Такър Маларки
Възкресението (14)

Глава дванайсета

Книжовниците и фарисеите получиха ключовете

на познанието

и ги скриха. Те не проникнаха в него,

нито позволиха на желаещите да проникнат.

Бъдете мъдри като змиите

и невинни като гълъбите.

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Тъй като многобройните посещения на Антъни в законните антикварни магазини и при колекционерите с разрешително в Кайро не дадоха резултат, той реши да се разрови из сенчестия подземен свят на по-безскрупулните търговци на старини в града. Тези противни типове не му бяха непознати; те често бяха посещавали фамилната им къща, когато бащата на Антъни разкопаваше ценни съкровища, и тъкмо заради тях не всички ценности се отправяха към музея. Той пазеше в паметта си образа на един от тези типове. Фокион Тано бе най-чаровният, най-безпринципният и най-успешният от всички. Антъни си спомни колко щастливо се бе засмял, когато бе счупил на две един артефакт от слонова кост, след като двамата с баща му не бяха успели да се договорят за цената. Разпозна стила му и в жестокостта спрямо момчето, и в начина, по който им го бяха върнали — със завързан на гърба пакет. Чрез момчето той ги предупреждаваше. Текстът в бележката бе реверанс към хората от музея, с които навремето успешно си бе партнирал и които не можеше да си позволи да загуби. Хора като Дейвид Лейзар, а сега и сина му.

Фактът, че до ушите на Зира бяха стигнали слухове за пребиваването на Тано в Наг Хамади, затвърди убеждението му, че търговецът на антики е активен участник в това жестоко деяние. Стивън Сътън бе загинал точно там, на онова стратегическо място, в онзи решителен момент. Същата вечер Антъни тръгна с такси за Гиза с усещането, че времето лети. Джема Бастиан бързо напредваше. Макар невинаги да следваше правилната посока, нямаше никакво съмнение къде щеше да я отведе пътят, който следваше.

Фокион Тано обичаше да посещава един от множеството барове и ресторанти на хотел „Оберай“ близо до Гиза. Бившият пищен ловен дворец му прилягаше — Тано харесваше екстравагантността и нощния живот. В „Оберай“ се хранеха гостите на хотела и човек можеше да си поръча буквално всичко в който и да е час от денонощието и да разчита както на дискретност, така и на шумна реклама — според желанието.

Тази вечер Антъни откри Тано в осветен със свещи ъгъл на ресторант „Хан Ел Калили“, седнал като Али Баба да нагъва бабагануш^[1] с питка. Едно наргиле се издигаше като минаре до малката купа с тютюн. Срещу него седеше млада дългокоса жена, която би могла да му е дъщеря, ако не ставаше дума за Фокион Тано. Когато Тано видя приближаващия се Антъни, той я отпрати с ръка и придърпа стол за госта.

— Напълнял си — забеляза Антъни.

— Мога да си го позволя — отвърна Тано и пресуши чашата с вино.

— Можеш да си позволиш всичко, което се търси на черно.

— Не си падаш много по шегите, а?

— Да говорим за пари.

Тано го погледна през масата.

— Как е баща ти?

— Старее.

— Мъчно ми е за едно време, когато светът бе в краката ни.

— За краденето.

— За придобиването! — Тано властно махна с ръка за още вино. — Значи така, един човек, който, доколкото знам, никога не е бил купуван, сега иска да говори за пари?

— Иска ми се да поговорим за твоите пари. Или по-точно казано, за парите, които много скоро могат да станат твои.

— И как така внезапно са привлекли вниманието ти? Да не би да си решил да смениш професията си? Не те виня!

— Находката от Наг Хамади, Тано.

Тано се почеса по главата.

— Да, чувал съм за нея.

— Тя принадлежи на тази страна, на Египет.

— Не знаех, че можеш да вземаш страна, Лейзар — изрече замислено Тано.

— Прав си, обикновено не вземам. Само гледам отстрани. Но светът се промени.

— Наистина ли?

— Тези текстове не бива да попаднат в частни ръце. Те принадлежат на египетския народ.

— Сега пък заговори от името на народа, така ли? — засмя се Тано. — Още не съм те чул да говориш от свое име.

Антъни замълча. Усещаше умората му. Тано напълни две чаши от току-що донесената бутилка.

— Изобщо не приличаш на баща си. Той е като фар — излъчва. Не може да пази тайна. Внимавай с хора, които не могат да пазят тайна. Внимавай и с онези, които знаят твърде много тайни, побират в себе си огромно пространство и с лекота се носят над земята. Такива хора не обичат да четат морал на останалите, както се опитваш да правиш ти в момента.

— Нито пък могат да бъдат пионки в нечии ръце.

— Кажи ми с каква цел играеш тази игра? Какво би могло да е толкова важно за човек като теб? Отмъщение ли целиш? Мисля, че си над това. Жена ли е замесена? Извинявай, но не ми приличаш на любовник.

— Невероятно е колко много знаеш за човек, който не обича да слуша.

— Няма нужда да слушам. Просто знам.

— Значи няма нужда да ти го казвам.

Тано лапна една пълнена чушка.

— Не понасяш да бъдеш на показ, нали, Лейзар?

— Зависи кой ме гледа.

— А пък аз се радвах на появата на едно ново приятелство.

Антъни се размърда на стола. Ресторантът бе почти празен. Едно момче се суетеше в отсрещния ъгъл, където бяха приборите за хранене и водните чаши.

— Ненавременната смърт на Стивън Сътън — тихо изрече той. — Вероятно ще има разследване.

Тано вдигна и двете си ръце.

— Хайде, хайде.

— А пък и посланието ти. Имай милост към младите, Тано.

— Към никого нямам милост. Какво искаш, Лейзар?

Антъни вдигна поглед към цветния таван.

— А и Чарлс Бастиан.

— Много се отнесе.

Антъни се наведе напред.

— Искам да няма повече смърт. Пък и ръкописите принадлежат на Египет, Тано.

Тано го гледаше спокойно. После се засмя.

— Ако ти беше вторият, ако беше самият Месия — не, не, мисля, че дори тогава нямаше да ти направя тази услуга. Съжалявам — и той отхапа парче месо от кебапа пред себе си.

— Музеят ще има подкрепата на правителството при оспорването на всяка продажба зад граница.

— Правителството ли! Ха!

— Хайде, питай.

— Блъфираш.

— Питай — повтори Антъни.

— Ще се възползвам от всички възможности, които биха сринали египетското правителство. Само да духна с уста и то ще рухне. Като артефакт! Като експонат от музей!

— Музеят е готов да направи предложение.

— Колко? — изсумтя Тано.

— Не можем да преговаряме, докато не получа доказателства, че притежаваш ръкописите от Наг Хамади.

— Не съм ли го направил?

— Екзегезата^[2] може да е изолирана находка.

— Знаеш, че не е.

— Така ли? Колко са на брой?

Тано се облегна назад и се поглади по шкембето, което бе заприличало на глобус.

— Повече от достатъчно. Всъщност една малка библиотека.

Той наблюдаваше лицето на Антъни.

— Добре си тренирал маската на безразличието. Сигурен съм, че много те улеснява.

Той потопи къшея си в чинията с хумус.

— Но пред мен не минава. Това, че изобщо би могъл да преговаряш с правителство, което е на ръба на пропастта, е доста объркващо. Бих казал, че се чувствам застрашен.

— И така трябва, Тано. Познавам те от доста време. За разлика от теб аз си отварях ушите и очите. Досега за мен нямаше никакво значение чии ръце са окървавени.

— Кръв по ръцете ми? Изключено. — Тано се наведе напред и като се усмихна, златните му пломби блеснаха. — Забравяш, че тук аз съм играчът, а не пионката.

Той отново се облегна назад и бутна чинията с храната настрана.

— Хората предпочитат да не преговарят с убийци, Тано, дори за антики.

— Хайде да спрем с празните приказки — каза Тано и избърса брадата си с кърпата за хранене. — Ще споделя нещо с теб. Тази находка ме заплени. Знаеш ли защо? Предлагат ми торба пари, за да я потуля. Какво ще кажеш?

— Кой ти ги предлага?

— И това е най-чудното. Не ме притискай, Лейзар. Ако пуснеш кучетата по следите ми, особено онзи териер Того Мина, само ще улесниш избора ми. Какво ми пука за египетския народ? Така че нека разговорът ни си остане между нас, нека не се преструваме, нека не се втурваме да спасяваме света. Да се държим като двама възрастни мъже, които преговарят. Които играят шах — и Тано махна с ръка към сервитьора. — Мисля, че ти си на ход.

— Аз пък мисля, че зад хедонистичната си фасада криеш своята загриженост за мястото, което ще ти отредят в отвъдното. Смятам, че проявяваш здравословна неохота, що се отнася до „потулването“ на свещените текстове. Когато ми представиш доказателства за съществуването на тази библиотека, ще ти покажа какъв ще бъде следващият ми ход.

* * *

Антъни се отправи към изхода на ресторанта. Не взе такси — предпочиташе да се поразходи. Нощта беше безлунна и топла, небето бе изпълнено със звезди, от които идваше трепкаща, ала постоянна светлина. Той мушна ръце в джобовете си и се вторачи в безлюдния път пред себе си. Липсваше му пустинята. Липсваше му пространството и времето, както и безкрайните възможности да размишлява. Вече не се усещаше дистанцирано от живота си. В момента бе затънал до гуша в него.

Както и предполагаше, Екзегезата бе дошла от Тано. Когато чу името на Стивън Сътън, Тано бе трепнал; по широкото му лице бе преминала сянка. Обвинението бе послужило на Антъни като опорна точка. Но ако не грешеше в преценката си, когато чу името на Чарлс Бастиан, той бе останал спокоен. Сега си мислеше, че ако приятелят му не е починал от естествена смърт, чук е действал и трети човек.