Такър Маларки
Възкресението (15)

Глава тринайсета

Има сили, които не искат да бъдем спасени.

Те действат в свой интерес.

Евангелие от Филип, открито в Наг Хамади

На другата сутрин Джема отиде в музея и влезе в кабинета на Антъни. Той посочи с ръка към празното кресло. Джема седна и забарабани с пръсти по страничната му облегалка.

— Намерих дневниците.

Антъни повдигна вежди, ала не каза нищо.

— Държал ги е в тайно чекмедже, подобно на онова вкъщи.

Джема кръстоса крака и се вторачи в плочките на пода.

— В единия имаше списък. Бе озаглавен „Доказателства за съществуването на друг Бог“. Имаше и отбелязани дати.

Антъни чакаше. Най-после тя вдигна поглед към него.

— Когато бяхме в Лондон, веднъж ми каза, че е открил един Бог, с когото вярва, че ще се чувства удобно. Обеща ми някой ден да ми го представи.

Тя се наклони напред.

— Смятам, че е попаднал на следа.

Антъни се облегна на стола си.

— Каква следа?

— Следа към древни ръкописи. Датите представляват дните, в които са открити свещените текстове. Появяват се на най-странни места.

— Откъде знаеш?

— От списанията по археология, в които пишете за работата си. Баща ми е запазил съответните броеве. Запазил е дори статията, публикувана преди повече от сто години. През 1773 г. един от тях е бил открит в лондонска книжарница. В него е записан диалогът между Иисус и учениците му. А в средата на миналия век някакъв шотландец е закупил друго такова списание край Тибър.

Джема погледна за справка списъка с дати.

— Ръкописът не бил публикуван чак до 1892 г. Той представлява диалог между Иисус и неговите ученици — една група, която очевидно е включвала както мъже, така и жени. И накрая, през 1896 г. един немски египтолог, който е знаел за предишните находки, купил в Кайро някакъв ръкопис, в който са включени още четири текста, и сега те се намират в Берлин. Доказано е, че са автентични евангелия.

Джема разгърна дневника в скута си.

— Берлин — повтори тя. Отвори на първата страница, за да я покаже на Антъни. Там бе написана една-единствена дума с красиви дребни букви.

— Разчитам само думата „Берлин“. Останалото е на някакъв неразбираем език.

Антъни разтърка очи. Тя бе много по-умна, отколкото си мислеше. И бе открила нещо, което му бе неизвестно. Погледна я. Тя сякаш бе кацнала на стола и приличаше на птичка, готова да отлети.

— Баща ти поддържал ли е връзка с Берлин? — попита той.

— Знам само, че на младини е прекарал известно време там. След като е напуснал семинарията. Трябва да е бил на двайсет и три.

Антъни затвори очи.

— Това е доста близо до 1896 г.

— Да. Питам се дали не се е срещнал с Карл Шмид, който е купил четирите евангелия.

— Интересно хрумване — каза Антъни и погледна часовника си. — Трябва да продължа с работата си. Да се видим за вечеря, става ли?

— Ами 1945 г.?

— Не знам какво би могло да означава. Работехме в Оксиринх. Но там не попаднахме на нищо кой знае какво.

— Защо ли е кодирал написаното? Трудно ми е да си го представя чак толкова тайнствен или стреснат до такава степен. — Джема стана от мястото си. — Макар че четох за Ириней, епископа на Лион, който изглежда е бил здраво изплашен. Той пише в защита на новата си църква пет тома, озаглавени „Унищожаването и отхвърлянето на фалшивото така наречено Познание“; по-известни са като „Срещу ересите“. Когато за първи път прочетох за всичко това, аз се изсмях, но нали знаеш кой посвещава живота си на това да унищожава свещени ръкописи? Само фанатиците, би казал баща ми. Изплашени до смърт фанатици.

Когато Джема бе вече на вратата, Антъни заговори:

— Ириней е водил война. Нямал е избор. Навремето тези „еретични“ евангелия вече са били тръгнали от Галия през Рим, Гърция и Мала Азия и са взривявали всичко по пътя си. Хората жадно са ги поглъщали. Ириней се е опасявал, че ще изгуби контрол над още младата си църква.

Джема се върна и отново седна.

— Става въпрос за контрол, нали? Потенциалната загуба на контрол над света и над реда, създаден от хората в името на Бог.

— Новосъздадената църква.

— Новосъздадената църква — повтори тя. — Благодаря ти, че ми напомни за нея. Всъщност дойдох, за да те уведомя, че според мен баща ми е открил нещо по пътя към апокрифите.

— Така ли?

Антъни си сложи очилата и взе писалката в ръка. Тя се наведе към него, като движеше в кръг дланите върху коленете си. Плочките на пода очевидно не бяха подредени в определени фигури. Очите й проследиха хаотично разпръснатите им редове и за миг всички мисли се изпариха от главата й.

— Бъди искрен — каза най-после тя. — Нали не си сигурен, че смъртта му е била естествена?

Антъни се поколеба.

— Не е нужно да съм сигурен. Нито пък ти. Него го няма и нашата задача сега е в негова памет да припомним делото на човека, който ще липсва и на двама ни.

Джема вдигна поглед.

— Защо не си участвал във войната?

— Защото не съм войник.

— Не можеш ли да се научиш?

— Някои са родени да бъдат войници.

— Някои като брат ти ли?

— Да. Брат ми беше добър войник.

— Знам.

Джема се изправи. Едва когато стигна до вратата и се обърна назад, тя различи женската фигура на пода.

— Коя е?

— Изида.

— Да, сега я познах. Колко интересно, че тя украсява и твоя кабинет!

— Всъщност не е така, освен ако не правим онова, което е вършила тя — да връщаме мъртвите обратно към живота.

 

 

Джема се върна в кабинета на баща си и извади от чантата си бележника му с адресите. Той бе толкова протрит, че някои страници се бяха скъсали и падаха. Докато търсеше буквата „Р“, едно пожълтяло листче полетя към пода. Преди да го напъха обратно в бележника, тя го погледна. Беше някаква разписка, ала по разкривения почерк на написаното не можеше в никакъв случай да разбере от какво е. Но най-горе ясно се четеше напечатаното: „Албер Еид, антиквар“. Имаше и адрес. Джема сгъна листчето и го мушна в джоба си. После отбеляза с пръст страницата и преписа от бележника адреса на Карл Шмид.

Преди да излезе, набързо написа кратко писъмце.

До

Карл Шмид

Казвам се Джема Бастиан. Чарлс Бастиан ми беше баща. Познавахте ли го? Интересувам се дали някога ви е посещавал в Берлин и дали е чел ръкописите, които сте закупили в Египет. Какви бяха те? Проявил ли е по-особен интерес към някои от тях? Това, разбира се, е било доста отдавна. Моля, съобщете ми, ако знаете нещо. Той вече не е между живите и аз бих искала да знам колкото е възможно повече за живота му. (Моля да ми простите, ако греша и не сте го познавали. Съжалявам, че отнех от времето ви.)

Искрено ваша,

Джема Бастиан

* * *

Джема закъсня за вечеря. Трябваше й малко време да се съвземе, след като разбра, че някой е преподредил бележките и книгите в стаята й. Тя ги бе оставила в определено положение. Намери ги разместени, като почти бе спазен предишният им ред. Стриктно подредените вестници сега бяха поставени малко накриво, а местата на две от книгите бяха разменени. Беше влизал някой. Тя намери Амад в кухнята.

— Не си ли подреждал стаята ми днес?

— Не.

— Идвал ли е някой?

Амад замълча, после каза:

— Само членове на семейството.

— Кои членове на семейството имаш предвид?

Амад отново се обърна към храната, която приготвяше.

— Найлах? Дейвид? — притисна го тя. — Те ли са влизали в стаята ми?

— Дейвид, но той със сигурност искаше да те види.

Тя се вторачи в гърба на Амад, ала предпочете да премълчи факта, че е било невъзможно да я види, тъй като тя през целия ден бе отсъствала от стаята си.

 

 

Когато влезе в трапезарията, там се водеше необичайно оживен разговор. Вероятно защото и Антъни беше на масата.

Наведе се над Дейвид и тихо го попита:

— Днес идвал ли е някой на гости?

— Защо питаш? — поинтересува се Дейвид.

— Защото ми се струва, че някой е влизал в стаята ми. Вестниците бяха разбъркани.

Дейвид взе чашата си с вино.

— Липсва ли нещо?

— Не забелязах.

— Е, тогава защо се тревожиш?

Преди да върне чашата на мястото й, Дейвид отпи още една глътка.

— Тъкмо говорехме за войната — каза той и промени темата. — Изглежда нахлуването на арабите е неизбежно.

— Не е ли странно? — забеляза Найлах. — Да определиш точна дата, на която да започнеш война.

Джема побърза да отхвърли вероятността домакинът й да е нарушил правото й на лично пространство. Подобни подозрения я изнуряваха.

— Какво имаш предвид — попита тя — под определена дата за започване на война?

— На 14 май държавата Израел ще обяви своята независимост. Войната ще започне на 15. Израел сформира военновъздушни сили — отвърна Майкъл. — Събрали са пилоти от къде ли не: евреи, не-евреи, дори бивши нацисти. Така се говори.

— Не ми се вярва — обади се Найлах. — Дори бивши нацисти?

— Веднага ще отбележа, че те поне могат да карат самолети — поклати глава Майкъл. — Понякога копелетата ми липсват — измърмори той.

Джема наклони глава на една страна, за да може да вижда Майкъл иззад свещите. По гласа му позна, че е изпил повече, отколкото му се полага. Импулсивно реши да го накара да говори за отминалата война.

— Как би се чувствал — попита тя — да полетиш отново и да се биеш с немците?

Той не я укори за наивността й. Запали цигара и заговори тихо, сякаш бяха само двамата:

— Имаше добри и лоши дни. — Той вдиша дълбоко цигарения дим. — Представи си да се чувстваш по-жива, отколкото си била някога, и същевременно толкова близо до смъртта, че да можеш да я помиришеш. Това е най-хубавото чувство, което съм изпитвал. Друг път ми се струваше ужасяващо.

— Направо да не повярва човек каква работа свършихте, момчета! — възкликна Дейвид. — Какво бе казал Чърчил — че сте обърнали хода на световната война?

Майкъл се облегна назад и издиша дима.

— Татко — каза той, — тази плоча вече се изтърка.

Влезе Амад и започна да раздига масата.

— На онези, които не се биха, им е трудно — опита се да се вмъкне в разговора Антъни. — Не знаят как да се отблагодарят на тези, които го направиха.

— Как да се отблагодариш на войниците, които изгубиха живота си? — попита Майкъл. — Не се наемам да ти дам съвет.

— Ти все още си сред нас — тихо рече Антъни.

— Така ли е наистина? Всеки път, щом чуя шума от самолетни витла, ми се струва, че доживявам някой пъклен остатък от живота си.

Той смачка фаса си.

— Бях най-добрият в ескадрилата, но каква полза? Понякога ми се струва, че най-добрите моменти от живота ми са вече минало.

— Чакат те още такива дни — каза Антъни.

— Дали? — Майкъл изправи гръб на стола и се загледа в брат си. — Ти винаги си постъпвал правилно, нали така, Антъни? Дори не участва във войната, което смятах за престъпление. Но ето — погледни себе си, погледни и мен. Тъкмо така е трябвало да постъпиш.

— Това не беше моята война.

— Беше една проклета световна война! Или ти вече не се чувстваш част от света?

— Чувствам се — отвърна Антъни.

— Искам да знам само как е да си толкова добричък и чистичък? Някога да ти е тежала дистанцията между теб и нас? Никога ли не ти е хрумвало да направиш нещо неразумно?

— Престани, Майкъл — предупреди го баща му.

— Съжалявам, но не мога. Знаеш ли, когато спечелихме войната, аз загубих своя враг. Бих се през всичките тези години и накрая — пуф! — дяволите се изпариха. Така че сега това си ти, мое малко братче. Не ми казвай, че не разбираш.

— Разбирам.

— Това е мръсно и нечестно.

— Моля да ме извините — стана от стола си Джема.

 

 

Джема избяга в градината. Отиде в най-отдалечения ъгъл, запали цигара и гневно издуха белия облак тютюнев дим в нощния въздух. Не забеляза колко време бе изминало, когато Майкъл внезапно се обади зад гърба й:

— Пак се изложих.

Джема изпусна дима от устата си.

— Така ли го наричаш?

— Каквото и да е, изглежда, ти го възбуждаш. Ела при мен, хайде. Имам нужда отново да те очаровам.

Джема не се обърна. Тя вдигна очи към безбройните звезди на небето. Вселената беше огромна, ала хората се затваряха в малки тъмни кутийки. Тя не желаеше да живее в кутия.

— Няма да ти остана длъжна — заяви тя, като сочеше надолу към земята. — Няма да спра дотук.

Усети, че той се приближава, като влачи дървения си крак по начина, по който го правеше винаги, когато е пил твърде много.

— Какво означава това?

— Означава, че ако искаш да ме опознаеш, ще трябва да се стегнеш.

Джема се обърна назад.

— Защото се държиш като незрял младеж.

— Скъпа Джема — усмихна се в нощта той. — Знаеш ли, това е най-странното нещо на света. Мисля, че имам нужда от теб.

Джема не каза нищо.

— В ескадрилата ни имаше един човек — продължи той. — Страшен смелчага. Никога не скачаше в случай на опасност, както го правеха някои от нас. Накрая го улучиха. Самолетът му гореше. Той бе принуден да скочи. Но не знаеше, че парашутът му също гори. Гледах го как пада към морето като запалена клечка кибрит.

И двамата мълчаха.

— Ела при мен, хайде.

— И тук ми е добре.

Той направи още една крачка към нея. Тя усети топлината на тялото му. Въпреки това не се обърна.

— Чърчил е казал: „Никога преди в историята на човешките конфликти толкова много хора не са дължали толкова много на толкова малко хора“.

— И мислиш, че хората са ти задължени?

— Понякога чувствам, че трябва да взема нещо в замяна, така е.

— Мислиш, че трябва да вземеш мен в замяна?

— Говорят, че някой вече те е взел.

Когато Майкъл я прегърна през талията и я притисна към себе си, Джема трепна и се извъртя като пумпал.

— Не биваше да го казвам.

Джема се опитваше да се отдръпне от него, ала той бе твърде силен.

— Пусни ме, Майкъл.

— Изгубих твърде много. Не мога да допусна да ми се измъкнеш и ти.

— Пусни ме.

— Ако ме изслушаш. За бога, имам нужда да го направиш.

Джема отпусна ръката си и извърна лице от него.

— Към края на войната поставиха камери на оръдията ни — каза той. — Записваха само когато стреляхме с тях. После ни показваха филмите. В един жесток бой останахме с впечатлението, че сме свалили три немски самолета. Два от тях бяха наши. Това ни обезкуражи, парализира ни. Тогава престанаха да ни показват филмите. Нямаше значение дали имахме съответните познания, дали бяхме в състояние да летим, само трябваше да се качим на самолетите. Шест или седем пъти дневно, всеки божи ден. Един път не бях на себе си. Бях мъртвопиян. Всички загинаха. Всички до един. Но аз съм още тук, макар душата ми да е пълна с призраци.

— Не си единствен, Майкъл.

— Как ще ме увериш в това? Кажи ми, че няма да изгубя и теб.

— Да те уверя ли? — попита със съмнение в гласа тя. — Просиш си подарък като малко дете.

Той грубо я привлече към себе си и започна да я целува по врата. Когато тя се опита да го отблъсне, той злобно я дръпна за косата.

— Толкова ли е трудно да целунеш един сакат?

— Не е истина и ти го осъзнаваш много добре — с равен тон отговори тя. — Причиняваш ми болка.

— Аз те отвращавам.

Той я пусна и я отблъсна толкова рязко, че тя падна на земята.

Откъм къщата се чу как Антъни се прокашля.

— Наред ли е всичко при вас?

— Имахме конфиденциален разговор — викна в отговор Майкъл.

— Но Джема като че ли падна.

Антъни бързо се приближи до нея и й подаде ръка.

— Колко е галантно малкото ми братче — забеляза Майкъл. — Всеки миг и аз ще падна. Ще ме отнесеш ли горе?

— Не. Но ще те придружа. Мисля, че в леглото ще се чувстваш най-добре. Лека нощ, Джема.

— Да. Лека нощ, Джема — прозя се Майкъл. — Вечерта не беше много приятна, скъпа. Съжалявам.

* * *

Джема остана в градината, погълната от мислите си, далеч от семейство Лейзар. Когато Антъни се върна, тя се бе отнесла надалеч. Двамата седяха един до друг и мълчаха, а помежду им още се чувстваше присъствието на Майкъл.

— Добре ли си? — попита Антъни.

— Разбира се.

— Много е упорит.

— Тази ли дума ще употребиш?

— Знам, че понякога е трудно да го усетиш, но той изцяло е обсебен от теб.

Джема обгърна тялото си с ръце и отблъсна мисълта за Майкъл така, сякаш отблъскваше лодка от кея.

— Искам да поговорим за нещо друго — каза тя. — Боя се, че отново ще засегна работата на баща ми.

— Слушам те.

— Става въпрос за нещо, което е написал в своя том на Новия завет.

— Какво е написал?

— В своето „Послание до римляните“, 16:7, апостол Павел говори за жена апостол, като казва, че е „прославена сред апостолите“. Името й е Юния. Научих, че всеки църковен отец в Гърция и Рим до края на X в. сл.Хр. е признавал, че Юния е жена. После нещо е станало. Името й е променено на Юний. Това е довело до пълното отричане на факта, че този чутовен апостол някога е бил жена.

Джема хвърли кос поглед към Антъни.

— Нещо започва да се оформя в съзнанието ми. Може би тъкмо това е видял и баща ми — запъна се тя. — Знам, че не обичаш да говориш за това.

— Само слушам.

— Хилядолетия наред властта е била в ръцете на жените. В целия свят, и то не само в дома, а и в обществото, в митологията и религията. За всеки бог е имало и богиня, за всеки жрец — жрица.

— И?

— В християнската религия жената изчезва. Но аз откривам следите й в Новия завет. Сякаш тя се крие между страниците. Не са могли напълно да я изтръпни оттам. Казваш, че баща ми е търсел нещо изгубено. Мисля, че е това. Според мен изгубена е била жената и той е търсел именно нея.

— Създала си цяла теория.

— Да вземем например Мария Магдалена, на чиито следи несъмнено е попаднал. Като изключим Дева Мария, единствената жена в Библията, която не е нечия сестра, майка или съпруга, а съществува самостоятелно, е Мария Магдалена. Очевидно тя е значима личност, която стои близо до Иисус. Но защо за нея не се говори повече, защо за присъствието й само се споменава? Защо Матей, Марко и Лука не я назовават по име?

— Съществува една друга теория, според която проститутките не заслужават да се пише за тях.

— Според мен името й впоследствие е изтрито от тези евангелия, също като на Юния. Мисля, че тя е отстранена от Евангелието от Йоан, защото на църковните отци не им е достигало мъжество. Но знаеш ли, четох, че в края на II в. ядрото на отците от Римокатолическата църква са искали да отхвърлят и Евангелието от Йоан. Защото е давало богата информация. Струва ми се, че Мария е представлявала повече от онова, в което са ни учили да вярваме. Много повече.

— Несъмнено ти си дъщеря на баща си.

— Понякога си мисля колко самотна трябва да се е чувствала — тихо отвърна Джема.

Двамата влязоха заедно в къщата. Вътре беше тихо; светеше само полилеят в преддверието. Джема му отвори вратата, за да влезе.

— Още няма да се прибирам — каза Антъни.

— Е, тогава лека нощ. Благодаря, че ме изслуша.

— Лека нощ, Джема.

 

 

Антъни остана до късно, дотогава, докато огънят в огнището на бащиния му кабинет затихна и после изгасна. В сумрака на зазоряването му стана ясно едно — повече не биваше да играе ролята на полицай по отношение на Джема. Тя бе твърдо решена да преследва целта си и не се боеше за собствения си живот. Ако не ставаше дума за дъщерята на неговия приятел, той с радост би я приел на своя страна. Но задачата му сега беше да я държи далеч от Тано, далеч от Наг Хамади. Далеч от онези хора и онези места, които биха й навредили. Ако не успее, тогава трябваше поне да се добере до тях преди нея. Осъзнаваше, че не иска да й се случи нещо лошо; не само защото бе дъщеря на Бастиан, а защото Бастиан продължаваше да живее в нея. Тя бе също толкова умна, безразсъдна и самотна, колкото и той. И също като него беше проницателна — едно твърде опасно качество.

Докато вървеше към дома си, той призна пред себе си, че е рискувал с Тано. Човекът бе схватлив. Би могъл да изпревари Антъни. Антъни може и да си е проиграл шанса.

След като се прибра, той се излегна на леглото и така дочака утрото. Не след дълго позадряма, като не преставаше да си мисли за Чарлс Бастиан, за Джема и за фрагмента от папируса, с който разполагаше. Когато отново отвори очи, беше станало десет часът. Събуди го едно хрумване, което прекъсна съня му — сънуваше, че е в пустинята. И Бастиан ли бе в съня му? Той наплиска лицето си с вода и тръгна за музея. Нищо, че не можа да си спомни съня. Помнеше хрумването си. Нещо бе пропуснал, нещо, което Бастиан е имал намерение да му покаже. Единственият му проблем се състоеше в това, че се нуждаеше от помощта на Джема. Трябваше му нейният фрагмент от ръкописа. Но ще трябва да си плати за него, като отговори на неизбежните й въпроси. Ще трябва да й разкрие още неща.