Такър Маларки
Възкресението (13)

Глава единайсета

Симон Петър им предложи:

Мария Магдалена трябва да ни напусне.

Жените са незначими за живота.

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Джема бе в стаята си и четеше нещо доста странно в една от бащините си исторически книги: на християните им било нужно дълго време, за да се споразумеят върху същността на християнството. Римската империя не била рожденото място на религията, както бе предполагала досега. Когато апостолите се разпръснали, Петър отишъл в Рим, останалите — другаде: Тадей се озовал в Армения, Павел — в Гърция. Първата колония, която се нарекла християнска, била създадена в Сирия. Яков Справедливия, брат на Иисус, когото мнозина считали за глава на християнството, останал в Палестина с евреите. Това били равнопоставените центрове на християнството.

Едва след покръстването на римляните император Константин превръща християнството в официална религия в империята, Рим се обявява за официален клон на християнството, а родословната му връзка с Петър е единствената връзка с достоверността. Родословието на Иисус, неговите кръвни роднини не са взети предвид.

Не си бе давала сметка, че Иисус с имал роднини. Негови кръвни роднини били евреите, които в три войни се били против римляните заради претенцията, че техният син Иисус е Месията. Но смятали, че той не е изпълнил пророчеството. Не установил мир на земята, нито допринесъл за универсалното познание за Господ. Не върнал всички евреи в Израел.

През първите два века след Христа евангелските текстове били подбрани, редактирани и прочистени. Различни теолози и отци на църквата признават, че са съществували опити те да бъдат пренаписани и компилирани по друг начин. През II в. Климент Александрийски^[1] разкрива, че съществуват две версии на Евангелието от Марко. Едното било забранено, тъй като съдържало „сексуални“ пасажи, неподходящи за широката публика.

В края на II в. един мъж определил съдбата на Новия завет. Епископ Ириней Лионски за първи път обявил, че четирите евангелия са догма. Преди това никъде не съществува дори споменаване за подобно нещо. Евангелията не са били класифицирани, всички се считали за еднакво автентични, за еднакво ценни.

Джема записа: „Епископ Ириней успешно канонизира християнството, при това го прави съвсем сам“. Усети, че твърдението му доста я стресна.

Еретиците се хвалят, че разполагат с повече евангелия, отколкото съществуват в действителност. Всъщност всички техни евангелия са пълни с богохулства. Автентичните евангелия са само четири. И това е очевидната истина, тъй както посоките на света са само четири, следователно възможни са само четири евангелия.

Когато четирите избрани книги стават догма, наредено е останалите да се унищожат, а всички клонове на християнството са преследвани от закона. Митра, Изида, Дионис са заклеймени като езически богове.

Джема си изми лицето и седна до бюрото с бащината си Библия в ръце. Търсеше пасажите, които вече бе прочела и препрочела в Библията на семейство Лейзар; забеляза, че баща й бе нахвърлял някои бележки в полето.

Във версията на Йоан, описваща сватбата в Кана, където Иисус прави първото чудо, като превръща водата във вино, в полето бе записал следното:

Чия сватба? Иисусовата?

Джема се вторачи в написаното. Дали баща й не бе направил завой във вярата си?

Разгърна на страницата, където Йоан Богослов разказва за възкресението на Лазар от мъртвите. Баща й бе отбелязал:

Във версиите на Марко и Лука е изпуснато — единствената причина, поради която епизодът с Лазар е включен в Библията, е невъзможността Йоан да бъде цензуриран — бил е твърде силен.

Причини за цензуриране на останалите:

Лазар = брат на Мария от Витания

Мария от Витания = Мария Магдалена (потвърдено от църквата).

Така значи, мислеше си Джема, Лазар с брат на Мария Магдалена. Защо ли този факт би бил причина Марко и Лука да пропуснат разказа за Лазар в своите евангелия? За да не споменават името й ли? Най-отдолу на същата страница имаше забележка, написана с химикалка:

Мария Магдалена = Помазващата жрица

(вж. Лука 7:36-50, Йоан 12:1-8, Марко 14:3-9, Матей 26:6-13)

Джема откъсна лист от тетрадката си, отбеляза упоменатите части и откри, че всички те се отнасят до едно и също събитие. Помазването на Христовите нозе.

Ала разказът се различаваше.

Лука е описал жена „в греховния град“, която идва неканена по време на тяхната вечеря със Спасителя и помазва главата и нозете му с миро и балсам. После ги избърсва с косите си.

Марко и Матей описват същото събитие и твърдят, че това се е случило във Витания. Нито един от двамата не назовава името на жената.

Йоан е по-подробен: помазването е станало във Витания в дома на Лазар, Мария и Марта. Тъкмо Мария е извършила помазването.

Значи така, мислеше си Джема, единствено Йоан е проявил достатъчно храброст и е назовал Мария Магдалена по име, както и града, в който е живеела; разказал е и историята на брат й Лазар. Тъкмо Йоан, защото е бил твърде силен, за да го цензурират. Дали защото не се е боял от нея?

Тя отгърна страницата и попадна на друга странна забележка: името Христос е гръцко и в превод означава „помазан“.

Личността, помазала Иисус, е жена.

Под забележката бе написано: Помазващата жрица се превръща в безименна грешница, последователката става каеща се блудница. В Новия завет жените са маргинализирани. Няма ги. Доказателствата са представени в останалите.

Останалите?

Джема затвори книгата. Останалите евангелия ли?

Притвори очи. Болезнено усещаше липсата на баща си, имаше нужда от неговия ум. Той щеше да й разясни всичко; тя бе сигурна, че всичко му е било ясно като бял ден.

Ала сега бе сама и неуверена, главата й бе пълна с информация, която не биваше да обсъжда с мъжете от семейство Лейзар — единият бе заклеймил баща й като богохулник, другият твърдеше, че се е заселил в злокобното царство на „тъмните сили“, а третият не искаше изобщо да говори за него.

Ето защо се чувстваше необикновено въодушевена от образа на тази силна жена. И още повече — от възхищението, което изпитваше към баща си.

Да беше тук, той непременно щеше да я посъветва да не умува толкова. Веднъж й бе казал, че многото мислене унищожава самата мисъл.

 

 

Когато стана време за чай, Майкъл я завари в кабинета да чете книга от библиотеката на баща му. Наведе се да види заглавието.

— Пускаш корени на новото място, така ли?

— Знаеш ли, че тялото на Големия сфинкс е било напълно разкрито едва през 1858 г.? Дотогава над пясъка е стърчала само главата. Приятелят на баща ти Мариет го е изровил от пясъка. Дори не са имали представа, че е лъв.

— Кой знае що за дивотия е този сфинкс. Може да е идея за куче пазач, породена в главата на някой луд фараон.

Джема разгледа фотографията.

— Толкова ли е огромен в действителност?

— Бих казал, че е доста голям, да.

Тя затвори книгата и вдигна очи към него.

— Бих искала да го видя.

— Разбира се, че би искала — засмя се Майкъл.

— Ще ме заведеш ли?

— Някой път, преди Рождество. Нека се пооправя малко.

— Да отидем още сега.

Майкъл се усмихна.

— Ти наистина ме ободряваш, знаеш ли?

Джема погледна към часовника над камината.

— Ако тръгнем сега, можем да се върнем за вечеря.

Майкъл се завъртя, опрян на бастуна си, и тръгна към барчето.

— Две глътки за смелост. Но няма да вървим пеша, имай го предвид.

— Разбира се.

— Ще вземем и бутилка вино, за да отпразнуваме залеза. Не приемам отказ, това е част от сделката.

— Ще взема чаши.

 

 

Когато за първи път зърна Големия сфинкс, Джема получи главозамайване. Мащабите на звяра бяха такива, че й се дощя да извика и да избяга, питаше се кой ли е бил този бог, който е вдъхновил създаването на подобно същество. То бе възхитително до безумие. Тя не бе достатъчно голяма, за да се сравни дори с нокътя му. Тутакси се втурна към статуята.

— Човешките същества са изумителни — викна назад към Майкъл тя. — Не мислиш ли? Как са могли да издигнат подобно нещо! С каква цел? Каква е ползата?

— Ела тук, щура харпийо! — засмя се той.

Двамата седнаха на хълмчето и Майкъл отвори виното.

— Не мога да повярвам. Гнусният сфинкс повиши настроението ти.

— Прав си. Пък и денят бе добър за мен.

— Така ли? Ще ми кажеш ли защо?

— Понякога денят протича по блестящ начин. В такива дни дори ужасните неща имат своя смисъл.

— Чух, че Антъни те е завел в любимата си мюсюлманска част на Кайро.

— Да, заведе ме.

— И как върви работата в кабинета на баща ти? Антъни помага ли ти?

— В известен смисъл. Но да не говорим за това, не и тук.

— Съгласен. Докато не започнеш да предпочиташ компанията на брат ми пред моята, ще говорим за каквото кажеш.

Джема прие предложената й чаша вино.

— За първи път бях тук преди доста време — каза Майкъл. — Всъщност тогава бе първото ми и последно посещение на това място.

— Мястото е вълшебно, как си могъл да устоиш?

— Виж, дете. Тогава бях десетгодишен. Баща ми ме доведе. Беше преди да разбера, преди ние да разберем, че води двойствен живот.

— Какво имаш предвид?

— Много просто. В тази страна той имаше още едно семейство. Още една жена, още един син. В онзи ден ми представи моя полубрат. Всъщност недалеч от мястото, на което сме сега. „Запознай се с Антъни — каза баща ми. — Може би някой ден двамата ще се сприятелите.“ Не знаех защо говори така, нито кой е Антъни. Момчето, което видях, бе по-малко от мен, пък и тези огромни зелени очи… Стори ми се много странно, че бе застанало тъй близо до баща ми. За кого се мисли? Няма ли си свой баща? В онези дни аз много обичах баща си. Той беше — е, вече си го усетила. Понякога беше повече вълшебник, отколкото баща. Вземаше ме от училище и ме водеше тук. Яздехме камили! Можеш ли да си представиш — малко момче от Англия, да го вземат от общинското училище насред учебния час, за да язди камила в Сахара! В деня, когато видях Антъни, разбрах, че нещо се е променило. Тогава още не разбирах какво, но много скоро всичко се изясни. Баща ми не желаеше да се преструва повече. Вече не принадлежеше нито на мен, нито на майка ми. Ето и тъжния край на една тъжна история: от този ден насам стомахът ми се обръщаше само при мисълта, че ще се върна в Египет.

— Не те виня.

Майкъл посочи към Голямата пирамида.

— Качвал съм се до върха.

— Наистина ли? — Джема засенчи с ръка очите си и погледна нагоре. — Не мога дори да си го представя.

— Можеш. Никога не обичай мъж от жалост, Джема — заяви Майкъл. — Жестоко е. Имах момиче, което ми каза това. Беше бедна като църковна мишка. И имаше право, аз наистина я съжалявах.

— Има ли значение как си се влюбил? Самият факт, че си влюбен, не е ли достатъчен?

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам в това, че човек никога не знае колко време му остава — каза Джема и поклати глава, когато той й предложи още вино. Залезът оцветяваше синевата на хоризонта в тъмновиолетово. Въздухът бе станал хладен.

— Нощта, в която майка ми почина — продължи тя, — аз избягах в скривалището. Баща ми стоеше пред входа и се взираше в огъня на отсрещната страна на улицата. Приличаше на сомнамбул. Когато се обърнах назад, видях, че половината от къщата ни бе изчезнала. Нямаше я спалнята им. Той още не бе привършил работата си долу, в кабинета. И двамата бяхме останали в непокътнатата част. Тръгнахме в нощта. Вървяхме до сутринта. Сякаш вече нямаше значение дали ще се изсипят още бомби и дали някоя от тях ще се стовари върху нас. Помня, че се надявах да открием мама някъде по пътя. Стъпвахме върху останките от живота на други хора: разпръснати снимки, стълбища, водещи наникъде. Седмици наред виждах само това. Помня, че преди трагедията всеки път, щом минех покрай някое място, където бе паднала бомба, се чувствах късметлийка. Имах усещането, че това няма да се случи на нас. Звучи абсурдно, но си мислех, че понеже сме добри хора, които се обичат, ние по някакъв начин би трябвало да сме защитени.

— Боже мой, Джема! Какъв ад си преживяла.

Рамото й докосна неговото.

— Нали знаеш какво беше? Смъртта стана нещо обичайно за нас и ние се стараехме да не мислим за нея. Обичайна като това да си шием палта от одеялата и да мъкнем онези ужасни противогази. Помня, че започнаха да изработват кесии с фалшиво дъно, които пасваха отвътре на противогазите. Тогава си помислих: „Колко практично!“.

Майкъл я прегърна през рамото и я притегли към себе си. Джема склони глава на гърдите му. Чувстваше се тъй уютно в ръцете му.

— Работех в болницата „Св. Антоний“. Имаше вечери, в които съм се чудела чия ръка да хвана най-напред. Винаги усещаха края си и с умоляващ поглед ме караха да се приближа. Сякаш самотата бе по-страшна и от смъртта. Понякога те ми бяха по-близки от всеки друг. Струваше ми се, че душите им се втурват навън в очакване на последна прегръдка. Не така умря моята майка. За нея нямаше време. Боли ме, като си помисля. Къде бях аз? Защо не бях до нея? Защо тя не беше с нас?

— Не си виновна, скъпа. Луфтвафе пускаше бомбите си над главите ви.

Джема клатеше глава.

— Тя не беше като баща ми. Беше лекомислена. И красива. И блестяща, необуздана пианистка. Обичаше да пее шлагери с най-силния глас, на който бе способна. Само като чуеше мелодията по радиото, тутакси я запомняше. Караше ни да танцуваме. Баща ми я обожаваше.

Джема разтърка очи със свитите си в юмрук длани.

— Дълго време не разбирах отношенията им. Тя принадлежеше на свят, съвършено различен от неговия, на един нереален и някак си по-оживен свят. Но веднъж ги чух да разговарят и той й разказваше за работата си. Питаше я какво да прави, сякаш беше малко дете. Нямах представа колко умна бе всъщност, нито до каква степен той ценеше ума й. Тя не изпитваше нужда да доказва това пред никого, нали разбираш?

— Сякаш описваш себе си.

— Не. Аз не притежавам нейната грация. Суховата съм.

— Харесвам суховатите.

— Така ли? — обърна се към него Джема.

— Дори много. Веднъж се опитах да целуна една такава. Беше грешка.

Джема се обърна и леко докосна бузата му с устните си.

— Ние, суховатите, реагираме доста бурно.

— Ще го имам предвид.

Слънцето бе оставило след себе си бледо зарево, нежна сянка, която бързо бе смачкана от тежестта на спусналата се отгоре й тъмнина. Джема прибра коленете под брадичката си и зарови лице в тях. Заговори с приглушен глас:

— Ти беше прав за войника. В отделението лежеше един капитан.

— Продължавай — каза Майкъл след кратка пауза.

— Умираше. Мисля, че се влюбихме един в друг.

— Не ми казвай, че си правила секс с умиращ мъж.

Джема не отговори. Майкъл се засмя с леко недоверие.

— Какво направи, за да те убеди?

— Разказвам ти го, защото искам да знаеш, че не само ти си правил неща, които могат да се смятат за недотам правилни.

— Ама, Джема, чак пък да се любиш с умиращ войник…

Джема се отдръпна от него.

— Съжалявам, че го споделих с теб.

— Добре де, илюзиите са краткотрайни. Край с невинността на Джема.

— И каква е тя сега, лека жена ли?

— Не се оплаквам, повярвай ми. Може би някой ден… Задължително ли е да съм на смъртно легло?

Джема стана и се отдалечи. Спря първото такси, което видя и остави Майкъл сам да си намери превоз до дома.

 

 

Качи се с вечерята си в стаята и изпи по-голямата част от виното в гарафата, донесена й от Амад; подпря се на възглавниците, за да й е удобно едновременно да се храни и да чете. Нямаше да може да укроти гнева и унижението, които изпитваше към Майкъл и към себе си — не и тази вечер. Тази вечер щеше да им се остави да я разкъсат от глава до пети. И без това не се чувстваше едно цяло. Дори не и две половини. Бе разбита на дребни частици като счупено стъкло. Нямаше да може да влезе отново във владение на своето тяло. Частиците бяха остри и й причиняваха болка. Нямаше да се успокои нито тази вечер, нито утре, не и докато режещите им ръбове не бъдат загладени. Усети сърцето си кораво като камък, който притиска гърдите й. Смазваш ме. Искам да се освободя от теб, мислеше си тя.

* * *

Майкъл леко почука, преди да отвори вратата и да развее бялата кърпа за хранене.

— Ще чуеш ли условията ми за капитулация?

— Не съм сигурна. Нима сме се карали? На мен ми се стори, че въздаваш справедливост, сякаш си Господ.

— Аз съм същинско магаре.

Той прекрачи прага на стаята. Лицето му пак бе сиво.

— Мислих си за това. Всъщност не можах да спя. С помощта на малко уиски успях да разбера причините за собственото си поведение.

— Какво модерно мислене.

— Мисля, че проявих ревност към твоя капитан. Щеше ми се да съм бил на негово място. Но не аз умрях. Аз оживях.

Когато повдигна дървения си крак, гласът му трепна.

— И това ме превърна в нещо като чудовище.

Джема отбеляза страницата, до която бе стигнала, и остави книгата.

— Не виждам нищо такова.

— Сигурно е така, вече те познавам.

Той тръгна несигурно към леглото й. От джоба си извади кадифена кутийка.

— Имам я много отдавна. Не съм мислил, че някога ще я дам на някого. Но сега съм сигурен, че тя ти принадлежи.

Той я отвори и извади верижка със златен медальон във формата на сърце.

— Беше на майка ми. Тя със сигурност щеше да те хареса. Щеше да ме посъветва да взема правилното решение. И ето ме сега пред теб в старанието си да не сбъркам.

Майкъл трепереше целият, сякаш дори хубостта му бе за него бреме, чиято тежест не може да удържи. С усилие отвори закопчалката и й подаде медальона. В него бяха вградени малки рубини и диаманти. Тя леко докосна скъпата вещ и поклати глава.

— Много е красив.

— Вземи го.

Тя задържа погледа си върху него.

— Не е нужно, Майкъл.

Той безмълвно се взираше в нея, лицето му сякаш не бе изгоряло, а бе разкъсано на парчета, медальонът се поклащаше на верижката, която висеше от пръстите му. Накрая го върна обратно в кутийката.

— Джема — започна несигурно, — мислиш ли, че би могла да помогнеш на това чудовище отново да обича?

— Мисля, че има неща, които всички трябва да учим наново — отвърна бавно тя.

Той поседна на ръба на леглото и хвана ръката й. Тя здраво стисна неговата, за да успокои, макар и само за миг, вълнението си.