Такър Маларки
Възкресението (12)

Глава десета

Аз разкрих Моите тайни на тези,

които ги заслужават.

Евангелие от Тома, открито в Наг Хамади

Того Мина си пое дълбоко въздух. Пред кабинета му се бе излегнало едно момче. Голите му тънки ръце бяха целите в мръсотия. Мина се наведе и го докосна по челото. Момчето сякаш бе заспало. Леко го раздруса по рамото и то излезе от дрямката си, причинена, както изглеждаше, от приетия наркотик. Когато измъкна ръце изпод туниката си, Мина разбра, че не е дрогирано. Дланите му бяха окървавени.

— Кой ти стори това, Али?

Младежът гледаше с празен поглед и докато Мина се мъчеше да го изправи на крака, прошепна нещо, ала нищо не се разбра.

— Гърба ли? — повтори Мина. — Това ли каза? Трябва да влезем в кабинета ми, за да повикам линейка.

Момчето тръсна глава в знак на протест и подбели очи, сякаш зад него имаше нещо.

— Гърба — каза отново то.

Мина разкъса туниката му, за да спре кръвта. Когато го огледа да види къде е раната му, забеляза, че около тялото му са се впили ивици плат. Стигаха до гърба му и Мина напипа нещо четириъгълно отзад. „Гърба.“ Мина усети гладката повърхност на кожената подвързия. Боже мой! — помисли си той.

Антъни беше в библиотеката, когато му съобщиха да се яви незабавно при Мина. Когато влезе в кабинета му, той рязко спря. В креслото на директора под груба, пропита с кръв туника, различи контурите на човешко тяло.

— Мъртъв е — обяви Мина. — Бил е намушкан с нож. Обясни ми, че са го наранили, защото е отишъл да краде. Според мен вероятно се е опитал да открадне ето това.

Мина протегна ръката си, в която държеше томче, подвързано с кожа.

Антъни погледна книгата, но не я взе, а се приближи до момчето. Протегна ръка и го докосна по челото.

— Познавам го.

— Понякога изпълнява поръчки за нуждите на музея. Каква жестокост!

— Беше го изпратил да свърши нещо, така ли?

— Да, казах му за текстовете. Казах му, че ще има награда за всяка информация, която би ни помогнала да ги открием.

— Ясно.

Антъни покри лицето на момчето.

— Каза ли ти нещо друго?

— Нямаше как. Бог да ни е на помощ, ако са го сторили онези, с които си имаме работа.

— Ние не знаем с кого си имаме работа. Ръкописите може и да са отмъкнати от банда момчета. Момчетата може да са се сбили.

— Томчето беше завързано за тялото му. Не е възможно сам да го е направил. Нито пък би могъл да го достигне с ръка, не и с тази рана.

— Значи някой нарочно го е изпратил тук в този вид. Искал е да ни предаде някакво съобщение.

Антъни покри тялото на момчето и прехвърли вниманието си върху книгата.

— Същото ли е, за което си мисля?

Мина му я подаде.

— Сигурен съм, че е от Наг Хамади. Имаме късмет. Френският египтолог Жан Дорес в момента е в Кайро. Може да удостовери автентичността й. Обадих му се в хотела, където е отседнал. Искам тутакси да дойде в музея.

— Няма ли да й хвърлим един поглед?

Мина постави твърде голямата книга на бюрото си и предпазливо я разтвори. Докато го правеше, в стаята се възцари дълбока тишина, която уталожи дори смущението, причинено от скорошната смърт. Бастиан често бе описвал на Антъни това явление, невероятното преживяване при срещата с подобно древно съкровище, при допира с него.

Мина отгърна страницата и пред очите им се появи бял плик. Бе адресиран до Того Мина. Директорът плъзна пръста си под печата и прочете:

Маловажна книжка, ала в музея би трябвало да имат нещо предвид.

Особено след като са тъй отчаяни, че принуждават малки момчета да крадат.

— За бога! Не съм го принудил да краде! — възкликна Мина. — Кой би направил такова нещо?

Антъни вдигна ръка, за да го усмири. Не искаше да обсъжда въпроса с превъзбудения Мина. Съсредоточи се върху книгата, като следваше коптските букви с пръст.

— Озаглавена е „Обяснение на Душата“.

Мина се наведе над текста.

— Не знаех за съществуването на подобно писание. Можеш ли да го разчетеш?

— Ще ми трябва време.

— Тогава започвай, ще го направиш, нали, Лейзар?

Антъни се приближи до масата в ъгъла, върху която имаше кристална гарафа и няколко чаши, и му наля уиски в едната.

— Опитай се да се успокоиш, Мина.

През следващите два часа Антъни превеждаше началото на текста. Когато свърши, вдигна очилата на челото си и погледна към Мина, който, докато чакаше, бе надзиравал преместването на тялото на момчето и бе изпил уискито си заедно с две чаши чай.

— Слушам те — каза Мина.

Антъни вдигна превода пред очите си.

— Тук пише:

Мъдреците от отколешни времена са дарили душата с женско име. Защото в същността си тя е жена. Дори има утроба. Докато живееше сама с отца си, тя бе девица и двуполова на вид. Ала щом се въплъти в тяло и заживя в този свят, тя попадна в ръцете на много разбойници. Разпътните създания си я подхвърляха един на друг и я (…). Някои я вземаха със сила, а други я съблазняваха с дарове. Казано накратко, те я оскверниха и тя (…) своята девственост.

Известно време двамата мълчаха. После Мина се протегна да вземе листа с преведения текст и бавно заговори:

— „Душата е женска, чиста и безполова, ала поставена в човешкото тяло на тази земя, тя бива прелъстена и осквернена.“

— В безопасност е единствено с баща си. Девствена, двуполова.

— За мен тази книга не е незначителна. Какви са те, Лейзар? Какво представляват тези книги?

— Може би са продължение на известната ни християнска религия. Може би са нейна версия.

— Само този откъс е достатъчен, за да размишляваш цял живот.

Мина започна да потропва по пода с върха на обувката си.

— Може би онзи, който е написал съобщението, е убил момчето, за да му попречи да ни информира къде е открило книгата.

Мина хвърли плика в кошчето за боклук.

— Не знам да се ядосвам ли, или да благодаря на Бога.

— И двете. Струва си само да я погледнеш.

— Какво ли не бих направил, за да имам ръкописите, за които подозираме, че са там, за да получа апокрифите, от които сме зървали само отделни части. Бих сторил всичко.

— Ръкописите на онези, които Бастиан нарича вътрешен апостолски кръг.

— Какъв вътрешен кръг? — вдигна поглед Мина.

— Според него са съществували две равнища на Христовото учение: едно за обикновените му последователи и второ за вътрешния кръг на учениците му, за мъжете и жените, които са познавали по-отблизо и са разбирали в дълбочина християнското учение. Тъкмо техните евангелия са били забранени.

Мина се отпусна на един стол.

— Въпросите никнат като гъби.

— Така е.

— Какво точно са виждали и разбирали апостолите от този кръг? Как и до каква степен са се различавали от своите събратя? Защо думите им са били тъй провокиращи, а вярванията им — толкова опасни?

— Само Бастиан може да ти отговори, а него го няма.

 

 

Когато се върна в кабинета си, Антъни отново се замисли за момчето. Това бе третата смърт, която би могла да се свърже с апокрифите, ала за разлика от Сътън и Бастиан това момче бе убито по невероятно брутален начин. То бе напълно невинно. Когато анализира нещата, Антъни усети как в душата му се надига гняв. Колко още безсмислени убийства щяха да последват? Колкото и да бе странно, не чувстваше страх. На път за дома си усети, че огънят, запален от Чарлс Бастиан, се бе разгорял с пълна мощ в душата му. И той като Мина искаше да притежава тези книги, за да ги предаде на човечеството. Искаше и другите да се почувстват така, както се бе почувствал той този следобед, да усетят пронизваща отмала, да доловят пропукването на цинизма. Искаше му се да разпори небесата и да замени блаженството им със света, който съществуваше в мислите му; свят, в който мъже и жени се преплитаха в едно и се превръщаха в част от нещо велико. Измъчван от терзания, той си спомни думите на Бастиан, че най-трудното в живота е да желаеш нещо.

Когато се прибра, Антъни си наля чаша вино. Ако трябваше да бъде честен към себе си, би трябвало да си признае, че съществуваха и други неща, които бяха станали желани за него. Светът му се променяше, а той не разбираше в каква насока.