусия с представител на предишния му живот, на църквата, която бе напуснал? Ами ако баща й наистина се е опитал да разговаря с него?

Джема се загледа в коптските букви, после отвори дневника на баща си. При вида на нечетливите бележки в полето тя се ядоса, ала тутакси се помъчи да се успокои. Докато се взираше в тях обаче, нещо й подсказа, че е доловила схемата; в тях имаше ритмична периодичност и повторения. Но все още не разбираше от какво са били продиктувани.

Измъкна от мястото й „Божествената трансформация“, книгата, която навремето я бе хвърлила в недоумение. Започна да й става ясно защо баща й я е притежавал. Сега вече виждаше скрития в това смисъл.

Подобно на две нишки, книгата на нейния баща и Новият завет бяха започнали да се заплитат в сложна плетеница, като конците на гоблен — деликатен и тайнствен — ала Джема бе напълно уверена, че пейзажът ще се оформи цялостно с помощта на текстовете, които баща й бе търсил цял живот.

Открил е нещо в Горен Египет — нещо, което е върнало вярата му в Бог, а вероятно и в самото човечество.

А господин Дентън, Божият човек, желаеше да получи онова, което баща й бе изровил.

Някой почука на вратата и сърцето й подскочи. Тя затвори книгата и я мушна под възглавницата. На прага застана Майкъл с потайна усмивка на устните си; носеше някаква бележка, която държеше като миниатюрно знаме.

— Ето. Пропусна това, когато пристигна и, държа да кажа, когато се промъкна в къщата като таен агент. Бележка от Найлах. Напомняне.

— О, да, съвсем забравих!

— Така е. — Майкъл прекоси стаята към канапето. — Ако отидеш ти, и аз ще отида.

— Не мога да присъствам на такова парти.

— Ако нямаш какво да облечеш, Найлах ще ти услужи. Тя има повече дрехи и от кралицата. Убеден съм, че ще й достави удоволствие да те облече.

— Просто нямам настроение.

— Още ли ми се сърдиш?

— Не. Но само защото не си мисля за случилото се.

— Дразня се. А когато пия, раздразнението ми се изостря.

— Ясно ми е.

— Не ме моли да спра да пия. Още не.

— Поне се опитай да се държиш цивилизовано. Ако и това не можеш, дръж си езика зад зъбите. Иначе повличаш всички след себе си. Тогава е неприятно да си наоколо.

Майкъл държеше бастуна пред себе си с две ръце и погледна Джема над него.

— Получава се следното: на моменти мога да се държа културно цял ден, понякога дори и през нощта. Но друг път добрата ми воля се изпарява. Тогава не ми пука от нищо.

— Очевидно.

— Джема, сладка, почтена Джема. Напоследък хората не ми харесват. Но ти определено ми се нравиш. За мен е много важно и аз да ти харесвам. Как ще реагираш, ако ти обещая, че ще направя всичко по силите си?

— Ще кажа, че и това е нещо.

— Може би и двамата имаме нужда от малко радост. Бихме могли да се забавляваме. Честно казано, мисля, че нямаш избор. Това парти влиза в категорията „задължения на гостите“.

— Наистина ли?

— Няма да те хвърлят в затвора, я! Хайде, Джема, Найлах е в стаята си и те чака, за да си избереш дреха. Освен ако не си скрила някой изумителен тоалет някъде.

— Знаеш, че не съм.

Тя се спря на вратата.

— Когато пожелаеш, можеш да бъдеш изключително симпатичен.

Майкъл насочи бастуна си към нея и присви едното си око, сякаш я вземаше на мерник.

— Сега искам да съм такъв.

 

 

— Чудесно — каза Найлах, щом Джема влезе в стаята. — Хващам те навреме. Ела, трябва да вземеш някои решения.

Тя въведе Джема в изобилието от цветове и материи на своя гардероб. Мънистата и пайетите по тях блещукаха и сияеха, а върху тях се спускаха пухкавите меки яки от пера и кожи.

— Никога не съм носила боа — каза Джема.

— В такъв случай довечера трябва да го направиш. Толкова е мека!

Джема извърна поглед от главозамайващите тоалети.

— Ако избереш вместо мен, ще ми направиш огромна услуга — рече тя.

Найлах прокара нежните си длани през дрехите и се спря на една официална рокля от жълт шифон с фини волани. Извади я и я задържа във въздуха. Платът прошумоля и се раздвижи като вода. Острото деколте и ръбовете бяха обшити с миниатюрни кристали, които отразяваха светлината.

— Ще ти се стори малко къса, но такава е последната мода.

Джема докосна с пръсти тънката материя.

— Не мога да я облека. Ще я повредя.

— Ами, повреди я тогава. Целта е да се забавляваш, докато го правиш. Преди да те облечем, да се погрижим и за останалото.

Найлах разбра, че Джема няма нищо против да я съветват. Напротив, присъствието на по-възрастната жена я успокояваше и тя не каза и дума, когато Найлах я настани на отоманката и започна енергично да разресва косата й. Гледаше как я прибира в небрежен кок на тила й. После Найлах й предложи кутията си с козметика, пълна с четвъртити и кръгли кутийки с гримове, каквито Джема от години не бе виждала. Найлах наблюдаваше в огледалото как Джема бързо напудри лицето си с фината четчица и нанесе отгоре малко руж. Това бе твърде интимен ритуал, който бе споделяла единствено с майка си. Найлах избра по-пастелно и по-розово на цвят червило от онова, на което Джема би се спряла.

Отведе я до голямото огледало, за да се огледа в цял ръст, и застана зад нея.

— Видя ли? Няма нищо срамно в това да си жена.

Джема се взря в отражението си.

— Не съм сигурна, че мога да го постигна. В определен етап от моя живот вероятно е било така. Но оттогава са минали толкова години!

Найлах освободи няколко кичура от кока й.

— Не ти ли се струва, че е дошло време да се позабавляваш? Там ще има много млади хора. А сега да ти намерим подходящи обувки.

— Антъни ще дойде ли?

— Страхувам се, че обикновено избягва подобни събирания. Години наред се опитвам да го убедя да присъства. Няколко пъти ми направи удоволствието, но имаше такъв нещастен вид, че го отпратих да си тръгне по-рано. Мисля, че когато престанах да настоявам да ни придружава, той почувства облекчение. Вече си готова. Тръгвай. След малко и аз слизам.

Когато видя Джема да слиза по стълбите, Майкъл ококори очи.

— Нямам думи — каза той.

— Моля те, намери. Защото се опасявам, че и аз няма да мога да те разпозная.

Той й предложи ръката си.

— Тази вечер ще бъдеш схрускана и преглътната.

— Предпочитам да си остана цяла.

— Тогава се дръж за мен.

— С удоволствие, ако сам не ме прогониш.

 

 

Това бе светът, който мислеше, че е изгубила. Мраморният под на хотел „Шепърд“ отразяваше трите реда полилеи. Дървените вентилатори бавно раздвижваха въздуха от тавана, като полюшваха листата на палмите в залата и превръщаха огромните помещения в оазис на цивилизацията. Оркестърът свиреше. На Джема й се искаше да затвори очи и само да слуша; от години не бе слушала истински оркестър. Когато влязоха в балната зала, тя, без да иска, се усмихна. На дансинга имаше поне двайсетина двойки, които се носеха във вихъра на валса; черно-белите смокинги на мъжете въодушевено се въртяха около пъстроцветните облаци на женските тоалети. Пред очите й преминаваха букети от бяло, розово и сребристо и тя тутакси пожела да е сред тях. Последва Майкъл до една маса и осъзна, че това е невъзможно. Това вече не бе нейното кралство. Това бе свят на оцелелите, митичен Авалон за незасегнатите от трагедии. Почувства се като измамница; щеше й се да е с пет години по-млада, искаше й се да изчезне.

— Няма да те поканя на танц, за да не те поставя в неудобно положение — каза Майкъл и направи жест да донесат шампанско.

— Добре. Предпочитам да седя.

— В предишния си живот съм протрил не малко килими.

Джема отми от шампанското, като държеше чашата достатъчно близо до кожата си, за да усети спукването на мехурчетата.

— Не се съмнявам.

— Жените, които съм съблазнил с бързината на краката си, са толкова много, че не мога да ги преброя.

Джема се засмя. Седеше колкото се може по-изправена. В ефирната си като паяжина рокля се чувстваше почти гола. Тихо припяваше в такт с музиката.

— Притеснявам се, сякаш съм шарен паун.

— Моля!

Майкъл вдигна ръка, подобно на диригент.

— Ще ни служат за визуални сладкиши, които можем да съзерцаваме, докато тихо се опиваме от шампанското, а това ще е много добре, не мислиш ли?

Джема се усмихна и вдигна чаша.

— Да пием за танците на другите.

Започна нова мелодия с плавен ритъм. Джема затактува с крак.

— Погледни се само! — възкликна Майкъл. — Не можеш да стоиш на едно място.

— „Малките невинни лъжи“.

— Ще наема някой да те развърти из дансинга няколко пъти.

— Не бих отказала.

— Но като си помисля, повече ми се нрави да останеш до мен.

Като твое притежание, помисли си Джема. Отпи от шампанското. Мислите й блуждаеха. Искаше да довери на някого онова, което бе научила. Щеше й се да го сподели с Майкъл. Остави чашата си на масата.

— Известно ли ти е, че във Вавилон безпътните жени не само са били уважавани, а и обожествявани? Били са богати и са притежавали много земя.

— Онова, което ми харесва у теб, е, че никога не знам какво може да излезе от хубавата ти устичка.

— Защото гледали на половия акт като на трансформиращо действие, особено за мъжете. Прехвърлянето на енергията им давало сили да управляват. Но енергията идвала от жените.

— От курвите?

— В някои култури сексът е бил свещен. После е бил разжалван, както се разбра и от тона ти, когато произнесе „курва“. Знаеш ли, че по времето на Иисус безбрачието е считано за грях? Равинът Геза Вермес, живял през II в., сравнява „нарочното въздържание от създаване на потомство“ с убийство. Апостол Павел казва, че е „по-добре да се ожениш, отколкото да изгориш на кладата“. Тогава защо фактът, че Иисус не е сключил брак, е тъй ценен? Според мен това е добавено от отците на църквата с мисълта, че ще им е от полза.

— От полза за какво?

— Жените да си знаят мястото. Да не бъдат овластявани.

— Мисля, че това е страхотна идея. Не можем да допуснем шепа проститутки да диктуват правилата, нали така?

Джема извърна глава.

Майкъл я стисна за ръката.

— Дразня те, скъпа. Опитай се да не гледаш толкова сериозно на подобни неща.

В някои моменти й се струваше, че той има право — това бяха мигове, в които й се искаше да се почувства безгрижна, да може да се влюби.

— Майкъл — наведе се напред Джема. — Ще дойдеш ли с мен в Горен Египет?

— Защо?

— Искам да го разгледам.

— И какво по-точно, ако мога да попитам, искаш да разгледаш?

— Оксиринх.

— Онова ужасно бунище, което баща ти е разкопавал?

— Ела с мен. Моля те.

— Тази идея е и лоша, и налудничава.

— И за теб ще е добре да излезеш от Кайро — настоя тя.

— За да ми стане още по-горещо и да се озлобя още повече ли?

— Ще бъдем на реката. Ще е интересно.

— Реката изобщо не ме интересува. Гъмжи от маларийни комари и прегладнели крокодили. Има къде по-приятни същества, с които да споделиш леглото.

— Добре. Ще отида сама.

— Не ставай смешна.

— Смешна ли съм?

— Да — любезно отвърна той и махна небрежно с ръка. — Няма да се оправиш.

— Не те моля да дойдеш, за да ме закриляш, а да ми правиш компания. Но нищо, ще отида сама.

Майкъл се усмихна.

— Вече разбрах как да те хвана натясно. Само да намекна, че има нещо, което няма да можеш да направиш самичка, и ела, та гледай — избухваш като барут.

— Радвам се, че ти е толкова приятно.

Погледът й безцелно се скиташе в отсрещния край на залата, когато внезапно бе прикован от нещо и тя се усмихна. Майкъл се обърна и погледна натам.

— Мили боже! — възкликна той. — Кой е дошъл?

Антъни си проправяше път към тяхната маса.

— Бързо! Още можем да се измъкнем!

— Не. Искам да остана.

— И да ти доскучае до смърт в компанията на нашия отшелник от пустинята?

— Защо не?

— Е, ще престанеш ли да потропваш с крак? Получавам спазми от теб.

— Не мога. От музиката е.

Антъни застана до масата им.

— Здрасти, Майкъл. Джема.

— Антъни, аз съм слисан. Какво, за бога, правиш тук?

Антъни бе застанал с ръце зад гърба си. Беше елегантен и удивително непринуден.

— Танцува ми се. Джема, ще ми окажеш ли честта?

— На Антъни му се танцувало — засмя се Майкъл. — Как да забравя тази нощ?

 

 

Джема остави Майкъл с неприятното усещане, че го е предала. Изостави го, за да прави нещо, което той не може. Но това усещане се изпари на мига. Музиката засвири и я прониза цялата; тя потръпна. Всяка фибра на тялото й ликуваше.

Антъни я държеше здраво и умело я водеше по дансинга. Тя почти не усещаше партньора си. Движеха се в синхрон, а той не откъсваше очи от нейните. Погледна над рамото му и затананика думите на друга песен, която знаеше наизуст. „Купих виолетки за коженото ти палто и декември се превърна в май, снегът се стопи и превърна в цветя…“

— Много красива рокля.

— На майка ти е.

— Има добър вкус.

— И така — започна Джема, — някъде по пътя си се научил да танцуваш.

— Имам някои умения, които съм занемарил. Днес не те видях в музея.

— Занимавах се с друго.

— С какво?

— Правих свои собствени разкопки.

— Аха. И какво разкопа?

— Това-онова.

Антъни я стисна за ръката и се наведе към ухото й.

— Не е достатъчно, Джема.

— Когато има нещо за казване, ще ти го кажа.

— Кажи ми го преди това.

Джема извърна глава и се усмихна на Майкъл, който ги наблюдаваше.

— В момента всеки крие нещо. Сякаш участвам в пиеса на сенките.

— Така е. Махни се оттам. Няма да извлечеш никаква полза.

— Толкова неща имат нужда от теб, Антъни, че е излишно да се тревожиш и за мен.

— Какво благородство!

— Излишно е, защото няма да се махна. Ще има да се мъчиш с мен.

— Разговарях с Того Мина. Боя се, че ти е определил срок.

— За какво?

— Да опразниш кабинета на баща си.

Завъртяха се мълчаливо, лицето на Джема стана непроницаемо — баща й толкова мразеше това нейно изражение!

— Колко още ми остава? — попита тя.

— Една седмица. Имат нужда от помещението, нали разбираш.

— Разбирам.

— Какво точно търсиш, Джема?

— Какво търсим всички ние? Какво търсиш ти например тук, на този бал? Нали ненавиждаше подобни събирания?

Антъни я стисна здраво за талията и я притисна до себе си.

— Ще ми направиш ли една услуга? — прошепна в ухото й той.

— Може би.

— Каквото и да откриеш, дори да е нещо много дребно, кажи ми.

— Ако ми обясниш защо, мога и да си помисля.

— Защото вече загубих един приятел.

Той разхлаби хватката си около кръста й и нежно притисна палеца си в дланта й.

— Кажи ми, как е Майкъл?

— Пиян и щастлив, както сам виждаш. Не успях да го спася от него самия.

— Лъжеш се. Той се връща към живота.

— Откъде знаеш? Не го виждаш толкова често.

— Личи си по очите му.

— Защо не се виждате?

— Така е по-добре.

— Защото не е превъзмогнал постъпката на баща си ли?

Антъни сведе поглед към нея.

— Защото достатъчно е губил.

 

 

Майкъл довършваше своето шампанско, а Джема и Антъни останаха за следващия танц, после за другия. Оркестърът засвири „На изток от слънцето“, а след това, съвсем на място, „Манди, моля те, реши!“. Сви се, когато баща му се приближи до неговата маса и изрази непоносимо въодушевление при вида на сакатия си син:

— Забавляваш ли се?

— Да се забавлявам ли? Чувствам се като старец, който наблюдава играта на децата.

— Ах, Майкъл! — Дейвид Лейзар седна. — Ударът, който получи, е наистина жесток.

— Бих искал да престанеш с бомбастичните си изказвания.

— Опитвам се да разговарям с теб, Майкъл. Вече не знам как.

— Работата е там, че синът ти вече го няма и ти си неспособен да разбереш човека, заел мястото му.

Дейвид се пресегна през масата и го стисна за рамото.

— Сподели с мен най-лошия си миг — настоя той. — Най-мрачния.

— Посред всичкото това щастие и оживление?

— Не ми пука.

— Шампанското свърши. По-добре иди да вземеш още, за да ме спасиш от съжалителните погледи на тези хора.

Дейвид тръгна към бара. Когато се върна с бутилката шампанско, Майкъл люто се взираше в брат си и Джема и веднага започна с обидите:

— Чуваш ли ме? Разполагам ли с цялото ти внимание?

— Да.

Майкъл се засмя и подразни баща си:

— Но нали вниманието ти винаги е било насочено в две посоки?

— Искаш да си отида или да продължим разговора си?

— На всяка цена да продължим. Разговаряме за толкова забавни неща! Представи си, татко, че се качваш на самолет, който може да се превърне в твой ковчег. И го правиш всеки божи ден. Качваш се, въпреки че цялото ти същество ти казва да си плюеш на петите. А ти оставаш пред лицето на смъртта, и така ден след ден, без да правиш сцени; преструваш се, че да летиш е професия като всяка друга, макар че много често приятелите ти не се връщат след работа.

Дейвид Лейзар видя, че синът му пресуши чашата си и механично му наля още.

— Нарича се смелост.

— Нарича се лудост. Обличат го във високопарни думи, за да изглежда красиво, за да му придадат вид на нещо, заради което хората биха те ценили.

— Но те наистина те ценят, Майкъл.

— Така ли? Как можах да не го забележа! Никой не ти е казал, че като отнемат страха ти, те лишават и от чувства. Не ти казват, че дори да оживееш физически, душата ти се вкаменява.

— Мисля, че това е природата на войната.

— Това е предателство. Промиване на мозъка. Онова, което ни разделя с теб, татко, е фактът, че ти не си се подчинявал безпрекословно. Волята на войника се пречупва, докато се скърши окончателно. Само тогава той е полезен. Смятам, че безпрекословното подчинение ми е отнело способността да разсъждавам. И ме е изпълнило с ярост.

— Може да е от морфина — допусна баща му.

Майкъл отново пресуши чашата си. Погледна баща си така, сякаш разглежда неясна фотография на някого, когото може би познава.

— Знаеше ли, че ни заповядваха да сваляме и самолети на спасителните мисии? На проклетия Червен кръст: бум-бум и край. Избий ангелите в небето, ала не казвай никому за това. Обществеността няма да разбере. Е, ние също не разбирахме. Но командирът каза, че били заплаха, а нали ние бяхме много добри момчета с промити мозъци? И знаеш ли какво направих? Във въображението си рисувах свастики върху огромните им тромави крила и изпращах ангелите в небето. И докъде се докарах? Къде ще отида след смъртта си, татко?

Дейвид остави чашата си на масата и се облегна назад, без да каже и дума.

* * *

Антъни и Джема се върнаха от дансинга с оживени и подмладени лица. Майкъл махна с ръка на брат си да седне.

— Кажи ми, братле, върху какво работиш напоследък? Джема се промъква като някакъв шпионин, от тайнствена по-тайнствена, а ти се застоя в Кайро доста дълго време. Искам да знам какво става.

Антъни хвърли поглед към Джема.

— Тук съм, защото строим музей. Защото знам някои неща от последните занимания на баща й и й помагам да събере документацията му.

— По-точно?

Антъни отново погледна към Джема, която сви рамене.

— Чарлс Бастиан се интересуваше от евангелия, които са останали в неизвестност от IV в. насам.

— В неизвестност от кого?

— От всички нас.

— И защо да не си останат в неизвестност? Обясни.

— Накратко, те могат да дадат ново определение на същността на християнската вяра.

— Господи, Антъни! Защо не ги оставиш на спокойствие? Пустата му църква! Ама че е подла!

— Наистина е подла. Винаги е била такава. Но това е само част от проблема.

— Заразил си и горката Джема. Вече действа подмолно към мен.

Майкъл се обърна към баща си:

— Не е ли истина, че някои от нас играят ролята на закрилници, докато други разрушават вече изграденото? — попита той. — Как се чувстваш, татко, като родител на участници и в двата процеса?

— Единственото разрушение, на което съм свидетел, е самоналожено.

— Звучи ми като ерес — отвърна Майкъл. — Ще трябва да те накарам да погледнеш вътре в себе си, братле. Представляваш опасност за световния мир.

— Ще се радвам да ти обясня по-подробно, ако желаеш.

— Не желая.

— Добре тогава.

— Не преминаваш ли границата? Няма ли да оставиш нещо и за нас, да ни топли в нощта? Необходимо ли е да се заемаш и с църквата?

Джема хвана Майкъл за ръката.

— Да сменим темата, да поговорим за нещо друго.

Дейвид се извини и скоро след това Антъни стана.

— Благодаря ти за танца, Джема. Лека нощ, Майкъл.

— Лека нощ, брат ми. Извинявай, че ти досадих.

— Никога не можеш да ми досадиш — усмихна се Антъни.

 

 

В таксито за къщи Майкъл измърмори:

— Трябва да отидем на църква, да учредим истински фонд, ти и аз.

— Последният път, когато влязох в църква, бе на погребението на майка ми.

— Каква грешница си ти — прозя се Майкъл. — Но все още можеш да бъдеш спасена.

Джема погледна навън.

— Спомням си, че пасторът говореше както винаги: „Отче наш, Отец на Иисуса Христа, признаваме пред Теб, че сме съгрешили в мислите си, в думите си и в делата си…“ и тогава за първи път думите му ми се сториха не на място. После го попитах: „Добре, но през изминалата седмица аз спасих живота на много хора. Изгубих майка си. В какво съм съгрешила?“. Той ми отговори, че всички сме грешни, че сме заченати в грях. Заяви, че не бива да се съмняваме в Христос, а да вярваме в него.

Хладният нощен въздух навлизаше през смъкнатите стъкла на таксито. Джема се загърна с шала си.

— Истината е, че той не ми даде отговор. Посъветва ме да не задавам въпроси. Мисля, че приличам на баща ми. Нуждая се от отговори.

Тя погледна към Майкъл и видя, че е заспал.

 

 

Когато таксито спря пред дома на семейство Лейзар, Джема прошепна на шофьора да я изчака. След като отведе Майкъл в стаята му, се преоблече набързо, грабна едно одеяло и несесера с тоалетните си принадлежности. Изхлузи високите си обувки и слезе на пръсти, после безшумно се измъкна през парадния вход.

— Откарайте ме до музея — нареди на шофьора тя.

— Музеят е затворен, госпожице.

— За мен обаче не е.

Джема се взря през прозореца и се опита да си спомни името на пазача. Щом й отказваха достъп дори до кабинета му, тя би трябвало да използва всяка минута, която имаше на разположение, за да остане на онова място, за което бе сигурна, че е било обитавано от баща й.